Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (6)

5.
КАТЕРИН

Вашингтон, 1940 година

 

За Катерин Алегзандър Вашингтон се оказа най-вълнуващият град, който беше виждала. Винаги беше смятала Чикаго за важен център, но Вашингтон се оказа откритие за нея. Беше истинското сърце на Америка — пулсиращият център на властта. В началото Катерин се объркваше от разнообразието на униформите, изпълващи улиците — армейски, военновъздушни, военноморски, морски пехотинци. За първи път тя реално почувства мрачната заплаха на война.

Във Вашингтон войната присъстваше физически навсякъде. Когато настъпеше моментът, щеше да започне от този град. Оттук ще бъде обявена, оттук ще бъдат ръководени военните действия. Този град държеше в ръцете си съдбините на света. И тя — Катерин Алегзандър — беше частица от него.

Настани се при Сузи Робъртс в светъл приятен апартамент на четвъртия етаж — с просторен хол, от който се влизаше в две спални, с малка баня и миниатюрна кухничка. Сузи й се зарадва и първите й думи бяха:

— Побързай да си подредиш багажа и си изглади най-хубавата рокля. Довечера си поканена на вечеря.

Катерин премига.

— Кога успя да го организираш?

— Кати, във Вашингтон момичетата са тези, които подбират. Градът е така претъпкан със самотни мъже, че чак да ти стане жал.

Вечеряха в хотел „Уилард“. Кавалер на Сузи беше един конгресмен от Индиана, а на Катерин — лобист от Орегон. И двамата бяха в града без жените си. След вечерята отидоха да танцуват във „Вашингтон Кънтри Клъб“. Катерин се надяваше, че нейният кавалер може би ще й помогне да си намери работа. Вместо това получи предложение за кола и собствен апартамент, което отклони с благодарност.

Сузи се прибра в апартамента заедно с конгресмена. Катерин си легна. Не след дълго чу, че те влизат в спалнята на Сузи, пружините на леглото заскърцаха. Захлупи възглавницата върху главата си, за да не чува звука, но това не помогна. Представяше си как Сузи и партньорът й диво и страстно се любят в леглото. Сутринта, когато стана, Сузи вече беше на крак — изглеждаше свежа и бодра, готова да тръгне на работа. Катерин се опитваше да открие издайнически бръчки и други белези на разврата, но такива изобщо нямаше. Напротив — Сузи изглеждаше лъчезарна, кожата й беше съвършена. Катерин си помисли: „Боже мой, тя е Дориан Грей в женски вариант. Един ден ще изглежда великолепно, а аз ще приличам на сто и десет годишна.“

След няколко дни на закуска Сузи каза:

— Хей, чух, че се освобождава място, което може да те заинтересува. Снощи едно момиче разправяше, че напуска, за да се върне в Тексас. Един бог знае защо някой, успял да се измъкне от Тексас, иска пак да се върне там. Спомням си, че преди няколко години бях в Амарило и…

— Къде работи тя? — прекъсна я Катерин.

— Кой?

— Момичето — търпеливо рече Катерин.

— О! Работи при Бил Фрейзър. Той е шеф на отдела за информация в Държавния департамент. Миналия месец в „Нюзуик“ имаше голяма статия за него със снимката му на корицата. Казват, че е топло местенце. Едва снощи го чух, така че ако отидеш там сега, би трябвало да изпревариш другите кандидатки.

— Благодаря — признателно каза Катерин. — Уилям Фрейзър, дръж се — идвам!

След двадесет минути беше на път за Държавния департамент. Когато пристигна, охраната я упъти къде се намира кабинетът на Фрейзър и тя се качи в асансьора. Отдел за информация — струваше й се, че би желала точно такава работа.

Катерин поспря в коридора и извади огледалце, за да провери грима си. Изглеждаше добре. Все още нямаше девет и половина, така че сигурно щеше да бъде първа. Отвори вратата и влезе.

Преддверието беше претъпкано от момичета, които стояха, седяха или се облягаха на стената и говореха в хор. Обезумялата служителка, обсадена зад бюрото си, напразно се опитваше да въведе някакъв ред.

— Мистър Фрейзър е зает в момента — непрекъснато повтаряше тя. — Не знам кога ще може да ви приеме.

— Нали е обявил, че ще разговаря с кандидатките за секретарка? — попита едно момиче.

— Да, но… — Отчаяна, тя огледа тълпата. — Боже мой! Това е абсурдно!

Вратата към коридора се отвори и нахълтаха още три момичета, изблъсквайки Катерин настрана.

— Заето ли е вече мястото? — попита една от тях.

— Може би ще правим харем — предположи друга. — Тогава всички можем да останем.

Вратата на кабинета се отвори и се появи един мъж. Беше висок почти метър и осемдесет и имаше слабата фигура на човек, който не е спортист, но си поддържа формата три пъти седмично в спортния клуб. Косата му беше къдрава, руса, прошарена на слепоочията, имаше яркосини очи и силна, строга челюст.

— Сали, какво става тук, по дяволите? — Гласът му беше дълбок и властен.

— Момичетата са разбрали, че има свободно място, мистър Фрейзър.

— Господи! Самият аз научих едва преди час. — Очите му огледаха стаята. — Да не са го разгласили с барабани?

Погледът му се плъзна към Катерин, тя се поизпъчи и му хвърли усмивка, която казваше: „От мен ще стане страхотна секретарка“, но той я отмина и се спря при служителката.

— Трябва ми един брой на „Лайф“ — рече Фрейзър — отпреди три-четири седмици. На корицата има снимка на Сталин.

— Ще го поръчам, мистър Фрейзър — отговори тя.

— Трябва ми сега. — Той тръгна към кабинета си.

— Ще се обадя в бюрото на „Тайм“ и „Лайф“, може би те ще могат да намерят един екземпляр.

На вратата Фрейзър спря.

— Сали, сенатор Бора е на телефона. Искам да му прочета един пасаж от този брой. Имаш две минути, за да ми го намериш.

И затвори вратата. Кандидатките се спогледаха и свиха рамене. Катерин усилено мислеше. Обърна се и си проби път към изхода.

— Хубаво, една по-малко — рече някакво момиче.

Служителката вдигна телефона и набра информацията.

— Номерът на бюрото на „Тайм“ и „Лайф“ — помоли тя. Стаята утихна, момичетата я наблюдаваха. — Благодаря. — Затвори телефона, после отново го вдигна и набра номера. — Ало, обаждам се от кабинета на мистър Уилям Фрейзър от Държавния департамент. Мистър Фрейзър спешно се нуждае от един стар брой на „Лайф“. Този, който е със Сталин на корицата… Не пазите стари броеве? С кого да говоря?… Разбирам. Благодаря. — Тя затвори телефона.

— Нямаш късмет, миличка! — рече едно момиче.

Друга добави:

— Ама ги измислят едни, нали? Ако ми дойде довечера на гости, ще му почета.

Чу се смях.

Секретарската уредба иззвъня. Жената натисна бутона.

— Двете минути изтекоха — чу се гласът на Фрейзър. — Къде е списанието?

Служителката пое дълбоко дъх.

— Току-що говорих с бюрото на „Тайм“ и „Лайф“, мистър Фрейзър, и оттам казаха, че е невъзможно да…

Вратата се отвори и Катерин влезе забързана. В ръката си носеше броя на „Лайф“ със снимката на Сталин на корицата. Проби си път до бюрото и подаде списанието на служителката. Тя се ококори, не вярваше на очите си.

— Аз… тук е, мистър Фрейзър. Веднага ще ви го донеса.

Жената стана, усмихна се с благодарност на Катерин и влезе бавно в кабинета. Останалите момичета гледаха враждебно Катерин. След пет минути вратата се отвори и се появиха Фрейзър и служителката. Тя посочи Катерин.

— Това е момичето.

Уилям Фрейзър се обърна и замислено разгледа Катерин.

— Моля, влезте.

— Да, сър.

Катерин го последва в кабинета, чувстваше как погледите на другите момичета я пробождат в гърба. Фрейзър затвори вратата.

Кабинетът беше като всички други във вашингтонската администрация, но Фрейзър го беше обзавел стилно, оставяйки отпечатъка на личния си вкус в мебелите и предметите на изкуството.

— Седнете, мис…

— Алегзандър, Катерин Алегзандър.

— Сали ми каза, че вие сте намерили списанието.

— Да, сър.

— Предполагам, че не носите просто така в чантата си списание отпреди три седмици!

— Не, сър.

— Как го намерихте толкова бързо?

— Слязох до бръснарницата. В бръснарниците и в чакалните на зъболекарите винаги се търкалят стари броеве.

— Разбирам. — Фрейзър се усмихна и изсеченото му лице вече не беше толкова строго. — Признавам, не би ми хрумнало — каза той. — Във всичко ли сте толкова оправна?

Катерин си спомни за Рон Питърсън и отговори:

— Не, сър.

— Търсите работа като секретарка, така ли?

— Всъщност не. — Катерин видя изненаданото му изражение и бързо прибави: — Ще я приема, но бих искала да бъда ваша помощничка.

— Хайде да започнем със секретарското място — сухо рече Фрейзър. — Утре можете да ми станете помощничка.

Тя го погледна с надежда.

— Искате да кажете, че ще ме назначите?

— На пробен срок. — Той натисна бутона и се наведе към секретарската уредба. — Сали, моля те, благодари на младите дами. Кажи им, че мястото се заето.

— Веднага, мистър Фрейзър.

Той изключи уредбата.

— Задоволяват ли ви тридесет долара седмично?

— О, да, сър. Благодаря, мистър Фрейзър.

— Ще започнете утре в девет часа сутринта. Сали ще ви даде да попълните кадровия формуляр.

 

 

После Катерин отиде във „Вашингтон пост“. Полицаят във фоайето я спря.

— Аз съм личната секретарка на Уилям Фрейзър от Държавния департамент — надменно каза тя. — Трябва ми информация от вашия справочен отдел.

— Каква информация?

— За Уилям Фрейзър.

Той я изучава известно време и рече:

— Това е най-странното искане, което чувам тази седмица. Да не би вашият шеф да ви досажда?

— Не — каза тя обезоръжаващо. — Смятам да напиша експозе за него.

След пет минути един чиновник я въведе в справочния отдел, извади папката за Уилям Фрейзър и Катерин започна да чете.

След един час беше сред най-компетентните по въпроса за Уилям Фрейзър. Той беше четиридесет и пет годишен, бе завършил университета „Принстън“ с пълно отличие, бе основал рекламна агенция „Фрейзър Асошиътс“, преуспяла в този бизнес, а преди година по молба на президента си бе взел отпуска, за да работи за правителството. Бил е женен за Лидия Кампиън — богата дама от висшето общество. От четири години бяха разведени. Нямаха деца. Фрейзър беше милионер и имаше къща в Джорджтаун и вила в Бар Харбър, щата Мейн. Хоби — тенис и гребане, поло. В някои вестникарски публикации го наричаха „една от най-добрите партии в Америка“.

Катерин се прибра и съобщи на Сузи добрата новина, а тя настоя да я отпразнуват заедно с двама богати кадети от Анаполис.

Кавалерът на Катерин се оказа приятен, но през цялата вечер тя го сравняваше с Уилям Фрейзър и момчето й се струваше неопитно и тъпо. Чудеше се дали не е на път да се влюби в новия си шеф. Докато беше с него, не беше изпитала девически трепет, но той й хареса като личност и чувстваше уважение към него. Реши, че сигурно трепетите съществуват само в любовните френски романи.

Кадетите заведоха момичетата в малък италиански ресторант в покрайнините на Вашингтон, където вечеряха отлично, а после отидоха да гледат „Арсеник и стари дантели“ — за огромно удоволствие на Катерин. Накрая ги изпратиха до жилището им, а Сузи ги покани да пийнат по чашка. Когато на Катерин й се стори, че смятат да прекарат там нощта, тя се извини и каза, че трябва да си ляга.

Кавалерът й запротестира:

— Ние дори не сме започнали! Я ги погледни!

Сузи и нейният кавалер бяха на дивана, притиснати в страстна прегръдка. Кадетът грабна ръката на Катерин.

— Скоро може да започне война — настойчиво рече той и преди Катерин да успее да го спре, сложи ръката й върху нещо твърдо между краката си. — Нима ще изпратиш един мъж да воюва в такова състояние?

Катерин дръпна ръка, борейки се с гнева си.

— Сериозно съм го обмислила — каза тя спокойно — и съм решила, че ще спя само с ранените, които могат да се движат.

Обърна се и влезе в стаята си, като заключи вратата след себе си. Беше й трудно да заспи. Лежеше и си мислеше за Уилям Фрейзър, за новата си работа и колко възбудено е било момчето от Анаполис. След един час чу, че леглото на Сузи лудо заскърца. След това беше невъзможно да заспи.

В осем и половина на другата сутрин пристигна на новото си работно място. Вратата беше отключена, светлината в преддверието — запалена. От кабинета се чуваше мъжки глас и тя влезе вътре.

Уилям Фрейзър диктуваше в машината на бюрото си. Вдигна поглед към нея и изключи диктофона.

— Подранила си — каза той.

— Исках да се огледам, да се ориентирам, преди да започна работа.

— Седни.

Нещо в тона му я озадачи. Изглеждаше ядосан. Катерин седна.

— Не обичам хора, които си пъхат носа навсякъде, мис Алегзандър.

Катерин почувства, че се изчервява.

— Аз… не разбирам.

— Вашингтон е малък град. Дори не е град, а едно пикливо село. Ако стане нещо, всички го научават след пет минути.

— Все пак не…

— Собственикът на „Вашингтон пост“ ми се обади две минути след посещението ти там, за да попита защо моята секретарка ме проучва.

Катерин седеше слисана и не знаеше какво да каже.

— Откри ли всички клюки, които искаше да научиш?

Тя почувства, че смущението й бързо преминава в гняв.

— Не съм си пъхала носа — каза Катерин и се изправи. — Исках да получа информация за вас само за да знам за какъв човек ще работя. — Гласът й трепереше от възмущение. — Мисля, че една добра секретарка трябва да се приспособи към шефа си, и исках да знам към какво да се адаптирам.

Изражението на Фрейзър беше недружелюбно. Катерин го гледаше втренчено, мразеше го, беше готова да заплаче.

— Не се безпокойте, мистър Фрейзър, аз напускам. — Обърна се и тръгна към вратата.

— Седни! — Гласът му изплющя като камшик. Шокирана, Катерин се обърна. — Не мога да търпя примадони!

Тя го погледна гневно.

— Добре де! Извинявай. Сега ще седнеш ли? Моля.

Той взе лула от бюрото си и я запали. Катерин стоеше, без да знае какво да прави. Чувстваше се унизена.

— Мисля, че нищо няма да излезе — започна тя. — Аз…

Фрейзър дръпна от лулата си и угаси клечката.

— Разбира се, че ще излезе, Катерин — разумно рече той. — Не можеш да напуснеш сега. Виж колко безпокойства ми струва да обуча ново момиче.

Катерин го погледна и видя весели искрици в яркосините му очи. Той се усмихна. Неохотно и на нейните устни се появи лека усмивка. Тя се отпусна на един стол.

— Така е по-добре. Казвал ли ти е някой, че си твърде чувствителна?

— Сигурно. Извинявайте.

Фрейзър се облегна назад.

— Може пък аз да съм прекалено чувствителен. Да те наричат „една от най-добрите партии в Америка“ е като ритник по задника.

Искаше й се той да не употребява такива думи. Но кое я притесняваше повече, задник или партия?

Може би Фрейзър беше прав. Може би интересът й към него не беше толкова безпристрастен, както тя си мислеше. Може би подсъзнателно…

— … прицел за всяка проклета неомъжена идиотка — говореше Фрейзър. — Нямаш представа колко агресивни са понякога жените.

„Нямам ли?“ „Опитай нашата касиерка.“ При спомена Катерин се изчерви.

— Достатъчно, за да превърнат мъжа в педераст — въздъхна Фрейзър. — Е, като сме почнали с голямото проучване, кажи ми нещо за себе си. Имаш ли приятел?

— Не — каза тя и бързо добави: — По-точно, нямам постоянен.

Той я погледна озадачено.

— Къде живееш?

— С едно момиче, следвахме заедно.

— „Нортуестърн“.

Тя го погледна изненадана, после се сети, че сигурно е прочел формуляра, който беше попълнила.

— Да, сър.

— Ще ти кажа нещо за себе си, което няма да намериш във вестникарските архиви. Що се отнася до работата, съм костелив орех. Ще видиш, че съм справедлив, но много взискателен. С такива трудно се живее. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Ще се опитам — каза Катерин.

— Добре. Сали ще ти обясни установения ред. Най-важното е да запомниш, че непрекъснато пия кафе. Обичам го черно и горещо.

— Ще запомня. — Тя стана и се отправи към вратата.

— И, Катерин…

— Да, мистър Фрейзър?

— Довечера, като се прибереш у дома, упражнявай се да казваш ругатни пред огледалото. Ако ще се стряскаш всеки път, когато кажа нецензурна дума, може и да си изпусна нервите.

Ето — пак я караше да се чувства като дете.

— Да, мистър Фрейзър — студено отвърна тя.

Изхвърча от кабинета, почти тресна вратата след себе си.

Срещата им съвсем не мина така, както Катерин очакваше. Уилям Фрейзър вече не й харесваше. Смяташе, че той е самодоволен, властен, безочлив грубиян. Нищо чудно, че жена му се е развела с него. Е, вече се беше хванала с тази работа, но реши, че ще започне да си търси друга. Искаше да работи за човешко същество, а не за деспот.

Когато Катерин излезе от кабинета му, Фрейзър се облегна на стола усмихнат. Нима все още момичетата бяха толкова болезнено млади, толкова искрени и добросъвестни? Ядосаната Катерин със святкащите очи и треперещите устни му се беше сторила толкова беззащитна, че изпита желание да я вземе в обятията си, да я закриля. Да я закриля от себе си — печално си призна той.

Тя притежаваше някакво старомодно привлекателно благородство, което Фрейзър отдавна не беше срещал у момичетата. Беше хубава, умна и имаше собствено мнение. По дяволите — щеше да стане най-добрата секретарка, която е имал. Дълбоко в себе си Фрейзър имаше усещането, че Катерин ще стане и нещо повече за него. Какво точно — все още не беше сигурен. Толкова често се беше опарвал, че автоматичната предупредителна система се включваше моментално щом някоя жена докоснеше чувствата му. Но това се случваше много рядко. Лулата му беше угаснала. Той я запали отново, все още с усмивка на лицето. Когато по-късно я извика, за да й диктува, Катерин се държеше любезно, но хладно. Очакваше Фрейзър да заговори за нещо лично, за да му покаже своята резервираност, но той се държеше сдържано и служебно. Катерин реши, че очевидно е забравил инцидента от сутринта. Мъжете са толкова безчувствени.

Въпреки всичко новата й работа я очарова. Телефонът постоянно звънеше, а имената на хората, които се обаждаха, я изпълваха с вълнение. През първата седмица два пъти се обади вицепрезидентът на Съединените щати, половин дузина сенатори, прочута актриса, която провеждаше рекламната капания за най-новия си филм. Кулминацията на всички беше обаждането на президента Рузвелт. Катерин толкова се притесни, че изпусна телефона и прекъсна секретарката му.

Освен телефонните обаждания Фрейзър имаше непрекъснато срещи в кабинета си, в клуба си или в някой от по-известните ресторанти. След първите няколко седмици остави Катерин сама да му урежда срещите и да прави резервациите. Тя започна да разбира с кого Фрейзър желае да се срещне и кого избягва. До края на месеца беше толкова погълната от работата си, че съвсем забрави за намерението си да търси друга работа.

Отношенията й с Фрейзър бяха все още чисто служебни, но вече го познаваше достатъчно добре и разбираше, че сдържаността му не е недружелюбие, а чувство за лично достойнство, стена от резервираност, щит срещу света. Катерин имаше усещането, че в действителност Фрейзър е много самотен. Работата му изискваше да бъде общителен, но тя чувстваше, че по природа е самотник. Чувстваше също и че Уилям Фрейзър не е от нейната категория. „Всъщност това се отнася за повечето мъже в Америка“ — рече си тя.

От време на време продължаваше да излиза със Сузи, но повечето от кавалерите й се оказваха женени полови атлети и тя предпочиташе да ходи на кино или на театър сама. Гледа „Жената в черно“ и „Живот с татко“ с Гъртруд Лорънс и с един нов комик — Дани Кей, „Алис в доспехи“ с младия Кърк Дъглас. „Кити Фойл“ с Джинджър Роджърс й допадна, защото й напомняше за самата нея. Веднъж на представление на „Хамлет“ забеляза в една ложа Фрейзър с изискано момиче, облечено в скъпа бяла вечерна рокля, която Катерин беше виждала във „Вог“. Нямаше представа кое е това момиче. Фрейзър сам уреждаше личните си срещи и тя не знаеше къде или с кого излиза. Той също я видя. На другата сутрин, след като привърши да й диктува, я попита:

— Хареса ли ти „Хамлет“?

— Пиесата е добра, но постановката не беше нищо особено.

— Актьорите ми харесаха — каза той. — Мисля, че актрисата, която играеше Офелия, беше много добра.

Катерин кимна и си тръгна.

— Не ти ли харесва Офелия? — упорстваше Фрейзър.

— Ако искате да бъда откровена — внимателно отговори Катерин, — мисля, че тя изобщо не се справи с ролята.

Обърна се и излезе.

Вечерта, когато се прибра вкъщи, Сузи й съобщи:

— Имахме посещение.

— Кой?

— Служител от ФБР. Проучват те.

„Господи, разбрали са, че съм девствена, а във Вашингтон сигурно има някакъв закон срещу това“ — помисли Катерин, но на глас попита:

— Защо ще ме проучва ФБР?

— Защото работиш за правителството.

— О!

— Как е твоят мистър Фрейзър?

— Моят мистър Фрейзър си е добре.

— Мислиш ли, че би ме харесал?

Катерин разгледа съквартирантката си — висока, снажна брюнетка.

— Да, за закуска.

Седмиците минаваха и постепенно Катерин се запозна с другите секретарки, които работеха в съседните кабинети. Няколко имаха връзка с шефовете си и за тях, изглежда, нямаше значение дали те са женени или не. Завиждаха на Катерин, че работи при Уилям Фрейзър.

— Всъщност що за птица е Златното момче? — попита я една от тях, докато обядваха. — Вече опита ли се да те сваля?

— О, той не си прави този труд — рече най-сериозно Катерин. — Просто всяка сутрин в девет часа влизам при него и се търкаляме на дивана до един часа, когато прекъсваме за обяд.

— Сериозно, как ти се струва?

— Може да му се устои — излъга Катерин.

След първата им кавга отношението й към Уилям Фрейзър значително се беше смекчило. Беше прав, когато й каза, че е много взискателен. Ако направеше грешка, той я смъмряше, но беше справедлив и проявяваше разбиране. Катерин виждаше как отделя време от личните си проблеми, за да помогне на хора, от които не би получил нищо. И винаги го правеше така, че да не му приписват заслугата. Да, наистина Уилям Фрейзър много й харесваше, но това си беше лично нейна работа.

Веднъж, когато трябваше да отхвърлят натрупалата се работа, Фрейзър я покани на вечеря в дома си, за да могат да работят до късно. Шофьорът му — Талмидж, чакаше с лимузината пред сградата. Няколко секретарки многозначително наблюдаваха как Катерин сяда на задната седалка и Фрейзър се настанява до нея. Лимузината плавно се включи в късното следобедно движение.

— Ще опетня доброто ви име — рече Катерин.

Фрейзър се изсмя.

— Нека ти дам един съвет. Ако някога имаш връзка с известна личност, прави го на открито.

— Ами ако се простудни?

Той се усмихна.

— Исках да кажа, води своя възлюбен, ако все още се употребява тази дума, на обществени места, в известни ресторанти, на театър.

— На Шекспирови пиеси ли? — невинно попита Катерин.

Фрейзър не й обърна внимание.

— Хората винаги търсят непочтени подбуди. Казват си: „Аха, води еди кого си на обществени места, интересно с кого ли се среща тайно?“ Никога не вярват на очевидното.

— Интересна теория.

— Артър Конън Дойл има един разказ как очевидното се използва за измама на хората — продължи Фрейзър. — Не си спомням заглавието.

— „Откраднатото писмо“ и е от Едгар Алън По — каза Катерин, но веднага съжали.

Мъжете не обичат умни момичета. Ала какво от това? Тя не е негово момиче, тя е негова секретарка.

Останалата част от пътя изминаха в мълчание.

Къщата на Фрейзър в Джорджтаун беше като от журнал. Беше четириетажна и сигурно на повече от двеста години. Иконом в бяло сако им отвори вратата. Фрейзър каза:

— Франк, това е мис Алегзандър.

— Здравейте, Франк, разговаряли сме по телефона — рече Катерин.

— Да, мис Алегзандър, радвам се да се запозная с вас.

Катерин огледа преддверието. Към втория етаж водеше красива стара стълба. Дъбовото дърво беше излъскано до блясък. Подът беше мраморен, отгоре се спускаше лъскав полилей.

Фрейзър наблюдаваше лицето й.

— Харесва ли ти? — попита той.

— Дали ми харесва? О, да!

Той се усмихна и Катерин се запита дали не е показала прекален ентусиазъм, като момиче, привлечено от богатството, като някоя от агресивните жени, които постоянно го преследваха.

— Приятно е — неумело прибави тя.

Фрейзър я гледаше шеговито и тя изпита ужасното чувство, че той може да чете мислите й.

— Заповядай в кабинета.

Катерин го последва в просторна стая, облицована с тъмна ламперия и пълна с книги. Тя носеше атмосферата на друга епоха, изискаността на един по-спокоен, по-приветлив начин на живот.

Фрейзър я наблюдаваше и сериозно я попита:

— Е, какво?

Този път нямаше да я хване.

— По-малка е от библиотеката на Конгреса — предпазливо рече тя.

— Права си — изсмя се той.

Франк влезе със сребърна кофичка за лед и я постави върху барчето в ъгъла.

— В колко часа ще искате да вечеряте, мистър Фрейзър?

— В седем и половина.

— Ще кажа на готвача. — Франк излезе от стаята.

— Какво да ти налея?

— Нищо, благодаря.

— Изобщо ли не пиеш, Катерин?

— Не, когато имам да работя — отвърна тя — Започвам да бъркам „г“ с „т“.

— Искаш да кажеш „г“ с „к“.

— Не, „г“ с „т“. Те са едно до друго на машината.

— Не знаех.

— Не е нужно да го знаете. Нали за това ми плащате куп пари всяка седмица.

— Колко ти плащам? — попита Фрейзър.

— Тридесет долара и вечеря в най-красивата къща във Вашингтон.

— Сигурна ли си, че не искаш нищо за пиене?

— Не, благодаря.

Фрейзър си направи мартини, а Катерин се разхождаше из стаята и разглеждаше книгите. Имаше ги всички традиционни заглавия от класиката и допълнително цели секции с книги на италиански и арабски. Фрейзър се приближи до нея.

— Наистина ли говорите италиански и арабски? — попита Катерин.

— Да. Няколко години живях в Близкия изток и научих арабски.

— А италианския?

— Известно време ходих с една актриса италианка.

Тя се изчерви.

— Извинявам се, не исках да любопитствам.

Той я погледна развеселен и Катерин се почувства като ученичка. Не можеше да разбере дали мрази Уилям Фрейзър, или го обича. Беше сигурна само в едно — той беше най-симпатичният мъж, когото познаваше.

Вечерята беше превъзходна — все френски специалитети с божествени сосове. Десертът беше череши. Нищо чудно, че Фрейзър тренираше в клуба си три пъти седмично.

— Хареса ли ти? — попита я той.

— Не е като храната в стола — рече тя усмихната.

Фрейзър се засмя.

— Някой ден трябва да ям в стола.

— На ваше място не бих го правила.

— Толкова ли е лоша храната? — погледна я той.

— Не заради храната. Заради момичетата. Ще ви разкъсат.

— Защо мислиш така?

— Непрекъснато говорят за вас.

— Искаш да кажеш, че разпитват за мен?

— И още как! — усмихна се тя.

— Представи си колко са разочаровани от липсата на информация.

Тя поклати глава.

— Напротив. Аз измислям най-различни истории за вас.

— Какви например?

— Наистина ли искате да знаете?

— Разбира се.

— Ами казвам им, че сте страшилище и ми крещите по цял ден.

— Е, чак по цял ден — ухили се той.

— Разправям им, че сте луд на тема лов и обикаляте из кабинета със заредена пушка, докато ми диктувате, а мен постоянно ме е страх, че тя ще гръмне и ще ме убие.

— Това сигурно им е много интересно.

— Забавляват се, опитвайки се да разберат какъв човек сте в действителност.

— А ти разбрала ли си какъв съм в действителност? — Тонът му стана сериозен.

Тя го погледна в яркосините очи за миг, после се обърна и рече:

— Мисля, че съм разбрала.

— Какъв съм?

Катерин почувства внезапно вътрешно напрежение. Това вече не беше шега — в разговора се долавяха нови нотки. Вълнуващи, смущаващи. Тя не отговори.

Фрейзър я гледа известно време, после се усмихна.

— Аз не съм интересна тема. Искаш ли още десерт?

— Не, благодаря — няма да мога да ям една седмица.

— Тогава да работим.

Работиха до полунощ. Фрейзър изпрати Катерин до вратата, а Таламидж я откара до дома й.

През целия път тя мислеше за Фрейзър. За силата му, за чувството му за хумор, за неговата състрадателност. Някой беше казал, че човек трябва да бъде много силен, преди да си позволи да бъде мил. Уилям Фрейзър беше много силен. Тази вечер беше една от най-хубавите в живота й и това я тревожеше. Боеше се да не се превърне в някоя ревнива секретарка, която по цял ден седи в кабинета и ненавижда всички момичета, обаждащи се на шефа й. Не, нямаше да допусне такова нещо. Всички що-годе прилични жени във Вашингтон гледаха да го впримчат. Тя нямаше да се присъедини към тях.

Когато се прибра, Сузи я чакаше и се нахвърли веднага върху нея.

— Казвай! Какво стана?

— Нищо — отговори Катерин. — Вечеряхме заедно.

Сузи я зяпаше невярваща.

— Ама изобщо ли не се опита да те сваля?

— Не, разбира се.

Сузи въздъхна.

— Знаех си. Било го е страх.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, сладурче, че се правиш на Дева Мария. Сигурно се е страхувал, че ако те пипне с пръст, ще изпищиш: „Изнасилват ме!“, и ще припаднеш.

Катерин почувства, че бузите й пламват.

— Не се интересувам от него в този смисъл — наежи се тя. — И не се правя на Дева Мария.

„Правя се на Дева Катерина.“ Добрата стара света Катерина.

Само дето беше преместила благочестивия си щаб във Вашингтон. Нищо друго не се беше променило. Тя все още изповядваше същата вяра.

 

 

Следващата половин година Фрейзър постоянно пътуваше — до Чикаго, до Сан Франциско, до Европа. Катерин непрекъснато беше заета с работа и все пак в службата й се струваше самотно и празно, когато Фрейзър отсъстваше.

Потокът от интересни посетители — предимно мъже — не спираше и Катерин биваше отрупвана с предложения. Можеше да избира между поканите за обеди, за вечери, за пътешествия до Европа и за леглото. Не приемаше нито една, защото, първо, тези мъже не я интересуваха, и, второ, чувстваше, че Фрейзър не би одобрил да смесва служебните си задължения с развлеченията. Дори да знаеше, че тя постоянно отклонява подобни предложения, Фрейзър не казваше нищо. На другия ден след вечерята в дома му й повиши заплатата с десет долара седмично.

 

 

На Катерин й се струваше, че темпото на живот в града се е променило. Хората се движеха по-бързо, станаха по-напрегнати. Заглавията на вестниците крещяха за непрекъснатия низ от нашествия и кризи в Европа. Падането на Франция се отрази на американците по-силно, отколкото другите шеметни събития в Европа. Те се почувстваха лично засегнати, че страната, която беше една от люлките на Свободата, беше загубила своята.

Падна Норвегия, Англия се сражаваше на живот и смърт в битката за Британия. Германия, Италия и Япония подписаха пакт. Чувството, че и Америка неизбежно ще бъде въвлечена във войната, се засилваше.

Един ден Катерин попита Фрейзър какво мисли за това.

— Според мен е само въпрос на време — замислено отговори той. — Щом Англия не може да спре Хитлер, ще трябва да го спрем ние.

— Но сенатор Бора казва…

— Символ на американските първенци би трябвало да бъде щраусът — ядосано изкоментира Фрейзър.

— А какво ще правите вие, ако има война?

— Ще стана герой — рече той.

Катерин си го представи как тръгва на война, красив в офицерската униформа, но идеята съвсем не й хареса. Струваше й се глупаво в тези просветени времена хората да мислят, че могат да разрешат различията си, като се избиват взаимно.

— Не се тревожи, Катерин — каза й Фрейзър, — засега все още няма нищо. А когато настъпи моментът, ние ще бъдем готови.

— Ами Англия? — попита тя. — Ако Хитлер реши да я нападне, дали ще му устои? Той има токова много танкове и самолети, а те нямат нищо.

— Ще имат — увери я Фрейзър. — Много скоро.

Той промени темата и отново започнаха да работят.

След една седмица всички заглавия в пресата съобщаваха за нов план на Рузвелт „Наем-заем“ за оказване на помощ. Значи Фрейзър е знаел и се бе опитал да я успокои, без да издава информацията си.

Седмиците летяха бързо. От време на време Катерин приемаше някоя покана за среща, но винаги сравняваше кавалера си с Уилям Фрейзър и се питаше защо ли изобщо си прави труда да излиза с когото и да било. Разбираше, че в емоционално отношение сама се е довела до задънена улица, но не знаеше как да се измъкне от това положение. Казваше си, че просто се е увлякла по Фрейзър и ще го преодолее, но в същото време чувствата й пречеха да оцени компанията на други мъже, защото тяхното ниво й се струваше много по-ниско.

Една вечер остана да работи до по-късно. Фрейзър беше отишъл на представление, но след това неочаквано се върна в службата. При влизането му Катерин стреснато вдигна поглед.

— Какво става тук, по дяволите? — изръмжа той. — Трябва ли да работиш като роб?

— Исках да довърша доклада, за да го вземете утре със себе си в Сан Франциско — отвърна тя.

— Можеше да ми го изпратиш по пощата. — Той седна срещу нея, изучавайки я. — Нямаш ли по-интересни занимания вечер от писането на тъпи доклади?

— Тази вечер ми беше свободна.

Фрейзър се облегна на стола, сплете пръсти, опря на тях брадата си и загледа Катерин втренчено.

— Спомняш ли си какво ми каза първия ден в този кабинет?

— Тогава казах много глупости.

— Каза, че не искаш да бъдеш секретарка, а моя помощничка.

Тя се усмихна.

— Какво ли знаех тогава!

— Сега вече знаеш.

Тя го погледна.

— Не разбирам.

— Много е просто, Катерин — тихо рече той. — През последните три месеца ти всъщност беше моя помощничка. Сега официално ще те назнача за такава.

Тя го зяпаше невярваща.

— Сигурен ли сте, че…

— Не ти дадох по-скоро поста и заплатата, защото не исках да те плаша. Но вече знаеш, че можеш да вършиш тази работа.

— Не знам какво да кажа — заекна Катерин, — аз… няма да съжалявате, мистър Фрейзър.

— Вече съжалявам. Моите помощници ме наричат Бил.

— Бил.

Късно през нощта Катерин лежеше и си спомняше как я беше погледнал и как се беше почувствала от този поглед и дълго не можеше да заспи.

Няколко пъти бе писала на баща си да й дойде на гости във Вашингтон. Гореше от желание да му покаже града, да го запознае с приятелите си и с Бил Фрейзър. Не беше получила отговор на последните две писма. Разтревожена, телефонира на чичо си в Омаха. Той вдигна телефона.

— Кати! Тъкмо щях да ти се обадя.

Сърцето на Катерин се сви.

— Как е татко?

Кратка пауза.

— Получи удар. Исках да ти се обадя, но баща ти ме помоли да почакам, докато се почувства по-добре.

Катерин стискаше слушалката.

— По-добре ли е?

— Боя се, че не, Кати — каза чичо й. — Парализиран е.

— Веднага тръгвам — рече Катерин.

Отиде да уведоми Бил Фрейзър.

— Съжалявам — каза той. — Мога ли да помогна с нещо?

— Не знам. Искам веднага да замина при него, Бил.

— Разбира се. — Той вдигна телефона.

Шофьорът му закара Катерин до жилището й, тя метна някакви дрехи в куфара си, после той я откара на летището. Фрейзър й беше уредил резервация за самолета.

 

 

Лелята и чичото на Катерин я чакаха на летището в Омаха и само един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че е закъсняла. До погребалното бюро пътуваха в мълчание. Катерин не можеше да изрази обзелото я чувство на невъзвратима загуба и самотност. Част от нея беше умряла, нещо си беше отишло завинаги. Въведоха я в малък параклис. Тялото на баща й, облечен в най-хубавия му костюм, почиваше в прост ковчег. Времето го беше смалило, сякаш плътта му се бе износила от допира с живота. Чичото й подаде личните вещи на баща й — съкровища, събирани цял живот: петдесет долара, няколко стари снимки, няколко разписки, един часовник, един потъмнял сребърен нож за разрязване на хартия и всичките й писма до него — старателно завързани с връвчица и разръфани от четене. Жалко наследство, останало след един човек. Сърцето на Катерин се късаше заради баща й. Мечтите му бяха толкова големи, а успехите му — толкова нищожни. Спомняше си го бодър и жизнен, когато беше малка, а той се връщаше от път с пълен джоб пари и отрупани с подаръци ръце. Припомни си чудесните му изобретения, на които все не достигаше нещо. Не беше много, но само тези спомени й бяха останали от него. Катерин имаше да му каже толкова неща, изведнъж искаше да направи толкова за него, но вече беше късно.

Погребаха баща й в малките гробища до черквата. Катерин смяташе да прекара нощта при леля си и чичо си и на другия ден да вземе влака. Но изведнъж почувства, че не би могла да остане и миг повече, обади се на летището и резервира място за следващия самолет за Вашингтон. Бил Фрейзър я чакаше на летището и присъствието му като че беше съвсем естествено. Естествено беше да се погрижи за нея, когато тя имаше нужда от него.

Заведе я на вечеря в една странноприемница във Вирджиния, тя започна да му разказва за баща си. Насред една забавна история се разплака, но странно — не изпитваше стеснение от Бил Фрейзър.

Той й предложи да си вземе отпуска, но тя предпочиташе да бъде заета с работа, да мисли за нещо друго, а не за смъртта на баща си. Стана й навик да вечеря един-два пъти седмично с Фрейзър. Той й беше станал още по-близък.

Случи се без предварително паниране или обмисляне. Работиха до късно. Катерин проверяваше някакви документи и почувства, че Бил Фрейзър стои зад гърба й. Пръстите му я докоснаха по шията — бавно и гальовно.

— Катерин…

Тя се обърна и се оказа в обятията му. Сякаш вече се бяха целували хиляди пъти, сякаш това беше и миналото, и бъдещето й, всичко си бе в реда на нещата.

„Толкова е просто — мислеше си Катерин. — Било е толкова просто, но не съм знаела.“

— Вземи си палтото, любима — каза Бил Фрейзър, — отиваме у дома.

В колата седяха притиснати, ръката на Фрейзър нежно и покровителствено я обгръщаше. Никога не беше изпитвала такова щастие. Беше сигурна, че е влюбена в него, нямаше значение дали той я обича. Бил я харесваше и на нея това й стигаше. Припомни си за Рон Питърсън и потръпна.

— Има ли нещо? — попита Фрейзър.

Катерин си спомни мотелската стая с мръсното напукано огледало. Погледна силното интелигентно лице на мъжа, който я прегръщаше.

— Вече не — благодарна отговори тя и преглътна. — Трябва да ти кажа нещо. Девствена съм.

Фрейзър се усмихна и учуден поклати глава.

— Невероятно. Как така попаднах на единствената девственица във Вашингтон?

— Опитвах се да поправя нещата — искрено рече Катерин, — но просто не се получи.

— Това ме радва — каза Фрейзър.

— Значи, нямаш нищо против?

Лицето му отново светна в шеговита усмивка.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът?

— Да, разбира се!

— Прекалено се тревожиш за това.

— Да, разбира се!

— Номерът е да се отпуснеш.

Тя мило поклати глава.

— Не, скъпи, номерът е да си влюбен.

След половин час колата спря пред неговия дом. Фрейзър я покани в библиотеката.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

Тя го погледна.

— Хайде да се качим горе.

Той я прегърна и силно я целуна. Катерин страстно се притисна до него, сякаш искаше да го погълне в себе си. „Ако тази нощ нещо се обърка, ще се самоубия. Наистина ще се самоубия“ — мислеше си тя.

— Хайде — каза той и я хвана за ръката.

Спалнята на Бил Фрейзър беше голяма стая, където си личеше, че живее сам мъж, с висок испански скрин до едната стена. В другия край имаше ниша с камина и маса за закуска пред нея. До едната стена имаше голямо двойно легло. Отляво бяха банята и стаята дрешник.

— Сигурна ли си, че не искаш да пийнеш нещо? — попита Фрейзър.

— Не ми е нужно.

Той отново я прегърна и целуна. Катерин почувства, че е възбуден, и приятна топлина заля тялото й.

— Ще се върна — рече Бил.

Катерин го гледаше как излиза от стаята. Беше най-хубавият, най-прекрасният мъж, когото познаваше. Седеше и мислеше за него и изведнъж разбра защо той е излязъл. Даваше й възможност да се съблече сама, за да не изпитва неудобство. Бързо започна да сваля дрехите си. След минута погледна голото си тяло и си рече: „Сбогом, света Катерино.“ Отиде до леглото и се пъхна между чаршафите.

Фрейзър влезе, облечен в халат от копринено моаре с цвят на боровинки. Приближи се до леглото, взрян в нея. Черната й коса се беше разпиляла по бялата възглавница, красивото й лице се открояваше. Беше още по-развълнуван, защото знаеше, че всичко е станало от само себе си.

Той смъкна халата и легна до нея. Изведнъж Катерин се сепна.

— Аз нямам нищо — каза тя. — Мислиш ли, че ще забременея?

— Да се надяваме.

Тя озадачено го погледна и отвори уста да попита какво има предвид, но той я затвори с устните си. Ръцете му се движеха по тялото й, нежно го изучаваха, тя забрави всичко освен това, което ставаше с нея. Съзнанието й се съсредоточи в една точка, тя чувстваше как Бил се опитва да проникне в нея, твърдо, пулсиращо, насилващо — миг на остра, неочаквана болка, после чуждото тяло започна да потъва все по-дълбоко в нея, движеше се във все по-лудешки ритъм. Бил я попита:

— Готова ли си?

Не беше съвсем наясно за какво трябва да е готова, но каза:

— Да.

Изведнъж той извика:

— О, Кати! — И след последен единичен тласък остана да лежи неподвижен върху нея.

Когато всичко свърши, Бил я попита:

— И на тебе ли ти беше хубаво?

— Да, беше чудесно — отвърна Катерин.

— С времето става по-хубаво — допълни той.

Обзета от радост, че може да му донесе такова щастие, тя се опита да не се тревожи от разочарованието, което е изпитала. Може би беше както с маслините. Човек трябва да придобие вкус към това. Лежеше в ръцете му, оставяйки се гласът му да я гали, да я успокоява, й си мислеше: „Ето това е важното — да бъдем заедно като две човешки същества, които се обичат и споделят любовта си.“ Беше чела прекалено много изпълнени с драматизъм любовни романи, беше слушала твърде обещаващи любовни песни. Очакваше прекалено много. Или пък — ако беше истина, трябваше да се примири, че е фригидна. Сякаш прочел мислите й, Фрейзър я притисна по-близо до себе си и каза:

— Не се тревожи, ако си разочарована, любима, първия път винаги боли.

Когато Катерин не му отговори, Фрейзър се надигна на лакът и загрижено я попита:

— Как се чувстваш?

— Прекрасно — бързо каза тя и се усмихна. — Ти си най-добрият любовник, когото съм имала.

Целуна го и го прегърна, за да усеща топлината и сигурността, които той й даваше, и най-накрая стегнатият възел в нея започна да се разхлабва, тя се отпусна и се почувства доволна.

— Искаш ли бренди? — попита Бил.

— Не, благодаря.

— Смятам да си налея едно. Не всяка вечер човек спи с девица.

— Имаше ли нещо против? — попита го Катерин.

Той й хвърли онзи странен, разбиращ поглед, понечи да каже нещо, после размисли.

— Не.

В гласа му имаше някаква нотка, която тя не можеше да разбере.

— Дали… — Катерин преглътна. — Дали съм в ред?

— Прекрасна си — каза той.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Знаеш ли, едва не се отказах да спя с теб. Знаеш ли защо?

— Защо?

— Страхувах се, че няма да искаш да ме видиш повече.

Той се изсмя.

— Това са бабини приказки, поощрявани от разтревожени майки, които искат да опазят дъщерите си. Сексът не разделя хората, Катерин, той ги сближава.

Беше истина. Тя не беше чувствала никого по-близък от него. Външно може би си беше същата, но знаеше, че се е променила.

Младото момиче, дошло в този дом вечерта, беше изчезнало завинаги. На негово място вече беше една жена. Жената на Уилям Фрейзър. Най-после беше намерила тайнствения Свети Граал. С търсенето беше приключено.

Сега дори онези във ФБР щяха да бъдат доволни.