Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (21)

20.
НОЕЛ И КАТЕРИН

Атина, 1946 година

 

До Янина пътуваха десет часа с кола. На Катерин пейзажът й изглеждаше почти библейски, сякаш от друго столетие. Минаха покрай Егейско море, покрай малки белосани къщурки с кръстове на покривите и безкрайни овощни градини — лимони, череши, ябълки и портокали. Всяка педя земя беше терасирана и обработена. Прозорците и покривите на къщите бяха боядисани в яркосиньо сякаш напук на тежкия живот, изтръгнат с много усилия от каменистата почва. По стръмните склонове на планината бяха избуяли високи красиви кипариси.

— Погледни, Лари, нали са красиви! — възкликна Катерин.

— Не и за гърците — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го тя.

— За тях те са лоша поличба. Обикновено ги засаждат на гробищата.

Минаха покрай множество плашила, направени съвсем надве-натри.

— Тук гаргите сигурно са много лековерни — смееше се Катерин.

Пътуваха през селца с невъзможни названия — Месолонги, Агелкастрон, Етоликон и Амфилохия.

Късно следобед стигнаха село Рион, което полегато се спускаше към река Рио. Тук трябваше да се качат на ферибот за Янина. След пет минути вече плаваха към Ипирос и Янина.

Седнаха на пейка на горната палуба. В далечината пред тях от следобедната мараня изникна сушата. На Катерин й се стори пуста и злокобна. Имаше праисторически вид, сякаш беше създадена за гръцките богове и простосмъртните бяха нежелани натрапници. Докато се приближаваха към брега, тя видя, че дъното е осеяно с остри скали. Злокобната планина беше наранена и разцепена там, където човекът беше издълбал път в нея. Подир двадесет и пет минути фериботът пристигна в малкото пристанище на Ипирос, не след дълго Катерин и Лари вече пътуваха нагоре из планината на Янина.

Катерин четеше на Лари пътеводителя:

— Разположена високо в планината Пинд, в дълбока котловина, оградена от стръмни алпийски зъбери, отдалеч Янина прилича на двуглав орел, сграбчил в ноктите си бездънното езеро Памвотис. Екскурзионни корабчета прекарват пътниците по тъмнозелените води до острова в средата на езерото и до отсрещния бряг.

— Звучи прекрасно — рече Лари.

Пристигнаха късно следобед и спряха направо пред хотела, стара, добре запазена сграда на хълм над града с множество бунгала, пръснати из градината. Един старец в униформа излезе да ги посрещне, видя щастливите им лица и рече:

— Младоженци.

Катерин погледна Лари и се усмихна.

— Как познахте?

— Винаги си личи — заяви старецът.

Отведе ги във фоайето, където се регистрираха, а после в бунгалото. В него имаше дневна, спалня, баня, кухня и голяма, покрита с мозайка тераса. Над върховете се разкриваше великолепна гледка към селото и езерото долу — тъмно и мрачно. Беше невероятно красиво — като на пощенска картичка.

— Не е много, но всичко е твое — усмихна се Лари.

— Приемам! — възкликна Катерин.

— Щастлива ли си?

Тя кимна.

— Не помня да съм била по-щастлива. — Приближи се до него и го прегърна пламенно. — Никога не ме пускай — пошепна Катерин.

Силните му ръце я притиснаха.

— Няма — обеща той.

Докато Катерин подреждаше багажа, Лари отиде във фоайето да поговори с администратора.

— Какво може да се прави тук? — попита той.

— Всичко — гордо отвърна администраторът. — В хотела имаме минерални бани. В околностите има условия за туризъм, за риболов, за плуване и гребане.

— Каква е дълбочината на езерото? — нехайно попита Лари.

Администраторът повдигна рамене.

— Никой не знае, сър. Езерото е с вулканичен произход и е бездънно.

Лари замислен кимна.

— А пещерите?

— Пещерите на Перама ли? Те са само на няколко километра оттук.

— Изследвани ли са?

— Някои от тях да, някои още са затворени.

— Ясно.

— Ако обичате да се катерите по планините, бих ви препоръчал връх Цумерка. Стига мисис Дъглас да не се бои от височината.

— Не — усмихна се Лари. — Тя е опитна планинарка.

— В такъв случай ще й хареса. Имате късмет с времето. Очаквахме мелтеми, но ни се размина.

— Какво е мелтеми? — попита Лари.

— Ужасен вятър, северняк. Нещо като вашия ураган. Задуха ли, никой не излиза навън. В Атина дори на океанските лайнери се забранява да излизат от пристанището.

— Радвам се, че ни се е разминало — рече Лари.

 

 

Лари се върна в бунгалото и предложи на Катерин да отидат да вечерят в селото. Тръгнаха по стръмната камениста пътека, която се спускаше към селото. Янина имаше една главна улица — „Крал Георг“, и две-три по-малки, успоредни на нея. От тези улици към къщите водеше лабиринт от черни пътища. Сградите бяха стари и порутени, иззидани от камъни, докарани с каруци от планината.

Главната улица беше разделена по средата с въжета, така че колите минаваха от лявата страна, а пешеходците — от дясната.

— Трябва да опитат тоя номер и на Пенсилвания Авеню — рече Катерин.

При градския площад имаше чудесен парк и в средата му висока кула с голям осветен часовник. Към езерото водеше улица с чинари от двете страни. Катерин имаше чувството, че всички улици водят към водата. Изпитваше някакъв страх от езерото. В него имаше нещо странно и зловещо. Навсякъде покрай брега растяха високи тръстики, които приличаха на алчни пръсти, посегнали да сграбчат някого.

Катерин и Лари се разходиха из живописната търговска част с магазини, наредени един до друг. До бижутерския магазин имаше хлебарница, до нея — месарница, до нея — таверна, после обущарница. Пред бръснарницата стояха хлапетии и мълчаливо наблюдаваха как бръснат един клиент. Катерин си помисли, че не е виждала по-красиви деца.

Навремето бе разговаряла с Лари да имат бебе, но той все не се съгласяваше, не се чувствал готов. Ала може би вече не мислеше така.

Катерин го погледна. Вървеше до нея — по-висок от другите мъже, хубав като гръцки бог. Реши, че ще поговори с него за това, преди да заминат. Все пак бяха на меден месец.

Минаха покрай някакво кино — „Паладиан“. Даваха два много стари американски филма. Катерин и Лари спряха да разгледат афишите.

— Имаме късмет — пошегува се тя. — „На юг от Панама“ с Роджър Прайър и Вирджиния Вейл и „Господин окръжният прокурор и делото Картър“.

— Не съм и чувал за такива филми — изсумтя Лари. — Това кино сигурно е по-старо, отколкото изглежда.

Вечеряха мусака, седнали отвън на площада под невероятната пълна луна. После се върнаха в хотела и се любиха. Беше прекрасен ден.

На сутринта тръгнаха с колата из красивата околност.

Поеха по тесен път, който се виеше край езерото и скалистия бряг, после лъкатушеше нагоре по хълма. По стръмния планински склон бяха накацали каменни къщи. Високо над езерото в гората съзряха бяла сграда, която приличаше на отколешен замък.

— Какво е това? — попита Катерин.

— Нямам представа — отвърна Лари.

— Хайде да видим.

— Добре.

Лари зави по черния път, който водеше към сградата. Минаха през поляна, по която пасяха кози. Пастирът ги изпроводи с поглед. Спряха пред пустия вход. Отблизо сградата приличаше на стара порутена крепост.

— Сигурно е изоставен замък на великан човекоядец — рече Катерин. — Като от приказките на братя Грим.

— Наистина ли искаш да разбереш какво е? — попита я Лари.

— То се знае. Може би идваме точно навреме, за да спасим изпаднала в беда девойка.

Лари й хвърли бърз странен поглед.

Слязоха от колата и се приближиха към масивната дървена порта, на която имаше огромно желязно чукало. Лари почука няколко пъти, зачакаха. Не се чуваше никакъв звук освен жуженето на летните насекоми в ливадата и шепота на вятъра в тревите.

— Сигурно няма никой — каза Лари.

— Или крият труповете — прошепна Катерин.

Изведнъж огромната порта започна да се отваря бавно със скърцане. Пред тях се появи облечена в черно монахиня.

Катерин се стресна и промълви:

— Извинете. Не знаехме каква е тази сграда. Няма никакъв надпис.

Монахинята ги изгледа, после с жест ги покани да влязат. Прекрачиха прага и се намериха в голям двор в средата на постройката. Беше странно тихо и Катерин изведнъж разбра какво й липсва — човешки гласове.

Обърна се към монахинята и я попита:

— Какво е това тука?

Жената поклати глава и им направи знак да почакат. Те я наблюдаваха как се отправя към стара каменна постройка в края на двора.

Зад сградата на нос, врязан в морето, се виждаше гробище, оградено с високи кипариси.

— Тук направо ме побиват тръпки — рече Лари.

— Като че ли попаднахме в друго столетие — отвърна Катерин.

Несъзнателно шепнеха от страх да не нарушат дълбоката тишина. По прозореца на главната сграда виждаха любопитни лица, които ги разглеждаха — все на жени, до една облечени в черно.

— Това е някаква лудница за набожни — отсъди Лари.

От сградата излезе висока слаба жена и бързо тръгна към тях. Беше в монашески одежди и имаше приятно приветливо лице.

— Аз съм сестра Тереза — каза тя. — С какво мога да ви помогна?

— Просто минавахме оттук — отвърна Катерин — и мястото събуди любопитството ни. — Тя погледна лицата, надничащи от прозорците. — Не искаме да ви безпокоим.

— Нямаме честта да приемаме често гости — каза сестра Тереза. — Почти нямаме връзка с външния свят. Ние сме монахини от Кармелитския орден. Дали сме обет за мълчание.

— За колко време? — попита Лари.

— Завинаги — до края на живота. Аз съм единствената тук, на която е позволено да говори, и то само когато се налага.

Катерин огледа големия тих двор и се опита да не трепери.

— Никой ли не излиза оттук?

Сестра Тереза се усмихна.

— Не. Няма за какво. Живеем между тези стени.

— Извинете, че ви обезпокоихме — рече Катерин.

Монахинята кимна.

— Няма защо. Бог да ви пази.

Катерин и Лари излязоха, огромната порта бавно се затвори след тях. Катерин се обърна да я погледне. Беше като затвор. Но това място й се струваше дори по-лошо, може би младите жени сами бяха дошли тук да търсят покаяние. Спомни си лицата им — момичетата се бяха зазидали зад тези стени, далече от останалия свят, за да живеят до сетния си дъх в дълбоко постоянно мълчание — досущ като в гроб. Знаеше, че никога няма да забрави това място.