Джудит Макнот
Нощни шепоти (38)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА

Вместо да се обади на Ноа, Слоун отиде да го види. Искаше да му каже нещо и не желаеше да го прави по телефона. Кортни бе тръгнала на частно училище в Палм Бийч и Дъглас й отвори вратата, прегърна я окуражаващо и й каза колко много съжалява за Едит.

— Ноа е горе в кабинета си и много ще се зарадва да те види. В момента прилича на животно в клетка, защото нямаше възможност да говори с теб и да разбере как се чувстваш — добави той.

На горния етаж Слоун помаха на госпожа Сноудън, чийто кабинет бе точно до този на Ноа. Той говореше по телефона, когато вдигна очи и видя младата жена на прага.

— Ще ти се обадя по-късно — каза и безцеремонно прекъсна разговора си. Заобиколи бюрото и силно я прегърна. — Толкова се безпокоях за теб. Как се справяш, скъпа?

— Добре — прошепна тя. Бе я нарекъл скъпа и тази мила дума, заедно с нежността в гласа му толкова силно я разчувстваха, че едва се сдържа да не заплаче.

— Ченгетата намериха ли нещо важно?

— Важното е това, че не намериха нищо — отвърна Слоун и неохотно се отдръпна.

Ноа забеляза колко е бледа, а също и израза на преследвано животно във виолетовите й очи.

— Ще ми разкажеш, докато слизаме надолу. Ще накарам Клодин да приготви нещо за ядене. Изглеждаш като призрак. Трябваше да дойдеш тук снощи и да ми позволиш да се погрижим за теб.

Мисълта някой да се грижи за нея бе нова за Слоун и поради емоционалното състояние, в което се намираше, бе също толкова трогателна, колкото и обръщението „скъпа“. Той я прегърна през кръста, докато слизаха по стълбите.

— Имам да говоря е теб насаме — рече тя.

Той кимна и я отведе в гостната — огромно помещение с висок таван, бял мраморен под и големи прозорци, през които се виждаше предната градина, където от фонтан се изливаше вода върху декоративен бронзов рибарски кораб. Къщата на Ноа бе просторна и светла и Слоун я харесваше много повече от тази на Картър.

— Снощи не е било откраднато почти нищо — започна тя, когато той седна до нея на канапето. Преди да успее да му каже още нещо, той се пресегна към телефона и натисна бутона на интеркома. Помоли Клодин да им сервира обяд в гостната, след което изцяло насочи вниманието си към събеседничката си.

— Никой не е влизал с взлом в къщата — започна тя отново. — Някой е искал да изглежда така, но по-голямата част от счупеното стъкло бе отвън, което означава, че прозорецът е бил счупен отвътре. Единственото липсващо нещо досега е един пръстен, който носеше Едит, но другият пръстен и брошката й не са били взети. Мотивът не е бил кражба, Ноа, а убийство.

Той се смръщи и се опита да си представи защо някой би желал да убие Едит.

— Сигурна ли си?

— Толкова, колкото би могъл да бъде всеки, без да е получил признание от убиеца.

— Това е невероятно. Тя рядко излизаше и не би могла да си създаде врагове. Кой би искал да я убие?

Слоун дълбоко си пое дъх и го погледна право в очите.

— Мисля, че полицаите ще ме сложат начело на списъка със заподозрени.

— Теб? — засмя се той. — Защо, за Бога, някой ще реши, че си искала да я убиеш или че си способна на насилие?

Тя бе способна на насилие, но не можеше да му го каже. Вместо това му обясни защо полицията щеше я заподозре. Ноа мълчаливо я слушаше. Щом тя престана да говори, той се пресегна към интеркома, за да говори с госпожа Сноудън.

— Намери Робинс и след това ме свържи с Кирш. В момента е в града и е отседнал в „Уиндзор“. — Затвори и на въпросителния поглед на Слоун отговори: — Робинс е шефът ми по сигурността, а Кирш е един от най-добрите адвокати във Флорида. Отседнал е в хотела ми.

Слоун широко разтвори очи.

— Кенет Кирш ли?

— Точно той — отвърна Ноа и се усмихна окуражаващо.

Госпожа Сноудън се бе свързала с Кирш за по-малко от минута и младият мъж вдигна слушалката.

— Кен, трябваш ми веднага. — Той едва бе затворил, когато госпожа Сноудън отново позвъни по интеркома, за да каже, че Робинс се обажда. Ноа отново вдигна слушалката.

— Къде си? Добре, можеш да си тук след два часа. — Слуша го известно време и каза: — Това е по-важно.

Кенет Кирш бе малко по-нисък, отколкото предполагаше Слоун. Той бе истинска напаст за всички, които се занимаваха с право и закони. Но в момента на нея й се стори много приятен. Изслуша я внимателно, когато му разказа какво знаеше и какво се страхуваше, че ще се случи. Не отхвърли възможността тя да бъде набелязана като главен заподозрян, но също като Пол отбеляза, че фактът, че Слоун няма финансова облага от смъртта на Едит Рейнълдс, е в нейна полза.

— Да разбирам ли, че по-рано не сте били обвинявана в насилствени престъпления? — пошегува се той и когато тя потвърди, адвокатът се усмихна и й подаде визитната си картичка. — Обадете ми се, ако ви задържат. — Стисна ръката на Ноа. — Благодаря ти, че се сети за мен. Поласкан съм.

Слоун все още бе удивена от факта, че арогантният Кенет Кирш е поласкан от възможността да прекъсне почивката си и да се яви в къщата на Ноа. Погледна часовника си.

— Трябва да се връщам в къщата — каза. — Не искам да оставям Париш прекалено дълго сама. Картър се е заел с погребението, но тя също има много работа и изглежда скоро ще рухне.

— Искам да проведа още няколко разговора по телефона, за да съм сигурен, че сме подготвени за всичко, така че този път ще те оставя да се прибереш сама — каза той и я прегърна.

— Мисля, че ще мога да се справя — отвърна му тя.

— Да, но не ми е приятно — усмихна й се мрачно той. — Харесва ми да те изпращам до дома. Освен това бих искал да ти нося учебниците и да ти пращам бележки след часа.

Слоун го погледна объркано и той я целуна, преди нежно да й обясни:

— Караш ме да се чувствам като влюбен гимназист.

Влюбен? Слоун забеляза нежността в очите му и в усмивката му и разбра какво означаваше това. Докато го наблюдаваше, той се усмихна още по-широко, сякаш за да й докаже, че говори истината.