Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (11)

10.
НОЕЛ

Париж, 1944 година

 

През последната година Арман Готие престана да споменава за женитба. В началото бе чувствал превъзходство над Ноел. Сега обаче беше точно обратното. Когато даваха интервюта за вестниците, въпросите бяха отправяни към Ноел. Където и да отидеха, Ноел беше атракцията, той се явяваше допълнение.

Като любовница Ноел беше безупречна. Продължаваше да се грижи за него, посрещаше гостите му, заради нея той беше мъжът, на когото завиждаха най-много във Франция. Но всъщност нямаше и миг покой — разбираше, че Ноел не му принадлежи, че никога няма да бъде негова и един ден ще изчезне от живота му точно тъй своенравно, както се беше появила. Изтръпваше при спомена какво бе преживял, когато тя го напусна. Противно на инстинкта си, противно на ума, опита и познанията си за жените беше влюбен до полуда в Ноел. Тя беше единственото нещо, на което държеше в живота. Нощем лежеше буден и измисляше изненади, за да я зарадва, и ако успееше, биваше възнаграден с усмивка, целувка или спонтанна любовна нощ. Щом Ноел погледнеше към друг мъж, Готие ревнуваше, но бе достатъчно разумен, за да го прави на въпрос. Веднъж тя цялата вечер говори с известен лекар и Готие се вбеси. Ноел изслуша тирадата му и тихо рече:

— Ако това, че разговарям с други мъже, те ядосва толкова, Арман, още тази вечер ще си изнеса нещата.

Той никога повече не повдигна въпроса.

В началото на февруари Ноел отвори своя салон. Всичко започна като неделна закуска с неколцина приятели от театъра, но мълвата се разпространи и събиранията се разраснаха. Идваха политици, учени, писатели — всеки, когото групата намираше интересен или забавен. Ноел беше домакиня и основна атракция на салона. Всички горяха от желание да разговарят с нея, защото тя задаваше проницателни въпроси и помнеше отговорите. Научаваше разни неща за политиката от политиците, за финансите — от банкерите. Прочут изкуствовед я просвети в изобразителното изкуство и скоро Ноел познаваше всички големи художници, които живееха във Франция. Учеше се да познава вината от главния винар на барон Ротшилд. Учеше за архитектурата от Корбюзие. Имаше най-добрите преподаватели в света, а те на свой ред имаха красива и очарователна ученичка. Умът й бе пъргав, аналитичен, а и тя умееше да слуша. Арман Готие имаше чувството, че наблюдава царица, която се съветва с министрите си, едва ли го съзнаваше, но това бе най-близко до истината в опитите му да разбере що за човек е Ноел.

Месеците минаваха и Готие започна да се чувства по-сигурен. Струваше му се, че Ноел вече се е срещала с всички заслужаващи внимание мъже и не е проявила интерес към никого от тях.

Но тя все още не беше срещнала Константин Демирис.

 

 

Константин Демирис беше владетел на империя, по-голяма и по-могъща от много държави. Нямаше титла или официален пост, но редовно купуваше и продаваше министър-председатели, кардинали, посланици и крале. Беше един от тримата най-богати мъже в света и властта му беше пословична. Притежаваше най-голямата флотилия товарни кораби, една авиолиния, вестници, банки, стоманолеярни, мини за злато — пипалата му се простираха навсякъде, бяха проникнали в икономиката на много страни.

Той притежаваше една от най-значителните в света колекции на изобразително изкуство, флотилия от частни самолети и дузина апартаменти и вили, пръснати по цял свят.

Константин Демирис беше висок и широкоплещест. Беше мургав, с широк гръцки нос и черни като маслини очи, в които блестеше интелигентност. Не се интересуваше от дрехи, но винаги беше в списъка на най-елегантните мъже и се говореше, че имал над петстотин костюма. Поръчваше дрехите си там, където се намираше в момента. Костюмите му бяха от „Хос и Къртис“ в Лондон, ризите — от „Бриони“ в Рим, обувките — от „Далие Гранд“ в Париж, а връзките — от най-различни страни.

Притежаваше някакво магнетично излъчване. Влезеше ли някъде, хората, които не го познаваха, се обръщаха да го разглеждат. Вестниците и списанията по цял свят непрестанно бълваха статии за Константин Демирис, за неговия светски живот и начинания.

Пресата непрекъснато го цитираше. Когато един репортер го запита дали приятели са му помогнали да преуспее, той отговори: „За да преуспее, човек има нужда от приятели. За да преуспее много, човек има нужда от врагове.“

На въпроса колко служители има, Демирис отвърна: „Нямам служители. Имам само последователи. Когато става дума за толкова много власт и пари, бизнесът се превръща в религия, а канторите — в храмове.“ Изповядваше православната вяра, но за организираната религия казваше: „От любов са извършени хиляди пъти повече престъпления, отколкото от омраза.“

Всички знаеха, че е женен за наследницата на стар гръцки банкерски род, че жена му е привлекателна и изискана дама, но че когато Демирис кани гости на яхтата или на острова си, тя присъства много рядко. Вместо нея го придружаваше било красива актриса, било балерина, било някоя друга, по която е увлечен в момента. Любовните му похождения бяха одумвани не по-малко от финансовите му авантюри. Беше спал с дузина кинозвезди, със съпругите на най-добрите си приятели, с петнадесетгодишна писателка, с наскоро овдовели жени, мълвеше се, че му се предложили няколко монахини, които се нуждаели от нов манастир.

За Демирис бяха написани половин дузина книги, но авторът на нито една не се бе докоснал до същността на този човек и не бе разкрил източника на успеха му. Един от най-прочутите мъже, Константин Демирис всъщност беше много потаен и си бе създал образ, зад който криеше истинската си същност. Имаше множество близки приятели във всички слоеве на обществото, но в действителност никой не го познаваше. Биографията му бе общоизвестна: бе роден в Пирея, в семейството на пристанищен хамалин, имаше още четиринадесет братя и сестри. Храната все не стигаше и ако някой искаше допълнително, трябваше да се бори. А Демирис беше ненаситен.

Още като малък непрекъснато смяташе. Знаеше колко са стъпалата към Партенона, знаеше колко минути трябва да върви до училище, колко са корабите в пристанището в определени дни. Времето беше цифра, разделена на части, и Демирис се научи да не го пилее. В резултат на това, без да полага особени усилия, успяваше да постигне много. Беше изключително организиран, това при него бе инстинкт, който се задействаше автоматично дори и в най-дребното. Всичко се превръщаше в игра, в която той се мереше по съобразителност с околните.

Съзнаваше, че е по-умен от мнозина, ала не страдаше от излишна суета. Когато някоя красива жена беше готова да легне с него, той нито за миг не се ласкаеше от мисълта, че го е харесала като външност или като човек, но не допускаше това да го безпокои. Светът беше тържище, хората бяха или купувачи, или продавачи. Демирис знаеше, че някои жени са привлечени от парите му, други — от властта му и малко, изключително малко — от ума и въображението му.

Почти всички, с които се срещаше, искаха от него нещо: дарение с благотворителна цел, финансиране на проект или просто властта, която носеше неговото приятелство. Демирис изпитваше удоволствие от предизвикателството да открива какво точно целят хората. Аналитичният му ум се отнасяше скептично към привидната истина, в резултат на което той не вярваше на нищо и на никого.

На репортерите, които описваха житието му, беше разрешено да виждат само неговата сърдечност и очарование, изтънчения, любезен светски мъж. Изобщо не подозираха, че под тази външност се крие убиец, уличен побойник, който по инстинкт ще ти пререже гърлото.

При древните гърци думата „справедливост“ често е била синоним на „отмъщение“, а за Демирис и двете се бяха превърнали в мания. Той помнеше всяка нанесена му обида и я връщаше стократно на нещастниците, спечелили си омразата му. Те дори не разбираха какво ги е сполетяло: с математическия си ум Демирис си играеше на строго възмездие, като търпеливо измисляше сложни капани и плетеше мрежи, в които в крайна сметка се хващаха жертвите му.

Шестнадесетгодишен, се впусна в първото си начинание заедно с един по-възрастен мъж, Спирос Николас. Хрумна му да отворят на доковете сергия и да продават топла храна на хамалите от нощната смяна. Беше събрал половината пари за начинанието, но когато започнаха да печелят, Николас го принуди да напусне и продължи сам. Демирис се примири безропотно със съдбата си и се зае с друго. Следващите двадесет години Спирос Николас се захвана с пакетирането на месо и забогатя. Беше се оженил, имаше три деца и беше един от най-видните мъже в Гърция. През това време Демирис търпеливо изчакваше Николас да създаде малката си империя. Когато прецени, че Николас е постигнал достатъчно голям успех и е най-щастлив, Демирис нанесе удара си.

Бизнесът му процъфтяваше, Николас възнамеряваше да купи ферми, за да отглежда сам добитъка, и да отвори верига от магазини за месо. Трябваше му огромна сума. Константин Демирис притежаваше банката, с която работеше Николас, и тя го насърчи да вземе голям кредит при много изгоден лихвен процент. Тъкмо по средата на разширението банката изведнъж поиска да изплати полиците. Когато той объркан възрази, че не може да го стори, банката незабавно заведе дело за просрочен кредит. Вестниците, които притежаваше Демирис, раздуха историята на първите си страници и другите кредитори също направиха постъпки върху имуществото на Николас да бъде наложен запор. Той се обърна към трети банки, които отпускаха кредити, но по необясними за него причини те отказаха да му помогнат. На другия ден, след като беше принуден да обяви фалит, Николас се самоуби.

Чувството за справедливост на Демирис беше като нож с две остриета. Никога не прощаваше за обида, по същия начин никога не забравяше и направените му услуги. Една хазайка, която го беше хранила и обличала, когато беше млад и твърде беден, за да й плати, изведнъж откри, че притежава жилищна сграда, без да знае кой е благодетелят й. Някакво момиче, приютило младия, беден като църковна мишка Демирис, анонимно получи вила и доживотна издръжка. Хората, имали вземане-даване с амбициозния млад грък, изобщо не подозираха, че тази случайна среща ще промени живота им. Напористият млад Демирис беше имал нужда от помощта на банкери и адвокати, корабни капитани и профсъюзи, политици и финансисти. Някои го бяха насърчавали и подкрепяли, други го бяха отблъсквали и мамели. В ума и сърцето си гордият грък водеше незаличим архив за всяка сделка. Веднъж жена му Мелина го обвини, че се прави на господ.

— Всеки човек се прави на господ — отвърна й Демирис, — но някои сме по-подготвени за тази роля.

— Грехота е да се унищожава човешки живот, Коста.

— Не е грехота — справедливо е.

— Това е отмъщение.

— Понякога е едно и също. Повечето хора не си изпащат заради злото, което причиняват. Аз съм в състояние да ги накарам да си платят. Това е справедливост.

Часовете, през които измисляше капани за неприятелите си, му доставяха удоволствие. Той внимателно изучаваше жертвата си, анализираше личността, преценяваше силните и слабите й страни.

Навремето притежаваше три малки товарни кораба и търсеше заем, за да разшири флота си. Затова се обърна към един швейцарски банкер в Базел. Банкерът не само му отказа, но се обади и на свои приятели банкери и ги посъветва да не дават никакви пари на младия грък. В крайна сметка Демирис намери пари в Турция.

Изчака благоприятен случай. Реши, че ахилесовата пета на банкера е неговата алчност. Преговаряше с Ибн Сауд от Саудитска Арабия — искаше да наеме новоразкрито нефтено находище. Щеше да му струва няколкостотин милиона долара.

Нареди на свой агент да подхвърли новината за сделката на швейцарския банкер и да му предложи двадесет и пет процента от акциите на новата компания, ако вложи пет милиона долара в брой. След осъществяване на сделката тези пет милиона щяха да се превърнат в над петдесет милиона. Банкерът направи проверка и се увери, че сделката е истинска. Не разполагаше с такава сума, затова тихомълком я взе от банката, без да уведоми никого — не искаше да дели неочаквания късмет. Сделката щеше да се осъществи след седмица и той смяташе да възстанови сумата.

Щом получи чека на банкера, Демирис съобщи на вестниците, че споразумението със Саудитска Арабия е анулирано. Акциите рязко спаднаха. Банкерът не можеше по никакъв начин да върне сумата и злоупотребата беше разкрита. Демирис изкупи акциите му на безценица, след което осъществи сделката. Акциите рязко се повишиха. Банкерът беше осъден за злоупотреба на двадесет години затвор.

Имаше още неколцина души, с които Демирис още не си беше разчистил сметките, но той не бързаше. Изпитваше удоволствие да предвкусва и премисля „екзекуцията“. Беше като игра на шах, а Демирис беше гросмайстор. Напоследък нямаше врагове, защото никой не можеше да си позволи да му бъде враг, така че набелязаните жертви се ограничаваха с хората, пресекли пътя му в миналото.

 

 

Точно този мъж се появи един следобед в неделния салон на Ноел Паж. Трябваше да прекара няколко часа в Париж на път за Кайро и една мада скулпторка, с която се срещаше, му предложи да се отбият. От мига, в който видя Ноел, Демирис разбра, че я иска. За дъщерята на марсилския рибар недостижими бяха само членовете на кралските фамилии, а Константин Демирис беше нещо като крал. Три дни, след като се запозна с него, Ноел напусна без предупреждение театъра, събра дрехите си и замина при Константин Демирис в Гърция.

 

 

Тъй като и двамата бяха известни, връзката им неизбежно се превърна в голяма клюка. Фотографи и репортери се опитваха да интервюират съпругата на Демирис, но дори и хладнокръвието й да бе смутено, тя с нищо не се издаде. Единственият коментар на Мелина Демирис пред пресата беше, че съпругът й има много добри приятели по целия свят и тя не вижда нищо лошо в това. На оскърбените си роднини каза, че Коста и друг път е имал такива истории и тази също ще отзвучи. Съпругът й заминаваше на дълги служебни пътувания и тя виждаше по вестниците неговите снимки с Ноел в Истанбул, Токио или Рим. Мелина Демирис беше горда жена, но беше решена да понесе това унижение, защото истински обичаше мъжа си. Макар да не проумяваше защо, бе убедена, че на някои мъже не им е достатъчна една жена и дори да са влюбени в съпругите си, те спят с други. Предпочиташе да умре, но не и да позволи да я докосне друг мъж. Никога не упрекваше Константин, знаеше, че така само би го отблъснала. Ето защо бракът им беше добър. Мелина си знаеше, че не е страстна, лягаше със съпруга си, когато той я пожелаеше, и се мъчеше доколкото може да му достави удоволствие. Стига да знаеше как Ноел се люби с него, щеше да бъде смаяна; разбереше ли каква огромна наслада му дава тя, щеше да се почувства нещастна.

За Демирис жените вече не криеха никакви изненади, но Ноел го привличаше главно с това, че беше една постоянна изненада. Той изпитваше страст към главоблъсканиците, а тя беше загадка, която не се поддаваше на разбулване. Не беше срещал жена като нея. Ноел приемаше красивите вещи, които й подаряваше, но и нищо да не й даваше, пак щеше да е доволна. Демирис й купи пищна вила в Портофино, над прелестния син залив, приличен на подкова, ала знаеше, че тя няма да възрази дори само ако й наеме малко жилище в старата част на Атина — Плака.

През живота си Демирис беше срещал много жени, опитвали се да му влияят с женските си прелести. Ноел никога не му искаше нищо. При него бяха идвали жени, за да се възползват от блясъка на славата му, но този път тъкмо Ноел привличаше журналистите и фотографите. Тя вече беше звезда. За известно време Демирис си втълпяваше, че просто е влюбена в него, ала беше твърде честен, за да се самозалъгва.

В началото за него бе предизвикателство да се опита да стигне същността на Ноел, да я подчини и да я обсеби. Помъчи се да го постигне със секса, но за първи път в живота си срещаше жена, която го превъзхождаше в това отношение. Бе по-сладострастна от него. Правеше всичко по-добре, по-често и по-умело и в крайна сметка той се научи да се отпуска и да й се наслаждава така, както не беше го правил с никоя друга в живота си. Ноел беше изключително създание, което постоянно му разкриваше нови страни на удоволствието. Не отстъпваше на готвачите, на които той плащаше баснословни заплати, знаеше за изкуството точно колкото специалистите, на които тъпчеше гушите, за да му издирват картини и скулптури. Обичаше да слуша как те разговарят с Ноел за изкуство и се изненадват от дълбочината на познанията й.

Наскоро беше купил платно на Рембранд. Ноел беше на острова, когато го донесоха. Присъстваше и младият специалист, намерил картината.

— Това е една от най-великите творби на майстора — обясняваше той, докато я развиваше.

Беше прелестен портрет на майка и дъщеря. Ноел седеше, пиеше узо и мълчаливо наблюдаваше.

— Великолепна е — съгласи се Демирис и се обърна към Ноел: — Харесва ли ти?

— Чудесна е — отвърна тя и каза на изкуствоведа: — Къде я намерихте?

— В една частна галерия в Брюксел — гордо отвърна той. — Убедих галериста да ми я продаде.

— Колко платихте? — попита Ноел.

— Двеста и петдесет хиляди лири.

— Добре е — заяви Демирис.

Ноел взе цигара, младежът се втурна да й я запали.

— Благодаря — рече тя и погледна Демирис. — Щеше да бъде по-добре, ако я беше купил от собственика й, Коста.

— Не те разбирам — каза Демирис.

Изкуствоведът я гледаше някак странно.

— Ако това е оригиналът — обясни Ноел, — значи е от наследството на херцога на Толедо в Испания. Нали така? — обърна се Ноел към специалиста.

Той пребледня и запелтечи:

— Не знам, търговецът не ми каза нищо.

— Я не се занасяйте — смъмри го Ноел, — нима сте купили картина за такава сума, без да проверите откъде идва? Трудно бих повярвала. В наследството е оценена на сто седемдесет и пет хиляди лири. Някой е бил измамен със седемдесет и пет хиляди лири.

И се оказа истина. Изкуствоведът и галеристът бяха осъдени за измама на купувача и пратени в затвора. Демирис върна картината. Когато по-късно разсъждаваше за това, установи, че е впечатлен не толкова от познанията на Ноел, колкото от честността й. Ако беше поискала, можеше просто да дръпне изкуствоведа настрана, да почне да го изнудва и да си раздели с него парите. Вместо това открито го обвини пред Демирис без никаква задна мисъл. В знак на признателност той й купи много скъпа изумрудена огърлица и тя я прие с такава небрежна благодарност, с каквато би приела и запалка. Демирис настояваше да я води навсякъде със себе си. В бизнеса не се доверяваше никому, затова се налагаше сам да взима всички решения. Откри, че е полезно да обсъжда сделките с Ноел. Тя имаше изненадващи познания за бизнеса и дори това, че може да поддържа разговор, понякога улесняваше Демирис при взимането на решения. След известно време Ноел познаваше работата му по-добре от всеки друг с изключение на адвокатите и счетоводителите му. В миналото Демирис винаги имаше едновременно по няколко любовници, но сега Ноел му даваше всичко, от което имаше нужда, и той изостави една по една другите. Те приеха раздялата без огорчение, защото Демирис беше щедър човек.

Притежаваше голяма яхта с четири дизелови мотора. На нея имаше хидроплан, две бързоходни моторни лодки, басейн и екипаж от двадесет и четирима души. Имаше дванадесет красиво обзаведени апартамента за гости и голям апартамент за Демирис, претъпкан с картини и антики.

Поканеше ли гости на яхтата, домакиня беше Ноел. Водеше я със себе си на частния си остров, а Мелина оставаше вкъщи. Внимаваше тя и Ноел да не се срещат, но си даваше сметка, че жена му знае за нея.

Където и да отидеше, Ноел биваше посрещана като царица. Ала това й се полагаше. Малкото момиче, гледало своята флотилия през прашния прозорец в Марсилия, се бе издигнало до най-голямата флотилия в света. Ноел се впечатляваше не от богатството и славата на Демирис, а от неговата сила. Той имаше ум и воля на титан и до него другите мъже изглеждаха джуджета. Ноел усещаше, че той притежава неумолима жестокост, но от това й ставаше още по-интересен, защото също бе безмилостна.

Непрекъснато получаваше предложения за главни роли в пиеси и филми, но се отнасяше към тях с безразличие. Играеше главната роля в собствения си живот, по-увлекателна от всичко, което можеше да измисли един сценарист. Вечеряше с крале, с министър-председатели и с посланици и всички й угаждаха, защото знаеха, че Демирис я слуша. Намекваха уж между другото за своите нужди, като й обещаваха целия свят, ако им помогне.

Но Ноел вече притежаваше целия свят. Лежеше в леглото с Демирис и му разказваше кой какво е поискал, а от тази информация той преценяваше нуждите им, силата и слабостта им. После оказваше съответния натиск, в резултат на което към препълнените му каси потичаха още пари.

 

 

Частният остров на Демирис беше една от големите му радости. Той беше купил парче гола земя и го беше превърнал в райска градина. На хълма се издигаше величествена вила, в която живееше самият Демирис, имаше и дузина чудесни бунгала за гости, ловен резерват, изкуствено езеро, пристанище за яхтата и писта за самолетите му. На острова работеха осемдесет души прислуга и въоръжена охрана, която не допускаше неканени гости. Константин Демирис се чувстваше поласкан, смятайки, че Ноел предпочита да бъде само с него. Щеше да бъде изумен, ако знаеше, че изцяло е погълната от мислите си по друг мъж, за чието съществуване той изобщо не подозираше.

Лари Дъглас беше на другия край на света, водеше секретни битки на секретни острови и все пак Ноел знаеше за него повече от жена му, на която той редовно пишеше. Поне веднъж месечно Ноел пътуваше до Париж, за да се срещне с Кристиан Барбе, и плешивият, късоглед дребен детектив винаги имаше пресни сведения за нея.

Когато за първи път се върна във Франция, за да се срещне с Барбе, Ноел имаше неприятности с изходната виза. Държаха я пет часа в някакъв кабинет в митницата, докато най-накрая й разрешиха да се обади на Константин Демирис. След десет минути в кабинета се втурна един германски офицер, който я засипа с извинения от името на правителството. Беше й издадена специална виза и никога повече не я спряха.

Дребният детектив очакваше с нетърпение посещенията на Ноел. Тя му плащаше цяло състояние, но с изострения си нюх той надушваше още по-големи суми. Беше доволен от новата й връзка с Константин Демирис. Имаше чувството, че по някакъв начин ще намаже от това. Първо трябваше да се увери, че Демирис не знае нищо за интереса на любовницата му към Лари Дъглас, после трябваше да разбере колко би му платил Демирис за тази информация. Или Ноел Паж — та Барбе да мълчи. Предстоеше му много успешен удар, но трябваше да изиграе картите си внимателно. Информацията на Барбе за Лари беше изненадващо богата, понеже той можеше да си позволи да плаща добре за нея.

Докато жената на Лари четеше писмо с щемпел от неназована военна пощенска кутия, Кристиан Барбе докладваше на Ноел:

— Той е в Четиринадесета група на Четиридесет и осма ескадрила.

В писмото до Катерин пишеше:

„Мога да ти кажа само, че се намирам в Тихия океан.“

А Кристиан Барбе съобщи на Ноел:

— Намират се на Тарауа. Следва Гуам.

„Много ми липсваш, Кати. Тук нещата вървят към подобрение. Не мога да ти пиша подробности, но най-после имаме самолети, по-добри от японските.“

— Вашият приятел лети на изтребители „П–38“, „П–40“ и „П–41“.

„Радвам се, че си започнала работа във Вашингтон. Само ми бъди вярна, скъпа. Тук всичко е наред. Когато се видим, ще ти съобщя нещичко…“

— Вашият приятел е бил награден и повишен в чин подполковник.

Докато Катерин мислеше за съпруга си и се молеше да се завърне жив и здрав, Ноел следеше всяка негова стъпка и също се молеше за благополучното му завръщане. Войната скоро щеше да свърши и Лари Дъглас щеше да се прибере. И при двете.