Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (22)

21.
НОЕЛ И КАТЕРИН

Атина, 1946 година

 

Рано на другата сутрин Лари слезе в селото. Извика и Катерин да отиде с него, но тя отказа — искала да си поспи. Веднага щом мъжът й тръгна, тя стана, бързо се облече и отиде във физкултурния салон на хотела, който беше открила предния ден. Инструкторката — една гръцка амазонка — й каза да се съблече, после критично огледа тялото й.

— Била сте мързелива, мързелива — сгълча жената Катерин. — Тялото ви е било хубаво. Стига да имате желание да поработите усилено, ако е рекъл Бог, пак ще стане хубаво.

— Имам желание — отсече Катерин. — Така че да видим какво е рекъл и Господ.

Под ръководството на гъркинята Катерин работеше всеки ден, понасяше мъките на масажа за оформяне на тялото, спартанска диета и изтощителна гимнастика. Криеше това от Лари, но в края на четвъртия ден промяната у нея беше достатъчно очевидна и той рече:

— Мястото ти се отрази добре. Приличаш на друго момиче.

— Аз съм друго момиче — отвърна Катерин неочаквано свенливо.

В неделя сутрин отиде на черква. Не беше присъствала на православна служба. Смяташе, че в малко селище като Янина и черквата ще бъде тясна и провинциална. Беше изненадана, когато влезе в голяма, богато украсена черква с красива резба по стените и тавана й с мраморен под. Пред олтара имаше десетина огромни сребърни свещника, по стените — стенописи с библейски сцени. Свещеникът беше слаб и мургав, с черна брада. Беше в широко расо, извезано със сърма и червена коприна, на главата бе с висока черна шапка. Покрай стените имаше дървени столове, а по тях редици от седалки. Мъжете седяха в предната част на черквата, жените — отзад. „Мъжете сигурно ще отидат първи в ада“ — помисли си Катерин. Запяха на гръцки, свещеникът слезе от подиума и се приближи към олтара. Една червена завеса се разтвори и зад нея се появи пищно облечен патриарх с бяла брада. На маса пред него имаше символично украсена със скъпоценни камъни корона и златен кръст. Старецът запали три свещи, завързани в едно и олицетворяващи, както предположи Катерин, Светата Троица, и ги подаде на свещеника.

Службата продължи един час. Катерин седеше и поглъщаше видяното и чутото, замислена за късмета си, и отправяше молитва за благодарност.

На другата сутрин двамата с Лари закусваха на терасата на бунгалото, която гледаше към езерото. Беше прекрасен ден. Слънцето грееше, от водата полъхваше лек ветрец. Симпатичен млад келнер донесе храната. Катерин беше по неглиже и когато келнерът влезе, Лари я прегърна и я целуна по шията.

— Каква чудесна нощ — промърмори той.

Келнерът се опита да скрие усмивката си и дискретно се оттегли. Катерин се почувства малко неудобно. Не беше в стила на Лари да проявява чувствата си пред непознати. „Той наистина се е променил“ — помисли тя. Всеки път, когато в стаята влезеше камериерката или пиколото, Лари я прегръщаше и показваше своята привързаност, сякаш искаше целият свят да разбере колко много я обича. Бе трогната.

— Планирал съм страхотна сутрин — рече Лари. Посочи на изток, където в небето се издигаше гигантски връх. — Ще се качим на връх Цумерка.

— Имам си принципи — заяви Катерин. — Никога не се катеря за нещо, което не знам как се пише.

— Хайде, хайде, казват, че оттам се разкрива чудесна гледка.

Катерин видя, че Лари говори сериозно. Пак погледна нагоре към планината. Имаше чувството, че се издига отвесно нагоре.

— Не ме бива в катеренето, мили — каза тя.

— Лесно е. Чак до горе има пътека. — Той се поколеба. — Ако не искаш да дойдеш с мен, мога да отида сам. — В гласа му се усещаше силно разочарование.

Беше толкова просто да откаже, да си остане и да се наслаждава на деня. Но Лари искаше и тя да бъде с него. За Катерин това беше достатъчно.

— Добре, трябва да си потърся шапка — заяви тя.

На лицето на Лари се изписа огромно облекчение и Катерин се зарадва, че е решила да тръгне. Освен това сигурно щеше да е интересно.

Никога досега не бе изкачвала планински връх.

Стигнаха ливада в края на селото, откъдето започваха планинските пътеки, и паркираха колата. Край пътя имаше малък павилион и Лари купи сандвичи, плодове, захаросани пръчки и голям термос с кафе.

— Ако там горе е хубаво, можем с жена ми да останем и през нощта — каза той на продавача и прегърна Катерин, а човекът се засмя.

Тръгнаха към началото на пътеката. Всъщност пътечките бяха две и водеха в противоположни посоки. Катерин си призна, че изглеждат леки — бяха широки и немного стръмни. Вдигна поглед към върха, беше зловещ и неприветлив, но те нямаше да се качват толкова високо. Щяха да повървят и да си направят пикник.

— Оттук — рече Лари и поведе Катерин по пътеката наляво.

Когато поеха нагоре, гъркът на павилиона ги изгледа загрижено. Дали да не изтича и да им каже, че са тръгнали по грешния път? Той беше опасен, по него вървяха само опитни алпинисти. Ала в този момент към щанда се приближиха купувачи и той забрави за двамата американци.

Слънцето припичаше, но колкото по-високо се изкачваха, толкова по-прохладен ставаше вятърът и съчетанието според Катерин беше великолепно. Денят беше хубав и тя беше с любимия човек. От време на време поглеждаше надолу и се изненадваше колко високо са се качили. Въздухът сякаш ставаше по-рядък и дишането се затрудняваше. Тя вървеше след Лари, защото пътеката беше станала твърде тясна, за да крачат един до друг. Чудеше се кога ли ще спрат за пикника.

Лари усети, че Катерин изостава, и спря да я изчака.

— Извинявай — едва си пое дъх тя. — Височината вече ми тежи. — Катерин погледна надолу. — Има да слизаме цяла вечност.

— Не е толкова далеч — отвърна Лари.

Обърна се и отново пое по тясната пътека. Катерин погледна след него, въздъхна и упорито продължи нагоре.

— Трябваше да се омъжа за шахматист — викна тя след него.

Лари не отговори. Беше стигнал внезапен остър завой на пътеката, където над дълбоката клисура беше прехвърлен малък дървен мост с едно-единствено въже вместо перила. Мостчето се клатеше от вятъра и изглеждаше твърде паянтово, за да издържи и един човек. Лари стъпи върху прогнила дъска, която хлътна под тежестта му, но все пак не се счупи. Той погледна надолу. Клисурата беше дълбока триста метра. Лари тръгна по моста, като мереше всяка своя стъпка. Катерин го извика. Беше стигнала моста.

— Хайде да не минаваме оттук! Мостът няма да издържи и котка!

— Няма откъде другаде да минем, освен ако не желаеш да летиш.

— Струва ми се опасно.

— Хората минават по него всеки ден.

Лари се обърна и продължи, а Катерин остана пред моста. Стъпи на него и той се олюля. Погледна надолу към дълбоката клисура и я обзе страх. Това вече не беше забавно — беше опасно. Вдигна очи и видя, че Лари е стигнал до края на моста. Стисна зъби, вкопчи се във въжето и тръгна над пропастта по моста, който се люлееше при всяка нейна крачка. Лари я наблюдаваше от другата страна. Катерин се придвижваше бавно, стиснала въжето, опитваше се да не поглежда към пропастта под нея. Лари виждаше изписания на лицето й страх. Когато стигна при него, Катерин трепереше от ужас или от хладния вятър, който духаше от заснежените планински върхове.

Тя рече:

— От мен няма да излезе алпинистка. Хайде вече да се връщаме, любими!

Лари я погледна изненадано.

— Но още не сме видели гледката, Кати.

— Това, което видях, ми стига за цял живот.

Той я хвана за ръцете.

— Виж какво — усмихна й се, — малко по-нататък има хубаво спокойно местенце за пикник. Ще спрем там. Става ли?

Катерин кимна без желание.

— Добре.

— Така те искам, момичето ми!

Обърна се и отново потегли нагоре. Катерин го последва. Трябваше да признае, че гледката към долината и селото бе невероятна — ведра и идилична като на пощенска картичка. Наистина се радваше, че е тръгнала. Отдавна не беше виждала Лари така изпълнен с енергия. Сякаш колкото по-високо се изкачваха, толкова повече нарастваше възбудата му. Лицето му пламтеше, той непрестанно бъбреше за незначителни неща, сякаш за да се разтовари от нервно напрежение. Изпадаше във възторг от всичко — от катеренето, от гледката, от цветята край пътеката. Всичко придобиваше изключително значение, като че ли сетивата му бяха прекалено възбудени. Той се катереше без усилие, дори не се задъхваше, а Катерин едва си поемаше дъх заради все по-разредения въздух.

Краката й натежаха като олово. Дишаше трудно и тежко. Нямаше представа от колко време се катерят, но когато погледна надолу, селото се виждаше като миниатюра. Струваше й се, че пътеката става все по-стръмна и все по-тясна. Виеше се по ръба на пропастта и Катерин се притискаше колкото може по-плътно до планинския склон. А Лари й бе казал, че изкачването било леко. „За дива коза“ — помисли си Катерин. Пътеката почти не се забелязваше, нямаше никакви признаци, че по нея са минавали други летовници. Цветята постепенно намаляха, вече имаше само мъх и някакъв странен на вид кафеникав бурен, избуял между камъните. Катерин не знаеше колко още ще издържи. Зад един остър завой пътеката изведнъж изчезна и под краката й зейна главозамайваща пропаст.

— Лари! — изпищя тя.

Той моментално се появи до нея. Сграбчи я за ръката и я издърпа назад, показвайки й пътя през камъните, докато отново се появи пътеката.

Сърцето на Катерин биеше лудо. „Трябва да съм полудяла — мислеше си тя. — Прекалено стара съм, за да ходя по чукарите.“ Беше замаяна от височината и напрежението, виеше й се свят. Обърна се към Лари и над него съзря върха на планината. Бяха пристигнали.

 

 

Катерин лежеше на земята и възвръщаше силите си. Чувстваше хладния ветрец, който рошеше косата й. Ужасът бе преминал. Вече нямаше от какво да се страхува. Лари беше казал, че слизането е лесно. Той седна до нея.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да — кимна тя.

Сърцето й биеше спокойно, тя отново започна да диша нормално. Пое си дълбоко дъх и му се усмихна.

— Трудното мина, нали? — попита го.

Лари дълго я гледа и промълви:

— Да, мина, Кати.

Катерин се изправи на лакът. На малкото плато беше скована дъсчена площадка, оградена със стари перила. От нея се разкриваше величествена гледка към главозамайващата панорама долу. Няколко крачки по-нататък Катерин видя пътеката, слизаща от другата страна на планината.

— О, Лари, наистина е красиво — промълви тя. — Чувствам се като Магелан.

Усмихна му се, но той гледаше на другата страна и Катерин разбра, че не я чува. Изглеждаше угрижен, напрегнат, сякаш нещо го тревожеше. Тя погледна нагоре и викна:

— Виж!

Към тях се носеше пухкав бял облак, пришпорван от режещия планински вятър.

— Идва насам. Никога досега не съм била в облаците. Сигурно е като в рая.

Лари наблюдаваше как Катерин се изправя и се насочва към разнебитената дървена площадка на ръба на скалата. Облегна се замислен на лакти и загледа как облакът се приближава към Катерин. Вече беше почти до нея, започна да я обгръща.

— Ще застана в него и ще го оставя да мине през мен! — извика тя.

След миг изчезна във въртящите се сиви валма.

Лари се изправи тихо. За момент остана съвсем неподвижен, после тръгна крадешком към нея. След секунди потъна в мъглата. Спря, не беше сигурен къде е Катерин. Сетне чу гласа й пред себе си.

— О, Лари, прекрасно е! Ела при мен.

Той бавно започна да се придвижва напред, воден от звука на гласа й, който бе приглушен от мъглата.

— Като нежен дъжд е — викаше тя. — Усещаш ли?

Сега гласът й беше по-близо, само на хвърлей от него.

Той пристъпи, търсейки я пипнешком с протегнати ръце.

— Лари! Къде си?

Вече можеше да различи фигурата й, подобна на призрак в мъглата, точно на ръба на скалата. Протегна ръце към нея и в този миг облакът отмина. Катерин се обърна и двамата се озоваха лице в лице едва на метър един от друг.

Изненадана, тя отстъпи назад, десният й крак беше на самия ръб на пропастта.

— Ох, стресна ме! — възкликна Катерин.

Усмихнат Лари направи още една крачка, посегна с две ръце към нея и в този миг силен глас изрече.

— За Бога, в Денвър имаме по-високи планини!

Извърна се смразен, бе пребледнял като платно. По пътеката от другата страна на планината се появиха група туристи с гръцки водач. Гъркът спря, щом видя Катерин и Лари, и изненадано рече:

— Добър ден! Сигурно сте се изкачили по източния склон.

— Да — напрегнато отвърна Лари.

Водачът поклати глава.

— Те са луди. Трябваше да ви предупредят, че тази пътека е опасна. По другия склон е много по-лесно.

— Ще го запомня за следващия път — каза прегракнало Лари.

Възбудата му бе изчезнала, сякаш бяха изключили захранването му.

— Да се махаме оттук! — рече той.

— Но нали току-що дойдохме. Случило ли се е нещо?

— Не — отсече той. — Просто не обичам тълпите.

Тръгнаха обратно по лекия път и Лари не проговори през цялото време. Сякаш бе обзет от смразяваща ярост. Катерин не разбираше защо. Бе убедена, че не е казала и направила нищо, с което да го обиди. Когато дойдоха другите туристи, държането му рязко се промени. Внезапно на Катерин й хрумна, че се досеща за причината за лошото му настроение, и се засмя. Сигурно е искал да я люби в облака! Затова беше тръгнал към нея с протегнати ръце. Но туристите му провалиха плановете. Тя почти се разсмя от радост. Гледаше Лари, който вървеше надолу по пътеката пред нея, и я обземаше топлота. Обеща си, че ще го възнагради, когато се приберат в хотела.

Но щом се върнаха в бунгалото и Катерин го прегърна и целуна, Лари й каза, че е уморен.

В три часа през нощта тя лежеше в леглото, прекалено развълнувана, за да заспи. Денят беше дълъг и страшен. Катерин мислеше за планинската пътека, за паянтовия мост, за катеренето по скалите. Най-после заспа.

На другата сутрин Лари отиде да поговори с администратора.

— Пещерите, които споменахте онзи ден… — започна той.

— А, да. Пещерите на Перама. Много са живописни и интересни. Непременно трябва да ги видите.

— Сигурно — нехайно рече Лари. — Не съм много по пещерите, но жена ми е чула за тях и непрекъснато моли да я заведа. Обича такива неща.

— Сигурен съм, че и на двамата ще ви хареса, мистър Дъглас. Ала на всяка цена вземете екскурзовод.

— Необходимо ли е? — попита Лари.

Администраторът кимна.

— Препоръчително е. Там се случиха няколко трагедии, изгубиха се хора. — Той понижи глас. — Двама младежи и до днес не са открити.

— Щом е толкова опасно, защо пускат вътре? — поинтересува се Лари.

— Опасна е само новооткритата част. Все още не е проучена добре и няма осветление. Но с екскурзовод няма от какво да се безпокоите.

— В колко часа затварят пещерите?

— В шест.

Лари намери Катерин, която четеше, облегната на огромен красив дъб.

— Как е книгата?

— Нищо особено.

Лари се приведе над нея.

— Администраторът ми разказа за едни пещери тук наблизо.

Тя го погледна малко неспокойно.

— Пещери ли?

— Непременно трябвало да ги видим. Всички младоженци ходели там. Вътре си пожелаваш нещо и то се сбъдвало. — Гласът му беше по момчешки нетърпелив. — Какво ще кажеш?

Катерин се поколеба за миг, мислеше си, че Лари наистина е като малко момче.

— Щом искаш.

Той се усмихна.

— Страхотно! Ще отидем следобед. Ти си чети. Аз ще отскоча до града да взема някои неща.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не — непринудено отвърна Лари. — Веднага ще се върна. Не се притеснявай.

Тя кимна.

Той се обърна и замина.

 

 

В града намери малък универсален магазин, където купи джобно фенерче, батерии и кълбо канап.

— В хотела ли сте отседнали? — попита продавачът, докато му връщаше рестото.

— Не — отговори Лари. — Просто минавам на път за Атина.

— На ваше място бих внимавал — посъветва го човекът.

Лари го стрелна с очи.

— Защо?

— Приближава буря. Нали чувате как блеят овцете.

Лари се прибра в хотела в три аса. В четири двамата с Катерин тръгнаха към пещерите. Беше излязъл силен вятър, на север започваха да се трупат буреносни облаци, които скриха слънцето.

 

 

Пещерите на Перама са на тридесет километра източно от Янина. През вековете огромните сталагмити и сталактити са приели формата на животни, на дворци, на накити, а пещерите са се превърнали в туристическа забележителност.

Катерин и Лари пристигнаха в пет часа — час преди края на работното време. На входа Лари купи билети и една брошура за пещерите. Бедно облечен екскурзовод се приближи и предложи услугите си.

— Само петдесет драхми — напевно подхвана той, — и ще ви разведа по най-хубавия маршрут.

— Не ни трябва водач — отсече Лари.

Катерин го погледна, изненадана от острия му тон. Той я хвана за ръка.

— Да вървим.

— Убеден ли си, че не ни трябва водач?

— За какво ни е? Това е изнудване. Само ще влезем и ще разгледаме пещерата. Ще прочетем каквото трябва в брошурата.

— Добре — любезно се съгласи Катерин.

Входът на пещерата беше по-голям, отколкото беше очаквала, и бе ярко осветен с прожектори. Беше пълно с туристи. Стените и таванът бяха осеяни с внушителни фигури, изваяни от камък: птици, великани, цветя и корони.

— Фантастично е! — възкликна Катерин. Разлисти брошурата. — Никой не знае колко стари са тези пещери.

Гласът й звучеше глухо и отекваше под каменния таван. Над главите им висяха сталактити. Издълбан в скалата тунел водеше към втора, по-малка зала, осветена от голи крушки на жици. И тук беше пълно с невероятни фигури — безумни, разточителни творения на природата. В дъното имаше табела, на която пишеше: „Опасно за живота. Не влизай.“

Зад табелата зееше черна дупка. Лари небрежно се запъти натам и се огледа. Катерин разглеждаше изваянията около входа. Лари взе табелата и я метна встрани, после се върна при Катерин.

— Влажно е — каза тя. — Тръгваме ли?

— Не!

Тонът на Лари беше твърд. Тя го погледна изненадана.

— Има още за разглеждане — обясни той. — Администраторът ми каза, че най-интересна е новооткритата част. На всяка цена трябвало да я видим.

— Къде е? — попита Катерин.

— Ето там.

Лари я хвана за ръка и двамата се отправиха към зеещата черна бездна в дъното на пещерата.

— Не можем да влезем — рече Катерин. — Тъмно е.

Той я потупа по ръката.

— Не се безпокой. Администраторът ме предупреди да взема фенерче. — Извади го от джоба си. — Ето заповядай — виждаш ли?

Запали го и тънкият лъч освети дълъг тъмен коридор в древната скала. Катерин стоеше и се взираше в тунела.

— Изглежда толкова голяма — плахо каза тя. — Сигурен ли си, че не е опасно?

— Разбира се — отвърна Лари. — Тук водят ученици.

Катерин все още се колебаеше, искаше й се да останат при другите туристи. Струваше й се някак си опасно.

— Добре — продума тя.

Тръгнаха по прохода. Бяха изминали само няколко метра, но тъмнината погълна кръга светлина, идващ от главната пещера. Проходът рязко завиваше наляво, после надясно. Бяха сами в един студен, вечен, прастар свят. В светлината на фенерчето Катерин зърна лицето на Лари и отново забеляза предишното оживление. Точно такъв израз имаше и в планината. Стисна по-здраво ръката му.

Пред тях тунелът се разделяше на две. Катерин виждаше грубия камък на ниския таван там, където се разделяше в две посоки. Спомни си за Тезей и Минотавъра и се запита дали няма да се натъкнат на тях. Отвори уста да предложи да се връща, но преди да проговори, Лари каза:

— Ще вървим наляво.

Тя го погледна с надежда, че гласът й звучи нормално, и рече:

— Скъпи, не смяташ ли, че трябва да тръгваме обратно? Става късно. Ще затворят пещерите.

— Отворени са до девет — отвърна Лари. — Искам да намеря една пещера. Току-що открита. Казват, че наистина била фантастична.

Той продължи напред. Катерин се поколеба, търсеше извинение да не ходят нататък. Но в края на краищата защо пък да не разгледат и другите пещери? На Лари му доставяше удоволствие. Ако това му бе необходимо, за да бъде щастлив, тя бе готова да стане най-големият — как ли се казваше? — спелеолог на света.

Лари беше спрял и я чакаше.

— Идваш ли? — нетърпеливо подвикна той.

Тя се опита да се покаже ентусиазирана.

— Да. Само гледай да не ме изгубиш.

Лари не отговори. Тръгнаха по отклонението вляво, стъпвайки внимателно по камъчетата, които се ронеха под краката им. Лари бръкна в джоба си и след миг Катерин чу, че нещо пада на земята. Той продължи да върви.

— Не изпусна ли нещо? — попита тя. — Стори ми се, че чух…

— Ритнах един камък — отвърна Лари. — Да вървим по-бързо.

Продължиха напред, а Катерин не разбра, че след тях се размотава кълбото канап.

Тук таванът на пещерата беше по-нисък, стените — по-влажни и — Катерин се засмя на мислите си — по-злокобни. Тунелът пред тях сякаш започваше да се стеснява заплашително и злокобно.

— Това място май не ми харесва — проговори тя.

— Не ставай смешна, Кати, това е просто пещера.

— Как смяташ, защо сме единствените тук?

— Малко хора знаят за тази част — колебливо отвърна Лари.

Продължиха да вървят, докато Катерин загуби всякакво чувство за време и пространство.

Проходът отново започна да се стеснява, скалите от двете страни се нахвърляха върху тях с остри неочаквани издатини.

— Къде, мислиш, се намира това място? — попита Катерин. — Вече сигурно наближаваме Китай.

— Остава още малко.

Гласовете им звучаха неясно и глухо като повтарящо се, заглъхващо ехо. Застудя, но студът беше влажен и лепкав. Катерин потръпваше. В лъча на фенерчето откриха, че проходът пред тях отново се раздвоява. Спряха. Тунелът вляво беше по-голям от този вдясно.

— Трябва да сложат светоотразяващи пътни знаци — рече Катерин. — Вероятно сме отишли прекалено далеч.

— Не — отвърна Лари. — Сигурен съм, че е този вдясно.

— Наистина започна да ми става студено, скъпи. Хайде да се връщаме.

Той се обърна да я погледне.

— Почти стигнахме, Кати. — Стисна ръката й. — Ще те стопля, когато се върнем в бунгалото. — Видя нежеланието, изписано на лицето й. — Слушай, ако в следващите две минути не открием залата, ще се върнем. Става ли?

Катерин почувства, че на сърцето й олеква и признателно каза:

— Добре.

— Да вървим.

Завиха по тунела вдясно. Лъчът на фенерчето рисуваше тайнствени трептящи десени по сивата скала пред тях. Катерин погледна назад — беше тъмно като в рог. Сякаш фенерчето изрязваше светлина от ужасния мрак и я придвижваше няколко стъпки напред, затваряйки ги в малка светла утроба. Внезапно Лари спря.

— По дяволите!

— Какво има?

— Май преди малко сбъркахме на разклонението.

Катерин кимна.

— Добре, да се връщаме.

— Нека проверя. Чакай ме тук.

Тя го погледна изненадана.

— Къде отиваш?

— Ще се върна само няколко крачки. — Гласът му беше напрегнат и неестествен.

— Ще дойда с теб.

— Ако съм сам, ще стане по-бързо, Катерин. Само ще проверя при последното разклонение — рече нетърпеливо той. — След десет секунди съм тук.

— Добре — смутено рече тя.

Наблюдаваше как Лари се обръща и поема обратно в тъмнината, откъдето бяха дошли, обгърнат в ореол светлина като ангел в недрата на земята. След миг светлината изчезна и тя беше потопена в непрогледен мрак. Стоеше трепереща и броеше секундите. После минутите.

Лари не се връщаше.

 

 

Катерин чакаше, усещайки как мракът се плиска край нея като злокобни невидими вълни.

— Лари! — извика тя — гласът й беше дрезгав и несигурен. Прокашля се и изкрещя по-силно: — Лари!

Чу как звукът заглъхва на хвърлей от нея, убит от мрака. Сякаш нищо не можеш да живее на това място. Катерин усети първите тръпки на ужаса. Казваше си: „Разбира се, Лари веднага ще се върне, просто трябва да стоя където съм и да не се паникьосвам.“

Минутите в тъмнината едва се влачеха и тя започна да осъзнава, че се е случило нещо ужасно. С Лари сигурно е станало злополука, може би се е подхлъзнал на някой камък и си е ударил главата в острите издатини по стените на пещерата. Сигурно в този миг лежи само на няколко крачки от нея и кръвта му изтича. Или се е загубил. Или фенерчето е угаснало и той не може да се измъкне от недрата на тази пещера, както и тя.

Изпита чувството, че се задушава, че се дави, обзе я безумна паника. Обърна се и бавно тръгна в посоката, от която бяха дошли. Тунелът беше тесен и ако Лари лежеше на земята ранен и безпомощен, имаше вероятност да го намери. Скоро щеше да стигне разклонението. Движеше се предпазливо, под краката й се търкаляха камъчета. Стори й се, че чува далечен звук, и спря, за да се ослуша. Лари! Беше тихо и тя отново тръгна, после пак го чу. Беше бръмчене, сякаш някой превърташе касетофон. Тук имаше някой.

Извика и чу как гласът й заглъхва в тишината. Ето пак! Бръмченето, Приближаваше към нея. Ставаше все по-силно, движеше се бързо като свистящ полъх на вятъра. Идваше все по-близо и по-близо. Изведнъж връхлетя върху нея в мрака — студена, лепкава кожа докосна бузите й, целуна устните й, запълзя по главата й, тя усети остри нокти в косата и по лицето си, задуши я лудешко пляскане на крила, някакъв неописуем ужас я нападна в тъмнината.

Катерин припадна.

 

 

Лежеше на остър камък, който й убиваше, и това й помогна да се свести. Бузата й беше топла и лепкава — чак след минута Катерин разбра, че е от собствената й кръв. Спомни си крилата и ноктите нападнали я в мрака, и се разтрепери.

В пещерата имаше прилепи.

Опита се да си припомни какво знае за прилепите. Беше чела, че са летящи мишки и се събират с хиляди. Единствената друга информация, която изрови от паметта си, беше, че има прилепи вампири, но тя бързо отпъди тази мисъл. Седна без желание, дланите на ръцете й пареха от болка, издрани в острите камъни.

„Не можеш да седиш тук със скръстени ръце. Стани и направи нещо“ — рече си тя. Мъчително се изправи на крака. Беше изгубила обувката си, роклята й беше скъсана, но Лари щеше да й купи утре друга. Представи си как двамата влизат в магазинчето в селото, как се смеят и щастливи й купуват бяла лятна рокля, но кой знае как, роклята се превърна в покров и отново започна да я обхваща паника. Трябваше да мисли за утрешния ден, не за кошмара, който я обгръщаше в момента. Трябваше да върви. Но накъде. Бе изгубила посоката. Ако тръгнеше в погрешна посока, щеше да навлезе по-навътре в пещерата, ала разбираше, че не може да стои така. Опита се да прецени колко време е изминало, откакто бяха влезли в пещерата. Сигурно един час, може би два. Нямаше начин да разбере колко време е била в безсъзнание. Сигурно ще започнат да ги търсят двамата с Лари. Ами ако никой не забележи, че ги няма? Не се отбелязваше кой влиза или излиза от пещерата. Тя можеше да остане тук завинаги.

Събу и другата си обувка и започна да върви, стъпваше бавно и внимателно, протегнала напред парещите си ръце, за да се предпази от неравните стени на тунела. „Най-дългото пътуване започва с една-единствена крачка — сети се тя. — Казали са го китайците, а те са толкова умни. Измислили са фойерверките и имат достатъчно ум в главата си, за да не се натикват в някаква тъмна дупка в земята, където никой няма да ги открие. Ако продължа да вървя, ще попадна на Лари или на туристи, ще се върнем в хотела, ще си пийнем и ще се посмеем на всичко това.“

Изведнъж спря. В далечината отново се чу бръмченето, което се движеше към нея като призрачен експресен влак. Разтрепери се и запищя. Само след миг я връхлетяха — стотици прилепи се блъскаха в нея, удряха я със студените си лепкави крила, душаха я с покритите си с козина тела, всичко се превърна в неописуем кошмар.

Последното, което си спомняше, преди да изгуби съзнание, беше, че вика Лари.

 

 

Лежеше на студения, влажен под на пещерата. Очите й бяха затворени, но съзнанието й изведнъж се пробуди и тя си помисли: „Лари иска да ме убие.“ Сякаш мисълта се беше съхранила в подсъзнанието й. В миг на просветление тя чу думите на Лари: „Влюбен съм в друга… Искам развод.“ Лари, който се приближава към нея в облака на върха на планината с протегнати ръце. Сети се как е погледнала надолу и е казала: „Има да слизаме цяла вечност“, а Лари бе отвърнал: „Не е толкова далеч“… Думите на Лари: „Не ни трябва водач… Май сбъркахме на разклонението. Чакай ме… След десет секунди съм тук…“ И после ужасяващата тъмнина.

Лари изобщо нямаше намерение да се връща. Помирението, меденият месец… всичко беше измама, част от плана му да я убие. През цялото време, докато тя самодоволно благодареше на Бога, че й е дал още една възможност, Лари е замислял как да я убие. И беше успял, защото Катерин знаеше, че никога няма да се измъкне оттук. Беше погребана жива в мрачна ужасна гробница. Прилепите си бяха отишли, но тя усещаше миризмата на гадната им слуз по лицето и тялото си и знаеше, че ще се върнат. Не бе сигурна, че ще запази разсъдъка си при още едно нападение. От тази мисъл отново се разтрепери и си наложи да диша бавно и дълбоко.

После отново чу звука и разбра, че няма да го понесе още веднъж. Започна като тихо бучене, но звуковата вълна се засилваше. Внезапно в тишината прокънтя мъчителен писък — пак и пак, а другият шум все повече се засилваше, в тъмния тунел се появи светлина. Катерин чу гласове, към нея се протягаха ръце, вдигнаха я, тя искаше да ги предупреди за прилепите, ала не можеше да спре да пищи.