Джудит Макнот
Нощни шепоти (27)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

— Тежка нощ? — весело попита Париш и приседна на леглото на Слоун.

Сестра й се обърна по гръб.

— Много тежка — отвърна с усмивка, като си мислеше за Ноа. — Колко е часът?

— Десет и половина.

— Толкова късно!

Париш кимна.

— За щастие се сетих да предупредя Дишлър да не включва охранителната система, когато си ляга. Ако не го бях направила, щеше да задействаш алармата, докато минаваш през инфрачервените лъчи в края на моравата при плажа.

Слоун широко отвори очи. Снощи дори не бе и помислила, че трябва да изключи охранителната система. Всъщност не се бе запитала как ще влезе, преди да стигне до задната врата и да разбере, че е отключена. Можеше да си представи колко потресен щеше да е Картър, ако сирените и светлините се бяха включили и той се събудеше, за да открие, че е била с Ноа.

— Тази сутрин ще ти извадя ключ за къщата и дистанционно за портала. При портите има табло и ако въведеш кода за сигурност, можеш да изключиш алармата. В противен случай тя ще се включи, когато минеш покрай първото място с инфрачервени лъчи. Те обхващат целия имот, така че не можеш да се промъкнеш между тях.

Слоун кимна, когато Париш й каза кода за алармата, но не искаше сестра й да си помисли, че възнамерява да продължи по този начин.

— Не смятам това да ми става навик — изрече виновно и седна в леглото.

— Наистина ли? — подразни я Париш. — „Това“ вече телефонира тази сутрин, за да се уговорим за довечера.

— Така ли? — не успя да скрие щастливата си усмивка Слоун.

— Да, довечера четиримата ще вечеряме заедно — отвърна сестра й, развълнувана като дете заради това, което предстоеше — официална рокля, черна вратовръзка, но мястото е неизвестно. Шофьорът на Ноа ще ни вземе преди залез слънце. Това е почти всичко, което ми каза.

Слоун обгърна коленете си с ръце.

— А ти добре ли прекара снощи?

Тя кимна.

— Пол ме кара да се смея. Приятно е човек да бъде с него, но докато танцувахме, ми каза нещо много странно.

— И какво беше то?

— Каза ми, че съм пробудила любопитството му, защото съм толкова многопластова. Не съм сигурна, че беше комплимент.

— А какво друго би могло да бъде? — попита Слоун и двете избухнаха в смях, но от следващите думи на сестра й усмивката й изчезна.

— Интересното е, че според мен Пол е многопластовият човек, не мислиш ли?

— Не зная.

— Сигурна съм, че съм права. Забелязвам дребни подробности за хората, които другите подминават. Татко казва, че веднага подушвам лицемерието.

— С изключение на Хенри — отбеляза Слоун, напомняйки за бившия й годеник.

— Точно така — усмихна се накриво тя, — не исках да кажа, че в Пол има нещо фалшиво, защото изобщо не го мисля.

Слоун не бе напълно убедена. Поколеба се дали да смени темата, или да се задълбочи в нея и неохотно направи второто.

— Намираш ли нещо необичайно в Пол?

— Ами първо, всички мъже обичат да говорят за себе си, но не и той. Освен това умее да задава въпроси и да те изслушва толкова внимателно, че неусетно му казваш всичко, което те интересува. Ако беше срамежлив, щях да го разбера, но той не е. Има и още нещо, което ми се струва доста странно…

— Какво имаш предвид? — тихо попита Слоун.

— Не се смущава от никого, дори и от татко, който винаги плаши младите мъже, които не са преуспели като него.

— Мен също не ме плаши — отбеляза сестра й.

— Не, но мъжете съдят за себе си по постиженията и състоянието си, а ние не.

Тя бе толкова откровена, че на Слоун й бе трудно да повярва, че това е същата сдържана Париш, с която се бе запознала.

— Има и още нещо. Пол е в застрахователния бизнес, а татко е недоволен от цената на едни полици за служителите му в банката. Когато дадох възможност на Пол да говори с татко и да ни продаде един от груповите им планове, той не се възползва.

— Може да е сметнал, че е проява на лош вкус да се опитва да продава застраховки на домакина си.

— Нямаше да се възприеме по този начин, защото аз повдигнах въпроса, а не той.

— Може да е бил смутен именно от това.

— Мисля, че той не се смущава толкова лесно.

Слоун реши да каже на агента да започне да говори за себе си и да продава застраховки, а на Париш откровено довери:

— Не познавам добре мъжете. Смятам Пол за човек, на когото може да се разчита, честен е, вероятно дори и доблестен.

— Такива са и моите впечатления от него — отвърна сестра й. Усмихна се, стана и насочи разговора към предстоящия ден: — По-добре ставай и се обличай. Мислех си да поразгледаме някои забележителности и да пазаруваме. Пол ще остане тук да мързелува.

— Да му купим ли смокинг за довечера? — попита Слоун, като отметна завивките.

— Попитах го, но той каза, че е взел на заем от един приятел и го носи тук за всеки случай.

Слоун бързо се изкъпа и се облече, за да има време да се обади на майка си. Тъй като се бе успала, трябваше да й позвъни в магазина, което пък означаваше, че на Кимбърли ще й е трудно да разговаря. Седна на леглото и извади кредитната карта от портмонето си. Вдигна слушалката, постави картата и се приготви за схватка със собственичката на магазина, Лидия Колинс, която се отнасяше към подчинените си като надзирателка в затвор. Въпреки че Слоун рядко търсеше майка си на работното й място, Лидия винаги се държеше така, сякаш личните разговори са основателна причина за уволнението на най-добрата й служителка.

— Лидия — каза Слоун, когато собственичката вдигна телефона, — Слоун е, обаждам се от Палм Бийч…

В гласа на Лидия веднага долови раздразнение.

— В момента майка ти е заета с един клиент.

Кимбърли винаги бе заета с клиенти, защото хората я обичаха и предпочитаха да почакат, но да бъдат обслужени от нея.

— Разбирам, но трябва да говоря с нея само за минута.

— Чудесно.

Тя така силно тресна телефонната слушалка, че Слоун трепна, но след секунди топлият и развълнуван глас на Кимбърли я накара да се усмихне.

— Скъпа, толкова се радвам да те чуя. Как вървят нещата?

Дъщеря й я увери, че баща й и прабаба й се държат добре с нея. Запази информацията си за Париш за накрая и в момента, в който спомена името й, майка й се умълча. Разказа й всичко каквото можеше за нея и завърши с думите:

— Ще я обикнеш, а и тя ще те обикне. Искам много скоро да дойде в Бел Харбър. — Слоун очакваше майка й да каже нещо, но тя мълчеше. — Мамо, чуваш ли ме?

— Да — прошепна съкрушено тя и Слоун разбра, че тя плаче.

Сърцето й се сви, когато осъзна с какви усилия Кимбърли се бе преструвала, че е приела раздялата си с Париш. Сега дори най-малката възможност да се събере отново с дъщеря си я разстройваше. Слоун не си спомняше по-рано да е виждала майка си да плаче и усети, че нейните очи също се пълнят със сълзи.

— Тя толкова ми напомня за теб — нежно изрече Слоун. Има добър вкус като тебе и сама измисля моделите на дрехите си. — Чу се резкият глас на Лидия. — Май е по-добре да затваряш. След няколко дни отново ще ти се обадя.

— Да, моля те.

— Чао.

— Почакай — внезапно каза Ким, — мислиш ли, че можеш да предадеш на Париш, че я обичам?

Слоун преглътна сълзите си.

— Да, разбира се. Ще й предам.