Читателски коментари

За руските лагери е писано много. И трябва. От Солженицин, Варлам Шаламов и чуждестранни автори. Прочетете книгата на Мартин Еймс „Дом за свиждане“. Обаче надали голяма част от коментиращите знаят, че и в САЩ е имало лагери.След японското нападение над Пърл Харбър Америка заклеймява японците, живеещи на нейна територия, като „риск за сигурността“ и са арестувани и изпратени в лагери. Но в САЩ избягват да говорят за това. Още на следващия ден САЩ обявяват война на Япония . През февруари 1942 тогавашният президент Франклин Делано Рузвелт подписва декрет, по силата на който над 120.000 души биват затворени в лагери против волята им. Само една пета от тях са родени в Япония. Останалите са второ или трето поколение японски мигранти. И нито един американски автор не си позволил да пише за това. /поне аз не съм срещал до сега/ Единствено Исабел Алиенде- чилийка, която сега живее в щатите в книгата си „Японския любовник“ повдига завесета на проблема. Част от „лагерниците японци“ които са хора на честта се записват доброволци и от тях и други чужденци е сформиран „полк 500“, който е изпратен в Европа и се е сръжавал на най-горещите точки. Голяма част са загинали, а много от тях и живите са получили ордени за храброст. Така, че и американците имат трески за дялане.

Добре написан любовен роман.

Да, прав сте за детайлите. Но същността остава и тя не е в полза на Вашата теза. В края на живота си Солженицин е великоруски шовинист, който вижда в разрешеното (от Русия) самоопределение на някои народи средство за влияние (на Русия) върху същите тези народи. Точно това се разиграва вече близо 150 години в нашата история. И е знаково, че Солженицин припозна тъкмо Путин като възможен реализатор на тази идея — в противовес на „разлагащия се Запад“, разбира се.

Впрочем, привет от 2023 година, от ден 400 и някой си на „специалната военна операция“ на Путин! Днес Дугин е никой, Украйна се бори за себе си и за нас, а аз се питам — ако беше жив Солженицин, от коя страна на барикадата щеше да застане?

Лично аз смятам, че щеше да застане против „разлагащия се Запад“ и народите, които искат да се присъединят към него. Чак такъв либерализъм от противник на либерализма не очаквам.

Не бях особено очарована. Напомни ми за американски филм направен по класическо руско произведение

Леле леле леле

След като прочетох „Краят на кръга“ от Том Егеланд спрях да чета Дан Браун. Ето защо.Романът „Краят на кръга“ е публикуван през 2001 г. Две години по-късно критици и читатели ще открият удивителните прилики между „Краят на кръга“ и световния бестселър „Шифърът на Леонардо“ (издаден през 2003 г.). Не липсват и намеци за плагиатство заради сходствата в сюжета и главния герой. Самият Том Егеланд се дистанцира от това: „Краят на кръга“ е просто добра литература.

Сходството между двата романа е почти 60%. И в единият и другия роман има герой албинос и много други прилики. Чак пък такава случайност.

Книгата е великолепна.Хареса ми поставянето на морални дилеми. Страшно ми хареса края на книгата: " един свят без истина "

Наистина приятна и четивна, лек сюжет, без кой знае какви драматизми :)

Много емоционална и поучителна книга.Хареса ми .

Имате право, а и доста хора са на Вашето мнение. Аз също считам, че много от нашумелите автори на трилъри (макар и да са хора в зряла възраст) нямат никакъв житейски опит да пишат в този жанр. Разбира се, комбинацията от агресивния маркетинг и ниските критерии на читателите е решаваща за успеха на дадена книга като търговски продукт.

Прочетох я, но не съм впечатлена особено. Историята е твърде клиширана: луда любов; обсебено поведение; привидно добро момиче, игнориращо лошото момче, но влюбено в него; сватба на деветнадесет във Вегас… и др. Диалозите са написани добре, но в никакъв случай (според мен) майсторски.

Напомня ми за описание на тийнейджърските американски предавания, а не на роман. Това е субективно мение.

Девойка е обобщено понятие за човек без житейски опит в темите за която пише, затова на места е твърде осезаема разликата. Това съм имал в предвид, не съм знаел за съавторство то, просто усетих разликата. Подобна разлика намирам и при Чайлд.

Надали

Ако под „девойка“ имате предвид Александра Андорил (дамската половинка на дуета „Ларш Кеплер“), то тя е била на 44г., когато е написана книгата.

До средата беше добре, следваща половина бе толкова елементарна че прескачах редовете. Мисля че втората част е писана от девойка като съавтор, историята е нереална. Чиста загуба на време.

Много приятна кнга

Това е най-увлекателната книга, която съм чела през живота си! Много ми хареса и ще прочета, и други книги на авторката!

Съдбата на една , изключителна , всеотдайна ,жена и майка . Жадуваща за знание . Това е книга , която оставя дълбоки следи след прочитане .

Прочетох няколко книги на тази авторка и по принцип доста ми харесват, интересни сюжети, макар и глупостта на героите отвреме навреме. Обаче главните мъжки роли са склонни към насилие и в тази книга това определено ми развали удоволствието към края. Насилие не непременно физическо, по-скоро жестоко отношение. И после героините се женят за тях и прощават и… Може би защото в другите книги, които прочетох самите героини вършеха по някоя и друга глупост, с която да злепостяват възлюбените си и с която да си го изпросят, та имаше равновесие, но в тази книга пък героинята съвсем не заслужаваше. Другият минус на тази книга, е че има само две еротични сцени и първата е толкова претупана, че не се разбира напълно какво се случва, а втората е след твърде унизителното отношение на главния герой и опрощаването му от героинята, което съвсем ми развали удовоствието. Но ми остана още една книга от поредицата, та ще прочета и нея. И разбира се, клишето с издраните мъжки рамене по време на секс…

Що ако беше купил книгата навярно щеше да имаш друго мнение ……………