Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (23)

22.
НОЕЛ И КАТЕРИН

Атина, 1946 година

 

Лежеше тиха и неподвижна, за да не я намерят прилепите, и стиснала здраво очи, се ослушваше да долови бръмченето на крилата им.

Мъжки глас каза:

— Цяло чудо е, че я открихме.

— Ще се оправи ли?

Беше гласът на Лари.

Изведнъж Катерин отново бе обзета от ужас. Сякаш всички клетки в тялото й крещяха и я предупреждаваха да бяга. Убиецът беше дошъл да я търси. Тя простена:

— Не…

И отвори очи. Беше в леглото си в бунгалото. В краката й стоеше Лари, а до него — някакъв непознат. Лари тръгна към нея.

— Катерин…

— Не ме докосвай! — Гласът й беше слаб и пресипнал. Тя се дръпна.

— Катерин! — По лицето на Лари се изписа отчаяние.

— Махнете го оттук — замоли Катерин.

— Още е в шок — каза непознатият. — По-добре почакайте в другата стая.

Лари се вторачи в Катерин, лицето му беше безизразно.

— Разбира се. Ще направя всичко за нея.

Обърна се и излезе. Непознатият се приближи. Беше нисък, дебел мъж с приятно лице и мила усмивка. Говореше английски със силен акцент.

— Аз съм доктор Казомидес. Преживели сте много неприятни моменти, мисис Дъглас, но ви уверявам, че ще се оправите. Леко сътресение на мозъка и силен шок, но след няколко дни ще бъдете съвсем добре. — Той въздъхна. — Би трябвало да затворят тези проклети пещери. Това е трети нещастен случай за последната година.

Катерин понечи да поклати глава, но спря, усетила пулсираща болка.

— Не беше нещастен случай — глухо промълви тя. — Той се опита да ме убие.

Докторът я погледна.

— Кой се опита да ви убие?

Устата й беше суха, езикът й бе надебелял. Трудно изговаряше думите.

— М-моят съпруг.

— Ами, какво говорите!

Не й вярваше. Катерин преглътна и отново опита:

— Той ме остави в пещерата, за да умра.

Лекарят поклати глава.

— Било е нещастен случай. Ще ви дам успокоително и когато се събудите, ще се чувствате много по-добре.

Обхвана я страх.

— Не! — примоли се тя. — Не разбирате ли? Аз няма да се събудя. Отведете ме оттук.

Докторът успокоително се усмихна.

— Казах ви, ще се оправите, мисис Дъглас. Имате нужда само от хубав дълъг сън.

Бръкна в черна лекарска чанта и затърси спринцовка.

Катерин се опита да седне, но изгаряща болка прониза главата й и тя изведнъж потъна в пот. Падна на леглото, главата й пулсираше непоносимо.

— Все още не бива да правите опити да се движите — предупреди я доктор Казомидес. — Преживели сте ужасно изпитание. — Извади спринцовката, напълни я с кехлибарена течност от един флакон и каза: — Обърнете се, моля. Когато се събудите, ще се чувствате нов човек.

— Няма да се събудя — прошепна Катерин. — Той ще ме убие, докато спя.

Лицето на лекаря бе угрижено. Той се приближи към нея.

— Моля ви, обърнете се, мисис Дъглас.

Тя се взираше в него, в очите й се четеше упорство. Доктор Казомидес внимателно я обърна настрана, вдигна нощницата й и тя почувства убождане в хълбока.

— Готово.

Катерин се обърна по гръб и прошепна:

— Вие току-що ме убихте. — Очите й се напълниха със сълзи на безсилие.

— Мисис Дъглас, знаете ли как ви намерихме? — попита тихо лекарят.

Тя понечи да поклати глава, но си спомни за болката. Гласът му беше внимателен.

— Мъжът ви ни заведе при вас.

Катерин го зяпна — не го разбираше.

— Завил погрешно и се загубил в пещерата. Не могъл да ви намери и обезумял. Извикал полицията и ние незабавно организирахме спасителна група.

Тя го гледаше все така неразбиращо.

— Лари… е извикал помощ?

— Беше в ужасно състояние. Обвиняваше себе си за случилото се.

Тя лежеше и се опитваше да осмисли, да свикне с тази нова информация. Ако Лари се беше опитал да я убие, той нямаше да организира спасителна група за търсенето й и да се тревожи за нейната безопасност. Почувства се ужасно объркана. Докторът я наблюдаваше съчувствено.

— Сега спете — рече той. — Ще дойда да ви видя утре сутринта.

Катерин беше повярвала, че мъжът, когото обича, е убиец. Разбираше, че трябва да каже на Лари и да помоли да й прости, но главата й натежа, очите й започнаха да се затварят. „Ще му кажа по-късно — помисли си. — Когато се събудя. Той ще разбере и ще ми прости. И всичко отново ще бъде чудесно, точно както преди…“

 

 

Събуди я внезапен остър гръм. Очите й широко се разтвориха, сърцето й бързо заби. По прозореца на спалнята яростно барабанеше пороен дъжд, светкавица заля всичко с бледосиня светлина, от която стаята заприлича на преекспонирана фотография. Вятърът блъскаше къщата, мъчеше се с писък да се промъкне вътре, дъждът трополеше като хиляди малки барабани по покрива и прозорците. През няколко секунди се чуваше зловеща гръмотевица, последвана от светкавица.

Катерин се беше събудила от гръмотевиците. Помъчи се да седне и погледна малкия часовник на нощното шкафче. Беше замаяна от успокоителното, което докторът й сложи, и трябваше да се напрегне, за да различи цифрите на циферблата. Беше три часът през нощта. Беше сама. Лари сигурно бе в другата стая, бдеше, разтревожен за нея. Трябваше да го види, да му се извини. Внимателно спусна крака от леглото и се опита да се изправи. Главата й се завъртя. Започна да пада, но се хвана за таблата на леглото, докато й мина. Тръгна неуверено към вратата. Усещаше мускулите си схванати и непривикнали. Главата й болезнено бумтеше. За миг постоя така, подпряла се на бравата, после отвори вратата и влезе в дневната.

Лари не беше там. В кухнята светеше и тя тръгна натам, залитайки. Лари стоеше прав с гръб към нея и тя го повика, но силна гръмотевица заглуши гласа й. Преди отново да го извика, в полезрението й се появи жена. Лари каза:

— За теб е опасно да… — виещият вятър отнесе останалите думи.

— Трябваше да дойда. Трябваше да се уверя, че…

— … ни видят заедно. Никой няма да…

— … казах ти, че това е моя грижа…

— Няма нищо, което да ни…

— … сега, докато спи.

Катерин стоеше като попарена, не можеше да помръдне. Сякаш чуваше стробоскопични звуци, бързи, пулсиращи фрази. Останалата част от изреченията се губеше във виещия вятър и гръмотевиците.

— … трябва да действаме бързо, преди тя да…

Катерин пак бе обзета от ужас, от неописуема сковаваща паника. Кошмарът е бил истина. Лари се опитваше да я убие. Трябваше да се махне оттук, преди да я открият, преди да я убият. Разтреперана, тя заотстъпва бавно назад. Блъсна една лампа, но успя да я хване, преди да е паднала на пода. Сърцето й биеше толкова силно, че Катерин се страхуваше да не го чуят въпреки гръмотевиците и дъжда. Стигна външната врата, отвори я и вятърът почти я изтръгна от ръцете й.

Излезе в нощта и затвори вратата след себе си. Студеният шибащ дъжд веднага я измокри до кости и чак сега тя осъзна, че е само по нощница. Но какво от това! Сега важното беше да избяга. През проливния дъжд виждаше светлините във фоайето на хотела. Би могла да отиде там и да помоли за помощ. Но дали ще й повярват? Спомни си изражението на доктора, когато му каза, че Лари иска да я убие. Не, ще помислят, че е истеричка, и ще я предадат на Лари. Трябваше да се махне от това място. Тя се отправи към стръмната камениста пътека, която водеше към селото.

Поройната буря я беше превърнала в кално хлъзгаво тресавище, което всмукваше босите й крака и я забавяше. Катерин имаше чувството, че тича в някакъв кошмар, че напразно се опитва да избяга със забавени движения, докато преследвачите й я гонят. Непрекъснато се подхлъзваше и падаше на земята, стъпалата й кървяха от острите камъни по пътеката, но тя дори не ги усещаше. Беше изпаднала в шок, движеше са като робот, падаше, повалена от някой порив на вятъра, ставаше и пак тръгваше надолу по пътеката към селото, без да знае къде отива. Вече не усещаше и дъжда.

Пътеката внезапно я изведе на тъмна пуста улица на края на селото. Катерин продължаваше да залита напред като подгонено животно, несъзнателно правеше стъпка след стъпка, ужасена от страхотните шумове, раздиращи нощта, и светкавиците, които превръщаха небето в пъкъл.

Стигна езерото, спря и втренчено се загледа в него, а вятърът развяваше тънката й нощница. Спокойните води се бяха превърнали в кипящ, разпенен океан, шибан от демонични ветрове, които вдигаха високи вълни, разбиващи се жестоко една в друга.

Катерин стоеше и се опитваше да си спомни какво прави там. Изведнъж се сети. Отиваше на среща с Бил Фрейзър. Той я чакаше в красивата си къща, за да се оженят. Над водите Катерин зърна жълта светлинка сред поройния дъжд. Бил беше там и я чакаше. Но как да стигне до него? Погледна надолу и видя лодки с гребла, които се въртяха в бурните води и се дърпаха от кея.

Тя разбра какво трябва да направи. Излази до една лодка и скочи в нея. Борейки се да запази равновесие, развърза въжето, което я държеше за кея. Лодката веднага отскочи навътре, устремена към свободата. Катерин падна. Привдигна се на пейката и взе веслата, като се мъчеше да си спомни как ги използва Лари. Но нямаше никакъв Лари. Сигурно е бил Бил. Да, спомняше си как Бил гребеше, а тя седеше в лодката. Щяха да се срещнат с майка му и баща му. Катерин се опита да раздвижи веслата, но гигантските вълни подхвърляха и въртяха лодката, греблата се изплъзнаха от ръцете й и водата ги погълна. Тя седеше и гледаше как изчезват от погледа й. Лодката се носеше към средата на езерото. Зъбите на Катерин затракаха от студ, тя започна да трепери, обхваната от неудържими спазми. Почувства, че нещо се плиска в краката й, погледна и видя, че лодката се пълни с вода. Разплака се, защото сватбената й рокля щеше да се намокри. Бил Фрейзър й я беше купил и сега щеше да се ядоса.

Тя беше с булчинска рокля, защото двамата с Бил бяха в черква, и свещеникът, който приличаше на бащата на Бил, рече: „Ако някой е против този брак, да каже сега или…“, и тогава женски глас добави: „Сега, докато тя спи“, светлините угаснаха и Катерин отново беше в пещерата, Лари я държеше, а жената плискаше срещу нея вода, за да я удави. Затърси жълтата светлинка в дома на Бил, но тя беше изчезнала. Той вече не искаше да се ожени за нея и сега Катерин си нямаше никого.

Брегът вече беше много далеч, скрит в шибащия пороен дъжд, Катерин беше сама в бурната нощ с вятъра мелтеми, който пищеше в ушите й. Лодката започна да се люлее коварно, големите вълни се разбиваха в нея. Ала Катерин вече не се страхуваше. По тялото й се разливаше приятна топлина, тя усещаше дъжда като меко кадифе по кожата си. Сключи ръце пред гърдите си и започна да казва една молитва, която беше научила като малко момиченце.

— Сега лягам да спя… и моля Бог душата ми да пази… и ако умра в съня… моля Бог душата ми да прибере.

Обзе я чудно щастие, защото знаеше, че най-после всичко е наред. Отиваше си у дома.

В този миг голяма вълна подхвана лодката и тя бавно започна да се преобръща в черното бездънно езеро.