Джудит Макнот
Нощни шепоти (35)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА

Както Слоун очакваше, Пол вече се бе качил в стаята си, където можеха да разговарят насаме. Бе оставил вратата леко открехната и тя влезе и затвори. Той стоеше до прозореца с питие в ръка и гледаше как Ноа прекосява моравата на път за вкъщи.

— Беше отвратителна нощ — сърдито каза Пол, като затвори прозореца и се обърна. С изключение на гнева, който бе видяла, когато Ноа си тръгваше, той цяла нощ бе играл ролята на шокиран, благовъзпитан застрахователен агент, но сега видът и гласът му издаваха ярост. — Какво, по дяволите, става между теб и Мейтланд?

Това не бе негова работа, но Слоун бе прекалено объркана, за да се подразни. От друга страна, тя не смяташе, че му дължи някакво обяснение.

— Ти как мислиш? — попита меко и седна срещу него.

— Като имам предвид това, което наблюдавах през последната седмица — саркастично изрече той, — предполагах, че вероятно изживявате кратка авантюра. Но явно е нещо повече от това. Така ли е? Видях малката сцена, която разиграхте, преди той да си тръгне, а също и начина, по който ти го гледаше тази нощ.

— Е, и какво?

Той стисна зъби.

— Как може да си толкова разумна за всичко останало и толкова глупава, когато става въпрос за него? По твоите собствени думи Ноа има цял арсенал на една от лодките си и голямо количество оръжия, събрани на яхтата.

— Хората, които имат яхти, държат оръжия на борда. Той не ги продава, нито е трафикант. Пристанищата не са съвсем безопасни. Ноа защитава живота си, екипажа си и собствеността си.

— С картечници? — присмя й се гневно Пол. — Помещението е пълно с автоматични оръжия? Вероятно има стока, която трябва да опази.

— Това е смешно. Казах ти, че картечницата е конфискувана, а и никога не съм споменавала, че оръжията са автоматични.

— Не би и могла, защото не си успяла да ги разгледаш.

— Нямах представа, че това те притеснява. Ако ще се почувстваш по-спокоен, мога да помоля Ноа отново да ми ги покаже.

— Не, недей. Просто забрави. Виж, не искам да се обвързваш прекалено много с този човек. Не ме интересува дали си спала с него. И двамата сте зрели хора. И все пак бе глупаво от моя страна да се осланям на миналото ти и да повярвам, че това няма да се случи. В Бел Харбър никога не си имала интимни връзки.

— Откъде знаеш? — ядоса се Слоун.

— Откъде знам ли? Знам кога ти е поникнал първият зъб. Откъде по дяволите мислиш, че зная? — Той се наведе напред и се загледа в питието си. Когато заговори отново, изглеждаше по-скоро изморен и притеснен, отколкото ядосан: — Доколко си обвързана с Мейтланд, имам предвид емоционално?

Той зададе въпроса с почти бащинска загриженост и тя му отговори твърдо, но без злост:

— Това не е твоя работа.

Пол сам си извади заключение и устните му се извиха в язвителна усмивка, докато гледаше чашата си.

— Значи си доста обвързана…

— Пол!

Той вдигна очи към нея.

— Защо говорим за Ноа, след като в тази къща бе убит човек? Нищо от случилото се преди малко в гостната ли не ти се стори странно?

За щастие той не настоя повече да говорят за Ноа.

— Не зная, предполагам, че съм бил разсеян. Какво по точно имаш предвид?

— Казаха, че в кабинета е бил счупен прозорец и убиецът вероятно е влязъл от там. В това няма логика. Завесите не са били спуснати и всеки е можел да я види. Дори в началото тя да не го е видяла, щеше да го чуе, когато счупи стъклото.

— Може би не, ако той е бил достатъчно тих, а звукът на телевизора достатъчно силен.

— Но защо един крадец ще поема такъв риск, когато с можел да нахлуе през някоя от другите стаи? И защо тя не го е забелязала, когато се е вмъкнал и после се е опитал да избяга?

— Зрението й не беше добро. Ако се е била съсредоточила върху телевизора, може да не го е видяла.

— Зрението й не беше добро, но съвсем не беше сляпа. Бе намерена върху канапето, което означава, че убиецът е трябвало да счупи прозореца, да го отвори, да пропълзи вътре, след което да отиде до нея и да я застреля, преди да го е забелязала. Или тя просто не е смятала, че трябва да се страхува от човека, който я е застрелял — завърши Слоун.

— Съдебният лекар ще ни каже кой къде е бил, когато това се е случило.

Младата жена имаше усещането, че по някаква причина мислите му са все още заети е Ноа, и това я ядоса.

— Не виждаш ли накъде бия?

— Разбира се, че виждам — мрачно въздъхна той. — Като се изключи счупеният прозорец, всичко прилича на вътрешна работа.

— Рано или късно Флин и Кейгъл ще ме проучат. Сигурна съм, че твоето прикритие ще издържи, но е лесно да открият, че не съм вътрешен декоратор в Бел Харбър.

— Надявам се да го направят колкото е възможно по-късно. В края на краищата ти не си заподозряна. Защо ще влизаш с взлом в къща, от която имаш ключ?

— За да прилича на извършено от външен човек — уморено отвърна тя. Облегна се назад и притвори очи. — Анди Кейгъл е умен. Ще ме провери дори само за да ме отхвърли от списъка. Трябваше да ме оставиш да им кажа истината, за да ме изключат като заподозряна и да се заемат е останалите. Мисля, че първото, което трябва да направя утре сутринта, е да им се обадя.

— Не, има прекалено голяма вероятност Картър да разбере — остро изрече Пол. — Трябват ми тридесет и шест часа преди това да се е случило. После вече няма значение.

Слоун отвори очи и го погледна.

— Какво ще се случи след тридесет и шест часа?

Той отново се намръщи.

— Не мога да ти кажа.

— Вече наистина започна да ми писва…

— Повярвай ми, искам да ти кажа и щях да ти кажа, но не мога. Не и след тази вечер.

Младата жена реши, че той има предвид убийството на Едит. Не виждаше никаква връзка, но Пол очевидно нямаше да й каже нищо повече.

— Имаш ли някакви подозрения кой може да я е убил, или и това е тайна? — попита остро тя. За нейна изненада той отговори:

— Зависи. Ако Флин и Кейгъл имат причини да смятат, че това е обир, бих започнал със слугите, които живеят извън къщата. Рейнълдс неведнъж ми е казвал, че персоналът, който живее тук, от години е в семейството. Във всеки случай убиецът е използвал деветмилиметров пистолет, защото видях калъфката на пода. Освен това е бил аматьор.

— Защото е поел риска да влезе през кабинета, така ли?

— Не, защото е пропуснал някои неща, които един професионалист никога не би подминал. Докато ти се опитваше да го проследиш отвън, аз останах вътре с Париш. Диамантеният пръстен, който Едит винаги носеше, липсваше, но извършителят е оставил една много скъпа диамантена брошка и пръстена на другата й ръка. Това е още една причина да не те подозират — защо би си създавала неприятностите да имитираш взлом, да я убиеш и да оставиш скъпоценностите?

Слоун не му отговори и той продължи:

— Между другото, какво те накара да търсиш пред къщата, а не отстрани?

— Тъкмо бяхме минали с Ноа през задния двор, без да видим никого там или на плажа. Знаех, че вероятността да има човек отпред, е минимална, но трябваше да опитам.

Изтощението започваше да я завладява и едва сдържаше сълзите си. Сети се за Едит, която лежеше на канапето. Косата й все още бе идеално фризирана, а роклята покриваше коленете й. Някой бе отнел живота и бижутата й, но дори и мъртва, тя бе запазила достойнството си. Слоун въздъхна и избърса една сълза.

— Не мога да повярвам, че е мъртва.

— Ще го проумееш чак утре — убедено заяви Пол, тъй като много пъти бе наблюдавал подобни ситуации. — Хайде да поспим. Имаме нужда от това.

До този момент Слоун не бе осъзнала колко изтощен изглежда Пол. Бе й казал, че е разсеян, но тя имаше чувството, че в действителност е притеснен. Много притеснен. Обикновено той изглеждаше непоколебим и сигурен в себе си.

— Ще се видим на сутринта — каза тя.

В спалнята Слоун облече една стара тениска, която Сара не бе извадила от куфара й. Като внимаваше да не събуди Париш, тя се пъхна в леглото и моментално потъна в неспокоен сън.