Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (15)

14.
НОЕЛ И КАТЕРИН

Атина, 1946 година

 

Хората дават облика на някои градове, други градове пък дават облика на хората. Атина е като наковалня, устояла на чука на столетията. Била е превземана и плячкосвана от сарацини и османлии, но винаги търпеливо е оцелявала. Разположена е в южния край на полуостров Атика, който на югозапад плавно се спуска към Фалиронския залив, а на изток се издига величествената планина Имитос. Под бляскавото лустро на града все още е потулено селище, изпълнено с духовете на древността и пропито от богати традиции и непреходно величие. Гражданите му живеят колкото в миналото, толкова и в настоящето. Атина е град на постоянните изненади, пълна е с открития и в крайна сметка човек не може да я опознае.

 

 

Лари чакаше самолета на Катерин на летище Еленикон. Тя го видя да се приближава към стълбичката. Затича се към нея развълнуван и нетърпелив. Стори й се загорял и отслабнал, беше се отърсил от напрежението.

— Липсваше ми, Кати — рече Лари и я грабна в прегръдките си.

— И на мен ми беше мъчно за теб — каза тя, съзнавайки, че това е самата истина.

Разделеха ли се, Катерин забравяше силното физическо въздействие, което й оказваше мъжът й, за да го изпита наново при следващата им среща.

— Как прие новината Бил Фрейзър? — попита Лари, докато й помагаше да мине през митницата.

— Държа се много добре.

— Нямаше друг избор, нали? — язвително подхвърли мъжът й.

Катерин си припомни срещата с Бил Фрейзър. Беше я гледал шокиран.

— Ще отидеш да живееш в Гърция? Защо, за Бога?

— Така е записано в брачния ми договор — шеговито отвърна Катерин.

— Толкова ли Лари не намери работа тук?

— Не знам защо, Бил, но все нещо се обърква. Ала вече има работа в Гърция и, изглежда, смята, че нещата ще потръгнат.

След първото импулсивно възражение Фрейзър се държа чудесно. Улесни я във всичко и настоя тя да запази дяла си във фирмата.

— Няма да останеш там завинаги — постоянно й повтаряше той.

Катерин мислеше за тези думи, докато наблюдаваше как Лари се уговаря с носача да отнесе багажа й до лимузината. Той разговаряше на гръцки и Катерин се чудеше колко лесно му се удават чуждите езици.

— Почакай да се запознаеш с Константин Демирис — говореше Лари. — Той е като крал. Имам чувството, че всички европейски магнати се чудят какво да измислят, за да му угодят.

— Радвам се, че го харесваш.

— И той ме харесва.

Никога не го беше виждала толкова доволен и ентусиазиран. Това беше добро предзнаменование.

На път към хотела й описа първата си среща с Демирис. Униформен шофьор го чакал на летището. Лари поискал да хвърли поглед на самолетите на Демирис и шофьорът го откарал при огромен хангар в другия край на пистата. Вътре имало три самолета и той огледал критично всеки един. Самолетът модел „Хокър-Сидли“ бил прекрасен и на него му идело да се метне зад щурвала и да излети. Другият бил шестместен „Пайпър“ в отлично състояние. Лари преценил, че машината с лекота ще вдигне петстотин километра в час. Третият бил двуместен преустроен „Л–5“ — прекрасен самолет за по-кратки разстояния. Личната флотилия била впечатляваща. След като привършил огледа, Лари се върнал при шофьора, който го наблюдавал, и рекъл:

— Бива си ги. Да вървим.

Шофьорът го откарал във вила във Варкиза — богаташко предградие на двадесет и пет километра от Атина.

— Щом видиш дома на Демирис, няма да повярваш на очите си — каза Лари на Катерин.

— Какъв е? — нетърпеливо попита тя.

— Невъзможно е да се опише. Обхваща към десет акра земя с електрифицирани врати, с пазачи, кучета и всичко останало. Отвън вилата е като дворец, вътре е като музей. Има закрит плувен басейн, киносалон със сцена. Ще я видиш някой ден.

— Беше ли любезен? — попита Катерин.

— Разбира се — усмихна се Лари. — Бях посрещнат тържествено — явно славата ми си беше казала думата.

Всъщност Лари беше чакал три часа в малко преддверие, за да бъде приет от Константин Демирис. При обичайни обстоятелства щеше да беснее от подобно пренебрежение, но сега съзнаваше колко много зависи от тази среща и беше прекалено спокоен, за да се ядоса. Беше казал на Катерин, че тази работа е много важна за него, но не й каза, че има ужасна нужда да я получи. Биваше го единствено да управлява самолети и без това се чувстваше безпомощен. Сякаш животът му се беше спуснал на непроучени емоционални дълбини и налягането беше твърде високо, за да изплува оттам. Всичко зависеше от тази служба.

След три часа се появи иконом и съобщи, че мистър Демирис е готов да го приеме. Преведе Лари през просторна приемна, която все едно че се намираше във Версай. Стените бяха боядисани в нежни оттенъци на златистото, зеленото и синьото, по тях висяха гоблени от Бове, обградени с ламперия от палисандрово дърво. На пода имаше великолепен елипсовиден килим, а над него висеше огромен полилей от кристал и позлатен бронз.

Вратата на библиотеката беше обградена с две колони от зелен оникс с капители от позлатен бронз. Самата библиотека беше изискана — проектирана от майстор в занаята. Стените бяха облицовани с дърворезба. Върху едната изпъкваше бяла мраморна полица над камина с позлатени украшения. Над нея до тавана се издигаше тройно огледало с картина на Жан-Оноре Фрагонар. През отворения прозорец Лари зърна огромен вътрешен двор с изглед към парк, осеян със статуи и шадравани.

В дъното на библиотеката имаше голямо старинно бюро, а зад него — великолепен стол с висока облегалка, тапициран с гоблен тип Обюсон.

Демирис стоеше до бюрото пред голяма стенна карта, на която бяха набодени множество цветни топлийки. Когато Лари влезе, той се обърна и подаде ръка.

— Константин Демирис — рече с едва доловим акцент.

Години наред Лари беше срещал по списанията негови снимки, но съвсем не беше подготвен за жизнената сила, излъчваща се от този мъж.

— Зная — рече американецът и се ръкува. — Аз съм Лари Дъглас.

Демирис видя, че Лари гледа картата.

— Моята империя — обясни той. — Седнете.

Лари седна на стол срещу бюрото.

— Разбрах, че заедно с Йън Уайтстоун сте били в Кралските военновъздушни сили?

— Да.

Демирис се облегна на стола и се вторачи в Лари.

— Йън има много високо мнение за вас.

Лари се усмихна.

— И аз имам високо мнение за него. Той е страхотен пилот.

— Йън каза същото за вас, само че употреби думата „голям“.

Лари отново се изненада както първия път, когато Уайтстоун му предложи работата. Очевидно му беше направил голяма реклама пред Демирис, далеч надхвърляща личните им отношения.

— Добър съм — каза Лари. — Това ми е професията.

Демирис кимна.

— Харесвам хора, които са добри в професията си. Знаете ли, че повечето хора по света не са?

— Не съм се замислял — призна Лари.

— А аз съм. — Той му отправи смразяваща усмивка. — Това е моята професия — хората. Повечето мразят това, което вършат, мистър Дъглас. Вместо да намерят начин да се занимават с нещо, което им харесва, те остават в капана за цял живот като безмозъчни насекоми. Рядко се среща човек, който обича работата си. И когато срещнете такъв човек, той почти винаги е успял.

— Сигурно — скромно промълви Лари.

— Вие обаче не сте постигнали успех.

Стреснат, Лари вдигна поглед към Демирис.

— Зависи какво разбирате под успех, мистър Демирис — внимателно рече той.

— Имам предвид, че във войната сте били блестящ, но в мирно време не се справяте особено добре — безцеремонно отсече Демирис.

Лари почувства, че мускулите на челюстта му започват да се стягат. Разбираше, че го предизвикват, и се опита да овладее гнева си. Умът му работеше трескаво, той се опитваше да измисли какво да каже, за да не изгуби тази служба, от която така се нуждаеше. Демирис мълчаливо го наблюдаваше с черните си като маслини очи, които не пропускаха нищо.

— Какво се случи в „Пан Америкън“, мистър Дъглас?

Лари намери сили да се усмихне.

— Не ми допадна да седя и да чакам петнадесет години, за да стана втори пилот.

— И затова ли ударихте човека, при когото работехте?

Лари показа изненадата си.

— Откъде знаете?

— О, хайде, мистър Дъглас — нетърпеливо рече Демирис. — Ако ви взема на работа, ще ви поверявам живота си, когато летим. А аз много държа на своя живот. Мислите ли, че бих ви назначил, без да зная всичко за вас? След „Пан Ам“ са ви уволнили от още две места — продължи гъркът. — Това не говори добре за вас.

— Но няма нищо общо с моите способности — отвърна Лари. В него отново се надигаше гняв. — В едната компания работите не вървяха, а другата не можа да получи кредит от банката и фалира. А аз съм страшно добър пилот.

Демирис го изгледа, после се усмихна.

— Знам. Но не сте особено дисциплиниран, нали?

— Не обичам да получавам заповеди от глупаци, които знаят по-малко от мен.

— Надявам се, че няма да бъда включен в тази категория — сухо рече Демирис.

— Не, освен ако не смятате да ме учите как да карам самолетите ви, мистър Демирис.

— Не, това е ваша работа. Ваша работа ще бъде и да се погрижите да стигна там, закъдето съм тръгнал, бързо, удобно и безопасно.

Лари кимна.

— Ще направя всичко възможно, мистър Демирис.

— Вярвам ви — каза Демирис. — Разгледали сте самолетите ми.

Лари се опита да прикрие изненадата си.

— Да, сър.

— Харесват ли ви?

Американецът не можа да потули ентусиазма си.

— Прекрасни са.

Демирис реагира на израза му.

— Летели ли сте на „Хокър-Сидли“?

За момент Лари се изкушаваше да излъже.

— Не, сър.

Демирис кимна.

— Според вас ще се научите ли?

Лари се засмя.

— Стига някой да ми отдели десет минути.

Демирис се наведе, притиснал дългите тънки пръсти на двете си ръце.

— Бих могъл да избера пилот, който да познава всичките ми самолети.

— Но няма да го направите — каза Лари, — защото и занапред ще купувате нови самолети и ви трябва някой, който да се приспособява към всяка машина.

Богаташът кимна.

— Прав сте. Аз търся пилот — чист пилот, човек, който е най-доволен, когато лети.

В този миг Лари разбра, че ще получи работата.

Ала така и не разбра, че насмалко не бе отхвърлен. Константин Демирис дължеше успеха си до голяма степен на силно развитото си чувство за опасностите, което рядко го лъжеше. Когато Иън Уайтстоун дойде да го предупреди, че напуска, в ума на Демирис светна предупреждение за опасност. То беше предизвикано донякъде и от поведението на англичанина. Държеше се неестествено, личеше, че се чувства гузен. Не ставало въпрос за пари, увери той Демирис. Имал възможност да започне свой бизнес със зет си в Сидни и трябвало да опита. После препоръча друг пилот.

— Американец е, но летяхме заедно в Кралските военновъздушни сили. Той не е просто добър, той е голям пилот, мистър Демирис. Не познавам по-добър.

Демирис мълчаливо слушаше как Йън Уайтстоун възхвалява достойнствата на приятеля си, опитвайки се да открие фалшивата нота, която го дразнеше. Накрая я долови — Уайтстоун прекаляваше с хвалбите, но това вероятно беше от смущение, че така внезапно напуска.

Демирис не беше човек, който оставя на случайността и най-малките подробности, затова, след като Уайтстоун си отиде, се обади в няколко страни. До вечерта се увери, че наистина някой е вложил пари, за да финансира Уайтстоун при създаването на малка компания за електроника в Австралия. Разговаря с един приятел от английското Министерство на военновъздушните сили и след два часа получи сведения за Лари Дъглас. „В живота е малко несериозен, но инак е превъзходен летец“ — каза приятелят му. Демирис се обади във Вашингтон и Ню Йорк и скоро беше наясно със сегашното положение на Лари Дъглас.

На пръв поглед всичко изглеждаше наред. И все пак Константин Демирис усещаше смътно безпокойство, предчувствие за беда. Обсъди въпроса с Ноел, разсъждавайки дали ако предложи повече пари на Йън Уайтстоун, той няма да остане. Ноел внимателно го изслуша и рече:

— Не, Коста, нека си върви. А щом толкова препоръчва този американец, при всички положения бих го изпробвала.

В крайна сметка това натежа.

 

 

Щом разбра, че Лари Дъглас ще дойде в Атина, Ноел не беше в състояние да мисли за нищо друго. Мислеше колко години са й били нужни, мислеше за внимателното, търпеливо планиране, за бавното, неумолимо затягане на мрежата и беше уверена, че Демирис би се гордял с нея, стига да знаеше. Каква ирония! Ако не беше срещнала Лари, можеше да е щастлива с Демирис. Допълваха се идеално. И двамата обичаха властта и знаеха как да я използват. Стояха над простосмъртните. Бяха богове, предопределени да властват. И накрая никога не губеха, защото притежаваха дълбоко, почти мистично търпение. Можеха да чакат вечно. Но за Ноел чакането вече беше приключило.

Тя прекара деня, излегната в хамак в градината — преповтаряше плана, и когато слънцето започна да се снижава в небето на запад, вече беше доволна. Донякъде съжаляваше, че е пропиляла толкова много време от последните шест години да крои планове за отмъщение. То беше мотивирало почти всеки неин миг, придаваше на живота й енергичност, осмисляше го и го правеше вълнуващ, а сега след няколко кратки седмици всичко щеше да приключи.

В този момент, докато лежеше под залязващото гръцко слънце и късният следобеден бриз разхлаждаше тихата зелена градина, Ноел нямаше представа, че всичко едва започва.

 

 

Не можа да спи нощта преди пристигането на Лари. Лежеше будна, спомняше си Париж и мъжа, дал й дарбата да се смее и после отнел й я отново… усещаше в утробата си бебето на Лари, завладяло тялото й така, както баща му беше завладял ума й. Спомняше си онзи следобед в мрачния парижки апартамент и агонията, когато острата телена закачалка се врязваше все по-дълбоко в плътта й, докато не разкъса бебето със сладка непоносима болка, докато не я докара до истерия и от нея не рукна нескончаема река от кръв. Спомняше си и отново преживяваше всичко… болката, агонията и омразата…

В пет часа сутринта беше на крак, седеше облечена в стаята и наблюдаваше огромната огнена топка, която се издигаше над Егейско море. Това й напомняше една друга сутрин, когато беше станала рано, беше се облякла и чакаше Лари — само че сега той щеше да дойде. Защото се беше погрижила за това. Както тя някога бе имала нужда от него, така сега Лари се нуждаеше от нея, въпреки че все още не го знаеше.

Демирис изпрати да й съобщят, че би желал да закусва с него, ала Ноел беше твърде възбудена и се боеше, че настроението й ще разбуди любопитството му. Отдавна беше разбрала, че Демирис има чувствителността на котка — нищо не му убягваше. Още веднъж си припомни, че трябва да бъде внимателна. Искаше сама, по свой си начин да се справи с Лари. Дълго и усилено беше размишлявала върху факта, че използва Константин Демирис като несъзнателно оръдие. Ако някога научеше, нямаше да му хареса.

Ноел изпи чашка гъсто гръцко кафе и изяде половин прясна кифла. Нямаше апетит. Умът й трескаво я връщаше към срещата, която й предстоеше след няколко часа. Беше се гримирала много старателно, грижливо бе избрала роклята и знаеше, че е красива.

Малко след единадесет часа чу, че лимузината спира пред къщата. Пое дълбоко дъх, за да овладее нервността си, и бавно се приближи до прозореца. Лари Дъглас слизаше от колата. Ноел го гледаше как той отива към вратата; сякаш се върна назад във времето и двамата отново бяха в Париж. Лари изглеждаше малко по-зрял, войната и животът бяха прибавили нови бръчки по лицето му, но от това само се бе разхубавил още повече. Ноел го наблюдаваше през прозореца, на десетина метра от себе си и отново усети животинското му привличане, отново усети старата страст — тя я изпълни, смеси се с омразата и прерасна в блаженство. Жената хвърли бърз последен поглед в огледалото и тръгна надолу, за да се срещне с мъжа, когото скоро смяташе да унищожи.

Докато слизаше по стълбите, се питаше каква ли ще бъде реакцията на Лари, когато я види. Дали се беше похвалил на приятелите си и може би на жена си, че някога Ноел Паж е била влюбена в него? Както стотици пъти досега тя се чудеше дали някога той си е припомнял вълшебството на онези дни и нощи, които бяха преживели заедно в Париж, съжалява ли за това, което й беше причинил. Как ли се е измъчвал, че Ноел се е прочула в цял свят, а неговият живот се състои от низ дребни неуспехи! Ноел искаше да зърне нещичко от това в очите му сега, когато щяха да се срещнат лице в лице за пръв път след седем години.

Влезе в приемната точно когато външната врата се отвори и икономът го въведе. Лари разглеждаше с благоговение огромното фоайе — обърна се и видя Ноел. Задържа дълго поглед върху нея, лицето му светна при вида на една хубава жена.

— Здравейте — каза й. — Аз съм Лари Дъглас. Имам среща с мистър Демирис.

От лицето му по нищо не личеше, че я е познал — абсолютно по нищо.

 

 

Докато пътуваха към хотела по улиците на Атина, Катерин беше зашеметена от развалините и паметниците навсякъде около тях.

Пред себе си виждаше поразителната гледка на беломраморния Партенон, издигащ се високо на Акропола. Навсякъде имаше хотели и административни сгради, но тя имаше странното усещане, че по-новите постройки са временни, докато Партенонът се издигаше безсмъртен и вечен в прозрачния въздух.

— Внушително е, нали? — усмихна се Лари. — Целият град е такъв. Една голяма красива руина.

В центъра минаха покрай голяма градина с бликащ фонтан по средата. Наоколо имаше стотици масички със зелени и оранжеви стълбове, над които бяха опънати сини сенници.

— Това е площадът на констипацията — обясни Лари.

— Какво?

— Всъщност — на конституцията. Хората седят на тези масички по цял ден, пият гръцко кафе и гледат минувачите.

Почти на всяка пресечка имаше улични кафенета, а по ъглите мъже предлагаха току-що уловени сюнгери. Навсякъде продаваха цветя и сергиите приличаха на експлозия от ослепително ярки цветове.

— Градът е толкова бял, че просто ме заслепява — каза Катерин.

Апартаментът им в хотела беше просторен и прелестен, с изглед към Синтагма — големия площад в центъра на града. В стаята имаше свежи цветя и огромна купа пресни плодове.

— Прекрасно е, любими — рече Катерин, докато разглеждаше апартамента.

Пиколото остави куфарите, Лари му даде бакшиш и той си тръгна. Когато затвори вратата, Лари се приближи към Катерин и я прегърна.

— Добре дошла в Гърция.

Жадно я целуна, тя почувства, че е твърде възбудена, разбра колко й е липсвал и беше щастлива. Той я заведе в спалнята. На тоалетката имаше малко пакетче.

— Отвори го — подкани я Лари.

Пръстите й разкъсаха обвивката — в кутийката имаше миниатюрна птичка от нефрит. Въпреки голямата си заетост Лари се беше сетил — Катерин беше трогната. Птичката беше талисман, добро предзнаменование, че всичко ще бъде наред, че с проблемите от миналото вече е свършено.

Докато се любеха, Катерин изрече молитва на благодарност, признателна, че се намира в обятията на съпруга си, когото толкова обича, в един от най-интересните градове на света, че започват нов живот. Това беше старият Лари, а проблемите само бяха заздравили брака им.

Вече нищо лошо не можеше да им се случи.

 

 

На следващата сутрин Лари беше уредил един посредник по продажбата на недвижими имоти да покаже на Катерин няколко апартамента. Посредникът Димитропулос се оказа нисък мургав мъж с огромни мустаци, говореше много бързо на някакъв език, който смяташе съвсем искрено за перфектен английски, но който се състоеше от гръцки думи, примесени от време на време с някоя и друга неразбираема английска фраза.

Оставяйки се изцяло в негова власт — хватка, която често щеше да използва в следващите месеци, — тя го убеди да говори много бавно, така че да долавя някои от английските думи и смътно да се досеща какво иска да й каже.

Четвъртият апартамент, който й показа, беше светъл и слънчев, с четири стаи и се намираше в квартал „Колонаки“ — модното предградие на Атина с красиви жилищни сгради и изискани магазини.

Вечерта, когато Лари се прибра в хотела, тя му каза за апартамента и след два дни те се пренесоха.

 

 

През деня Лари отсъстваше, но вечерно време се стараеше да се прибере, за да вечеря с Катерин. В Атина вечеряха между девет часа и полунощ. Между два и пет следобед всички почиваха, после магазините отново се отваряха чак до късно вечерта. Катерин установи, че е напълно завладяна от града. На третата вечер Лари доведе вкъщи един приятел, грък. Граф Йоргос Папас беше привлекателен, около четиридесет и пет годишен, висок, слаб, с тъмна коса, прошарена на слепоочията. Притежаваше някакво необичайно старомодно достойнство, което хареса на Катерин. Заведе ги на вечеря в малка таверна в Плаката — старинната част на града. Обхващаше няколко акра от стръмен хълм в сърцето на Атина, небрежно застроени, с виещи се улички и рушащи се изтъркани стъпала, които водеха към къщички, строени още по време на турското робство, когато Атина е била просто едно село. Там бе пълно с варосани клюмнали постройки, пресни плодове и сергии с цветя, с прекрасния аромат на печено кафе, с мяукащи котки и с гръмогласни улични кавги. Беше очарователно. Катерин си мислеше, че във всеки друг град такъв квартал би бил гето, но тук той беше паметник.

Таверната, в която ги отведе граф Папас, беше върху покрив с изглед към града. Келнерите бяха в колоритни костюми.

— Какво ще си поръчате? — попита граф Папас.

Катерин безпомощно изучаваше листа с чуждите ястия.

— Бихте ли избрали вместо мен? Страхувам се, че може да си поръчам собственика.

Граф Папас поръча пищен банкет: избра разнообразни ястия, за да опита Катерин от всичко. Ядоха сарми с лозов лист, мусака от патладжани, задушен заек с лукчета — казаха й какво е, когато вече беше изяла половината, и тя не можа да хапне повече — гръцки хайвер, разбит със зехтин и лимон. Графът поръча бутилка рецина.

— Това е националното ни вино — обясни той.

Докато Катерин отпиваше от него, Папас я гледаше развеселен. Виното имаше смолист, боров дъх — Катерин смело преглътна и ахна.

— И да съм била болна от нещо, току-що се излекувах.

Докато се хранеха, трима музиканти започнаха да свирят на бузуки. Музиката беше жива, весела и заразителна и някои от гостите станаха да танцуват на дансинга. Катерин беше поразена — всички бяха само мъже и танцуваха великолепно. Тя чудесно се забавляваше.

Тръгнаха си чак в три часа след полунощ. Графът ги откара до новия им апартамент.

— Разгледахте ли вече забележителностите? — попита той Катерин.

— Всъщност не — призна тя. — Чакам Лари да се освободи.

Графът се обърна към Лари.

— Бих могъл да покажа някои забележителности на Катерин, докато намериш време.

— Чудесно — отвърна Лари, — ако това няма да те затрудни.

— За мен ще бъде удоволствие. — Папас се обърна към Катерин. — Имате ли нещо против да ви бъда екскурзовод?

Тя го погледна и се сети за Димитропулос, дребния посредник на недвижими имоти, който перфектно говореше безсмислици.

— Много ще се радвам — отвърна искрено Катерин.

 

 

Следващите няколко седмици бяха прекрасни. Сутрин Катерин подреждаше апартамента, а следобед, ако Лари отсъстваше, графът я вземаше и я развеждаше.

Отидоха на Олимпия.

— Това е мястото на първите Олимпийски игри — обясни й графът. — Били са провеждани всяка година в продължение на хилядолетия, дори по време на войни, чумни епидемии или глад.

Катерин гледаше с благоговение останките от голямата арена и мислеше за величието на състезанията, провеждани тук векове наред, за победите и пораженията.

— А говорят за игрищата на Итън! — каза тя. — Всъщност тук се е родил спортният дух, нали?

Графът се разсмя и рече:

— Опасявам се, че не. Истината е малко неудобна.

Катерин го погледна с интерес.

— Защо?

— Първото състезание, проведено тук, е било нагласено.

— Нагласено ли?

— Ами да — призна Папас. — Виждате ли, имало един легендарен герой — Пелопс, който враждувал на смърт със своя съперник. Решили да проведат тук състезания с колесници, за да видят кой е по-добър. Нощта преди състезанието Пелопс повредил колесницата на съперника си. Когато надпреварата започнала, хората от цялата област се стекли, за да приветстват своя любимец. При първия завой колелото изхвръкнало, колесницата се преобърнала, съперникът на Пелопс се заплел в юздите и намерил смъртта си, влачен от конете. Пелопс победил.

— Ужасно — промълви Катерин. — А какво му направили?

— Всъщност това е позорната част от историята. Вече всички знаели какво е сторил Пелопс. Станал такъв герой, че в негова чест бил издигнат огромен фронтон в Храма на Зевс в Олимпия. Още си е там. — Той се усмихна иронично. — Нашият злодей преуспял и живял честит до дълбоки старини. — И добави: — Всъщност цялата област на юг от Коринт е наречена в негова чест Пелопонес.

— Кой е казал, че злодеянията не се възнаграждават? — запита Катерин.

Винаги, когато Лари беше свободен, двамата с нея се разхождаха из града. Откриха чудни магазинчета, където се пазаряха с часове, затънтени ресторантчета, където започнаха да ходят, Лари постоянно беше весел и очарователен другар и Катерин се радваше, че е напуснала работата си в Щатите, за да бъде със съпруга си.

 

 

Лари Дъглас бе по-щастлив от всякога. Работата при Демирис беше мечтата на живота му.

Заплащането беше добро, но Лари не се интересуваше от това. Интересуваха го само великолепните машини, с които летеше. Беше му необходим точно един час, за да се научи да управлява „Хокър-Сидли“ и след още пет полета вече го владееше майсторски. Летеше главно с Пол Метаксас — безгрижния дребен грък, втори пилот при Демирис. Метаксас беше изненадан от внезапното напускане на Йън Уайтстоун и изпитваше опасения кой ще го замести. Беше чувал разни истории за Лари Дъглас и те не му харесваха особено. Дъглас обаче изглеждаше искрено запален от новата си работа и когато за пръв път летя с него, Метаксас оцени, че Лари е превъзходен пилот.

Малко по малко свали гарда и двамата станаха приятели.

Когато нямаше полети, Лари през цялото време изучаваше до най-малките подробности самолетите на Демирис. Не след дълго ги управляваше по-вещо от всичките си предшественици.

Разнообразието на работата го очароваше. Летеше с подчинени на Демирис в служебни командировки до Бриндизи, Корфу и Рим, взимаше гости и ги докарваше за някое празненство на неговия остров или на вилата му в Швейцария да карат ски. Свикна да превозва хора, чиито снимки постоянно срещаше на първите страници на вестниците и списанията, и забавляваше Катерин с разкази за тях. Летя с президента на една балканска страна, с британския министър-председател, с арабски петролен шейх и целия му харем. Превозваше оперни певици, една балетна трупа и целия актьорски състав на пиеса, поставена на Бродуей, който отиваше в Лондон само за едно представление по случай рождения ден на Демирис. Летя със съдии от Върховния съд, с един конгресмен и с бивш президент на Съединените щати. По време на полетите стоеше главно в пилотската кабина, но понякога отиваше в салона да провери дали на пътниците им е удобно. Случваше се да дочуе спорове между магнати за предстоящи сливания на компании или за борсови операции. От тази информация би могъл да натрупа състояние, но това не го интересуваше. Вниманието му бе приковано от самолета, който управляваше — мощен, жив, подчинен на него.

Чак след два месеца Демирис се качи на самолета на Лари. Американецът трябваше да закара с „Пайпъра“ своя работодател от Атина до Дубровник. Денят беше облачен, по маршрута се очакваха силни ветрове и бури. Лари грижливо избра най-спокойния маршрут, но не можа да избегне турбулентността.

Един час след излитането от Атина той запали сигнала „Затегни коланите“ и рече на Метаксас:

— Дръж се, Пол, този полет може да струва работата и на двамата.

За изненада на Лари Демирис се появи в пилотската кабина.

— Мога ли да дойда при вас? — попита той.

— Заповядайте — отвърна американецът. — Ще бъде напечено.

Метаксас отстъпи мястото си на Демирис и той закопча колана. Лари предпочиташе до него да седи вторият пилот, готов да действа, ако се наложи, но самолетът беше на Демирис.

Бурята продължи почти два часа. Лари заобиколи огромната облачна планина, надигнала се пред тях — чудно бяла и смъртоносна.

— Красиво е — промълви Демирис.

— Това са кълбести облаци. Убийци — каза Лари. — Изглеждат хубави и пухкави, защото в тях има вятър. Ако попадне в такъв облак, самолетът може да бъде разрушен за десет секунди. Губиш контрол над машината и за някаква си минута тя може да хлътне десет хиляди метра надолу.

— Сигурен съм, че няма да го допуснете — спокойно рече Демирис.

Ветровете сграбчваха самолета и се опитваха да го подхвърлят в небето, но Лари се бореше и го овладяваше. Забрави за Демирис, насочи цялото си внимание към машината, използваше всичко, което беше научил някога. Най-после излязоха от бурята. Изтощен, се обърна и видя, че Демирис го няма в пилотската кабина. Метаксас седеше на мястото си.

— Как пък се случи точно първия път, когато пътува той! — каза Лари. — Зле ни се пише.

Самолетът се движеше бавно по малката, оградена с планини писта на летището в Дубровник, когато на вратата на кабината застана Демирис.

— Бяхте прав — обърна се той към Лари. — Вие сте много добър в работата си. Доволен съм.

И си отиде.

 

 

Една сутрин, когато Лари се готвеше за полет до Мароко, граф Папас се обади и предложи да разходи Катерин в провинцията. Лари настоя тя да приеме.

— Не ме ли ревнуваш? — попита го Катерин.

— От графа ли? — разсмя се Лари.

Изведнъж Катерин проумя. Докато двамата бяха заедно, графът нито веднъж не се опита да се сближат, дори не я беше поглеждал многозначително.

— Хомосексуалист ли е? — попита тя.

Лари кимна.

— Затова съм те оставил на нежните му грижи.

Папас взе Катерин рано й потеглиха към широката равнина на Тесалия. Край пътя вървяха облечени в черно селянки, приведени под тежък товар дърва.

— Защо мъжете не вършат тежката работа? — попита Катерин.

Графът й хвърли развеселен поглед.

— Жените не им дават — отвърна той. — Искат мъжете им да бъдат бодри през нощта за друга работа.

„Ето ти урок за всички нас“ — помисли Катерин.

Късно следобед наближиха страховитата планина Пинд. Високо в небето се издигаха каменисти зъбери. Шосето беше задръстено от стадо овце. Гонеха ги овчарят и едно мършаво овчарско куче. Граф Папас спря колата, докато чакаха овцете да освободят пътя. Учудена, Катерин наблюдаваше как кучето хапе по задните крака отклонилите се от пътя овце и ги подкарва в желаната от него посока.

— Като човек е — ахна възторжено тя.

Графът й хвърли поглед. Катерин не разбра защо и попита:

— Какво има?

Папас се поколеба.

— Това е неприятна история.

— Вече съм голяма.

— Областта е дива — започна той. — Почвата е камениста и неплодородна. В най-добрия случай реколтата е слаба, но ако времето е лошо, не се ражда нищо и настъпва глад.

— Продължавайте — подкани го Катерин.

— Преди няколко години тук имаше лоша буря и реколтата загина. Храната не достигаше. Овчарските кучета в областта се разбесуваха. Избягаха от господарите и се събраха в голяма глутница. — Графът продължи, като се опитваше да скрие ужаса в гласа си. — Започнаха да нападат стопанствата.

— И да давят овцете!

Настъпи миг тишина, после той отвърна:

— Не. Убиваха господарите си и ги изяждаха.

Катерин го гледаше ужасена.

— Наложи се да изпратят от Атина войска, за да възстанови властта на хората тук. Беше нужен почти един месец.

— Какъв ужас!

— Гладът предизвиква ужасни неща — тихо рече граф Папас.

Овцете вече бяха пресекли шосето. Катерин отново погледна овчарското куче и потръпна.

 

 

Седмиците минаваха и нещата, които й се струваха чужди и непознати, започнаха да й стават близки. Намираше, че хората са открити и приветливи. Научи се къде да пазарува, къде да си купува дрехи. Гърция беше върхът на организирания хаос, човек трябваше да се отпусне и да му се наслаждава. Никой не бързаше, ако Катерин попиташе някого за пътя, много често той беше готов направо да я отведе дотам. Или отвръщаше, че е „на една цигара път“. Тя се разхождаше по улиците, разглеждаше града и пиеше топлото тъмно вино на гръцкото лято.

Двамата с Лари посетиха Миконос с живописните вятърни мелници и Мелос, където е била открита Венера Милоска. Но на Катерин най-много й хареса Парос — изящен златен остров, над който се издигаше покрита с цветя планина. Когато слязоха от кораба, един екскурзовод ги попита дали искат да се разходят с мулета до върха на планината и те се покатериха на две мършави мулета.

Катерин беше със сламена шапка с широка периферия, да я пази от палещото слънце. Докато яздеха по стръмната пътека нагоре към върха, облечени в черно жени ги поздравяваха и подаряваха на Катерин свежи китки риган и босилек, за да ги сложи под лентата на шапката. След два часа стигнаха едно плато — красива равнина, осеяна с дървета и с милион пищно разцъфнали цветя. Екскурзоводът спря мулетата и всички се вторачиха в невероятното изобилие от цветове.

— Това е Долината на пеперудите — обясни неуверено на английски екскурзоводът.

Катерин се огледа, но не видя никакви пеперуди.

— Защо се казва така? — попита тя.

Мъжът се ухили, сякаш очакваше този въпрос.

— Ще ви покажа.

Слезе от мулето и взе паднал клон. Приближи се до едно дърво и го удари силно. Изведнъж „цветята“ от стотици дървета литнаха, оголиха ги и образуваха пъстра дъга. Въздухът се изпълни с хиляди пъстроцветни пеперуди, танцуващи на слънчевата светлина.

Катерин и Лари гледаха с благоговение. Екскурзоводът ги наблюдаваше, на лицето му беше изписана голяма гордост, сякаш той беше сътворил красивото чудо пред тях. Това беше един от най-хубавите дни в живота на Катерин и ако трябваше да избере ден, който да преживее отново, щеше да се спре на деня, който прекараха заедно с Лари на Параос.

— Хей, днес ще караме важна личност — засмя се Пол Метаксас. — Само почакай да я видиш!

— Кого?

— Ноел Паж — дамата на шефа. Можеш да гледаш, но не бива да пипаш.

Лари си спомни, че я е зърнал за миг в дома на Демирис сутринта, когато пристигна в Атина. Беше красавица и му се стори позната, но защото, разбира се, я беше гледал в един френски филм, на който го беше замъкнала Катерин. Нямаше нужда да му повтарят правилата за самосъхранение. Дори светът да не гъмжеше от жени, които му се натискаха, пак нямаше да докосне и с пръст приятелката на Константин Демирис. Харесваше твърде много работата си, за да я рискува толкова глупаво. Е, може би щеше да вземе автограф за Катерин.

 

 

Лимузината, с която Ноел отиваше на летището, се забави на няколко места поради ремонт на пътя, но за нея това беше добре дошло. За пръв път след срещата им в дома на Демирис тя щеше да види Лари Дъглас. Беше дълбоко потресена от случилото се. Или по-точно от това, което не се беше случило.

През последните шест години Ноел си беше представяла срещата им по стотици различни начини. Разиграваше наум тази сцена отново и отново. Единственото, за което изобщо не бе помисляла, беше, че Лари няма да се сети коя е. Най-важното събитие в нейния живот за него беше поредната дребна любовна историйка — като стотици други. Е, преди да си разчисти сметките с него, той ще си спомни коя е.

Лари пресичаше пистата с плана на полета в ръка, когато голямата лимузина спря пред самолета и от нея слезе Ноел Паж. Американецът се приближи към колата и любезно каза:

— Добър ден, мис Паж. Аз съм Лари Дъглас. Ще откарам вас и гостите ви до Кан.

Ноел се обърна и мина покрай него, сякаш не беше продумал, сякаш не съществуваше. Лари я изгледа.

След половин час останалите десетина пътници се качиха на самолета и Лари и Пол Метаксас излетяха. Трябваше да откарат пасажерите си на Лазурния бряг, откъдето те щяха да продължат за яхтата на Демирис. Полетът беше лек, ако не се брои турбулентността, обичайна през лятото за южния бряг на Франция. Лари приземи плавно самолета и го придвижи до лимузините, които чакаха пътниците. Когато слезе с втория пилот от самолета, Ноел се приближи към Метаксас, без да обръща внимание на Лари, и с изпълнен с прозрение глас рече:

— Новият пилот е аматьор, Пол. Трябва да му даваш уроци по летене.

Качи се в колата и замина, оставяйки го смаян, обхванат от безпомощен гняв.

Той си рече, че е кучка и сигурно не е в настроение. Но седмица по-късно следващият инцидент го убеди, че проблемът е сериозен.

По нареждане на Демирис трябваше да вземе Ноел от Осло и да я откара в Лондон. Подготви се за полета особено грижливо. На север имаше област с високо атмосферно налягане, на изток се очакваше да се образуват гръмотевични облаци. Лари избра маршрут встрани от тези райони и полетът мина съвсем гладко. Приземи безукорно самолета и двамата с Пол Метаксас влязоха в салона за пътниците. Ноел Паж си слагаше червило.

— Надявам се, че полетът ви е бил приятен, мис Паж — учтиво поде Лари.

Ноел го погледна безизразно, после се обърна към Пол Метаксас:

— Моля те, кажи му в бъдеще да се обръща към мен само ако го заговоря аз.

Вторият пилот преглътна и промърмори:

— Да, госпожо.

Побеснял, Лари гледаше втренчено Ноел, която стана и слезе от самолета. Идеше му да я удари, но знаеше, че това ще е краят. Работата му допадаше повече от всичко, което беше вършил досега, и нямаше намерение да я губи. Ако бъдеше уволнен, никога вече нямаше да го назначат. Не, трябваше много да внимава.

Когато се прибра, разказа за случилото се на Катерин.

— Тя ми е вдигнала мерника.

— Както разправяш, е ужасна — отвърна Катерин. — Дали пък не си я засегнал по някакъв начин, Лари?

— Не съм разменил и десетина думи с нея.

Катерин взе ръката му.

— Не се тревожи. Ще видиш, че скоро ще я очароваш — утеши го тя.

На следващия ден имаше кратък полет до Турция, където Константин Демирис отиваше по работа. Богаташът влезе в пилотската кабина и седна на мястото на Метаксас. Махна с ръка на втория пилот да излезе, останаха сами с Лари. Седяха и мълчаливо гледаха малките слоести облаци, които очертаваха пухкави геометрични десени.

— Мис Паж не ви е харесала — продума най-после Демирис.

Лари почувства, че се вкопчва в лоста за управление, и си наложи да се отпусне. Постара се гласът му да прозвучи спокойно.

— Каза ли ви защо?

— Каза, че се държите грубо с нея.

Лари понечи да възрази, но размисли. Трябваше да се справи сам.

— Съжалявам, ще се постарая да бъда по-внимателен, мистър Демирис — спокойно промълви той.

Демирис се изправи.

— Постарайте се. Съветвам ви да не обиждате повече мис Паж.

И излезе от пилотската кабина.

Лари се мъчеше да си спомни с какво е могъл да я обиди. Вероятно не беше нейният тип. Или тя го ревнуваше, защото Демирис го харесваше и му се бе доверил — но това беше глупаво. Лари не се сещаше за нищо, което да има смисъл. И все пак Ноел Паж се опитваше да направи така, че да го уволнят.

Спомни си как се е чувствал без работа — унижението да попълва молби като ученик, събеседванията, чакането, безкрайните часове, когато се мъчеше да убие времето в евтини барове с уличници дилетантки. Сети се колко търпелива и толерантна е била Катерин и колко я мразеше за това. Не, не, нямаше да го понесе отново. Нямаше да преживее още един провал.

 

 

Няколко дни по-късно при един престой в Бейрут мина покрай някакво кино и видя, че дават филм с Ноел Паж. Кой знае защо, влезе да го гледа, готов да не хареса нито филма, нито звездата, но Ноел се оказа толкова блестяща, че беше изцяло завладян от изпълнението й. Отново изпита странното чувство, че я познава. Следващия понеделник трябваше да лети с нея и няколко съдружници на Демирис до Цюрих. Изчака я да остане сама и се приближи. Колебаеше се дали да я заговори, защото помнеше предупреждението й, но реши, че единственият начин да пречупи враждебността й беше да се постарае да бъде любезен с нея. Всички актриси бяха нафукани и обичаха да им се казва, че са добри, затова той се доближи до нея и внимателно и вежливо поде:

— Извинете, мис Паж, просто искам да ви кажа, че онзи ден гледах филм с вас. „Третото лице“. Мисля, че сте една от най-големите актриси, които съм гледал.

За миг Ноел се втренчи в него, после отвърна:

— Бих искала да вярвам, че сте по-добър като критик, отколкото като пилот, но силно се съмнявам, че притежавате достатъчно интелигентност или вкус.

И се отдалечи.

Лари остана като гръмнат, сякаш го бяха ударили. Проклета мръсница! Изкуши се да я настигне и да й каже какво мисли за нея, но знаеше, че тя цели точно това. Не. Отсега нататък просто щеше да си гледа работата и да стои колкото се може по-далече от нея.

Следващите седмици Ноел пътува няколко пъти с него. Лари изобщо не разговаря с нея, полагаше отчаяни усилия да не й се мярка пред очите. Не влизаше в салона и оставяше наложителните контакти с пътниците на Метаксас. Нямаше коментари от страна на Ноел Паж и Лари се поздрави, че е решил проблема.

Оказа се, че радостта му е била прибързана.

Една сутрин Демирис го извика във вилата.

— Мис Паж отива в Париж във връзка с едни мои поверителни задачи. Искам да бъдете постоянно до нея.

— Слушам, мистър Демирис.

Гъркът го изгледа, понечи да добави нещо, но се отказа.

— Това е всичко.

Ноел беше единствената пътничка за Париж и Лари реши да лети с „Пайпъра“. Накара Пол Метаксас да се погрижи за удобството на Ноел и по време на целия полет стоя в пилотската кабина. Когато кацнаха, отиде при нея и каза:

— Извинете, мис Паж, мистър Демирис ми нареди да ви придружавам, докато сте в Париж.

Тя презрително го погледна и рече:

— Добре, но се постарайте да не ви забелязвам.

Той кимна в ледено мълчание.

От летище Орли до града пътуваха в частна лимузина. Лари седеше отпред до шофьора, Ноел Паж — отзад. Не му проговори по време на пътуването. Първата им спирка беше в „Банк дьо Пари е де Ба“. Лари влезе във фоайето с Ноел и изчака да я отведат в кабинета на президента, а после в подземието, където се намираха сейфовете. Ноел се забави около тридесет минути и когато се върна, мина покрай Лари, без да каже и дума. Той се втренчи за миг в гърба й, сетне я последва.

Следващата им спирка беше улица „Фобур Сент-Оноре“. Ноел освободи колата. Лари я последва в един универсален магазин, където изчака да избере каквото й трябва, след което му връчи пакетите, за да ги носи. Тя обиколи пет-шест магазина — „Ермес“ за чанти и колани, „Герлен“ за парфюми, „Селин“ за обувки, докато накрая Лари едвам носеше пакетите. Жената изобщо не показваше, че забелязва неудобството му.

Когато излязоха от „Селин“, заваля. Пешеходците се разбързаха да се подслонят.

— Чакайте ме тук — нареди Ноел.

Лари я видя да влиза в ресторант на отсрещната страна на улицата. Два часа чака на поройния дъжд, отрупан с пакетите, проклинаше и нея, и себе си, че се примирява с отношението й към него. Беше влязъл в капана и не знаеше как да се измъкне. Освен това имаше ужасното предчувствие, че ще става още по-лошо.

 

 

Катерин видя за пръв път Константин Демирис в неговата вила. Лари трябваше да остави един пакет, който беше донесъл от Копенхаген, и Катерин влезе заедно с него. Стоеше в огромната приемна и се възхищаваше от една картина, когато някаква врата се отвори и се появи Демирис. Той я гледа известно време, после попита:

— Харесвате ли Мане, мисис Дъглас?

Катерин бързо се обърна и се намери лице в лице с легендата, за която толкова беше слушала. Веднага й направиха впечатление две неща: Константин Демирис беше по-висок, отколкото си го представяше, и от него се излъчваше непреодолима енергия, която почти я плашеше. Тя беше смаяна, че гъркът знае името й. Той явно правеше всичко възможно, за да я накара да се чувства добре. Разпита я дали й харесва Гърция, дали апартаментът им е удобен, дали той би могъл да стори нещо, за да бъде пребиваването й по-приятно. Дори бе в течение — Бог знае откъде! — че тя събира миниатюрни птички.

— Видях една, която беше чудесна. Ще ви я изпратя — каза Демирис.

Лари се появи и двамата с Катерин си тръгнаха.

— Какво ще кажеш за Демирис? — попита той.

— Чаровен е. Не се учудвам, че ти е приятно да работиш при него.

— И ще продължавам да работя.

В гласа му имаше непреклонност, която Катерин не разбра.

На другия ден тя получи красива порцеланова птичка.

Срещна се с Демирис още два пъти след това — веднъж, когато отиде с Лари на конни надбягвания, и втори път — на Коледното празненство във вилата му. Всеки път той полагаше усилия да е изключително мил с нея. Като цяло Катерин го смяташе за изключителна личност.

 

 

През август започна Атинският фестивал. Два месеца в Иродос Атикус — древния амфитеатър в подножието на Акропола — имаше представления на пиеси, балети и опери, концерти. Катерин ходи на няколко представления с Лари, а когато той отсъстваше — с граф Папас. Беше увлекателно да гледа антични пиеси в оригиналната им среда, представени от нацията, която ги беше създала.

Една вечер след представлението на „Медея“ Катерин и граф Папас се заприказваха за Лари.

— Той е интересен човек — рече граф Папас. — „Полимеханос“.

— Какво означава това?

— Трудно е да се преведе — отговори замислено графът. — Означава „богат на идеи“.

— Искате да кажете „изобретателен“?

— Да, но нещо повече от това. Някой, който винаги има нова идея, нов план.

— „Полимеханос“ — повтори Катерин. — Такова е момчето ми.

Над тях грееше красива, почти пълна луна. Нощта беше благоуханна и топла. Те вървяха през Плаката към площад „Омония“. Точно когато пресичаха улицата, за ъгъла изскочи кола и се устреми право към тях. Графът бързо дръпна Катерин.

— Идиот! — извика той след изчезващия шофьор.

— Тук май всички карат така — каза Катерин.

Папас печално се усмихна.

— Знаете ли защо? Гърците така и не успяха да свикнат с автомобилите. В сърцата си те все още яздят магарета.

— Шегувате се.

— За съжаление не. Ако искаш да ги разбереш, не бива да четеш пътеводителите, а само древногръцките трагедии. Истината е, че все още принадлежим на други векове. Емоционално сме много първични. В нас има велики страсти, огромна радост и дълбоки страдания и не сме се научили как да ги прикриваме цивилизовано.

— Не съм убедена, че е лошо — отвърна Катерин.

— Може би не е. Но то изопачава действителността. Когато ни наблюдават чужденците, не виждат това, което си мислят, че виждат. Все едно гледат далечна звезда. Всъщност се вижда не звездата, а отражение на миналото.

Стигнаха площада. Поеха покрай редица магазинчета с табели на витрините: „Предсказване на бъдещето.“

— Тук има много гадатели, нали? — попита Катерин.

— Ние сме суеверен народ.

Катерин поклати глава.

— Аз не вярвам.

Минаха покрай малка таверна. На витрината имаше написана на ръка табела:

— Вярвате ли във вещици? — попита граф Папас.

Катерин го погледна, за да види дали се шегува. Лицето му беше сериозно.

— Само в нощта на Вси светии.

— Под вещица или магьосница нямам предвид летящи метли, черни котки и врящи котлета.

— А какво?

Папас кимна към табелата.

— Мадам Пирис е магьосница. Може да познава миналото и бъдещето.

Той видя скептичното изражение на Катерин.

— Ще ви разкажа една история. Преди много години началник на полицията беше един човек на име Софоклис Василис. Беше ми приятел и аз използвах влиянието си, за да му помогна да получи служба. Беше много честен човек. Някои хора се опитаха да го подкупят и като не успяха, решиха, че трябва да бъде премахнат. — Графът хвана Катерин за ръка, пресякоха улицата към парка. — Един ден Василис дойде да ми каже, че го заплашват със смърт. Беше смел човек, но тази заплаха го безпокоеше, защото идваше от един могъщ безмилостен гангстер. Бяха определени детективи, които да охраняват Василис, но въпреки това той имаше тревожното чувство, че му остава още малко да живее. Тогава дойде при мен.

Катерин го слушаше омаяна.

— Какво направихте?

— Посъветвах го да отиде при мадам Пирис.

Той замълча, мислите му блуждаеха в тъмните лабиринти на миналото.

— И отиде ли? — попита най-накрая Катерин.

— Какво? О, да. Тя му каза, че смъртта ще го настигне неочаквано и бързо, и го предупреди да се пази от лъв по пладне. В Гърция няма лъвове освен няколко крастави лъва в зоологическата градина и каменните лъвове на Дилос.

Катерин усещаше напрежението в гласа му.

— Василис отиде лично в зоологическата градина, за да провери сигурни ли са клетките, проучи дали наскоро в Гърция не са докарани други диви животни — нямаше такова нещо. Мина една седмица, без да се случи нищо, и Василис реши, че старата магьосница не е познала и че той е суеверен глупак, защото й е повярвал. Една събота сутрин минах покрай полицейския участък, за да го взема. Синът му имаше рожден ден — ставаше на четири годинки и щяхме да отидем с кораб до Кирос, да празнуваме. Спрях пред участъка точно когато часовникът на кметството биеше дванадесет часа. Щом стигнах входа, вътре в сградата се чу страхотен взрив. Втурнах се към кабинета на Василис. — Графът говореше трудно и мъчително. — Нищо не беше останало — и от кабинета, и от Василис.

— Какъв ужас! — промълви Катерин.

Продължиха да вървят мълчаливо.

— Но магьосницата не е познала, нали? — попита Катерин. — Не е бил убит от лъв.

— Напротив. Полицаите пресъздадоха случилото се. Както ви казах, беше рожденият ден на сина му. Бюрото на Василис било отрупано с подаръци за детето. Някой донесъл за подарък една играчка и я сложил на писалището.

Катерин почувства, че пребледнява.

— Играчка лъвче.

Граф Папас кимна.

— Да.

„Пази се от лъв по пладне.“ Катерин потръпна.

— Направо настръхвам.

Той я погледна съчувствено.

— При мадам Пирис не се ходи за забавление.

Бяха пресекли парка и излязоха на улица „Пиреос“. Минаваше свободно такси, графът го спря и след десет минути Катерин си беше у дома.

Докато се приготвяше за лягане, разказа историята на Лари и отново я побиха тръпки. Лари я прегърна силно, люби я, но тя дълго не можа да заспи.