Шърли Бъзби
Любовта на черния конник (8)

ГЛАВА ОСМА

Сара винаги се чудеше как в следващите няколко мига успя да запази приличие. С нарастващ гняв тя слушаше невинното бъбрене на господин Хендерсън — колко прекрасно било, че Янси се е върнал и е намерил толкова щедро решение на проблема. Без да усеща яда, който витаеше във въздуха, господин Хендерсън продължаваше да бърбори как добре са се наредили нещата и колко доволен би бил Сам от това, че Янси е предложил на Сара гостоприемство и колко сигурна вероятно се чувства Сара с мъж до себе си, който да я закриля. Просто великолепно! Сара го слуша известно време, като непрестанно усещаше погледа на Янси върху себе си — той я наблюдаваше отблизо, с израз на мрачно забавление на матовото си лице. Най-накрая тя не издържа и деликатно, но твърдо подкани господин Хендерсън да си върви.

Янси се надигна с ленива грация да го изпрати и Сара меко го помоли:

— Моля те, върни се след като изпратиш господин Хендерсън. — Очите й яростно святкаха и въпреки усилията си тя не успя да скрие острите нотки в гласа си, когато добави: — Имаме да говорим за толкова много неща!

Янси подигравателно й се усмихна.

— По-късно, chica — нали ще тръгнем за дел Сол веднага щом уредим нещата, така че имам много работа.

Господин Хендерсън ги наблюдаваше с благ поглед и Сара сдържа гневните думи, които й бяха на езика.

— Мисля, че ще е по-добре да поговорим преди това.

В това време на прага изникна Ан.

— О, господин Хендерсън! Това сте вие! Пеги каза, че е пристигнал някой, но не знаеше кой — лъчезарно се усмихна тя на адвоката и продължи: — Имате ли някакви новини за нас?

Естествено, господин Хендерсън трябваше отново да разкаже всичко отначало, но едва свършил, Ан погледна с разбиране Янси и Сара.

— Божествено! — възкликна тя. — От години искам да посетя дел Сол, още повече че последния път, когато го видях, беше толкова занемарен. — Тя погледна приветливо Янси. — Сам често казваше, че си направил много подобрения в имението. Толкова е щедро от твоя страна, че ще ни приютиш, докато Каза Палома стане обитаема. Не мога да изразя колко сме ти благодарни двамата със съпруга ми за това чудесно решение! Страх ни беше да отидем в Каза Палома без да знаем какво ще заварим там.

Лицето на Янси изразяваше безкрайно удивление и той тъкмо се канеше категорично да я изведе от заблуждението, че поканата му се отнася и за тях, но Ан го изпревари.

— О, това преместване ще бъде като балсам за бедния Том. Уверена съм, че щом престане да се безпокои за несигурното бъдеще, състоянието му значително ще се подобри. Толкова си мил с нас, Янси — Сам би се гордял с теб! Толкова е вълнуващо, че членовете на нашето малко семейство така си помагат! — Тя целуна леко Янси по бузата и промълви: — Извинете ме, трябва да кажа новината на Том.

Тя изчезна, шумолейки с широката си черна пола, а Янси, който изглеждаше като ударен от гръм, я изпрати с объркан поглед. Той се опомни чак когато господин Хендерсън вече му стискаше ръката и го уверяваше, че е чудесен човек, който се грижи за голямото си семейство. Погледна объркано Сара, а тя го съжали — все пак много добре знаеше с какъв талант Ан манипулира хората за своя полза — и отиде да изпрати словоохотливия господин Хендерсън до вратата.

След като адвокатът се запъти към града с прекрасната новина, че младият Янси не е такъв негодник — независимо от слуховете, които се носеха за него — Сара бавно се обърна към Янси. На розовите й устни се бе появила лукава усмивка.

— Може би това обяснява защо семейство Шелдрейк още живеят в Магнолия Гроув — хитро отбеляза тя.

Враждебността помежду им за момент бе изчезнала и Янси унило се засмя.

— Тя толкова прилича на Маргарет, когато, преследва собствените си цели, нали?

— Да, наистина — сухо се съгласи Сара.

В този момент се появи Бартоломю и сърдито я смъмри.

— Ето къде сте била! Навсякъде ви търся! Обядът отдавна мина и Танси казва веднага да слезете да хапнете от пилето и кюфтетата, които е приготвила специално за вас.

Сара беше свикнала с покровителствения тон на Бартоломю, но й се искаше да не го беше показал точно в този момент. Тя се изчерви и се почувства като дванадесетгодишно момиченце.

— Господин Хендерсън ме забави — примирено отвърна тя. — Ей сега идвам. — Тя се намръщи на развеселения поглед на Янси и мрачно добави: — А ти не бързай да се поздравяваш с победата! Веднага след като се наобядвам, ще те чакам в кабинета на Сам. Все още имаме много неща за обсъждане.

Янси замислено поглади брадата си.

— Скъпа, казах ти вече, че този следобед съм зает. Но не се тревожи, ще намерим време да поговорим — усмихна й се меко той и си тръгна.

Сара го наблюдаваше как се отдалечава, а в мислите й цареше смут. Тя не знаеше как беше успял, но за по-малко от двадесет и четири часа той без усилие взе под свой контрол живота й. Това беше недопустимо! Тя трябва да си възвърне загубеното без да чака нито секунда повече!

— Как смееш така да си тръгваш! — извика тя след него, а в гласа й се усетиха и гняв, и страх. — Не съм свършила! И ще ти напомня, че Магнолия Гроув все още не е твоя — независимо колко щедро е предложението ти, аз може и да не го приема!

Янси се обърна към нея с непроницаемо изражение в златистокафявите очи.

— Какво означава това? — попита леко заплашително той. — Няма да приемеш предложението ми, така ли?

— Не, не е така. С удоволствие ще приема предложението за Магнолия Гроув — не можеш да си представиш колко се радвам, че ще се отърва от нея — хладно отвърна Сара. После си каза, че след като той не й оставя никаква възможност за разговор, трябва да решат нещата на място и продължи: — Но не може и дума да става да се преместя в дел Сол!

Нещо заплашително проблесна в очите му и той пристъпи към нея. Сара си помисли, че я грози голяма опасност, но Бартоломю деликатно се закашля и това спря Янси.

— Смятам, че трябва да продължите този разговор насаме… и след като Сара се нахрани — извинително промърмори той.

Погледна многозначително Янси и той се отпусна и вдигна рамене с безразличие.

Този път Сара беше признателна на Бартоломю за намесата. Тя мина надменно покрай Янси и с високомерие изрече:

— Всъщност, няма какво повече да говорим. Аз няма да дойда в дел Сол и това е последната ми дума!

Янси я хвана за ръката и я обърна към себе си.

— Смятах да уредя нещата деликатно, но ти не ми даваш никаква възможност, chica!

Сара трепна, но вирна брадичката си.

— Мислиш, че нещата ще стават така, както ти искаш и докато аз безропотно се съгласявам, всичко ще е наред за теб! — Гърдите й се повдигнаха развълнувано и тя извика: — Няма да отида в дел Сол — отивам в Каза Палома и ти не можеш да ме спреш!

Той сви устни и беше ясно, че едва се сдържа да не избухне.

— Не трябва така да ме предизвикваш, скъпа… а когато си слагаш главата в устата на лъва, трябва да си готова за последствията!

Той отблъсна ръката й и се отдалечи. Видимо разстроена от обрата на нещата, Сара нервно потриваше ръце.

— Знаете ли — започна внимателно Бартоломю — Янси е свикнал да урежда нещата в своя полза. От край време съм забелязал, че понякога действа без да мисли за последствията, но когато дипломатично му се посочи, че е прибързан или прекалено властен в решенията си, обикновено се съгласява. Трябва също да ви кажа, че най-сигурният начин да го накарате да се запъне като магаре на мост е да го предизвикате, точно както направихте преди малко — косо я погледна той.

— Е, това хич не е добре! — отвърна Сара. — Няма да му позволя да се меси в живота ми и да го прекроява както му изнася! Освен това не мога да разбера защо иска да отида в дел Сол, след като отношението му към мен е такова. Каквото и да казва, не е направил поканата само от любезност. А сега, ако нямаш нищо против, ще сляза в кухнята да опитам деликатесите на Танси.

По загадъчните пътища на големите домакинства вестта, че Янси е предложил на Сара да изкупи частта й от Магнолия Гроув и да се премести в дел Сол, се бе разнесла и достигнала до всички заинтересовани обитатели. Докато ядеше вкусното пиле и кюфтетата, Сара трябваше да изслуша развълнуваното бъбрене на Пеги, Танси, Ной и жена му Мерси, които също бяха в кухнята. Вътрешно кипеше, но не казваше нищо. Докато не бе уредила нещата с Янси, нямаше смисъл да убеждава останалите, че по-скоро ще умре от глад, но няма да отиде в дел Сол. Храната засядаше в гърлото й и след като хапна малко, тя бутна настрана почти пълната чиния и излезе от кухнята, без да обръща внимание на упреците на Танси.

Опасяваше се, че в къщата я причакват Ан или Том и затова реши да се разходи до малкия поток, който течеше зад кухнята. Там беше приятно, а големите дъбове и магнолиите правеха мястото да изглежда като сенчеста райска градина под почти тропическото априлско слънце. Тя вдишваше дълбоко прохладния въздух и безцелно вървеше покрай бълбукащото поточе, замислена за нещата, които се бяха случили сутринта и за бъдещето, което я очакваше.

Толкова бе потънала в мислите си, че не забеляза колко далече е отишла, докато не я стресна тихо шумолене в къпиновите храсти. В този район на Тексас имаше много плантации и въпреки това на хиляди акри се простираше дива пустош, като само обработваемата земя и тази около сградите беше в някаква степен култивирана. Сара неспокойно се огледа наоколо — само къпинови храсти, орлови нокти и диви лози, увити около големите дървета — и в главата й се мярнаха образите на гърмящи змии, мечки и пуми. Тя реши да се върне обратно.

Нещо пак изшумоля, този път по-близо и по гърба й полазиха тръпки. Тя се огледа наоколо и ускори ход по посока на къщата. Вече почти тичаше, когато зави зад една издатина и спря рязко — срещу нея идваше Хайръм с мрачно лице. Той се спусна към нея и намръщено я попита:

— Вярно ли е това? Че Янси изкупува вашата част и ние ще се преместим в дел Сол?

Сара толкова му се зарадва, че не се обиди от тона му.

— Не! Аз няма да отида в дел Сол! Янси си е въобразил, но скоро ще разбере истината.

Красивите черти на Хайръм се отпуснаха от напрежението.

— Мотивите ми да дойда при вас са изцяло егоистични — страхувах се, че ще ме уволните.

— Не се тревожи, Хайръм! Обещах ти, че ще дойдеш с нас в Каза Палома. — Усмихна му се Сара. — Нали говорихме, че ще ми помагаш в отглеждането на животните? Че ще ръководиш работата?

— Ако Янси позволи — горчиво отвърна той. — Той ме ненавижда и няма да се спре пред нищо, докато не ме изгони.

Сара въздъхна. Тя не беше в настроение да успокоява Хайръм и не искаше да приказват пак за Янси Кантрел!

— Не се безпокой за това какво мисли Янси — меко каза тя. — Не той, а аз ще управлявам Каза Палома!

— Пак ви повтарям — ако Янси ви позволи! Той се закле, че ще убие Маргарет, но няма да я пусне там. — Хайръм изведнъж сграбчи ръката й и здраво я стисна. Погледна я пламенно и продължи: — Вижте какво стана с Маргарет — той я уби! Мислите ли, че спокойно ще ви остави да вземете Каза Палома? А ако успее да ви примами в дел Сол — какви шансове ще имате тогава? — Ръката му болезнено се вкопчи в нейната. — Не му вярвайте, колкото и чаровен и любезен да изглежда! Не искам той да ви нарани и… и… — Пред смаяния поглед на Сара той се свлече на колене и започна отчаяно да целува ръката й, която държеше в своята. — Сара, Сара, трябва да разберете чувствата ми! — пламенно възкликна той и я погледна в очите. — Опитах се да ги скрия — знам, че е много скоро след смъртта на Сам, но присъствието на Янси ме подтиква да говоря! — Той си пое дълбоко дъх и забързано изрече: — Аз винаги съм ви обичал, още от началото — омъжете се за мен! Нека да застана между вас и Янси Кантрел!

— О, Хайръм — измъчено промълви Сара, като се опитваше да изтръгне ръката си и си мислеше колко ще е добре, ако можеше да се изпари като дим от това място. — О, недей… Ти не знаеш какво говориш! Сега си разстроен, но като размислиш, ще видиш…

Нищо не можеше да спре Хайръм, даже и това, че възлюблената му не изглеждаше никак очарована от предложението. Той се надигна и я прегърна.

— Знам, че не мога да се надявам да ме обикнете както аз обичам вас, но Сара, мила, дайте ми шанс!

Той страстно притисна устни до нейните и Сара се почувства неловко както никога в живота си. Допирът на устните му я накара да потръпне от погнуса. Тя имаше нужда от помощта на Хайръм за да осъществи плановете си за Каза Палома, но не на такава цена! Не искаше да наранява чувствата му, но нямаше намерение да търпи нежеланите му домогвания. Беше извърнала лице настрана, така че нетърпеливите му устни докосваха само страните й и се мъчеше да се отскубне от ръцете му с възможно най-малко борба.

За Янси, който се задаваше оттам, откъдето беше дошъл Хайръм, нещата изглеждаха по съвсем друг начин. Той достигна с два скока до тях и с яростно ръмжене ги отхвърли един от друг. С властно движение блъсна Хайръм на земята, като едва не му изкара въздуха. После обгърна Сара здраво с едната си ръка, докато с другата светкавично измъкна револвер и насочи дългата му цев към смаяния Хайръм.

Хайръм бавно се изправи като не сваляше очи от него.

— Защо не попитаме Сара дали й е приятно да я докосвам? — дръзко изрече той, стиснал юмруци.

За миг Сара помисли, че Янси ще го застреля и с ясното съзнание, че трябва да предотврати ужасната трагедия, се намеси рязко:

— И двамата спрете! Аз не съм кокал, за когото да се карате като две бесни кучета! — После погледна изразително Хайръм и му каза по-спокойно: — Всичко е наред. Сама ще се оправя. — После се усмихна несигурно и добави: — Моля те, Хайръм, не създавай затруднения — върни се в къщата.

Той видимо не беше доволен, но хвърли поглед на револвера в ръката на Янси и кимна леко.

— Ще поговорим по-късно — напрегнато произнесе той.

— Съмнявам се! — рязко вметна Янси.

— Ще видим! — предизвикателно изсъска през рамо Хайръм със зъл блясък в очите. — Ако свалите пищова, ще видим колко смел сте в действителност.

— Хайръм! Моля те! — извика ядосано Сара. — Върви си!

Обръщайки гръб на Янси, той втренчено я погледна.

— Само защото вие ми го казвате — меко отвърна той и с отдалечи.

Сара го изпрати със завистлив поглед, защото Янси продължаваше да я държи здраво в ръцете си като своя пленница. Тя не мислеше, че ще се измъкне толкова лесно, въпреки че поведението й не оправдаваше такава намеса от негова страна. Първоначалната й изненада от станалото се изпари и тя реши, че Янси е постъпил несправедливо. Той нямаше право да действа така, независимо дали тя искаше Хайръм да я целува или не. С всяка секунда тя се вбесяваше все повече; най-накрая успя да освободи китката си и несъзнателно я разтърка там, където Янси се беше вкопчил в нежната кожа.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Как можеш така да се отнасяш с Хайръм! — троснато попита тя, а зелените й очи блестяха гневно.

Янси я погледна свирепо и тя инстинктивно отстъпи крачка назад, уплашена от мълниите, които хвърляха очите му. В изражението му имаше нещо толкова злокобно, че тя смутено реши, че инстинктите й са я излъгали и че основателно трябва да се страхува за живота си.

Част от тези мисли сигурно се бяха изписали на лицето й, защото след миг яростта на израза му се стопи. Той върна пистолета обратно в кобура и спокойно отбеляза:

— На твое място бих се тревожил повече за себе си, а не за Хайръм!

— Защо? — храбро отвърна Сара. — Не съм направила нищо лошо! За разлика от теб! Ти скочи върху нас и заплаши Хайръм. Как ще обясниш постъпката си?

Янси здраво я хвана за ръката и я поведе обратно към къщата.

— Да кажем, че защитавах интересите си.

— „Защитавах интересите си“! — ядосано извика Сара. — Какво имаш предвид?

Янси я погледна насмешливо.

— Мисля, че знаеш много добре какво имам предвид! — И за нейна изненада той с внезапно движение я привлече към себе си и я целуна.

Целувката му беше властна и Сара усети, че я обхваща познатото замайващо вълнение от допира на устните му, но една част от нея се учудваше колко различна бе реакцията й, когато Хайръм се опита да я целуне. Устните на Янси бяха горещи и търсещи; зъбите му жадно хапеха устните й като я изкушаваха, но и властно настояваха да ги разтвори. Той беше много умел, но Сара упорито се съпротивляваше на предателското желание, което замъгляваше чувствата й. Тя го отблъсна и язвително подхвърли:

— Това ли е единствения ти отговор на всички въпроси? Целувка?

Усмивка повдигна ъгълчетата на устните му.

— Ти можеш ли да измислиш по-добър?

— Със сигурност… — разпалено започна тя, обзета от негодувание към закачливия му тон.

Устните на Янси прекъснаха острите думи и въпреки че тя се съпротивляваше, той я целуна страстно с доволно стенание. Когато откъсна устни от нейните, той я погледна с непознато за нея вълнение.

— Ти си моя! — дрезгаво промълви той. — И си спомни за това, когато Хайръм или който и да било друг се опита да те докосне! Не искам моята жена да подхранва домогванията на чужди мъже.

Гръдта на Сара се повдигна от възмущение и прекрасното й лице се порозовя от гняв.

— Аз не съм твоя собственост! Откъде ти дойде абсурдната идея да предявяваш претенции към мен и към чувствата ми — просто не мога да разбера!

Светкавично променил настроението си, Янси се отпусна и произнесе насмешливо:

— Какво, скъпа, забрави ли? Според твоята идея и завещанието на Сам ние трябва да си имаме бебе, може би две или три! Това обяснява „претенциите“, които имам към теб, нали? Съгласи се, че не мога да стоя настрана и да гледам как те омайват други мъже.

— О, спри! — вбесено извика Сара. — Имаш някаква болна фикс идея за Каза Палома и е време да си я избиеш от главата! Твоите предци може да са живели там, но това е само земя и аз нямам намерение да се превръщам в кобила за разплод, само за да можеш да задоволиш амбициите си! — Тя го гледаше ядосано, без да съзнава колко е привлекателна с кичурите меднозлатиста коса, които се бяха изплъзнали от стегнатите плитки, завити отстрани на главата й.

Със загадъчно изражение Янси отново леко я привлече към себе си. Обидно лесно преодоля съпротивата й и възбуждащо докосна с устните си нейните.

— Сигурна ли си, amiga, че само земята ме изкушава?

Тя го погледна удивено. Тогава той я целуна и устните му уверено и настойчиво се помъчиха да я въвлекат във вихъра на желанието, но тя мрачно се изтръгна от ръцете му. Взря се в матовото му лице и промълви:

— Какво означава това? Ако не е заради земята, то защо ще си толкова… толкова… — тя не намираше думи и безпомощно го гледаше.

Той прокара безгрижно пръст по бузата й.

— Ти си умна жена… — прошепна той. — Убеден съм, че ако помислиш малко, ще намериш отговор.

Той се обърна и си тръгна, но тя беше решена да получи ясен отговор.

— Янси Кантрел, веднага се върни! — властно му нареди тя. — Не си отивай — не сме си свършили разговора!

Янси я погледна през рамо с вбесяваща самодоволна усмивка.

— Но, мила, аз казах по въпроса всичко, което имах!

Това беше прекалено и с доста свирепо за такова фино създание ръмжене тя сграбчи в ръка черните си поли и се спусна след него. Настигна го и започна да удря с юмруци широкия му мускулест гръб.

— Никога повече — извика тя, останала почти без дъх от усилията и от гняв — не си отивай така!

Смеейки се, Янси се обърна и хвана малките й юмручета.

— Каква пламенна малка тигрица можеш да бъдеш — каза й той полунасмешливо, полувъзхитено и очите му заблестяха с мека светлина, която накара сърцето й да спре.

Той престана да се смее и те се взираха един в друг като хипнотизирани. Можеха да останат така безкрайно, загледани очи в очи, но изведнъж прокънтя гласът на Том Шелдрейк и прекъсна магията, която ги бе обгърнала.

— Янси! Янси! Трябва да говоря с теб — викаше високо Том. Янси пусна Сара и погледна в посоката на гласа. Той не беше виждал Том, откакто се беше върнал и с огромно усилие на волята успя да скрие удивлението си от промените в него.

Годините и войната бяха взели своето от Томас Шелдрейк. От войната се беше върнал пречупен и съсипан. Повлияли му бяха не само ужасните рани, но и гледките, и звуците на битките. Беше загубил здравината на нервите си, както и някогашния си момчешки чар. Изглеждаше доста по-възрастен от своите четиридесет и две години, а от някога гъстата му светлокестенява коса бяха останали оредели, провиснали кичури. Кафявите му очи, които едно време усмихнато блестяха, сега бяха безизразни и потъмнели и той като че ли целият се беше смалил, беше станал стар човек. Никак не приличаше на сърдечния, откровен и красив мъж, какъвто беше когато Янси го бе видял за последен път. Том носеше неподвижната си ръка на черна превръзка и Янси, който не беше настроен много любезно към него, изведнъж изпита болезнено съжаление. Том Шелдрейк бе загубил всичко — богатството си, дома си, тялото си — и Янси се засрами от първоначалното си отношение към семейството му.

Запъти се към възрастния човек със сърдечна усмивка, стисна ръката му и непохватно произнесе:

— Е, Том, ето че отново се срещаме!

В очите на Том проблесна искрица и той разтърси ръката на Янси с предишната си сърдечност.

— Наистина! Наистина! И искам да ти благодаря за щедростта! Ан ми каза за любезната ти покана. Не отричам, че имах много резерви към преместването в Каза Палома, но сега, когато ти си насреща, мога да съм спокоен.

Разкъсвана между гнева и примирението, Сара наблюдаваше двамата мъже как се отдалечават към къщата с глави, наведени един към друг. Тя обезсърчено сви устни. Нямаше нищо да спечели, ако се опиташе сега да продължи спора с Янси. Трябваше само да си държи езика зад зъбите, докато останат насаме и тогава да му даде да разбере, че няма да отиде в дел Сол и да му позволи да командва живота й и ако иска, да вземе двамата Шелдрейк, но не и нея! Тя неочаквано се засмя. Почти съжали Янси — сигурно още му се виеше свят от безочливия начин, по който Ан извъртя нещата, а сега, след като видя Том Шелдрейк, той нямаше да оттегли поканата си, въпреки гнева към Ан.

Симпатията й към Янси обаче скоро се изпари. Няколко минути след като двамата мъже изчезнаха по посока на порутените конюшни, тя стигна до къщата и намери там всичко в безпорядък. Бартоломю, Танси и Пеги усърдно сваляха от стените и последните останали картини и украси, а в преддверието купчината от мебели и вещи от домакинството постоянно нарастваше.

— Какво правите? — объркано попита тя, без да сваля поглед от щъкащите насам-натам прислужници.

— О, просто приготвяме нещата за опаковане — отвърна Бартоломю, нарамил едно огледало с позлатена рамка от гостната.

— Янси каза, че ще тръгнем в края на седмицата и ще вземем само най-необходимите неща. Мисля че знам кои от нещата ще искате да вземем — любезно се усмихна той на Сара.

— Съжалявам, но е станала грешка — твърдо отвърна тя. — Янси може да замине в края на седмицата и естествено да си избере половината от нещата тук, но другата част остава в къщата — заедно с мен. — Те я гледаха изумени и тя прибави по-меко: — Разбира се, ако искате, тръгнете с него, но аз няма да дойда и никой няма да ме разубеди!

Тя се насочи към спалнята си без никакво настроение. И там обаче не намери утешение, но нарочно не си разрешаваше да мисли за последния си спор с Янси, тъй като търсеше поне малко вътрешно спокойствие преди да го види отново. Той беше арогантен, вбесяващ, непоносим и твърде, твърде самоуверен и ако тя си позволеше да се замисли за него, щеше да изгуби напълно контрол върху положението.

Тя нарочно пропусна вечерята и се пъхна в леглото без да обръща внимание на протестите на празния си стомах. Остана гладна, но не искаше да се бори с обединените сили на хората в домакинството си, защото съзнаваше, че Янси ги е убедил за заминаването в края на седмицата. По дяволите, всички да заминат ако искат! Тя ще остане!

За нейна изненада заспа почти веднага. Не знаеше колко време беше спала, но изведнъж се събуди с ясното усещане, че в стаята има някой! Сърцето й замря и тя напрегнато се втренчи в тъмнината.

Тъмна сянка се спусна към леглото й, но тъкмо когато се канеше да извика, една ръка бързо й запуши устата и топъл кадифен глас прошепна в ухото й:

— Ах, мила, исках всичко да стане по друг начин, но ти ми даде да разбера, че ако не те отвлека, няма да дойдеш в дел Сол и аз нямам друг избор. Така че сега ще те отвлека!

„Янси!“ — гневно си помисли тя, а страхът й се бе превърнал в яд. Яростно се опита да се отскубне, но той само леко се засмя, взе я на ръце и я уви в завивките й. Главата и горната част на тялото й бяха покрити с тежки одеяла, които задушаваха виковете й за помощ. Янси я повдигна на рамото си и закачливо я потупа отдолу.

— Не се безпокой, chica, няма да нараня майката на децата си! — меко каза той. — А ако сега спреш да се бориш, пътят до дел Сол много ще ти хареса! Не се тревожи за останалите — те скоро ще дойдат! А сега — той отново се засмя — „ти и аз ще препуснем надалеч под звездите…“