Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (3)

2.
НОЕЛ

Марсилия — Париж, 1919 — 1939 година

 

Тя беше родена принцеса.

Най-ранните й спомени бяха от едно бяло кошче, покрито с дантелен балдахин, украсено с розови панделки и пълно с меки плюшени животни, красиви кукли и златни дрънкалки. Бързо се научи, че ако отвори уста и нададе вик, някой ще дотича да я прегърне и утеши. Когато беше шестмесечна, баща й я извеждаше в градината в количката, даваше й да докосва цветята и казваше:

— Те са прекрасни, принцесо, но ти си по-красива от всички тях.

Обичаше, когато той я вдигаше в силните си ръце, отнасяше я до прозореца, откъдето тя виждаше покривите на високите сгради, и й говореше:

— Те са прекрасни, принцесо, но ти си по-красива от всички тях.

Обичаше, когато той я вдигаше в силните си ръце, отнасяше я до прозореца, откъдето тя виждаше покривите на високите сгради, и й говореше:

— Това там е твоето царство, принцесо — посочваше баща й високите мачти на корабите, поклащащи се на котва в пристанището. — Виждаш ли тези големи кораби? Един ден те ще бъдат под твоя команда.

В замъка идваха гости да я видят, но само на някои по-специални им се разрешаваше да я подържат. Другите я разглеждаха легнала в малката люлка и изпадаха във възторг от невероятно нежните й черти, чудесната й руса коса, кадифената кожа с цвят на мед, а баща й гордо казваше:

— Всеки може да познае, че е принцеса! — Навеждаше се над люлката и прошепваше: — Някой ден ще дойде един красив принц и ще те отнесе.

И нежно я завиваше с топлото розово одеялце, а тя се унасяше в спокоен сън. За нея целият свят беше розов сън от кораби, високи мачти и замъци и чак когато стана на пет години, тя разбра, че е дъщеря на марсилски рибар, а замъците, които виждаше от прозорците на малката си таванска стая, бяха складовете около вонящия рибен пазар, където работеше баща й. Нейна флотилия бяха старите рибарски кораби, които отплаваха всяка сутрин преди разсъмване и се връщаха в ранния следобед, за да избълват в крайбрежните докове зловонния си товар.

Това беше царството на Ноел Паж.

Приятелите на баща й го предупреждаваха да внимава какво прави.

— Не пълни главата й с врели-некипели, Жак. Ще си въобрази, че е нещо повече от другите.

Техните пророчества се сбъднаха.

На пръв поглед Марсилия е град на насилието, град, пълен със зажаднели за развлечения моряци и ловки хищници, които им помагат да изхарчат парите си. Но за разлика от останалите французи жителите на Марсилия притежават чувство на солидарност, породено от общата борба за оцеляване, защото прехраната на града идва от морето, а рибарите на Марсилия са част от семейството на рибарите по целия свят. Те споделят заедно бурите и спокойните дни, внезапните бедствия и изобилния улов.

Затова съседите на Жак Паж се радваха на късмета му, че има такава чудесна дъщеря. И празнуваха също, че е чудо върху торището на мръсния и груб град да се роди истинска принцеса.

Родителите на Ноел не можеха да превъзмогнат изумлението си от изящната красота на дъщеричката си. Майка й беше набита селянка с груби черти, увиснали гърди, дебели бедра и ханш, а баща й — нисък и дебел, с широки рамена и подозрителни очички на бретонец. Косата му имаше цвета на мокрия пясък по плажовете на Нормандия. Отначало му се струваше, че природата е сбъркала, че това изящно, русо, подобно на фея създание не би могло да принадлежи на него и на жена му.

Мислеше, че щом порасне, Ноел ще се превърне в обикновено момиче — ни хубаво, ни грозно, като дъщерите на всичките му приятели. Но чудото растеше, разцъфтяваше и с всеки ден Ноел ставаше все по-красива.

Майка й не беше чак толкова изненадана от появата на златокосата красавица в семейството. Девет месеца преди раждането на Ноел беше срещнала едър норвежки моряк, току-що слязъл от товарен кораб. Той приличаше на гигантски бог на викингите — с руса коса и съблазнителна усмивка. Докато Жак беше на работа, морякът прекара оживен четвърт час в леглото в малкото им жилище.

Страх обзе майката на Ноел, когато видя колко русо и красиво е бебето й. Живееше в ужас, чакаше кога съпругът й ще я посочи обвиняващо с пръст и ще поиска да узнае кой е истинският баща. Но невероятно — някакъв глад за самоутвърждаване го накара да приеме детето за свое.

— Сигурно у прадедите ми е имало скандинавска кръв, която се е проявила у нея — хвалеше се той пред приятелите си, — но вижте, че има моите черти.

Жена му го слушаше, кимаше в знак на съгласие и си мислеше какви глупаци са мъжете.

Ноел обичаше да бъде с баща си. Обожаваше непохватната му игривост, непознатите интересни миризми, с които беше пропит, и същевременно се ужасяваше от жестокостта му. Гледаше с широко отворени очи, когато той крещеше на майка й и силно я удряше по лицето, а мускулите по врата му изпъкваха от гняв. Майка й викаше от болка, но във виковете имаше нещо повече, нещо животинско и сексуално и Ноел изпитваше пристъп на ревност, искаше да бъде на нейно място.

Ала с нея баща й винаги беше нежен. Обичаше да я води на доковете и да я показва на грубите недодялани мъже, с които работеше. Там тя беше известна като принцесата и се гордееше с това не само заради баща си, но и заради самата себе си.

Искаше да му достави удоволствие и понеже той си беше чревоугодник, започна да му готви любимите ястия и постепенно измести майка си от кухнята.

Когато стана на седемнадесет години, всички очаквания, че ще бъде хубава, бяха многократно надминати. Тя се превърна в прекрасна жена. Имаше нежни изтънчени черти, яркотеменужени очи и мека пепеляворуса коса. Кожата й беше свежа и златиста, като че ли я бяха топнали в мед. Имаше фантастична фигура — с щедър, стегнат бюст, тънка талия, заоблен ханш и дълги стройни крака с изящни глезени. Гласът й беше характерен — приятен и мелодичен. Ноел излъчваше силна, тлееща чувственост, но магията не беше в това. Обаянието й идваше от непокътнатата невинност, която прозираше под тази чувственост, никой не можеше да устои на подобно съчетание. Минеше ли по улицата, веднага получаваше предложение от някой минувач. Това не бяха обичайните подхвърляния към проститутките в Марсилия, защото дори и най-тъпите мъже долавяха у Ноел нещо особено, нещо, което никога преди не бяха срещали и сигурно никога вече нямаше да видят. Всеки бе готов да заплати с каквото можеше, за да получи поне мъничко за себе си, пък било и за миг.

Бащата на Ноел също съзнаваше красотата й. Впрочем Жак Паж мислеше, кажи-речи, само за това. Забелязваше интереса, който Ноел предизвикваше у мъжете. Въпреки че нито той, нито жена му бяха говорили с нея за това, беше сигурен, че все още е девствена — малък капитал за една жена. С лукавия си селски мозък обмисляше дълго и сериозно как най-добре да спечели от неочаквания късмет, поднесен му от природата. Трябваше да се погрижи красотата на дъщеря му да донесе колкото е възможно по-голяма печалба и на Ноел, и на него. В крайна сметка я беше създал, хранил, обличал, беше й дал образование — тя му дължеше всичко. Беше дошъл моментът и той да бъде възнаграден. Ако я уредеше като любовница на някой богаташ, щеше да е добре и за нея, а и той щеше да си поживее като хората. С всеки изминат ден ставаше все по-трудно за честния човек да си изкарва прехраната. Сянката на войната започваше да се разпростира над Европа. Нацистите бяха навлезли в Австрия след светкавичен преврат, зашеметил Европа. Подир няколко месеца завзеха Судетската област и нахлуха в Словакия. Въпреки уверенията на Хитлер, че няма интерес от други завоевания, определено се очакваше голям конфликт.

Влиянието на тези събития остро се чувстваше и във Франция. В магазините и по пазарите стоките не достигаха, а правителството подготвяше мощна отбранителна кампания. Жак се опасяваше, че скоро ще забранят и риболова, а тогава какво ще стане с него? Не, проблемите му щяха да се решат, ако намереше подходящ любовник на дъщеря си. Бедата беше в това, че не познаваше богати хора. Всичките му приятели бяха дрипльовци като него, а той нямаше намерение да допусне до Ноел мъж, който не можеше да плати цената.

Най-случайно дилемата на Жак Паж беше разрешена от самата Ноел. През последните месеци тя ставаше все по-неспокойна. В училище вървеше добре, но беше започнала да се отегчава. Каза на баща си, че иска да си потърси работа. Той я изучаваше мълчаливо и хитро премисляше възможностите. Запита я:

— Каква работа?

— Не знам — отговори Ноел, — може би като манекенка.

Беше толкова просто.

През следващата седмица всеки следобед Жак Паж се прибираше от работа вкъщи, старателно се измиваше, за да премахне миризмата на риба от ръцете и косата си, обличаше хубавия си костюм и отиваше на „Канбиер“ — главната улица, която водеше от старото пристанище на града към богатите квартали. Разхождаше се нагоре-надолу, взираше се във всички модни къщи — недодялан селянин в един свят на коприна и дантели, ала нито съзнаваше, нито се интересуваше, че няма какво да търси тук. Имаше една цел и я откри, когато стигна до „Бон Марше“ — най-хубавия магазин за облекло в Марсилия. Но не го избра по тази причина. Избра го, защото собственик беше мосю Огюст Ланшон. Прехвърлил петдесетте, Ланшон беше грозен, плешив, с къси крака и алчна уста с нервен тик. Съпругата му — дребна жена с длъгнесто лице с остри черти, работеше в пробната и кресливо командваше шивачите. След един поглед към мосю Ланшон и жена му Жак Паж разбра, че е намерил решението на проблема си.

Ланшон погледна с отвращение бедно облечения непознат, който влезе в магазина му, и грубо го попита:

— Да? Какво мога да направя за вас?

Жак Паж му намигна, забоде дебел пръст в гърдите му и се ухили самодоволно.

— Аз мога да направя нещо за вас, мосю. Ще позволя на дъщеря си да работи при вас.

Огюст Ланшон изгледа втренчено простака срещу него, сякаш не вярваше на ушите си.

— Ще позволите какво?…

— Утре в девет часа тя ще бъде тук.

— Аз не…

Жак Паж си беше отишъл. След няколко минути Огюст Ланшон забрави напълно за случката. В девет часа на другата сутрин той видя Жак Паж да влиза в магазина. Тъкмо се канеше да каже на управителя да го изхвърли, когато зърна зад него Ноел. Те — бащата и невероятно красивата му дъщеря — приближиха към него. Старият се хилеше.

— Ето я, готова е да започне работа.

Огюст Ланшон се блещеше срещу момичето, облизвайки устни.

— Добро утро, мосю — усмихна се Ноел. — Баща ми каза, че имате работа за мен.

Огюст Ланшон кимна, не смееше да проговори.

— Да, аз… аз мисля, че можем да уредим нещо — успя да изпелтечи той.

Изучаваше лицето и фигурата й и не можеше да повярва на очите си. Вече си представяше под себе си младото голо тяло.

Жак Паж продума:

— Е, оставям ви да се опознаете!

Тупна енергично Ланшон по рамото и му намигна, с което не остави никакви съмнения за намеренията си.

Първите няколко седмици Ноел имаше чувството, че е попаднала в друг свят. Жените, които идваха в магазина, носеха красиви дрехи, имаха прекрасни обноски, а придружаващите ги мъже бяха съвсем различни от грубите шумни рибари, сред които беше израсла. Струваше й се, че за първи път в живота си не долавя зловонието на риба. Всъщност по-рано то не й правеше впечатление, защото беше част от нея. Но сега изведнъж всичко се промени. И само благодарение на баща й. Гордееше се, че той се разбира с мосю Ланшон. Два-три пъти седмично баща й идваше в магазина и двамата с мосю Ланшон се измъкваха да пийнат коняк или бира, а когато се връщаха, имаха вид на съзаклятници. В началото мосю Ланшон не й хареса, но се държеше внимателно с нея. Момичетата разправяха, че веднъж жена му го хванала с една от манекенките в склада, грабнала ножиците и едва не го кастрирала. Ноел чувстваше, че погледът му я следи непрестанно, но той винаги беше подчертано вежлив.

„Вероятно се страхува от баща ми“ — доволна си мислеше тя.

Обстановката в дома им изведнъж стана по-ведра. Баща й вече не биеше майка й, престанаха и постоянните им караници. За ядене имаха бифтеци и пържоли, а след вечеря той изваждаше новата си лула и я пълнеше с ароматен тютюн от специална кожена кесия. Купи си и нов официален костюм. Международната обстановка обаче се влошаваше. Ноел се вслушваше в разговорите на баща й и приятелите му. Всички бяха силно разтревожени от заплахата, надвиснала над начина, по който си изкарваха прехраната, единствен Жак Паж изглеждаше спокоен.

На 1 септември 1939 година войските на Хитлер нахлуха в Полша, а след два дни Великобритания и Франция обявиха война на Германия.

Започна мобилизация и само за една нощ улиците се изпълниха с униформи. Всички сякаш се бяха примирили с това, което ставаше, имаха чувството, че вече са го преживявали, като че гледаха стар, познат филм, но не изпитваха страх. Другите страни може би имаха основание да треперят пред могъществото на германската армия, но Франция беше непобедима. Тя имаше линията „Мажино“ — непревземаемо укрепление, което можеше да я пази от нашествие в продължение, на хиляда години. Въведоха полицейски час и хранителни дажби, но тези неща не тревожеха Жак Паж. Той изглеждаше променен — успокоен. Ноел го видя изпаднал в ярост само когато я завари да се целува в тъмната кухня с едно момче, с което понякога излизаше. Внезапно лампата светна, а на вратата застана Жак Паж, разтреперан от гняв.

— Изчезвай! — изкрещя той на ужасеното момче. — И повече да не си докоснал дъщеря ми, мръсно прасе!

Паникьосаното момче избяга. Ноел се опита да обясни на баща си, че не са правили нищо лошо, но той беше прекалено вбесен, за да я слуша.

— Няма да позволя да пропилееш живота си на вятъра! — ревеше той. — Това нищожество не е достойно за моята принцеса!

Тази нощ Ноел лежеше будна, удивена колко много я обича баща й, и се закле вече никога да не го наскърбява.

Една вечер, точно преди да затворят, влезе клиент и Ланшон помоли Ноел да покаже няколко рокли. Щом тя приключи, всички си бяха отишли освен Ланшон и жена му, която оправяше сметките в канцеларията. Ноел беше по сутиен и пликчета, когато Ланшон влезе в стаята. Вторачи се в нея и устните му започнаха нервно да потрепват. Ноел посегна към роклята си, но преди да успее да я облече, Ланшон се хвърли към нея и пъхна ръка между краката й. Ноел почувства, че я изпълва отвращение, кожата й настръхна. Опита се да се отдръпне, но Ланшон я беше сграбчил здраво и й причиняваше болка.

— Красива си! — прошепна той. — Прекрасна! Ще се погрижа да ти бъде добре.

В този момент жена му го повика, той без желание пусна Ноел и се втурна навън.

Докато се прибираше, Ноел размишляваше дали да каже на баща си за случилото се. Той сигурно щеше да убие Ланшон. Тя го ненавиждаше, не можеше да понася близостта му, но желаеше да запази работата си. Освен това, ако напуснеше, може би щеше да разочарова баща си. Реши, че засега няма да казва нищо и ще намери начин да се справи сама. Следващия петък телефонираха на мадам Ланшон, че майка й във Виши е болна. Ланшон откара жена си на гарата и се втурна обратно към магазина. Извика Ноел в канцеларията и я уведоми, че ще заминат заедно за края на седмицата. Ноел се ококори срещу него, решила, че това е някаква шега.

— Ще отидем във Виан — дърдореше той, — там е един от най-добрите ресторанти в света — „Пирамид“. Скъп е, но няма значение, аз съм щедър към тези, които се отнасят добре с мен. Кога ще бъдеш готова?

Тя го гледаше втренчено.

— Никога! — Успя да каже само това. — Никога!

Обърна се и избяга в магазина.

Мосю Ланшон погледна за миг след нея, лицето му беше на петна от гняв, после грабна телефона. След един час бащата на Ноел дойде в магазина. Запъти се право към нея и лицето й грейна от облекчение. Беше почувствал, че става нещо, и идваше да я спаси. Ланшон стоеше на вратата на канцеларията си. Баща й я хвана за ръка и бързо я вкара вътре. Обърна се и застана срещу нея.

— Толкова се радвам, че дойде, татко — започна Ноел, — аз…

— Мосю Ланшон ми каза, че ти е направил прекрасно предложение, а ти си му отказала.

Тя го гледаше озадачена.

— Предложение ли? Поиска да замина с него за уикенда.

— И ти отказа?

Преди Ноел да отговори, баща й вдигна ръка и силно я удари по бузата. Тя стоеше зашеметена и невярваща, ушите й пищяха и като през мъгла го чу да вика:

— Глупачка! Глупачка! Време е вече да престанеш да мислиш само за себе си, малка себична кучко! — И отново я удари.

След тридесет минути той стоеше на тротоара и гледаше как колата с Ноел и мосю Ланшон потегля за Виан.

В хотелската стая имаше голямо двойно легло, евтини мебели и в ъгъла — умивалник с леген. Мосю Ланшон не беше човек, който пилее парите си на вятъра. Даде на пиколото малък бакшиш и щом момчето излезе, той се нахвърли на Ноел и започна да смъква дрехите й. Обхвана гърдите й с горещите си, потни ръце, като силно ги стискаше.

— Боже мой, колко си красива! — задъхваше се той.

Смъкна й полата и пликчетата и я събори на леглото.

Ноел лежеше неподвижна, безучастна, като че ли беше изпаднала в шок. Докато пътуваха, не беше промълвила нито дума. Ланшон се надяваше, че не е болна. Не би могъл да го обясни на полицаите, или — пази боже — на жена си. Той бързо свали дрехите си, хвърляйки ги на пода, и легна до Ноел. Тялото й беше по-прекрасно, отколкото беше предполагал.

— Баща ти ми каза, че още не са те чукали — хилеше се той. — Е, аз ще ти покажа какво е мъж.

Търкулна се върху нея с охранения си корем и вкара члена си между краката й. Проникваше в нея с все по-силни тласъци, но Ноел не чувстваше нищо. В съзнанието си чуваше крясъците на баща си: „Трябва да си благодарна, че такъв любезен господин като мосю Ланшон иска да се грижи за теб. От теб се иска само да бъдеш мила с него. И ти ще го направиш заради мен и заради себе си.“

Сцената беше кошмарна. Беше сигурна, че баща й не е разбрал правилно, но когато започна да му обяснява, той отново я удари и закрещя:

— Ще правиш каквото ти се казва! Други момичета ще са благодарни, че им е паднал такъв шанс!

Нейният шанс! Тя погледна Ланшон — тантурестото грозно тяло, лъхтящото животинско лице със свински очички. Това беше принцът, на когото баща й я беше продал. Любимият й баща, който я обичаше, пазеше и не можеше да си представи, че тя ще пропилее живота си заради някого, който не я заслужава. Ноел си спомни за пържолите, появили се внезапно на масата им, за новите лули на баща й, за новия му костюм и й се повдигна.

В следващите няколко часа изпита чувството, че умира и се ражда отново. Умря принцесата, роди се уличницата. Бавно започна да осъзнава къде се намира и какво става с нея. Не си представяше, че може да съществува толкова силна омраза като тази, която изпълваше. Никога нямаше да прости на баща си за предателството. Странно, но не мразеше Ланшон, защото го разбираше. Той просто имаше една слабост, присъща на всички мъже. Ноел реши, че отсега нататък тази слабост ще бъде нейната сила. Ще се научи да я използва. Баща й е бил прав. Тя беше принцеса и светът й принадлежеше. А сега знаеше и как ще го получи. Беше толкова просто. Мъжете владееха света, защото имаха силата, парите и властта, следователно тя трябваше да владее мъжете или поне един от тях. Но за да успее, трябваше да бъде подготвена. Имаше да се учи още много. Това беше само началото.

Насочи вниманието си към мосю Ланшон. Лежеше под него, усетила и разбрала какво предизвиква мъжкият член у жената.

В полудата да обладае това красиво създание с дебелото си, тресящо се тяло Ланшон дори не забелязваше, че Ноел просто лежи безучастно, но и не го интересуваше. Стигаше му само да я поглъща с очи, за да достигне възбуда, каквато не беше чувствал от години. Беше привикнал със сбръчканото, поостаряло тяло на жена си и с уморените услуги на проститутките в Марсилия. Струваше му се, че е станало чудо, като гледаше това младо и свежо момиче под себе си.

Но чудото едва сега започваше. Когато се отпусна изтощен, обладал Ноел за втори път, тя промълви:

— Стой мирно.

И започна да експериментира върху него с езика си, с устните си, с ръцете си — опитваше нови неща, напипваше чувствителните зони по тялото му и го галеше, докато той не започна да вика от удоволствие. Сякаш Ноел натискаше серия от бутони: когато правеше едно, Ланшон стенеше, когато правеше друго, той се гърчеше в екстаз. Беше много лесно. Това беше нейното училище, нейното образование. Това беше началото на властта.

Прекараха три дни, без изобщо да отидат в „Пирамид“. През тези дни и нощи Ланшон я научи на малкото, което знаеше за секса, а Ноел откри за себе си много повече.

Когато се върнаха в Марсилия, Ланшон беше най-щастливият мъж в цяла Франция. В миналото имаше краткотрайни връзки с разни продавачки в един ресторант, който предлагаше самостоятелни стаи с дивани, беше се пазарил с проститутки, беше стиснат в подаръците за любовниците си и прословут скъперник към жена си и децата си. Сега се чу как великодушно изрича:

— Ще ти наема апартамент, Ноел. Можеш ли да готвиш?

— Да — отговори тя.

— Хубаво. Всеки ден ще идвам на обяд и ще се любим. И два-три пъти седмично ще идвам на вечеря. — Сложи ръка на коляното й и я потупа. — Какво ще кажеш?

— Чудесно — отвърна Ноел.

— Дори ще ти давам издръжка. Не много голяма — бързо добави той, — но достатъчна, за да си купуваш от време на време по нещо хубаво. Искам само да не се срещаш с други мъже освен с мен. Сега ми принадлежиш.

— Както желаеш, Огюст — рече тя.

Ланшон въздъхна доволен и нежно проговори:

— Към никого досега не съм изпитвал такова чувство. Знаеш ли защо?

— Не, Огюст.

— Защото ме караш да се чувствам млад. Чака ни чудесен живот заедно.

Късно вечерта пристигнаха в Марсилия, мълчаливи, всеки потънал в мечтите си.

— Ще се видим утре в девет часа в магазина — каза Ланшон. Замисли се. — Ако си изморена, поспи повече. Ела в девет и половина.

— Благодаря, Огюст.

Той извади шепа банкноти и й ги подаде.

— Вземи. Утре следобед потърси апартамент. Това е за депозит — да го запазиш, докато го видя и аз.

Тя гледаше втренчено парите в ръката му.

— Какво има? — попита Ланшон.

— Искам да наема наистина хубаво жилище — отвърна Ноел, — където да ни бъде приятно заедно.

— Но аз не съм богаташ! — възрази той.

Ноел разбиращо се усмихна и сложи ръка върху бедрото му. Ланшон дълго я гледа, после кимна.

— Права си — рече той.

Отвори портфейла си и започна да брои банкнотите, като наблюдаваше лицето й. Когато му се стори, че е доволна, спря, опиянен от собствената си щедрост. Какво толкова в края на краищата? Беше хитър търговец и знаеше: това е гаранция, че Ноел никога няма да го напусне.

Тя го гледаше как потегля щастлив, после се качи горе, събра вещите си и извади спестяванията си от скривалището. Същата вечер в десет часа вече седеше във влака за Париж.

Рано на другата сутрин пристигна в Париж. Гарата беше пълна с нетърпеливи пристигащи и заминаващи пътници. Врявата беше оглушителна — хората се поздравяваха с викове, разделяха се със сълзи, грубо се блъскаха и бутаха, но това не смущаваше Ноел. В мига, в който слезе от влака, преди дори да е успяла да види града, знаеше, че си е у дома. Струваше й се, че Марсилия е непознат град, че мястото й е в Париж. Беше странно, опияняващо усещане и Ноел му се наслаждаваше, поглъщайки шума, тълпите, възбудата. Всичко това й принадлежеше. Трябваше само да го поиска. Взе куфара си и тръгна към изхода.

Отвън на ярката слънчева светлина, сред лудо профучаващите автомобили се поколеба, внезапно осъзнала, че няма къде да отиде. Пред гарата чакаха шест-седем таксита. Тя се качи в първото.

— Накъде?

Ноел се двоумеше.

— Можете ли да ми препоръчате добър и немного скъп хотел?

Шофьорът се обърна и я огледа преценяващо.

— За първи път ли сте в Париж?

— Да.

Той кимна.

— Предполагам, че търсите и работа?

— Да.

— Имате късмет — каза шофьорът. — Работили ли сте като манекенка?

Сърцето й заби силно.

— Всъщност да — промълви тя.

— Сестра ми работи в една от големите модни къщи — сподели шофьорът. — Точно тази сутрин каза, че едно от момичетата е напуснало. Искате ли да проверите дали мястото все още е свободно?

— Би било чудесно — отвърна Ноел.

— Ще ви струва десет франка да ви закарам дотам.

Тя се намръщи.

— Струва си — увери я той.

— Добре.

Тя се облегна на седалката. Шофьорът потегли и се вля в лудото движение към центъра на града. Докато пътуваха, той бърбореше, но Ноел не чуваше нито дума. Тя поглъщаше гледките на своя град. Предполагаше, че поради затъмнението Париж е по-тих от обичайното, но за нея беше направо вълшебен. Притежаваше своя елегантност, стил, дори аромат. Минаха покрай Нотр Дам, прекосиха реката по Пон Ньоф към десния бряг и завиха към авеню „Фош“. В далечината Ноел виждаше Айфеловата кула, издигаща се над града. В огледалото за обратно виждане шофьорът наблюдаваше изражението й.

— Хубаво, а?

— Прекрасно — тихо промълви Ноел.

Все още не можеше да повярва, че е тук. Това беше царство, достойно за една принцеса… за нея.

Таксито спря пред мрачна сивокаменна сграда на улица „Прованс“.

— Пристигнахме — заяви шофьорът. — Два франка по брояча и десет — за мен.

— А как да бъда сигурна, че мястото все още е свободно? — попита Ноел.

Шофьорът сви рамене.

— Казах ви, че момичето е напуснало тази сутрин. Ако не искате да влезете, ще ви върна на гарата.

— Не — бързо рече Ноел.

Отвори портмонето си, извади дванадесет франка и ги подаде на шофьора. Той се вторачи в парите, после я погледна. Смутена, тя бръкна в портмонето и му даде още един франк. Мъжът кимна, без да се усмихне, наблюдавайки я как сваля куфара си от таксито. На тръгване Ноел го попита:

— Как се казва сестра ви?

— Жанет.

Ноел стоеше до бордюра и гледаше отдалечаващото се такси, после се обърна и погледна сградата. На вратата нямаше никакъв надпис, но тя предположи, че за известна модна къща това не е нужно. Всички би трябвало да знаят къде се намира. Все куфара си, приближи се до вратата и позвъни. След няколко мига отвори прислужница в черна престилка. Тя погледна безизразно Ноел.

— Да?

— Извинете — промълви Ноел, — разбрах, че има свободно място за менекенка.

Жената се втренчи в нея и примига.

— Кой ви праща?

— Братът на Жанет.

— Влезте.

Тя разтвори вратата и Ноел пристъпи в приемна, мебелирана в стил от началото на миналия век. От тавана висеше голям полилей, по стените имаше аплици, а през една отворена врата се виждаха стая, пълна със старинни мебели, и стълба, която водеше нагоре. Върху маса с красива инкрустация имаше броеве на „Фигаро“ и „Еко дьо Пари“.

— Почакайте тук. Ще проверя дали мадам Дели може да ви приеме.

— Благодаря — отвърна Ноел.

Остави куфара и се приближи до голямо стенно огледало. Дрехите й бяха измачкани от пътуването и тя съжали, че е дошла ей така, без да се поосвежи. Важно беше да направи добро впечатление. И все пак, докато се разглеждаше, съзнаваше, че е красива. Съзнаваше го без самонадеяност, просто приемаше красотата си като преимущество, което трябва да използва. В огледалото видя, че по стълбите слиза момиче, и се обърна. Имаше стройна фигура и хубаво лице, беше облечено в дълга кафява пола и блуза с вдигната яка. Очевидно манекените тук бяха от високо качество. Момичето се усмихна на Ноел и отиде в салона. След миг влезе мадам Дели. Беше над четиридесетте, ниска и трътлеста, със студени пресметливи очи. Ноел прецени, че роклята й струва поне две хиляди франка.

— Режина ми каза, че търсиш работа — проговори тя.

— Да, мадам — отговори Ноел.

— Откъде си?

— От Марсилия.

— Свърталище на пияни моряци — изсумтя мадам Дели.

Лицето на Ноел помръкна. Мадам Дели я потупа по рамото.

— Това няма значение, мила моя. На колко години си?

— На осемнадесет.

Мадам Дели кимна.

— Това е добре. Мисля, че ще се харесаш на клиентите ми. Имаш ли роднини в Париж?

— Не.

— Отлично. Можеш ли да започнеш веднага?

— О, да! — с готовност я увери Ноел.

Отгоре долетя смях и след миг по стълбите се появи червенокосо момиче под ръка с дебел мъж на средна възраст. Момичето носеше само тънко неглиже.

— Свършихте ли вече? — попита мадам Дели.

— Изтощих Анжела — ухили се мъжът. Изведнъж съзря Ноел. — Коя е тази малка красавица?

— Това е Ивет — новото ни момиче — отговори мадам Дели и продължи уверено. — Тя е от Антиб, дъщеря на принц.

— Никога не съм чукал принцеса! — възкликна мъжът. — Колко?

— Петдесет франка.

— Шегуваш се. Тридесет.

— Четиридесет. Повярвайте, струва си.

— Съгласен съм.

Обърнаха се към Ноел. Тя беше изчезнала.

 

 

От часове вървеше по улиците на Париж. Разхождаше се по „Шанз Елизе“ — ту по единия тротоар, ту обратно по другия, бродеше през пасажа Лидо, спираше пред всеки магазин да позяпа невероятното изобилие от бижута, рокли, кожи и парфюми. Чудеше се какъв ли е Париж, когато няма недостиг на стоки. Изложените на витрините вещи бяха ослепителни, част от нея се чувстваше като недодялана провинциалистка, друга част знаеше, че един ден тези неща ще й принадлежат. Вървеше през Булонския лес, по улица „Фобур Сент-Оноре“ и по авеню „Виктор Юго“, докато се почувства уморена и гладна. Беше оставила чантата и куфара си у мадам Дели, но нямаше намерение да се връща там. Щеше да изпрати някой да й вземе нещата.

Не беше шокирана, нито разтревожена от случилото се. Просто разбираше разликата между проститутка и куртизанка. Проститутките не можеха да повлияят на хода на историята, куртизанките — да. Но в момента тя нямаше пукната пара. Трябваше някак да се оправи, докато си намери работа на следващия ден. Започваше да се здрачава, търговците и портиерите на хотелите бързаха да пуснат завесите за затъмнение срещу евентуално въздушно нападение. Най-неотложният й проблем беше да намери някого, който да я покани на хубава топла вечеря. Попита един полицай за пътя и се отправи към хотел „Крийон“. Отвън мрачни железни щори закриваха прозорците му, но вътре фоайето беше шедьовър на сдържаната изисканост — приятна и ненатрапчива. Ноел влезе уверено, като че живееше там, и седна на един стол срещу асансьора. Никога досега не беше правила подобно нещо и беше малко притеснена. Припомни си колко лесно се е справила с Огюст Ланшон. Мъжете наистина бяха много елементарни. Момичето трябва да помни само едно — мъжът е мек, когато му е твърд, и е твърд, когато му е мек. Така че трябва само да се погрижи да му е твърд, докато получи от него това, което иска. Оглеждайки фоайето, Ноел реши, че е проста работа да улови погледа на някой свободен мъж, тръгнал да вечеря сам.

— Извинете, госпожице.

Ноел се обърна и видя едър мъж в тъмен костюм. Никога в живота си не беше виждала детектив, но изобщо не се усъмни какво означава това.

— Чакате ли някого?

— Да — отговори Ноел, като се опитваше да овладее гласа си. — Чакам един приятел.

Изведнъж тя болезнено осъзна, че е с измачкани дрехи и без чанта.

— В този хотел ли е настанен приятелят ви?

Ноел почувства, че я обзема паника.

— Той такова… не съвсем.

Мъжът я гледа известно време и прибави с по-остър тон:

— Мога ли да видя документите ви?

— Аз… аз не ги нося със себе си — заекна тя. — Загубих ги.

Детективът продължи:

— Може би госпожицата ще дойде с мен?

Хвана я здраво за ръката и тя се изправи. В този миг някой я сграбчи за другата ръка и каза:

— Извинявай, че закъснях, скъпа, но нали знаеш как е на тези проклети коктейли. Едва успях да се измъкна. Отдавна ли чакаш?

Удивена, Ноел рязко се обърна към мъжа. Беше висок, с тънко, но силно тяло, беше облечен в странна, непозната униформа. Косата му беше синкавочерна. Очите му имаха цвета на тъмно бурно море, обграждаха ги дълги гъсти мигли. Чертите му напомняха образ от стара флорентинска монета. Двете половини на лицето му не бяха съвсем симетрични, сякаш ръката на леяра беше трепнала за миг, но то бе изключително живо и подвижно, готово всеки момент да се усмихне или да се намръщи. Силната, мъжествена брадичка с дълбока трапчинка беше единственото, което не му позволяваше да бъде женствено красиво.

Той кимна към детектива.

— Безпокои ли те този човек? — Беше с плътен глас и говореше френски с много слаб акцент.

— Н-не — смутено изрече Ноел.

— Моля за извинение, господине — заговори детективът на хотела, — станало е недоразумение. Напоследък имаме проблеми с… — Обърна се към Ноел. — Моля, приемете извиненията ми, госпожице.

Непознатият погледна Ноел.

— Е, не знам. Какво ще кажеш? — Ноел преглътна и бързо кимна. Мъжът продължи към детектива: — Госпожицата е великодушна. Просто занапред внимавайте.

Хвана Ноел под ръка и се отправиха към изхода. На улицата тя продума:

— Аз… не знам как да ви благодаря, господине.

— Винаги съм мразил полицаите — усмихна се той. — Искаш ли да ти извикам такси?

Ноел го гледаше и като си припомни в какво положение се намира, почувства, че я обзема паника.

— Не.

— Добре. Лека нощ.

Той тръгна към едно такси, обърна се и видя, че тя стои като прикована и гледа към него. От вратата на хотела ги наблюдаваше детективът. Непознатият се поколеба, после се приближи към Ноел.

— По-добре се махай оттук — посъветва я той. — Нашият приятел все още се интересува от теб.

— Няма къде да отида — отговори тя.

Мъжът кимна и бръкна в джоба си.

— Не искам пари от вас — бързо рече Ноел.

Той я погледна изненадан и попита:

— А какво искаш?

— Да вечеряме заедно.

Мъжът се усмихна.

— Съжалявам. Имам среща и вече съм закъснял.

— Вървете тогава — каза тя. — Аз ще се оправя.

Той пъхна банкнотите обратно в джоба си.

— Както искаш, сладурано. Довиждане!

Обърна се и отново тръгна към таксито. Ноел гледаше след него и се питаше какво й става. Знаеше, че се държи глупаво, но разбираше, че не би могла да постъпи по друг начин. Още в първия миг, когато го погледна, изпита непознато досега чувство, заля я вълна от силно емоционално и физическо усещане. Не знаеше дори името му и сигурно никога вече нямаше да го срещне. Погледна към хотела и видя, че детективът решително се отправя към нея. Сама си беше виновна. Този път нямаше да успее да се измъкне. Усети, че някой я докосва по рамото, обърна се, непознатият я хвана за ръката и я поведе към таксито, бързо отвори вратата и се качи след нея. Каза на шофьора някакъв адрес, таксито потегли, а детективът остана облещен на тротоара.

— А срещата? — попита Ноел.

— Това е голямо събиране — сви рамене той. — Един човек повече — няма никакво значение. Аз съм Лари Дъглас. Ти как се казваш?

— Ноел Паж.

— Откъде си, Ноел?

Тя погледна блестящите му тъмни очи и каза:

— От Антиб. Дъщеря съм на един принц.

Той се разсмя, показвайки равни бели зъби.

— Браво, принцесо!

— Англичанин ли си?

— Американец.

Тя погледна униформата му.

— Америка не е във война.

— Аз съм в Британските кралски военновъздушни сили — обясни той. — Току-що сформираха част от американски летци — Ескадрилата на орлите.

— Но защо воювате за Англия?

— Защото Англия воюва за нас — отговори той, — само че още не го проумяваме.

Ноел поклати глава.

— Не вярвам. Хитлер е нищо и никакъв швабски палячо.

— Може би. Но този палячо знае какво искат германците — да владеят света.

Лари коментираше военната стратегия на Хитлер, внезапното оттегляне от Обществото на народите, взаимния пакт за ненападение, подписан с Япония и Италия, а Ноел го слушаше очарована не заради това, което говореше, а защото й беше приятно да гледа лицето му. Тъмните му очи въодушевено искряха, горяха от завладяваща жизненост.

Не беше срещала друг като него. Той щедро се раздаваше — изключителна рядкост сред мъжете. Беше открит, сърдечен, жизнен, радваше се на живота и искаше да се убеди, че и другите се радват. Беше като магнит, привличащ всички, които навлязат в обсега му.

Пристигнаха в един апартамент на улица „Шмен Вер“, пълен със смеещи се, шумни млади хора. Лари представи Ноел на домакинята — сексапилна червенокоса жена — и се гмурна в тълпата. От време на време Ноел го зърваше обграден от нетърпеливи момичета, всяко се опитваше да завладее вниманието му. И все пак у него няма егоцентричност, мислеше си Ноел. Сякаш изобщо не съзнаваше колко е привлекателен. Някой даде на Ноел нещо за пиене, друг й предложи да й донесе чиния с храна, но тя вече не беше гладна. Искаше да бъде с американеца, далече от момичетата, които се тълпяха около него. Различни мъже се опитваха да я заговорят, но умът й беше другаде. От момента на пристигането им американецът направо я изостави, държеше се, сякаш тя не съществуваше. Защо пък не? Защо му е Ноел, когато би могъл да има всяко от присъстващите момичета? Двама мъже се опитаха да я заговорят, но тя не можеше да се съсредоточи. В стаята изведнъж беше станало непоносимо горещо. Ноел се огледа, търсейки начин да се измъкне. Един глас прошепна в ухото й:

— Да вървим.

И след миг двамата с американеца бяха на улицата, на прохладния нощен въздух. Градът беше тъмен и тих заради невидимите германци в небето и колите се плъзгаха по улиците като безмълвни риби в черна вода.

Не можаха да намерят такси и тръгнаха пеша. Вечеряха в малко бистро на площад „Виктоар“ и Ноел откри, че е изгладняла. Изучаваше американеца, седнал срещу нея, и се питаше какво й става. Той като че беше отключил някакъв извор дълбоко в нея, за чието съществуване тя и не подозираше. Никога досега не беше изпитвала такова щастие. Говореха за всичко. Ноел му разказа за своя произход, а той й разправи, че е от южната част на Бостън и по произход е ирландец. Майка му била родена в графство Кери.

— Къде си научил толкова добре френския? — попита го Ноел.

— Като дете често прекарвах по цяло лято в Кап д’Антиб. Баща ми беше борсов магнат, но накрая го изядоха мечките.

— Мечките ли?

И Лари й заобяснява мистериозните операции на фондовата борса в Америка. За нея нямаше значение какво й говори, само да не спира.

— Къде живееш?

— Никъде.

Тя му разказа за шофьора на таксито, за мадам Дели, за дебелака, повярвал, че е принцеса, и предложил за нея четиридесет франка, и Лари се смя на глас.

— Спомняш ли си къде е тази къща?

— Да.

— Да вървим, принцесо.

Пристигнаха пред дома на улица „Прованс“, отвори им същата униформена прислужница. Когато съгледа красивия и млад американец, очите й светнаха, но помръкнаха, щом видя кой го придружава.

— Искаме да говорим с мадам Дели — каза Лари.

Двамата с Ноел влязоха в приемната. В другата зала имаше няколко момичета. Прислужницата излезе и след няколко минути се появи мадам Дели.

— Добър вечер, мосю — каза тя на Лари. Обърна се към Ноел: — А, надявах се, че си променила решението си.

— Не е — любезно рече Лари. — У вас има нещо, което принадлежи на принцесата.

Мадам Дели го погледна въпросително.

— Куфарът и чантата й.

Мадам Дели се поколеба за миг, после излезе от стаята. След малко прислужницата донесе чантата и куфара на Ноел.

— Мерси — каза Лари и се обърна към Ноел: — Хайде, принцесо.

Ноел се настани при Лари в малък чист хотел на улица „Лафайет“. Изобщо не обсъждаха въпроса — и за двамата беше нещо неизбежно. През нощта се любиха и за Ноел това беше най-вълнуващото преживяване в живота й — дива, първична експлозия, разтърсила и двамата. Цяла нощ лежа в прегръдките на Лари, притискаше се до него, по-щастлива, отколкото бе мечтала.

На другата сутрин се събудиха, отново се любиха и после тръгнаха да разглеждат града. Лари беше прекрасен екскурзовод и превръщаше Париж в чудесна играчка за забавление на Ноел. Обядваха в Тюйлери, прекарах следобеда в Мал Медон, с часове бродиха по „Плас де Вож“ в края на Нотр Дам — най-старата част на Париж от времето на Луи Тринадесети. Той й показваше места извън обичайните туристически маршрути — площад „Мобер“ с колоритния уличен пазар, „Ке де Межисри“ с клетките с пъстроцветни птици и кресливи животинчета. Преведе я през „Марше де Буси“, където слушаха глъчката на амбулантните търговци, рекламиращи достойнствата на пресните домати, на стридите, подредени върху водорасли, на спретнато надписаните сирена. Бяха на Дю Пон и на Монпарнас. Вечеряха на увеселително корабче и привършиха с Лучена супа в Халите в четири часа сутринта, заедно с касапите и шофьорите на камиони. През това време Лари събра около себе си голяма група приятели и Ноел осъзна: привлича ги с дарбата си да се смее. Научи и нея да се смее, а тя не знаеше, че носи смеха у себе си. Беше същински дар от Бога. Беше благодарна на Лари и силно влюбена в него. Прибраха се в хотела едва призори. Ноел беше изтощена, но Лари кипеше от енергия като неуморно динамо. Тя лежеше на леглото и го гледаше. Застанал до прозореца, той наблюдаваше изгрева на слънцето над покривите на Париж.

— Обичам Париж — каза й. — Прилича на храм на най-хубавото, създадено от човека. Той е град на красотата, на храната, на любовта. — Обърна се към нея и се засмя.

— Може и да не е точно в този ред.

Ноел го гледаше как се съблича и ляга до нея. Прегърна го, обичаше да го усеща до себе си, обичаше мъжката му миризма. Спомни си за предателството на баща си. Не беше права, като смяташе, че всички мъже са като него и Огюст Ланшон. Сега знаеше, че има мъже като Лари Дъглас. Знаеше също, че за нея вече никога не може да има друг.

— Знаеш ли кои са двамата най-велики мъже, принцесо? — попита я той.

— Ти — промълви тя.

— Уилбър и Орвил Райт. Те дадоха на човека истинска свобода. Летяла ли си някога?

Ноел поклати глава.

— Имахме вила в Монток — това е в края на Лонг Айланд, — като хлапе гледах чайките, виещи се в небето над плажа и носени от въздушното течение, и душа давах да бъда там горе при тях. Знаех, че искам да стана летец още преди да проходя. Когато бях на девет години, приятел на семейството ме качи на стар биплан, а на четиринадесет взех първия си урок по летене. Живея истински, когато съм във въздуха. — След малко:

— Ще има световна война. Германия иска да владее целия свят.

— Франция няма да бъде засегната, Лари. Никой не може да премине линията „Мажино“.

Той изсумтя:

— Преминавал съм я стотици пъти. — Тя го погледна озадачена. — По въздух, принцесо. Това ще бъде въздушна война… моята война. — След малко — нехайно: — Защо да не се оженим?

Това беше най-щастливият миг в живота на Ноел.

 

 

Неделята беше спокоен, ленив ден. Закусиха в малко улично кафене в Монмартр, прибраха се в хотела и прекараха почти целия ден в леглото. Ноел не можеше да повярва, че човек е в състояние да изпитва такова щастие. Когато се любеха, беше вълшебно, но тя беше щастлива и просто да лежи и да слуша Лари или да го гледа как неспокойно се движи из стаята. Стигаше й само да е близо до него. Мислеше си колко странно се бяха развили нещата. Беше израсла, наричана от баща си принцеса, а сега макар и на шега, Лари също я наричаше така. Когато беше с него, се чувстваше личност. Лари възвърна вярата й в мъжете. Той беше целият й свят и Ноел знаеше, че никога няма да й трябва нищо повече. Струваше й се невероятно, че има щастието и той да изпитва същото към нея.

— Нямах намерение да се женя, преди да свърши войната — каза й той. — Но, по дяволите! Плановете се правят, за да бъдат променяни, нали, принцесо?

Тя кимаше уплашена, че ще се пръсне от щастие.

— Нека ни ожени някой кмет в провинцията — предложи Лари. — Освен ако не искаш голяма сватба.

Ноел поклати глава.

— Мисля, че ще е чудесно.

Той кимна.

— Дадено! Довечера трябва да се явя в ескадрилата. Ще се видим тук следващия петък. Какво ще кажеш?

— Аз… не знам как ще издържа без теб толкова дълго.

Гласът на Ноел потрепери. Лари силно я притисна и попита:

— Обичаш ли ме?

— Повече от живота си — отговори простичко Ноел.

След два часа Лари замина за Англия. Не й позволи да го изпрати на летището.

— Не обичам разделите — каза той. Даде й пълна шепа банкноти. — Купи си булчинска рокля, принцесо. Ще те видя с нея другата седмица.

И замина.

Ноел прекара седмицата в еуфория. Връщаше се по местата, където бяха ходили заедно, с часове мечтаеше за съвместния им живот. Дните едва се влачеха, минутите минаваха страшно бавно, Ноел мислеше, че ще полудее.

Обиколи десетина магазина да си търси булчинска рокля и най-после при Мадлен Вионе намери точно това, което искаше. Роклята беше от прекрасна бяла коприна със затворен корсаж, дълги ръкави с редица от шест перлени копчета и три кринолинени фусти. Струваше много повече, отколкото бе очаквала, но тя не се поколеба. Даде парите, които Лари й остави, и почти всичките си спестявания. Цялото й същество се беше съсредоточило около Лари. Мислеше с какво да му достави удоволствие, търсеше в ума си спомени, с които да го забавлява, анекдоти, с които да го развесели. Чувстваше се като ученичка.

Изгаряна от нетърпение, очакваше петъка и когато той най-после настъпи, тя стана в зори и два часа се къпа и облича. Сменяше дрехите си отново и отново, опитваше се да отгатне коя рокля най-много би харесала на Лари. Облече булчинската рокля, но бързо я съблече, изплашена, че това ще й донесе нещастие. Беше полудяла от вълнение.

В десет часа застана пред огледалото в спалнята — знаеше, че никога не е изглеждала по-красива. В преценката й нямаше самолюбие — тя просто беше доволна заради Лари, радваше се, че може да му поднесе този дар. До обяд той не се появи. Ноел съжаляваше, че не й е казал точно кога ще пристигне. През десет минути звънеше на рецепцията да пита дали няма съобщение за нея и непрекъснато вдигаше телефона, за да се убеди, че работи. Стана шест часът вечерта, а от него все още нямаше никаква вест. Не се обади и до полунощ. Ноел седеше сгушена в един стол и гледаше втренчено телефона, внушавайки му да звънне. Заспа и когато се събуди, вече беше съмнало. Беше събота. Тя все още седеше на стола, схваната и измръзнала. Роклята, която толкова старателно избра, беше измачкана, на чорапа и имаше бримка.

Ноел се преоблече и цял ден стоя в стаята пред отворения прозорец, казваше си, че ако стои там, Лари ще се появи, а ако излезе, ще му се случи нещо ужасно. Следобед вече беше убедена, че е станало нещо. Самолетът на Лари е паднал, той лежи някъде на полето или в болница — ранен или мъртъв. Ужасни видения изпълваха съзнанието й. Стоя будна цялата нощ, прилошаваше й от тревога, не смееше да излезе от стаята, а не знаеше как да се свърже с него.

Той не се обади до обяд в неделя и Ноел не издържа повече. Трябваше да му телефонира. Но как? Беше война и не беше лесно да се обади в чужбина, а тя дори не знаеше къде точно се намира Лари. Знаеше само, че е в Кралските военновъздушни сили в някаква американска ескадрила. Вдигна телефона и обясни на телефонистката, която отсече:

— Това е невъзможно!

Ноел обясни ситуацията и дали от думите й, или от безумното отчаяние в гласа й — така и не разбра, — но след два часа говореше с Военното министерство в Лондон. Не можели да й помогнат, но я прехвърлиха към Военновъздушното министерство в Уайтхол, откъдето я свързаха с Командването на бойните действия, ала връзката прекъсна, преди да получи каквато и да е информация. Свързаха я отново чак след четири часа, когато вече беше на ръба на истерията. Командването не можеше да й даде информация, посъветваха я да опита във Военното министерство.

— Вече говорих с тях! — изкрещя Ноел в телефона и избухна в ридания.

Мъжкият глас от другия край каза смутено:

— Моля ви, госпожице, няма непоправими неща. Почакайте един момент.

Ноел стискаше слушалката и знаеше, че няма надежда, беше сигурна, че Лари е мъртъв и тя никога няма да разбере как или къде е загинал. Точно щеше да затвори, когато гласът бодро изрече:

— Госпожице, търсите Ескадрилата на орлите. Това са янките на база в Йоркшир. Не е съвсем редно, но ще ви свържа с летището им Чърч Фентън. Техните момчета ще ви помогнат.

И линията прекъсна.

Ноел успя да се свърже отново чак в единадесет часа вечерта. Безплътен глас каза „Военновъздушна база «Чърч Фентън»“, но връзката беше толкова лоша, че Ноел едва го чуваше, сякаш той говореше от дъното на морето. Очевидно човекът също я разбираше трудно и извика:

— Говорете по-силно!

Нервите на Ноел бяха така опънати, че тя едва владееше гласа си.

— Търся… — Не знаеше дори ранга му. Лейтенант? Капитан? Майор? — Търся Лари Дъглас. Обажда се годеницата му.

— Не ви чувам, госпожице, говорете по-силно, моля!

На ръба на паниката Ноел изкрещя, убедена, че мъжът на другия край се опитва да скрие от нея, че Лари е мъртъв. За няколко мига линията като по чудо се изчисти и тя чу гласа му, сякаш беше в съседната стая.

— Лейтенант Лари Дъглас ли?

— Да — продума тя, с усилие сдържайки чувствата си.

Стори й се, че чака цяла вечност, когато отново чу гласа:

— Лейтенант Дъглас е в седмичен отпуск. Ако е спешно, можете да го намерите в балната зала на хотел „Савой“ в Лондон на тържеството на генерал Дейвис.

И връзката прекъсна.

 

 

На другата сутрин камериерката дойде да почисти стаята и намери Ноел в безсъзнание на пода. Погледа я, изкушена да иде да си върши работата. Защо все в нейните стаи ставаха такива неща? Приближи се и пипна челото й. То гореше. Мърморейки, камериерката се заклати по коридора и помоли портиера да извика управителя. След един час пред хотела спря линейка и в стаята на Ноел дойдоха двама млади стажант-лекари с носилка. Тя беше в безсъзнание. Единият стажант-лекар повдигна клепача й, допря стетоскопа до гърдите й, чу хриповете и каза на колегата си:

— Пневмония, ще я вземем с нас.

Вдигнаха Ноел на носилката и след пет минути линейката летеше към болницата. Спешно я сложиха на кислородна маска и чак след четири дни тя дойде в съзнание. С нежелание се измъкна от мрачните зелени дълбини на забравата, защото подсъзнателно чувстваше, че се е случило нещо ужасно, и се бореше да не си спомня за това. Бореше се да се предпази от ужаса, който все по-ясно изплуваше в съзнанието й, докато изведнъж съвсем точно си спомни всичко. Лари Дъглас. Ноел заплака, разтърсвана от ридания, докато най-сетне се унесе в дрямка. Почувства, че някой я хваща за ръката, знаеше, че Лари се е върнал при нея, че всичко е наред. Отвори очи и видя един непознат с бяла престилка, който мереше пулса й.

— Е, добре дошла отново на тоя свят — бодро я поздрави той.

— Къде се намирам? — попита Ноел.

— В Л’Отел Дийо — Градската болница.

— Защо съм тук?

— За да ви лекуваме. Имахте двойна пневмония. Аз съм Израел Кац.

Беше млад, със силно интелигентно лице и хлътнали кафяви очи.

— Вие ли сте моят лекар?

— Стажант-лекар — каза той и й се усмихна. — Аз ви докарах тук. Радвам се, че се преборихте. Не бяхме сигурни, че ще оживеете.

— От колко време съм тук?

— От четири дни.

— Бихте ли ми направили една услуга? — попита тихо Ноел.

— Стига да мога.

— Обадете се в хотел „Лафайет“. Питайте ги — тя се поколеба, — питайте ги има ли някакви съобщения за мен.

— Много съм зает, но…

Ноел силно стисна ръката му.

— Моля ви. Важно е. Годеникът ми се опитва да се свърже с мен.

Той се засмя.

— Не мога да го упрекна. Добре. Ще се постарая — обеща лекарят. — А сега поспете.

— След като ми се обадите.

Той си тръгна, а Ноел лежеше и чакаше. Разбира се, че Лари се е опитвал да се свърже с нея. Станало е някакво ужасно недоразумение. Той ще й обясни и отново всичко ще бъде наред. Израел Кац се върна след два часа. Приближи се до леглото й с един куфар.

— Донесох ви дрехите. Ходих до хотела ви — обясни той.

Ноел вдигна поглед към него и лекарят видя как лицето й се напрегна.

— Съжалявам — промълви той смутено. — Няма никакви съобщения.

Ноел дълго го гледа, после обърна лице към стената. Очите й бяха сухи.

 

 

След два дни я изписаха от болницата. Израел Кац дойде да се сбогува с нея.

— Имаш ли къде да отидеш? — попита я той. — А работа?

Ноел поклати глава.

— Какво работиш?

— Манекенка съм.

— Може би ще ти помогна.

Тя си спомни шофьора на таксито и мадам Дели.

— Нямам нужда от помощ.

Израел Кац написа на листче едно име.

— Ако промениш решението си, иди там. Това е малка модна къща. Собственичката ми е леля. Ще поговоря с нея за теб. Имаш ли пари?

Тя не отговори.

— Ето вземи! — Извади от джоба си няколко банкноти и й ги подаде. — Съжалявам, че нямам повече, но стажант-лекарите не получават много.

— Благодаря — продума Ноел.

 

 

Тя седна в малко кафене и докато отпиваше от кафето си, се опита да реши как отново да започне разбития си живот. Знаеше, че трябва да живее, защото имаше причина за това. Изпълваше я дълбока изгаряща омраза, която бе унищожила всичко друго у нея. Беше като феникс отмъстител, роден от пепелта на чувствата, които Лари Дъглас бе убил у нея. Нямаше да се успокои, докато не го унищожи. Не знаеше как или кога, но бе сигурна, че един ден ще успее.

Сега й трябваха работа и квартира. Ноел отвори чантата си и извади листчето, което лекарят й беше дал. Гледа го известно време и се престраши. Следобед отиде при лелята на Израел Кац и получи работа като манекенка в малка, второразрядна модна къща на улица „Бурсо“.

Лелята на Израел Кац се оказа сивокоса жена на средна възраст с лице на харпия и душа на ангел. Отнасяше се майчински към всичките си момичета и те я обожаваха. Казваше се мадам Роз. Даде на Ноел аванс от заплатата и й намери апартаментче близо до салона. Докато подреждаше багажа си, Ноел най-напред окачи булчинската рокля на гардероба, така че тя да бъде първото нещо, което да вижда сутрин, и последното, което да вижда вечер, преди да легне.

 

 

Разбра, че е бременна, още преди да има някакви видими признаци, преди да си е правила изследвания, преди да й закъснее менструацията. Тя усещаше новия живот, зародил се в утробата й, и нощем лежеше и се взираше в тавана, мислеше за него, а очите й блестяха от диво животинско удоволствие.

В първия си свободен ден се обади на Израел Кац и му определи среща за обяд.

— Бременна съм — съобщи му тя.

— Откъде знаеш? Направи ли си изследвания?

— Нямам нужна от изследвания.

Той поклати глава.

— Ноел, много жени си мислят, че очакват дете, а се оказва, че бъркат. Колко ти е закъсняла менструацията?

Нетърпелива, тя не обърна внимание на въпроса му.

— Трябва ми твоята помощ.

Кац я загледа.

— За да махнеш бебето ли? Обсъдила ли си го с бащата?

— Той не е тук.

— Знаеш, че абортите са забранени. Мога здравата да загазя.

Ноел го изучава известно време.

— Колко искаш?

Лицето му ядосано се изопна.

— Мислиш ли, че всичко може да се купи, Ноел?

— Разбира се — отговори просто тя, — всичко може да бъде купено или продадено.

— Включително и ти.

— Да, но цената ми е много висока. Ще ми помогнеш ли?

След дълго колебание той отвърна:

— Добре, но преди това искам да направим изследвания.

— Чудесно.

Израел Кац й уреди да отиде на изследване в болницата през следващата седмица и когато след два дни получи резултатите, й се обади.

— Имаш право, бременна си.

— Знам.

— Уредих да ти направят кюртаж в болницата. Казах им, че съпругът ти е загинал при катастрофа и не можеш да си позволиш да родиш дете. Ще го направим следващата събота.

— Не — каза тя.

— Не ти ли е удобно в събота?

— Още не съм готова за аборта, Израел. Просто исках да съм сигурна, че мога да разчитам на помощта ти.

 

 

Мадам Роз забеляза промяната у Ноел — не просто физическа промяна, а нещо много по-дълбоко, някаква лъчезарна, вътрешна светлина, която я изпълваше. На устните й имаше постоянна усмивка, сякаш таеше чудесна тайна.

— Имаш си любовник — рече й мадам Роз. — Познава се по очите ти.

Ноел кимна.

— Да, мадам.

— Отразява ти се добре. Не го изпускай.

— Ще се опитам да го задържа — обеща Ноел. — Колкото мога по-дълго.

След три седмици Израел Кац й телефонира.

— Не ми се обаждаш. Питам се дали си забравила?

— Не — отвърна Ноел, — непрекъснато мисля за това.

— Как се чувстваш?

— Прекрасно.

— Гледах календара. Май е време.

— Още не съм готова — рече Ноел.

След три седмици Израел Кац отново й се обади.

— Искаш ли да вечеряме заедно? — попита той.

— Добре.

Определиха си среща в евтино кафене на улица „Ша Ки Пеш“. Ноел щеше да предложи по-хубав ресторант, но си спомни думите на Израел, че стажант-лекарите нямат много пари. Когато тя пристигна, той вече я чакаше. По време на вечерята бъбриха за незначителни неща и чак когато им поднесоха кафето, Израел заговори за това, което му беше в ума.

— Все още ли искаш да направиш аборт? — попита я той.

Ноел го погледна изненадано.

— Разбира се.

— Тогава трябва да стане веднага. Вече си в третия месец.

Тя поклати глава.

— Не, още не, Израел.

— Това първа бременност ли ти е?

— Да.

— Нека ти обясня нещо, Ноел. До третия месец абортът обикновено е лесна работа. Зародишът не е напълно оформен и е необходим само кюртаж, но след третия месец — той се поколеба — това вече е друга операция и става опасно. Колкото по-дълго чакаш, толкова по-опасно става. Искам да го направиш сега.

Ноел се наведе напред.

— Как изглежда бебето?

— Сега ли? — Той сви рамене. — Просто куп клетки. Разбира се, има си всички заченки на човешко същество.

— А след третия месец?

— Зародишът започва да се превръща в индивид.

— Може ли да чувства?

— Реагира на удари и силни шумове.

Тя не помръдваше, впила очи в неговите.

— Може ли да чувства болка?

— Предполагам. Но то е защитено от околоплодните води. — Внезапно Кац почувства тревога и смущение. — Не е много лесно да бъде наранено.

Ноел сведе очи и се загледа в масата, мълчалива и замислена.

Израел Кац я изучава известно време и после стеснително продума:

— Ноел, ако искаш да запазиш бебето, но се страхуваш, че ще бъде без баща… е, аз бих искал да се оженя за теб и да дам името си на детето.

Изненадана, тя вдигна очи.

— Вече ти казах. Не желая това дете. Искам да абортирам.

— Тогава направи го, за Бога! — избухна Израел. Осъзна, че другите посетители го гледат, и снижи глас. — Ако почакаш още малко, в цяла Франция няма да намериш лекар, който би го направил. Нима не разбираш? Ако почакаш още, може да умреш!

— Разбирам — тихо продума Ноел. — Ако искам да запазя детето, каква храна би ми препоръчал?

Объркан, той прокара пръсти през косата си.

— Много мляко и плодове, крехко месо.

Вечерта на път за къщи Ноел мина през пазара на ъгъла и купи два литра мляко и голям кашон пресни плодове.

 

 

След десет дни отиде в канцеларията при мадам Роз, каза й, че е бременна, и помоли за отпуска.

— За колко време? — попита мадам Роз, оглеждайки фигурата й.

— Шест-седем седмици.

Мадам Роз въздъхна.

— Сигурна ли си, че постъпваш правилно.

— Сигурна съм — отговори Ноел.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Не.

— Добре. Върни се при мен веднага щом можеш. Ще кажа на касиерката да ти даде аванс.

— Благодаря, мадам.

Следващия месец Ноел излизаше от жилището си само за да купи продукти. Не чувстваше глад и ядеше много малко, но заради бебето пиеше огромни количества мляко и се тъпчеше с плодове. Не беше сама в апартамента си. Бебето беше с нея и тя непрекъснато му говореше. Знаеше, че е момче, точно както беше разбрала и че е бременна. Беше го нарекла Лари.

— Искам да пораснеш голям и силен — говореше тя, пиейки млякото, — искам да си здрав… здрав и силен, когато умреш.

Лежеше в леглото и замисляше отмъщението срещу Лари и сина му. Това в тялото й не беше част от нея. То принадлежеше на Лари и тя щеше да го убие. Беше единственото, което й бе оставил, и Ноел щеше да го унищожи, точно както той се беше опитал да унищожи нея.

Колко малко я разбираше Израел Кац! Не я интересуваше безформеният зародиш, който не чувстваше нищо. Ноел искаше изчадието на Лари да усети това, което ще му се случи, да страда, както беше страдала тя. Сега булчинската рокля висеше до леглото й, винаги пред очите я, талисман на злото, напомнящ за неговото предателство. „Първо синът на Лари, после и Лари!“

Телефонът често звънеше, но Ноел лежеше, потънала в мечтите си, и не го вдигаше. Беше сигурна, че Израел Кац се опитва да се свърже с нея. Една вечер на вратата започна да се чука. Ноел лежеше и не обръщаше внимание, но чукането продължаваше и най-после тя стана и отвори. Беше Израел Кац — на лицето му беше изписана тревога.

— Боже мой, Ноел, звъня ти по цели дни! — Погледна изпъкналия й корем. — Мислех, че си го направила някъде другаде.

Тя поклати глава.

— Не, ти ще го направиш.

Израел зяпна насреща й.

— Нищо ли не си разбрала от това, което ти говорих? Твърде късно е вече! Никой няма да го направи. — Видя празните бутилки от мляко и пресните плодове на масата, погледна я и рече: — Ти искаш това дете. Защо не си го признаеш?

— Кажи ми, Израел, как изглежда той сега?

— Кой?

— Бебето. Има ли очи и уши? Има ли пръстчета на ръцете и краката? Може ли да чувства болка?

— За Бога, Ноел, престани! Говориш, като че ли… като че ли…

— Какво?

— Нищо. — Кац поклати отчаяно глава. — Не те разбирам.

Тя нежно се усмихна.

— Не, не ме разбираш.

Той постоя за миг, чудеше се какво да прави.

— Добре, слагам си главата в торбата заради тебе, но ако наистина твърдо си решила да абортираш, да приключваме по-бързо. Имам един приятел лекар, който ми е задължен. Той ще…

— Не.

Кац я зяпна.

— Лари още не е готов — каза тя.

Три седмици по-късно в четири часа сутринта Израел Кац се събуди от чукането на вбесения портиер.

— На телефона, господин Нощна птицо! — викаше той. — И кажете на тази, която се обажда, че е никое време и почтените хора спят!

Израел стана, препъвайки се, и сънлив се отправи към телефона в дъното на коридора, чудеше се какво ли е станало. Взе слушалката.

— Израел?

Не позна гласа.

— Да?

— Сега… — Чу се шепот — безплътен и анонимен.

— Кой е?

— Сега. Ела сега, Израел…

В гласа имаше зловеща тайнственост, нещо свръхестествено, което го накара да настръхне.

— Ноел?

— Сега…

— За Бога! — избухна той. — Няма да го направя. Късно е. Ти ще умреш, не мога да поема тази отговорност. Иди в болница.

Чу щракване и остана със слушалката в ръка. Трясна я и се върна в стаята си. Вътрешно кипеше. Знаеше, че вече не може да й помогне — никой не би могъл. Беше бременна в шестия месец. Предупреди я няколко пъти, но тя не искаше да чуе. Е, отговорността си беше нейна. Той не искаше да има нищо общо.

Започна да се облича колкото може по-бързо, беше изтръпнал от страх.

 

 

Когато Израел Кац влезе в жилището й, Ноел лежеше на пода в локва кръв. Лицето й беше мъртвешки бледо, но по него не личаха следи от болка, разкъсваща тялото й. Беше облечена в нещо като булчинска рокля. Израел приклекна до нея и попита:

— Какво стана? Как? — Не можа да продължи — погледът му се спря на една окървавена усукана телена закачалка, паднала в краката й. — Божичко! — Обхвана го ярост и същевременно ужасно чувство на безпомощност. Кръвта й бързо изтичаше, нямаше нито миг за губене. — Ще извикам линейка — понечи да стане той, но Ноел посегна и го сграбчи за ръката с учудваща сила. Дръпна го към себе си.

— Бебето на Лари е мъртво — промълви тя и по лицето й се разля прекрасна усмивка.

Екип от шест лекари се бори цели пет часа, за да спаси живота на Ноел. Диагнозата беше септично отравяне, перфорирана матка, отравяне на кръвта и шок. Лекарите бяха единодушни, че шансът да оживее е минимален. Но в шест часа вечерта опасността за живота й вече беше минала, а два дни по-късно тя седеше в леглото и можеше да говори. Израел дойде да я види.

— Всички лекари смятат за чудо, че остана жива, Ноел.

Тя поклати глава. Просто не й беше дошло времето.

Това беше първото й отмъщение спрямо Лари, ала то беше само началото. Предстоеше й още много работа. Твърде много. Ала най-напред трябваше да го намери. За това беше нужно време. Но щеше да успее.