Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (10)

9.
КАТЕРИН

Вашингтон, 1941 — 1944 година

 

Катерин напусна работа сутринта, след като се ожениха с Лари. Деня, когато се върна във Вашингтон, Фрейзър я покани на обяд. Изглеждаше измъчен, изпит и състарен. Катерин усети пристъп на съжаление към него, но това беше всичко. Седеше срещу един висок, симпатичен непознат, към когото беше привързана, но вече й беше невъзможно да си представи, че е смятала да се омъжи за него. Фрейзър тъжно й се усмихна.

— Значи вече си омъжена дама.

— Най-омъжената на света.

— Стана много неочаквано. Жалко, че нямах шанс да се включа в надпреварата.

— И аз нямах никакъв шанс — откровено си призна Катерин. — То просто се случи.

— Лари е голяма работа.

— Да.

— Катерин — Фрейзър се поколеба, — ти всъщност не го познаваш добре, нали?

Катерин усети, че настръхва.

— Знам, че го обичам, Бил — спокойно каза тя, — знам и че той също ме обича. Като начало е доста добре, нали?

Фрейзър седеше намръщен, мълчалив и замислен.

— Катерин…

— Да?

— Внимавай.

— За какво?

Фрейзър говореше бавно, търсеше път през минното поле на думите.

— Лари е… по-различен.

— В какъв смисъл? — попита Катерин, отказвайки да му помогне.

— Не е като повечето мъже — Фрейзър видя израза й и рече: — По дяволите, не ми обръщай внимание! — Измъчено й се усмихна. — Сигурно си чела биографията ми, написана от Езоп — за лисицата и гроздето.

Катерин нежно го хвана за ръката.

— Никога няма да те забравя, Бил. Надявам се, ще останем приятели.

— Аз също — продума Фрейзър. — Сигурна ли си, че не искаш да останеш на работа?

— Лари държи да напусна. Той е старомоден — смята, че съпругът трябва да издържа жената.

— Ако промениш решението си, обади ми се — каза Фрейзър.

Останалата част от обеда мина в служебни разговори и обсъждане кой да замести Катерин. Тя знаеше, че Бил Фрейзър много ще й липсва. Предполагаше, че първият мъж в живота на всяко момиче има особено значение, но за нея Бил беше много повече. Беше мил човек и добър приятел. Отношението му към Лари я разтревожи. Сякаш Бил искаше да я предупреди за нещо, но се отказа, за да не помрачи щастието й. Или, както сам се изрази, просто гроздето беше кисело? Не беше нито дребнав, нито ревнив. Сигурно й желаеше щастието. И все пак беше сигурна, че се е опитал да й каже нещо. В подсъзнанието си усети смътно предчувствие. Но когато след един час се срещна с Лари и той се усмихна, забрави всичко освен възторга, че е омъжена за това невероятно, изпълнено с радост човешко същество.

Не познаваше по-забавен човек от Лари. Всеки ден се превръщаше в приключение, в празник. В края на седмицата ходеха в провинцията, отсядаха в малки ханчета, обикаляха панаирите. Отидоха в Лейк Пласид и се пързаляха по огромната пързалка, в Монток караха лодка и ловяха риба. Катерин се ужасяваше от водата, така и не се беше научила да плува, но Лари й каза да не се безпокои и тя се чувстваше в безопасност с него.

Беше любящ, внимателен и сякаш не си даваше сметка колко привлича другите жени. Сякаш му стигаше Катерин. През медения им месец се натъкна в антикварен магазин на сребърна птичка, която толкова хареса на Катерин, че той й намери и кристална, и това беше началото на нейната колекция. Една съботна вечер заминаха за Мериланд, за да отпразнуват третия месец от сватбата в същия малък ресторант.

На следващия ден — декември, неделя — японците нападнаха Пърл Харбър.

 

 

На другия ден Америка обяви война на Япония в тринадесет часа и тридесет и две минути — от японското нападение не бяха минали и двадесет и четири часа. В понеделник Лари замина за военновъздушната база „Андрюс“, а Катерин не издържа сама в апартамента, взе такси и отиде при сградата на Конгреса. Хората се тълпяха около дузина портативни радиоапарата, разпръснати сред множеството на Капитол Плаза. Когато колата на президента спря пред южния вход на Капитола, Катерин беше толкова близо, че видя как вратата на лимузината се отвори и президентът Рузвелт слезе, подпомаган от двама сътрудници. На всеки ъгъл имаше множество полицаи, които бдяха да не възникнат безредици. Струваше й се, че сред тълпата преобладава силно възмущение, готово да премине в саморазправа.

Пет минути, след като Рузвелт влезе в сградата, гласът му се чу по радиото. Президентът говореше пред Конгреса — категорично и твърдо.

— Америка ще запомни това вероломно нападение… Справедливостта ще победи… Победата неминуемо ще бъде наша, Бог да ни е на помощ.

Петнадесет минути по-късно беше гласувано решение на Конгреса двеста петдесет и четири, с което се обявяваше война на Япония. Всички гласуваха единодушно с изключение на Джийнет Ранкин от щата Монтана, така че крайният резултат беше триста осемдесет и осем гласа „за“ и един „против“. Словото на президента Рузвелт продължи точно десет минути — най-краткото президентско послание за обявяване на война, произнасяно някога в Конгреса на САЩ.

Тълпата навън го приветства с гърлен рев на одобрение, гняв и закана за отмъщение. Най-после и Америка предприе нещо.

Катерин разглеждаше мъжете и жените наоколо. Те имаха същия израз на въодушевление, който предния ден беше видяла върху лицето на Лари, сякаш членуваха в някакъв таен клуб, където войната се смяташе за вълнуващ спорт. Дори жените изглеждаха обхванати от спонтанния ентусиазъм, обзел тълпата. Но Катерин се питаше как ли ще се чувстват, когато мъжете заминат, а те останат сами да чакат новини от своите съпрузи и синове. Бавно се обърна и си тръгна. На ъгъла видя войници с щикове на пушките.

Помисли си, че скоро цялата страна ще бъде в униформа.

Стана дори по-скоро, отколкото беше очаквала. За една нощ Вашингтон се превърна в свят на военни с униформи в защитен цвят.

Във въздуха се носеше наелектризираща, заразителна възбуда, сякаш мирният живот е зимен сън, миазма, изпълвала човечеството със скука, а войната единствена дава на хората въодушевление от живота.

Лари прекарваше по шестнадесет-осемнадесет часа във военновъздушната база, често оставаше там през нощта. Обясни на Катерин, че положението в Пърл Хърбър и Хикам Фийлд е много по-тежко, отколкото хората предполагат, че внезапното нападение било унищожително и от военния флот, от военновъздушните сили на САЩ не било останало, кажи-речи нищо.

— Значи може да загубим войната? — попита смаяна Катерин.

Лари я погледна замислено.

— Зависи колко бързо се подготвим, Всички смятат японците за смешни недовиждащи човечета. Врели-некипели! Те са коварни и не се страхуват да умрат. Ние сме изнежени.

 

 

През следващите месеци японците като че ли не се спряха пред нищо. Всекидневниците съобщаваха на първите си страници за успехите им: те нападнаха остров Уейк… Готвеха се да нахлуят на Филипините… Дебаркираха в Гуам… в Борнео… в Хонконг. Генерал Макартър обяви Манила за открит град и хванати в клопка, американските войски на Филипините се предадоха.

Веднъж през април Лари се обади от базата на Катерин и я покани да празнуват в хотел „Уилард“.

— Какво ще празнуваме? — попита Катерин.

— Ще ти кажа довечера — отвърна Лари. В гласа му се усещаха нотки на силна възбуда.

Катерин затвори, изпълнена от страшно предчувствие. Опитваше се да измисли различни поводи Лари да празнува, но всички се свеждаха до един, който тя нямаше сили да приеме.

В пет часа следобед седеше облечена на леглото и се взираше в огледалото на тоалетката.

„Сигурно греша — мислеше си тя. — Може би са го повишили в чин. За това ще празнуваме. Или има добри новини за войната.“ Самата тя не си вярваше. Изучаваше се в огледалото, като се опитваше да бъде обективна. Едва ли би причинила безсъние на Ингрид Бергман, но беше привлекателна — безстрастно реши тя. Фигурата й беше хубава, с предизвикателни извивки. „Ти си умна, приятна, вежлива, мила и съблазнителна — казваше си Катерин. — Защо един нормален, пламенен мъж да умира от желание да те остави, да отиде на война и да бъде убит?“

В седем часа влезе в ресторанта на хотел „Уилард“. Лари още не беше дошъл и салонният управител я отведе до масата. Катерин отказа да си поръча нещо за пиене, после припряно размисли и си взе мартини.

Келнерът го донесе. Катерин се пресегна да го поеме и забеляза, че ръцете й треперят. Вдигна поглед и видя, че Лари се приближава към нея. Вървеше между масите и пътьом кимаше за поздрав. Излъчваше невероятна жизненост, която привличаше всички погледи. Катерин го гледаше и си спомняше деня, когато той бе дошъл на масата й в ресторанта на „Метро Голдуин Майер“ в Холивуд. Осъзна колко малко го е познавала тогава и се запита дали сега го познава повече. Лари дойде на масата и я целуна по бузата.

— Извинявай, че закъснях, Кати. Цял ден в базата беше лудница.

Седна, поздрави по име келнера и си поръча мартини. И да беше забелязал, че Катерин пие, не каза нищо.

Вътре в себе си Катерин крещеше: „Кажи ми изненадата си. Кажи ми какво празнуваме.“ Но не продума. Има една стара унгарска поговорка: „Само глупакът бърза да научи лошата новина.“ Катерин отпи от мартинито. Може би не беше стара унгарска поговорка, може би я бе измислила тя, за да се защити. Явно мартинито я бе хванало. Ако предчувствието й се окажеше вярно, скоро тя щеше да се напие. Но докато гледаше Лари и озареното му от любов лице, реши, че сто на сто греши. И Лари като нея нямаше да понесе раздялата. Катерин си беше измислила този кошмар — от началото до края. От щастливия израз на лицето му личеше, че има да й казва наистина хубава новина.

Лари се наведе към нея, усмихна се момчешки и я хвана за ръката.

— Не можеш да си представиш какво се случи, Кати. Заминавам отвъд океана.

Сякаш падна мъгла, всичко стана нереално, размито. Лари седеше до нея, устните му се мърдаха, но лицето му ту ставаше ясно, ту се замъгляваше и Катерин не чуваше думите му. Погледна над рамото му — стените на ресторанта се приближаваха и се отдалечаваха. Гледаше като хипнотизирана.

— Катерин! — Лари раздруса ръката й, очите й бавно се спряха на него и всичко се върна в нормалното си положение. — Добре ли си?

Катерин кимна, преглътна и рече с треперещ глас:

— Страхотно. Винаги ми става така от хубавите новини.

— Разбираш, че съм длъжен, нали?

— Да, разбирам.

„Истината е, че няма да го разбера дори на сто години, любими. Но ако ти го кажа, ще ме намразиш, нали? На кого му е притрябвала свадлива жена? Жените на героите ги изпращат с усмивка.“

Лари я гледаше загрижен.

— Ти плачеш.

— Не плача — възмути се Катерин и за свой ужас откри, че наистина плаче. — Аз… просто трябва да свикна с тази мисъл.

— Дават ми ескадрила — допълни Лари.

— Наистина ли? — Катерин се опита да вложи гордост в гласа си.

Давали му ескадрила. Като малък сигурно си е играл със свое влакче. А сега, вече голямо момче, му даваха да си играе със своя ескадрила. Ала тези играчки бяха истински, с гаранция, че могат да бъдат сваляни, да кървят и да умират.

— Искам още едно мартини — помоли Катерин.

— Разбира се.

— Кога… кога трябва да заминеш?

Каза го, като че изгаряше от нетърпение да замине. Беше ужасно. Катерин чувстваше как бракът й се разпада. На подиума един певец пееше тихо и монотонно: „Пътешествие до Луната, на крила от паяжина“… „Паяжина — помисли си тя. — Моят брак е от паяжина.“ Този Коул Портър знаеше всичко.

— Имаме доста време, преди да замина — рече Лари.

„Доста време за какво? — горчиво се запита Катерин. — Доста време, за да създадем семейство, да заведем децата на ски във Върмонт, да остареем заедно?“

— Какво искаш да правим тази вечер? — попита я Лари.

„Искам да отидем в болницата, за да ти отрежат един пръст на краката. Или да ти пробият тъпанчето.“ На глас Катерин рече:

— Да се приберем вкъщи и да се любим.

Изпълваше я страстна, отчаяна, настойчива нужда.

 

 

Следващите четири седмици се стопиха неусетно. Часовниците препускаха в някакъв кафкиански кошмар, превръщащ дните в часове, часовете в минути, и колкото и невероятно да бе, настъпи последният ден на Лари. Катерин го откара до летището. Той не млъкваше, беше щастлив и весел, тя мълчеше, беше смръщена и нещастна. Последните няколко минути се завъртяха като калейдоскоп… регистрация… бърза прощална целувка… Лари се качи на самолет, който щеше да го отнесе далече от нея… последно махване за сбогом. Катерин стоя и гледа, докато самолетът му се превърна на точица в небето и накрая изчезна. Остана на летището още един час и когато се стъмни, си тръгна към празния апартамент.

 

 

През първата година след нападението на Пърл Харбър имаше десет значителни въздушни и морски битки срещу японците. Съюзниците спечелиха едва три, но две от тях бяха решаващи — Мидуей и битката при Гуадалканал.

Катерин четеше дума по дума съобщенията във вестниците за всяка битка и питаше Уилям Фрейзър за повече подробности. Пишеше на Лари всеки ден, но получи първото му писмо чак след два месеца. Беше оптимистично и възторжено. Беше проверявано от цензурата и Катерин нямаше представа нито къде се намира, нито какво прави. При всички положения обаче явно бе доволен. През дългите самотни нощи тя лежеше и се чудеше, опитваше се да проумее какво го кара да търси предизвикателството на войната и на смъртта. Не че той имаше желание да умира — Катерин не познаваше пожизнен човек, а може би това просто беше другата страна на медала — жаждата му за живот се изостряше от постоянния сблъсък със смъртта.

Един ден тя обядва с Уилям Фрейзър. Знаеше, че се е опитал да се запише в армията, но от Белия дом му бяха казали, че ще бъде по-полезен, ако остане на поста си. Той беше горчиво разочарован. Но никога не спомена и думица пред Катерин. Сега, както седеше срещу нея на масата, я попита:

— Имаш ли вести от Лари?

— Миналата седмица получих писмо.

— Какво пише?

— Ами според писмото, войната била нещо като футболен мач. Изгубили сме първата схватка, но сега сме вкарали първия си отбор и сме започнали да набираме сила.

Той кимна.

— Такъв си е Лари.

— Но не и войната — тихо продума Катерин. — Тя не е футболен мач, Бил. Докато свърши, ще загинат милиони.

— Ако участваш в нея, Катерин, по-лесно е да я приемаш като футболен мач — внимателно рече Фрейзър.

Катерин бе решила да започне работа. Беше създаден женски армейски корпус и тя обмисляше дали да се запише в него, но отсъди, че ще е по-полезна да прави друго, вместо да кара кола или да вдига телефона. Въпреки че, както разправяха, в женския армейски корпус било доста весело. Имало толкова много бременни, та се носеха слухове, че при прегледа на доброволките лекарите слагали печат на корема им. Момичетата се опитали да го разчетат, но буквите били много дребни. Едно се сетило да използва лупа. На печата пишело: „Щом го разчетете с просто око, обадете ни се.“

Докато обядваха с Бил Фрейзър, Катерин му каза:

— Искам да работя. Искам да помогна с нещо.

Той я погледна, после кимна.

— Има нещо тъкмо за теб, Катерин. Правителството смята да пусне военни облигации. Защо не се заемеш с координацията?

След половин месец Катерин започна работа — зае се да организира продажбата на военните облигации от прочути личности. Беше й се сторило смешно, но се бе излъгала. Знаменитостите бяха като деца — нетърпеливи и ентусиазирани да помогнат, но я се опитай да ги хванеш за нещо конкретно! Често вината не беше тяхна — снимките на някой филм се отлагаха или се удължаваха. Катерин непрекъснато пътуваше между Вашингтон, Холивуд и Ню Йорк. Свикна внезапно да заминава и да събира набързо багажа си. Запозна се с много звезди.

— Наистина ли се запознахте с Кари Грант? — питаше я секретарката й, когато тя се връщаше от Холивуд.

— Обядвахме заедно.

— Толкова ли е чаровен, както разправят?

— Ако можеше да пакетира и продава чара си, щеше да е най-богатият човек в света — заяви Катерин.

 

 

Всичко стана постепенно, почти неусетно. Преди половин година Бил Фрейзър й беше споменал, че Уолас Търнър има проблеми с една от рекламите, по които беше работила Катерин. Тя вложи повече хумор и клиентите останаха много доволни. След няколко седмици Бил помоли Катерин отново да помогне и докато се усети, тя вече прекарваше половината от времето си в рекламната агенция. Отговаряше за реклами, които даваха страхотен резултат. Фрейзър й отпусна голяма заплата и процент от печалбата. В деня преди Коледа дойда по обяд в кабинета й. Всички си бяха тръгнали, Катерин довършваше някаква работа, възникнала в последния момент.

— Забавно ли ти е? — попита той.

— Вадя си хляба — усмихна се тя сърдечно и прибави: — Не мога да се оплача. Благодаря ти, Бил.

— Няма защо да ми благодариш. Изкарваш си всеки долар, че и повече. За това искам да поговорим. Предлагам ти да ми станеш съдружница.

Катерин го погледна изненадана.

— Съдружница ли?

— Половината от приходите от последната половин година спечелихме благодарение на теб.

Фрейзър не каза нищо повече, само седеше и я гледаше замислено. Тя разбра, че за него това има голямо значение.

— Съгласна съм, съдружнико! — каза му.

Лицето му светна.

— Не мога да ти опиша колко се радвам.

Фрейзър й подаде плахо ръка. Катерин поклати глава, бутна ръката му, прегърна го и го целуна по бузата.

— Щом вече сме съдружници, значи мога да те целуна — закачливо рече тя.

Изведнъж почувства, че Бил я притисна. Сложи пръсти върху устните му.

— Не казвай нищо! Да оставим нещата такива, каквито са.

— Знаеш, че съм влюбен в теб.

— Аз също те обичам — сърдечно отвърна тя и си помисли: „Семантика.“ Разликата между „И аз те обичам“ и „Влюбен съм в теб“ беше като бездънна пропаст.

Фрейзър се усмихна.

— Няма да те притеснявам, обещавам. Уважавам чувствата ти към Лари.

— Благодаря, Бил. — Катерин се поколеба. — Не знам дали те успокоява, но ако за мен би имало друг мъж, щеше да си ти.

— Много утешително — усмихна се той. — Няма да заспя цяла нощ.