Читателски коментари от Пеков

Голям смях, и иронично и проникновено. Напомня ми за Майкъл Джексън, който си избелваше кожата, само и само да прилича на бял.

Книгата е добре стилно написана, но не мога да възприема идеята за църквата като пазител на знанието и мотор на прогреса, въпреки грешната саморазрушителна сила на човешкото себеутвърждение до степен на католици в космоса да са единствената надежда на човешката раса да оцелее във вселената. Никъде в човешката история църквата не е играла подобна роля, точно обратното. Нищо чудно, че опитвайки да напише продължение авторът се е самоубил.

Мащабен във времето няколко хилядолетен епос за планета напомняща миналото на земята. Водачите на повествуванието са хората поставени в различните епохи и условия. Всички те опитват от невинността на съзиданието, познават греха, бунтът той бъде отхвърлен, опитът да наложат своите сващания и правила на една неподатлива и нехаеща природна среда със свои неумолими закони и цикличност. В края на трилогията ни се подсказва, че човекът на Хеликония ще упорства до краен предел в своят стремеж да наложи себе си над постигнатото природно равновесие в резултат на двуслънчевата система, между два много дълги периоди на климатични крайности, с двете доминиращи раси в различните периоди. Идеята за хеликонският вирус намаляващ на половина циклично популацията, и подготвяща я да посрещне новите климатични крайности също е много добра идея за скритите сили на природните равновесни процеси. Книгите не са за всеки, това не е приказно фентъзи.

Мъчителеният процес на трансформация, винаги е съпътстван от отказ на определящи за индивид и вид характеристики. Миналата опитност, старите заучени рефлекси, основните базисни представи на себепознание, при условия налагащи трансформация, отпадат. Крайният резултат е новото равновесие със всичко заобикалящо, нова опитност, ново себепознание. За това е тази книга, за трансформацията, и за това какво губиш при нея и какво в резултат печелиш.

Съвременен класически шедьовър за мен. Тук са и деветте кръга на ада, и пътят от него нагоре към боговете на вечно любопитната душа за самата себе си. Тук са всички сковаващи мисълта и полета на духа условности на материята, обществено социално устройствени заблуди, фанатизма на вярата до нихилизма на отричането. Трябва да се премине през всичко това, дори ако в края стигаш до богоубийство за да намериш истината за себе си.

Книгата по удачно би трябвало да се озаглави „пиянството на Коска“. Далеч по интересен персонаж от Монца, прилича ми на средновековно копие на Джак Спароу.

С този цитат мога да обобщя цялата идея на книгата: „Да, Феро. Властта дава право на всичко. Това е моят първи закон и моят последен. Това е единственият закон, който признавам.“ Мога да добавя още, че в един пародийно — епичен стил се показва нагледно на читателя, че властта привидно е привилегия изключително само на идиоти, но реално принадлежи единствено на изроди. Който не е идиот или изруд не представлява интерес за значим персонаж в тази трилогия. Колкото за самите персонажи, те имат само и единствено псевдо развитие през трите книги, тоест няма реално развитие при нито един от тях, те приключват трилогията точно такива каквито са я и започнали. Това е трагично може би за самите персонажи, да не могат да надградят нищо в описанието си, от всичките изживяни перипетии, но за самата трилогия е донякъде плоско и плитко.

От друга страна страшно много се забавлявах и се смях при четенето. Този автор е „Тъмната половина“ на Тери Пратчет. Приятна изненада си е главният герой да е изгърбен сакатлък садист с избити зъби и без пръсти на краката. Баш боеца на сагата да трепе всички наред и свои и чужди в разгара на битките и после да се прави на неразбран какви ги е вършил. Магьосника да плешив патологичен лъжец. Най готината мацка в книгата е абортирала алкохоличка. Смях се с сълзи на нелепата романтика в книгите : хъхъхъ и ссс сссс на Логън и Феро, или как бъдещия крал Джисал, романтично влюбен, оправя на масата на задна пияната си възлюбена, върхът бе да прочета как същата масажира разкъсаното бедро на Глокта, докато той се е посрал в леглото си.

Забавна книга, с готини моменти, но няма особена дълбочина в повествованието.

Прилича на поетична християнска притча изразена чрез методите на черен шпионски трилър. Стилно написано, почти като епична поема, като под повърхността на трилър похвата риториката е за християнските ценности удавени в бруталната реалност на крайна жестокост и тленност. Разбира се християнските ценности се налагат като общочовешки и незаличими в края на романа.

Универсално революционно ръководство с ярки, пълнокръвни персонажи, готови на всичко — от дребни увъртания, през колосални кампании лъжливи новини до проливане на реки от кръв, единствено в името на свободата … Тя свободата разбира се, не излиза точно както трябва, но пък революцията си заслужава сама по себе си. Напред другари!

Най-голямото достойнство на първата книга в поредицата Хиперион е разнообразието и живостта на персонажите и техните истории. Разнообразие като палитра цветове на художник канещ се да обрисува сложен и богат пейзаж. Дори стилово различните разкази на поклонниците са диференцирани, което опълнокръвява техните протагонисти. Различните жанрови похвати обогатяват и ново създадената вселена на Хиперион с болезнена реалистичност.