Читателски коментари от Пеков

Много поучителна книга за всички българи, точно сега.

Една от първите книги в този жанр, които прочетох. Започнах с българските фантасти, защото бяха по достъпни на крехката ми възраст от 11,12 години и се радвам за това. Дилов баща, Мелконян, Вежинов, са много добър увод в жанра. В своята оригиналност, Иван Мариновски, е безподобен :). Техно фантастика, с екшън и криминални нюанси, пара психологически уклон, социално политическа есеистика, потенциал за поне десетина книги. За съжаление, книгата е само една и затова трябва да оценяваме още повече, колко усилия е струвало да излезе на бял свят. Мисля че смъртта на автора слага край на евентуално продължение, и съм скептичен към по горния пост от „роднина“. Все пак мога да ви подам една податка, за роднина на автора — много добър български китарист, с което не искам да кажа ,че трябва сега масово да започнем да притесняваме човека в родственото му наследство. Това си е вътре в семейството на автора, аз като фен и на фантастиката и на добрата музика мога само да бъда благодарен за вече реализираното.

Така и не успях да определя „Културата“ утопия или антиутопия е на човешкото галактическо общество. Че „Империята“ е жестоко и извратено творение на пирамидална извратена политическа система, която трябва да бъде унищожена е ясно, но алтернатива ли е лицето на " Културата", където изкуствените интелекти контролират изцяло материалната обезпеченост на галактическото човечество, и като последица, като естествена стъпка, чрез въвеждане на определени психологически стимули моделират поведението на дадена личност. Изобщо остава ли поле за изява на някаква свободна воля и творческа иновация на индивидуално ниво? Изобщо, не са ли хората превърнати в мравки разположени в изкуствен мравуняк наглеждан от изкуствен интелект?

Полифоничен, многостранен, разнороден, изобилно идеен Беър. Еволюционни трансхуманнистични идеи, социално футуристични теории, луди физически хипотези за поликвантови състояния на всемира, изобщо идеи, които могат само да се вземат и преповторят от други автори в 10,15 книги, примерно в стил сапунена космическа опера, както прави Peter F. Hamilton или дори Дейвид Брин. Автори като Беър изглежда изчерпват този жанр, всичко след тях изглежда като претоплена гозба. Жалко е да няма коментари, за неговите книги, които ще се четат и след скорошната кончина на автора преди по малко от година.

Има автори, които не можеш да ги отметнеш с чувството, че са по — разтегнали обема на книгата или да ти дойде на ум, че авторът вече се е изчерпал, и пише колкото да подържа финансовото си благополучие, например. Лем е от тези, с този явно, последен фантастичен труд, жанрово и буквално. Всяка страница е от значение. Пейзаж, герой, философска идея, и свръх наука от бъдещето, теория на военните игри, загадки, истории в историята, лабиринт в лабиринта на всяка страница, толкова много в толкова сбит формат на думите, че се чудиш как не кървят от всичко побрано в тях. Най вече оригиналност и бягство от клишето е номерът на всички майстори на истории и Лем в това си майсторство превръща множество фантасти в клиширани брошуровчици.

Образец за изпреварила времето си книга и то като научна фантастика, колкото и парадоксално да звучи. Едва напоследък започваме да настигаме, и все още предстои да се вземе решение за човешкия вид, относно проблематиката, която е така детайлно визуализирана от авторката още в края на 80 години.

Многолик Зелазни, тук е последната му стойностна книга явно, всъщност най доброто от естетична коледна точка.

Аз пък оставам с впечатление, че Азимов не е просто атеист, а че мрази религията. Стига до там, че да разруши Земята като средство за заличаване на всички мистични и религиозни земни култове явяващи се фундаментална пречка за свободното колонизиране на галактиката от човека. Явно предпочита масовото програмиране на стаден принцип да се изнесе във вселенски мащаб за човека, но какво фундаментално му пречеше Земята като митичен образ на прародина, освен вероятно като люлка на религиозни култове така характерни за човешката история тъй и не разбрах.

Сблъсъкът на съзнанието с реалността и неотменимостта на смъртта. Съзнанието ли определя битието или по типично руски обратното? Точно сънищата и виденията на вероятно изсънувания главен герой, са много по важни от повърхностната конкистадорска интрига, а въпросът живо ли е починалото преди 10 години куче, то ли е забравило, че е починало, или е живяло през цялото време в малко килерче с още по малка вратичка, е най съществен за този роман????

Почти, е ключова дума за тази книга. Почти шедьовър, почти добро колкото най доброто от Станислав Лем, примерно, почти оригинално представено, но не съвсем. Нагоре надолу като мастурбация, казва главният герой в един от многото почти ключови моменти на съспенса. Липсва просто завършен и консистентен стил на книгата, забелязва се някаква задъхана изшишна разпиляност в писателствуването, като например читателят прочитайки книгата разбита какво е Тя, но не му става ясна разликата между загадъчна или тайнствена и кое от двете ще да е Тя. Въпреки тази нерешима дилема, много добра книга.

Николай Райнов, разбира се, обърках името му с това на един от синовете му.

Четем Урсула, а Богомил Райнов сме забравили. Например тук присъстващата Княз и Чума. Урсула не е надскочила западния си англо нордически еснафски мироглед, колкото и да се увлича от източните философски заемки характерни за поколението и. Богомил е ерудит е сравнение с нея, той сякаш черпи директно от източника на познанието в т.н. магичен реализъм, сякаш описва сложна многопластова картина без да морализира за доброто и злото и тяхното преливане едно в друго и взаимно противодействие, защото там такива категории не съществуват. Само причинност и следствие.

Интересна книга за това какво става, когато група хора се превъплатят в боговете от Олимп за цяла планета.

Преди няколко дни прочетох края на тази книга и исках да напиша нещо за нея, защото книгата си заслужава внимание и обсъждане. Но ме беше срам, да съм първият, който си позволява коментар, все се надявах някой с повече литературно критичен капацитет да подаде тон за нещо като обмен на впечатления от книгата, не би дискусия. Какво би могъл да напише за тази книга литературен Профейн, искам да кажа профан като мен.

Да кажа хареса ми, четете я книгата, препоръчвам я, не мога. През цялото време сезерцавах страниците, така както се наблюдава верижна катастрофа между ТИР превозващ едър рогат добитък и автобус с туристи плюс още няколко автомобила, смачкани до непознаваемост, от прозореца на преминаващ покрай пътя влак. Знаеш че, гледката не е от най приятните, но отваряш широко очи и попиваш всичко което ти се предоставя пред взора; попилени стъкла и откъснати метални отломъци, внизани ламарини, животинските и човешки остатъци помежду огънатите железа, червения цвят на петна по асфалта и по зелената канавка; и влакът ти отминава. Разтърсваш глава, неспособен да отличиш в отминалата гледка живото от не живото. Даже не си сигурен, че има нещо живо останало в онзи преминал пред очите ти момент. Ето с такова усещане прочетох тази книга, кой препоръчва подобни книги?

Авторът го сравняват с други автори като референтни, и да виждам според скромните ми сравнителни литературни способности Кафка, Джойс, Вонегът, последният всъщност може би по-скоро последваща референция от Пинчън нататък. Мен някак си Валис на Филип Дик ме доведе до Пинчън, но до като четях V. през всички страници чувах жестокият луд смях на маркиз Дьо Сад. Не можех да се отърва от усещането, че това е новооткритото модерно чисто механистично описание на вселената, където природата е само фабрика, а човекът продукт тип примат, наричан още шебек, примерно, или Профейн. Трябваше да си припомня какъв е смисъла на романите на дьо Сад. Можели да открие нещо удовлетворяващо читателя в него и в Пинчън?

Едва ли не с последния абзац, преди леко излишен, просто за митологична украса според мен епилог от тази книга, получих някак неусетно своето удовлетворение, като читател тип профан. Ще споделя тук този последен абзац, а вие ако откриете нещо друго удовлетворяващо ви, ще ми е интересно да прочета:

„Когато излязоха на крайбрежната улица, тя, кой знае защо, неочаквано го хвана за ръката и побягна. Сградите в тази част на Валета все още не бяха възстановени, въпреки че от войната бяха изминали повече от единайсет години. Но улицата бе равна и чиста. Стиснал ръката на Бренда, с която се бе запознал предния ден, Профейн тичаше по улицата. Скоро, неочаквано и в пълна тишина, светлината във Валета угасна, на улицата и в къщите. Профейн и Бренда продължиха да тичат в нощта, внезапно станала мастилено черна, и само инерцията ги носеше към брега и края на Малта и заобикалящото я Средиземно море.“

Трябва да призная, че това ми е първият сблъсък с този автор. Реших да започна V и виждам допирни точки между двете книги. Да съм изпуснал много при първо четене ме подканя самият стил на писателя, така че мога призная за горният ми коментар, че е прибързан и повърхностен. След много хиляди страници по късно, ако не съм премахнат от потайна алтернативна комуникационна система, ще се обадя пак.

Най невероятното, е че фактологията, без любовната история в книгата е сравнително точна, като жизнен опит, дела и постижения на главния персонаж. И това е наистина невероятна история, напълно реална с всичкита си светлини и сенки. Все пак и до ден днешен индианците са си по тези планински земи.

Загадъчна символност, то от самата средностатистическа американска героиня няма да остане нищо. Нито един ред, нито един лист, към изобщо някаква история, нито допирателна до каквото и да е било, извън кулата от приказките, където са затворени неосъществените принцеси.

Двукилометрични изречения, описващи паническа параноя на изпаднала в нервна криза средностатистическа американска домакиня. Книгата я спасява хуморът, и безсрамните но интересни персонажи с които се сблъсква средностатистическата американска домакиня в нервен срив. Колкото и прозата да е усукана като макарон около вилица, посланието скача ясно и разбрано и те праска по зачетения нос, ако някой го забележи сред цялата параноична конспирация оплела дедуктивните способности на средностатистическата американка, а именно ако тази невероятна конспирация не бе натрапила своята загадъчна сим

Книгата въвежда читателите в алтернативен свят, огледало на реалния свят, който алтернативен свят се оглежда в роман за алтернативен свят, подобен на нашия, създаден, за да придаде по-голяма истинност или фиктивност на алтернативния свят, описан от автора, за да възприемем с по-голяма яснота реалността1 в която живеем. ???? Животът погледнат през няколко подредени едно пред друго замъглени огледала. Разбирам объркването на някои читатели относно тази книга. Приемете, че не е за всяка глава.

Иначе в нея има всичко; източен философски мироглед в сблъсък с неумолимите капиталистическо-търговски нрави и загубата на ценности в човека на изгряващото слънце, краен човеко омразен нацистки фанатизъм на немците стремящи се да изядат Бог, дребната англосаксонска буржоазна душица на антикваря, надмогнал еснафските си предразсъдъци в края на краищата, еврейският комплекс за вина, активната политическа позиция срещу злото, макар да е ясно, че равновесието на силите винаги е в полза на последното.

Книгата за мен е психологически и философски съспенс, отколкото научна фантастика. Шедьовър, особено, ако четете добре в оригинал.

Следва спойлер. Деиствието започва в корпоративния свят, в търговски конгломерат занимаващ се с една легална и една нелегална търговия. Предмети и наркотици, отношения с ООН управата като игра на котка и мишка, в сенките на легалното и нелегалното. Масова пропаганда и наети специалисти гадатели на бъдещето прогнозиращи кои предмети ще са добре продавани за минимизация в куклената къща, където наркотиците пренасят лишените от земни условия и удобства експлоатирани колонисти в слънчевата система, пращани полу насилствено по патриотични причини. Земята е свръх загрята.

До тук добре, докато не се завръща от междузвездното пространство основния конкурент, с чисто нов наркотик, който не само обещава безсмъртие, но и го доставя, моделирайки напълно света в който попадаш като там времето е спряло ти си бог.

И ето я психологическата страна, защо когато реалността е неудовлетворяваща, така лесно посягаме към средства за бягство в нова такава. Какво търсим и намираме там? С първият наркотик отваряме врата към реализация на отказаните ни желания от истинската реалност и освен това споделяме кукленския Аватар с другите дрогирани съзнания. Какво по хубаво от реализирани и споделени желания. Вторият наркотик ти позволява обаче пълна власт над времето и целият свят. Пълен триумф на егото ти превърнало се в свръх его. Проблемът е, че като Бог ти осъзнаваш божествената парадигма — в този свят ти си абсолютно сам, в реалност създадена за теб от междузвезден разум, обсебил завърналият се бизнесмен тръгнал да осъществява търговски контакти с близката междузвездна цивилизация. Това същество всъщност е еманацията на свръх разум, също толкова само и изолирано, колкото са неговите светове създавани от наркотика за всеки отделен индивид. В определен момент човек и свръх егото му се проникват взаимно, като едно божествено проклятие, символ на грехопадението но с обратен знак- пълното подчинение от междузвездният свръх разум.

Краят на книгата стои във въпроса как можем да бъдем чисти, просто хора, които приемаме и доброто и злото в себе си.