Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (4)

3.
КАТЕРИН

Чикаго, 1939 — 1940 година

 

Засилващите се ветрове на войната, които духаха над Европа, достигаха бреговете на Съединените щати като лек предупредителен полъх.

В университета „Нортуестърн“ още няколко момчета се записаха в корпуса за подготовка на запасни офицери, провеждаха се студентски митинги с искания президентът Рузвелт да обяви война на Германия, няколко студенти от последния курс постъпиха в армията. Но общо взето, морето на самодоволство си беше същото — почти не се долавяше подмолното мъртво вълнение, което скоро щеше да залее страната.

В един октомврийски следобед на път към „Руст“, където работеше като касиерка, Катерин Алегзандър се питаше дали животът й ще се промени, ако избухне война. Знаеше, че има нещо, което трябва да промени, и беше твърдо решена да го направи колкото е възможно по-скоро, Ужасно искаше да разбере какво ще почувства в обятията на мъж, който я люби. Желаеше го не само поради физическите си нужди, но и като важно и прекрасно преживяване, каквото не беше изпитвала. Боже Господи, ами ако я прегази кола и при аутопсията открият, че е девствена? Не, трябваше да предприеме нещо. И то веднага.

Внимателно огледа заведението, ала не откри оня, когото търсеше. Когато подир час Рон Питърсън влезе там заедно с Джийн-Ан, Катерин почувства, че тялото й пламва, а сърцето й затуптява силно. Извърна се, когато минаха край нея, но с крайчеца на окото си видя, че седнаха в сепарето на Рон. Из залата висяха големи табели: „Опитайте нашата Наслада за влюбени“, „Опитайте тройния малц“.

Катерин пое дълбоко дъх и се отправи към сепарето. Рон Питърсън изучаваше листа с менюто и се чудеше какво да избере.

— Не знам какво искам!

— Гладен ли си? — попита го Джийн-Ан.

— Умирам от глад.

— Тогава опитай това!

Изненадани, и двамата вдигнаха погледи. Пред сепарето стоеше Катерин. Тя подаде на Рон Питърсън прегъната бележка, обърна се и се върна на касата.

Рон разгъна бележката, погледна я и избухна в смях. Джийн-Ан студено го наблюдаваше.

— Шегата интимна ли е, или можещ да я споделиш и с други?

— Интимна — ухили се Рон и пъхна бележката в джоба си.

Малко след това Рон и Джийн-Ан си тръгнаха, Рон не каза нищо, докато плащаше сметката, но хвърли на Катерин дълъг преценяващ поглед, усмихна се и излезе под ръка с Джийн-Ан. Катерин гледаше след тях и се чувстваше идиотски. Не умееше дори да му се пусне както трябва.

Когато смяната й свърши, тя облече палтото си, пожела лека нощ на колежката си и излезе навън. Беше топла есенна вечер. Откъм езерото полъхваше прохладен ветрец. Небето приличаше на пурпурно кадифе с нежни, далечни и недостижими звезди. Беше идеална вечер за… какво? Наум Катерин започна да изрежда като по списък:

„Мога да се прибера и да си измия косата. Мога да ида в библиотеката и да уча за изпита по латински утре.

Мога да ида на кино.

Мога да се скрия в храстите и да изнасиля първия срещнат моряк.

Мога да помоля да ме приемат в психиатрията. В психиатрията“ — реши тя.

Отправи се към библиотеката, но зад стълба на лампата изскочи една фигура.

— Здравей, Кати! Накъде си тръгнала?

Рон Питърсън й се усмихваше; сърцето й започна да бие, още малко, и щеше да изхвръкне от гърдите й. Тя сякаш го наблюдаваше как отлита, как тупти във въздуха. Почувства, че Рон втренчено я зяпа. Нищо чудно. Нима познава друго момиче, което да умее този номер със сърцето? Ужасно й се искаше да се среше, да оправи грима си, да провери ръба на чорапите си, но се опита да не издава вълнението си. Правило номер едно — запази спокойствие!

— Накъде си тръгнала?

Дали да му каже за списъка? За Бога, не! Ще я вземе за побъркана. Това беше големият й шанс и не биваше да го изпуска. Погледна го, а очите й бяха топли и приканващи като на Каръл Ломбард в „Нищо свято“.

— Нямам специални планове — предразполагащо отвърна тя.

Рон я изучаваше, все още несигурен — някакъв първичен инстинкт го караше да бъде предпазлив.

— А би ли искала нещо по-специално? — попита той.

Това беше то. Предложението. Мигът, от който нямаше връщане назад.

— Само кажи, и съм твоя — рече тя и вътрешно настръхна.

Звучеше толкова просташки. Никой не казва: „Кажи, и съм твоя“, освен в долнопробните романи на Фани Хърст. Той ще се обърне и ще си тръгне отвратен. Но Рон не си тръгна. Невероятно — усмихна се, хвана я за ръката и рече:

— Да вървим.

Слисана, Катерин тръгна редом с него. Беше толкова просто. Отиваше да се чука. Вътрешно започна да трепери. Щом той открие, че е девствена, с нея беше свършено. А какво щеше да говори с него, когато са в леглото? Дали хората бъбрят, докато го правят, или чакат да свърши? Не искаше да се изложи, но нямаше представа за правилата на играта.

— Вечеряла ли си? — попита я Рон.

— Вечеряла ли?

Тя го зяпаше, опитвайки се да мисли. Трябваше ли да е вечеряла? Ако кажеше „да“, той можеше да я заведе направо в леглото и да се свърши с това.

— Не — бързо отвърна, — не съм вечеряла.

„О, Боже, защо ли казах това? Провалих всичко.“ Но Рон не изглеждаше притеснен.

— Добре. Обичаш ли китайската кухня?

— Обожавам я.

Мразеше я, но Бог ще й прости една дребна опашата лъжа в най-великата нощ през живота й.

— Има едно добро китайско заведение в Естес. „Лъм Фонг“. Знаеш ли го?

Не, но нямаше да го забрави, докато е жива.

„— Какво прави вечерта, когато изгуби девствеността си?

— О, първо бях в «Лъм Фонг» и ядох китайски специалитети с Рон Питърсън.

— Вкусно ли беше?

— Разбира се. Но нали знаеш китайската кухня! След един час отново имах сексуални желания.“

Стигнаха до колата му — кафява с гюрук. Рон й отвори вратата и Катерин седна на мястото, където бяха седели всички момичета, на които завиждаше. Рон беше очарователен, красив, първокласен спортист. И сексуален маниак. Ставаше за заглавие на филм. „Сексуалният маниак и девственицата“. Може би трябваше да настоява за по-хубав ресторант — като „Ханричи“ в Луп и тогава Рон щеше да си каже: „Ето това е момичето, което бих искал да заведа вкъщи при майка си.“

— Какво си се замислила? — попита той.

О, страхотен е! Добре де, какво, като не е най-остроумният събеседник на света? Нали не е тръгнала с него за това? Ласкаво го погледна.

— Просто си мислех за теб.

И се сгуши до него. Той се ухили:

— Наистина беше успяла да ме заблудиш, Кати.

— Така ли?

— Смятах те за доста сдържана — искам да кажа, мислех, че не се интересуваш от мъже.

„Думата, която търсиш, е лесбийка“ — помисли си Катерин, но на глас каза:

— Просто съм по-придирчива към времето и мястото.

— Радвам се, че си избрала мен.

— Аз също.

Така си беше. Наистина. Беше сигурна, че Рон го бива в леглото. Изпробван и одобрен от всички похотливи студентки в радиус от сто и петдесет мили. Щеше да бъде унизително, ако първото й сексуално преживяване беше с някой неопитен като нея. А Рон имаше майсторско свидетелство. След тази нощ вече нямаше да нарича себе си „Света Катерина“. Вместо това може би щеше да се прочуе като „Катерина Велика“. И този път вече щеше да знае какво означава „Велика“. Ще бъде фантастична в леглото. Номерът беше да не се паникьосва. Скоро щяха да й се случат всички прекрасни неща, написани в малките зелени книжки, които криеше от майка си и баща си. Тялото й щеше да се превърне в инструмент, изпълнен с прелестна музика. О, тя знаеше, че първия път малко ще я заболи — винаги е така. Но ще внимава Рон да не разбере. Ще прави движения с ханша си, защото мъжете не обичат, когато жената просто лежи неподвижна. А щом Рон проникне в нея, ще прехапе устни, за да потули болката, и ще я прикрие със сексуален стон.

— Какво?

Ужасена, Катерин се обърна към Рон и осъзна, че е извикала на глас.

— Ами… не съм казала нищо.

— Издаде някакъв странен стон.

— Така ли? — Тя се опита да се засмее.

— Ти си някъде на милиони мили оттук.

Катерин анализира репликата и реши, че не й харесва. Трябваше да се опита да се държи като Джийн-Ан. Сложи ръка върху неговата и се премести по-близо.

— Ето, тук съм.

Стараеше се да направи гласа си по-гърлен — като на Джийн Артър в „Тази проклетия Джейн“.

Рон я погледна объркан, но на лицето й беше изписан само пламенен ентусиазъм.

„Лъм Фонг“ беше мрачен долнопробен китайски ресторант, разположен точно под железопътната естакада. През цялото време се чуваше грохотът на влаковете, минаващи отгоре, а съдовете дрънчаха. Беше като хилядите други китайски ресторанти из цяла Америка, но Катерин внимателно поглъщаше детайлите в сепарето им, запаметяваше евтините тапети на точки, очукания порцеланов чайник, петната от соев сос по масата.

Келнерът, дребен китаец, попита дали ще пият нещо. Няколко пъти в живота си Катерин беше опитвала уиски и то не й хареса, но сега беше Нова година, Четвърти юли, Края на девствеността й. Редно беше да го отпразнува.

— За мен коктейл с уиски и с черешка.

Черешка! О, Боже, как само се издаваше!

— Скоч със сода — каза Рон.

Келнерът се оттегли с поклон. Катерин се чудеше дали е истина, че на азиатките органите им са напряко.

— Не знам защо досега не сме станали приятели — говореше Рон. — Всички смятат, че си най-умното момиче в университета.

— Хората все преувеличават.

— И си дяволски хубава.

— Благодаря — опита се тя да говори като Катрин Хепбърн в „Алис Адамс“ и многозначително го погледна в очите.

Вече не беше Катерин Алегзандър. Беше сексмашина. Беше на път да се приобщи към своите сестри Мей Уест, Марлене Дитрих, Клеопатра.

Келнерът донесе питиетата и тя нервно обърна своето на един дъх. Рон я гледаше изненадан.

— По-полека — предупреди я той. — Това е доста силно.

— Мога да нося — самонадеяно го успокои Катерин.

— Още по едно — поръча Рон на келнера, пресегна се през масата и я погали по ръката.

— Странно, всички съученици са имали погрешна представа за теб.

— Погрешна ли? И таз добра, никой не ме е имал.

Той я зяпна. „Кротко, не се прави на много умна. За леглото мъжете предпочитат момичета с прекалено развити млечни жлези и седалищни мускули, а и с недоразвит главен мозък.“

— Аз… отдавна си падам по теб — бързо изрече тя.

— Пазила си го в дълбока тайна. — Рон измъкна бележката, която му беше дала, и я разгъна. — „Опитай касиерката ни“ — прочете той и се разсмя. — Засега ми харесва повече от банановия десерт.

Поглади с длан ръката й и докосването му предизвика тръпка по гръбнака й, точно както пишеше в книгите. Може би след тази нощ тя щеше да напише сексуално ръководство за всички бедни тъпи девственици, които не знаят какво изпускат в този живот. След втората чаша Катерин започна да изпитва съжаление към тях.

— Жалко.

— За какво?

Пак беше проговорила на глас. Реши да бъде дръзка.

— Съжалявам всички девственици на тоя свят.

Рон се ухили.

— Пия за това — той вдигна чашата си.

Тя го погледна — седеше насреща й и очевидно му беше приятно в компанията й. Нямаше защо да се безпокои. Всичко вървеше чудесно. Той я попита ще пие ли още едно, но Катерин отказа. Не искаше да бъде в алкохолен унес, когато ще я дефлорира. Дефлорира ли? Нима хората все още употребяват такива думи? Както и да е, искаше да запомни всеки миг, всяко усещане. О, Господи! Но тя не носеше нищо! Ами той? Положително опитен мъж като Рон Питърсън ще направи нещо, за да я предпази от забременяване. Ами ако очаква същото от нея? Ако си мисли, че момиче с опит като Катерин Алегзандър положително е взело някаква предпазна мярка? Дали би могла да го попита направо? Реши, че по-скоро би умряла — както си седи на масата. Ще отнесат трупа й и ще й устроят тържествено китайско погребение.

Рон поръча вечеря от шест вида ястия за един долар и седемдесет и пет цента. Катерин се правеше, че яде, но дори китайска мукава да дъвчеше, пак нямаше да разбере. Беше толкова напрегната, че не усещаше никакъв вкус. Внезапно езикът й пресъхна, а небцето й странно изтръпна. Дали пък не беше получила удар? Ако се отдадеше на секс веднага след удара, сигурно щеше да умре. Може би трябваше да предупреди Рон. Репутацията му щеше да пострада, ако откриеха труп на момиче в леглото му. А може би напротив?

— Какво има? — попита Рон. — Изглеждаш бледа.

— Чувствам се страхотно — дръзко рече Катерин. — Просто се вълнувам, че съм с теб.

Рон одобрително я погледна. Кафявите му очи поглъщаха всеки детайл от лицето й, спуснаха се надолу към гърдите й, спирайки се за по-дълго.

— Аз също — каза той.

Келнерът прибра чиниите, Рон плати сметката. Погледна я, но Катерин не можеше да помръдне.

— Искаш ли още нещо? — попита той.

„Дали искам? О, да! Искам да се кача на бавен кораб за Китай. Искам да ме варят в канибалски казан. Искам мама!“

Рон я гледаше и чакаше. Тя пое дълбоко дъх.

— Не се сещам какво още.

— Добре. — Той го изрече бавно и провлачено, сякаш с това постави легло на масата между тях. — Да вървим.

Изправи се и Катерин го последва. Еуфорията от двете чаши алкохол беше изчезнала напълно и краката й започнаха да треперят. Отвън на топлия нощен въздух внезапно й хрумна мисъл, която я изпълни с облекчение.

„Той няма да легне с мен още тази вечер. Мъжете никога не го правят при първата среща. Пак ще ме покани на вечеря и следващия път ще отидем в «Хенричи» и ще се опознаем по-добре. Ще се опознаем истински. И може би ще се влюбим — лудо. Той ще ме запознае с родителите си и тогава всичко ще бъде наред… и аз няма да изпитвам такава глупава паника.“

— Имаш ли някакви предпочитания за мотела? — попита Рон.

Катерин го зяпаше онемяла. Изчезнаха мечтите за благовъзпитана музикална вечер с майка му и баща му. Тоя мухльо смяташе да я заведе в мотел! Е, ама нали тя искаше точно това? Нали затова написа онази безумна бележка?

Рон я галеше по рамото, затърси ръката й. Тя почувства топлина в слабините си. Преглътна и рече:

— Те всички са еднакви.

Рон я изгледа странно, но само каза:

— Добре. Да вървим.

Качиха се в колата и потеглиха на запад. Катерин чувстваше тялото си като леден блок, но умът й трескаво препускаше. За последен път беше отсядала в мотел като осемгодишна, когато пътуваше с майка си и баща си. Сега отиваше в мотел, за да легне с един мъж, който й беше съвсем чужд. Какво знаеше все пак за него? Само това, че е красив, популярен и разбира коя му се сваля.

Рон се пресегна и взе ръката й.

— Ръцете ти са студени.

— Студени ръце — горещи крака.

„О, Боже, пак започвам да говоря глупости!“ — помисли си тя. Кой знае защо, в главата й се въртяха думите на „Ах, сладката тайна на живота“. Е, беше на път да я разгадае. Скоро щеше да разбере за какво точно става дума — в книгите, рекламите, завоалираните любовни песнички — „Залюлей ме в люлката на любовта“, „Искам те пак“, „И птичките го правят“. Помисли си: „Чудесно, сега и Катерин ще го направи.“

Рон зави на юг по Кларк Стрийт. От двете страни на улицата мигаха огромни червени очи — неонови надписи, оживели в нощта, сякаш крещяха предложенията си за евтини временни убежища за нетърпеливи млади любовници. Мотел „Спокойна почивка“, мотел „Нощен“, мотел „Почивка за пътника“. Всички показваха изумително бедно въображение, но вероятно собствениците бяха твърде заети в суматохата около прелюбодействащите млади двойки, за да се тревожат за литературната си грамотност.

— Този май е най-добрият от всичките — каза Рон и посочи един надпис пред тях.

„МОТЕЛ «РАЙ» — СВОБОДНИ МЕСТА.“

Беше символично. В Рая имаше свободно място и тя — Катерин Алегзандър — щеше да го заеме.

Рон зави и спря в двора до малка, боядисана в бяло канцелария, на която имаше табела „Позвъни и влез“. В двора имаше двадесетина дървени бунгала с номера на тях.

— Как ти се струва? — попита Рон.

„Като Дантевия ад. Като Колизея в Рим, където хвърлят християните на лъвовете. Като храма в Делфи, където принасят в жертва девствена весталка.“

Катерин отново почувства възбудата в слабините си.

— Страхотно! — каза тя. — Направо е страхотно!

Рон се усмихна многозначително.

— Веднага се връщам!

Сложи ръка на коляното й, плъзна я по бедрото й, целуна я бързо и безлично, изскочи от колата и влезе в канцеларията. Тя седеше и гледаше след него, като се опитваше да не мисли за нищо.

В далечината се чу сирена. „О, Боже! — помисли обезумяла. Полицейска проверка. Непрекъснато проверяват тези мотели.“

Вратата на канцеларията се отвори и се появи Рон. Носеше ключ и явно беше глух за сирената, която все повече приближаваше. Мина от страната на Катерин и отвори вратата.

— Всичко е наред.

Сирената връхлиташе върху им. Можеха ли да ги арестуват просто защото бяха в двора?

— Хайде! — каза Рон.

— Не чуваш ли?

— Какво?

Сирената отмина надолу по улицата и заглъхна в далечината. По дяволите!

— Птичките — тихо рече тя.

На лицето на Рон се изписа нетърпение.

— Какво има?

— Нищо, нищо — прекъсна го бързо Катерин. — Идвам.

Излезе от колата и тръгнаха към бунгалата. Опита се да бъде духовита.

— Надявам се, че си улучил щастливото ми число.

— Каза ли нещо?

Катерин го погледна и изведнъж разбра, че не може да издаде никакъв звук. Устата й беше съвсем пресъхнала.

— Нищо — изграчи тя.

Стигнаха до бунгалото. На вратата пишеше № 13. Така й се пада! Беше знак от Бога, че ще забременее, че Господ ще накаже света Катерина.

Рон отключи вратата, отвори я и запали лампите. Катерин влезе. Не можеше да повярва на очите си. Стаята сякаш се състоеше само от едно огромно легло. Единствената допълнителна мебелировка беше неудобно на вид кресло в ъгъла, малка тоалетна масичка с огледало и до леглото очукано радио с жлеб за монетите. Нямаше начин човек да влезе в тази стая и да я сбърка с нещо друго — очевидно си беше място за чукане. Не можеше да си каже — ето ни в скиорската хижа или в залата за военизирани игри, или в апартамента за младоженци в „Амбасадор“. Не, това си беше евтино гнездо за любов. Катерин се обърна да види какво прави Рон. Той спускаше резето на вратата. Хубаво. Ако дойдеха от нравствената полиция, първо трябваше да разбият вратата. Представи си как двама полицаи я изнасят гола, а един фотограф я снима за първата страница на „Чикаго Дейли Нюс“.

Рон се приближи до нея, прегърна я и попита:

— Вълнуваш ли се?

Тя го погледна и принудено се изсмя така, че Маргарет Съливан би й завидяла.

— Да се вълнувам ли? Не ставай глупав, Рон.

Все още неубеден, той я изучаваше.

— Правила си го и друг път, нали, Кати?

— Не водя статистика.

— Цяла вечер изпитвам някакво странно усещане.

„Ето на! Сега ще й тегли шута по девствения задник и ще я прати да вземе един студен душ. Не, тя няма да го позволи. Не и тази вечер.“

— Какво усещане?

— Не знам. — Беше озадачен. — В един момент си секси и те разбирам, в следващия си някъде далеч — ледена и фригидна. Като че у теб има две личности. Която е истинската Катерин Алегзандър?

„Фригидната“ — машинално повтори тя наум. Гласно каза:

— Ще ти покажа.

Прегърна го, целунато по устните и усети миризмата на китайските специалитети. Той я целуна по-силно и я привлече към себе си. Ръцете му галеха гърдите й, езикът му се плъзна в устата й. Катерин усети гореща влага в себе си, пликчетата й се подмокриха. Помисли си: „Ето наистина ще ми се случи! Наистина ще стане!“

— Хайде да се съблечем — пресипнало каза Рон.

Отдръпна се от нея и започна да сваля сакото си.

— Не — промълви тя, — нека аз.

В гласа й имаше нова увереност. Щом това беше великата нощ, нека прави всичко както трябва. Ще си припомни всичко, което беше чела или слушала. Нямаше да позволи след това Рон да се подсмива с другите момичета на тъпата малка девственица, с която е спал. Катерин може би нямаше бюст като този на Джийн-Ан, но беше десет пъти по-умна и щеше да го използва, за да направи Рон щастлив в леглото. Тя свали сакото му и посегна към вратовръзката.

— Почакай — спря я той. — Искам да те гледам как се събличаш.

Катерин го изгледа, преглътна, бавно посегна към ципа и смъкна роклята си. Стоеше по сутиен, комбинезон, пликчета, обувки и чорапи.

— Продължавай.

Катерин се поколеба за миг, после си свали комбинезона. „Лъвове — християни, два на нула“ — рече си тя.

— Хей, страхотна си! Продължавай.

Катерин бавно седна на леглото и внимателно събу обувките и чорапите си, стараеше се да го прави колкото е възможно по-сексапилно. Изведнъж усети, че Рон разкопчава сутиена й. Остави го да падне на леглото. Той я изправи на крака и започна да смъква пликчетата й. Тя пое дълбоко дъх и затвори очи. Желаеше да е някъде другаде, с друг мъж, по-човечен, който да я обича, тя също да го обича, който да стане баща на великолепни деца с неговото име, който би се сбил заради нея, би убил заради нея, за когото тя щеше да бъде обожаваща го другарка в живота. Уличница в леглото, добра готвачка в кухнята, очарователна домакиня в гостната… Мъж, който би убил негодник като Рон Питърсън, дръзнал да я доведе в тази просташка, унижаваща я стая. Пликчетата й паднаха на пода. Катерин отвори очи.

Рон я зяпаше, изпълнен с възхищение.

— Боже мой, Кати, ти си красавица! — каза той. — Наистина си прекрасна.

Наведе се и я целуна по гърдите. Тя зърна отражението им в огледалото. Приличаше на френски фарс — гаден и мръсничък. Всичко в нея — освен горещата болка в слабините — й подсказваше, че това е жалко, грозно и обидно, но вече нямаше как да спре. Рон смъкна връзката си, разкопча ризата, лицето му се беше зачервило. Свали колана и се събу по гащета, после седна и започна да си сваля обувките и чорапите.

— Наистина, Катерин — от вълнение гласът му прекъсваше, — ти си най-прекрасното създание, което съм виждал.

Думите му само засилиха паниката й. Рон се изправи, на лицето му се появи широка усмивка в очакване на реакцията й. Смъкна гащетата си на пода. Членът му стърчеше като огромен напомпан салам, обграден с косми. Това беше най-голямото и невероятно нещо, което Катерин виждаше в живота си.

— Как ти харесва? — гордо попита той.

Без да се замисли, Катерин каза:

— Нарязан, с ръжен хляб, без горчица.

И видя как му спадна.

 

 

Когато стана втори курс, атмосферата в университета се промени. Нарастваше безпокойството от това, което ставаше в Европа, засилваше се и очакването Америка също да бъде въвлечена във войната. Мечтите на Хитлер за хилядолетно господство на Третия райх бяха на път да станат действителност. Нацистите окупираха Дания и нахлуха в Норвегия.

През последните шест месеца тема на разговорите из университетите в цялата страна вече не бяха сексът, дрехите и баловете, а корпусът за подготовка на запасни офицери и мобилизацията. Все повече момчета се появяваха във военни униформи.

Един ден Сузи Робъртс — съученичка на Катерин от гимназията — я спря в коридора.

— Искам да ти кажа довиждане, Кати, заминавам.

— Къде отиваш?

— В Клондайк.

— Клондайк?

— Вашингтон, окръг Колумбия. Всички момичета там попадат на злато. Казват, че на всяко момиче се падат най-малко сто мъже. Това съотношение ми харесва. — Тя погледна Катерин. — А ти защо стоиш тук? Ученето е голяма скука. Там те чака един нов свят.

— Не мога да зарежа следването точно сега — каза Катерин.

И тя не знаеше защо — нищо не я свързваше с Чикаго. Редовно пишеше на баща си Омаха и един-два пъти в месеца говореше с него по телефона. Всеки път й се струваше, че той е в затвора.

Вече беше самостоятелна. Колкото повече мислеше за Вашингтон, толкова по-вълнуващо й се струваше. Същата вечер тя се обади по телефона на баща си и му каза, че иска да прекъсне следването и да започне работа във Вашингтон. Той я попита дали не смята да отиде в Омаха, но в гласа му Катерин почувства нежелание — не искаше и тя да се хване в капана като него.

На другата сутрин Катерин отиде при декана и съобщи, че напуска университета. Изпрати телеграма на Сузи Робъртс и взе влака за Вашингтон.