Шърли Бъзби
Любовта на черния конник (25)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Дните, които последваха сблъсъка на Янси със смъртта, бяха безкрайно щастливи за Сара и никой около тях двамата не изпитваше и най-малко съмнение относно дълбочината и трайността на взаимните им чувства. Любовта им беше почти осезаема и човек трябваше само да види как Янси поглежда Сара или как нейното лице се разнежва само при споменаване на името му, за да се убеди колко силна и трайна е тя. Това бяха радостни времена за тях, а щастието им се удвои един ден в края на септември, когато Сара срамежливо призна на съпруга си, че Каза Палома ще има наследник. С гръмогласен вик Янси я грабна в ръцете си, а неописуемо нежното изражение на лицето му свидетелстваше за възторга му от перспективата да стане баща.

Естествено новината се разнесе светкавично из малката общност в Палома и членовете й я приеха с голяма радост и вълнение. Въпреки това не всички, които чуха вестта за бъдещото майчинство на Сара, бяха доволни…

Същата вечер на рискована среща с Хайръм в един от поправените обори за животни недалеч от хасиендата, Ан дойде с напрегнато и сърдито изражение на лицето.

— Чу ли? — попита тя, когато Хайръм се промъкна през голямата двукрила врата в хладния мрак на обора. — Малката кучка е бременна!

Хайръм леко кимна.

— Казах ти, че това няма значение! Нека детето й да наследи Палома! Ние ще имаме дел Сол!

— Кога? — изсумтя Ан. — Ти изпусна единствената благоприятна възможност да убиеш Янси, която ти се представи и ми каза, че подозираш, че е поставил някои от хората си да те следят. Даже не можем да се срещаме, без да се излагаме на голям риск, но даже и когато ти успееш да се изплъзнеш от пазачите си, те веднага донасят на това копеле Янси! — Тя нервно обиколи обора. — Чувствам се като затворник! Ако в скоро време не се случи нещо, ще се побъркам! Мразя това отвратително място! Няма с кого да си приказвам и с изключение на вечерите с влюбените — в устата на Ан тази дума прозвуча като ругатня — няма никакви обществени ангажименти, нито магазини — нищо, с което да се занимавам, за да минава времето. Толкова ми е скучно! — Тя го стрелна с укорителен поглед. — Знаеш ли, че онзи ден така отчаяно исках да се отърва от убийствената скука, че даже отидох със Сара в онези кошмарни заграждения за добитък! — Тя потръпна, а ресниците й примигаха срещу него. — Тъй като ни следят, даже не мога да си позволя удоволствието да се любим и така да се разсея от неприятностите. Ако съм принудена да остана още малко време тук, сигурно ще започна да се привързвам към съпруга си!

Всичко, което тя казваше, беше истина — през последните няколко седмици те се бяха виждали твърде рядко и въпреки че беше опасно, Хайръм изгаряше от страст. Пресегна се към нея и я събори върху една купа сено.

— Я да видим какво мога да направя, за да си промениш мнението!

Любовта им бе бърза, без предварително въведение и те хвърлиха настрани само толкова дрехи, колкото да открият телата си един за друг. Опасността и отчаянието бяха експлозивно съчетани със страст, която бързо ги доведе до върховен екстаз. Последните тръпки на удоволствието още разтърсваха телата им и известно време те останаха легнали върху сеното, с преплетени тела и дишаха тежко.

— О, Хайръм, какво ще правим? — печално попита Ан, обвила с ръце врата му. — Ако Янси наистина е накарал хората си да те следят, той трябва да е узнал за плановете ти и така никога няма да ти се отдаде случай да го убиеш! А що се отнася до Том… — Тя прехапа устни. — Струва ми се, че той подозира нещо. Наблюдава ме, когато мисли, че не го гледам и ме разпитва за всичко, което правя. Мразя го! Не мога да чакам, докато умре!

Близо до тях се разнесе тих, приглушен звук и Хайръм се вкамени и се заслуша напрегнато.

— О, боже! — тихо прошепна Ан. — Сигурен ли си, че не са те проследили?

Хайръм кимна напрегнато.

— А ти? — сковано попита той.

— Том си почиваше в стаята си, когато излязох. Вероятно даже не е забелязал, че съм излязла от къщата.

— Сигурна ли си? Току-що каза, че напоследък те наблюдавал.

— Казвам ти, че бях предпазлива!

Звукът обаче ги беше стреснал и те лежаха вцепенени и с обтегнати нерви и се мъчеха да чуят нещо. До тях достигаше само нощният хор на насекомите. Минутите минаваха в бавна агония и тъй като нищо повече не се случи, Ан въздъхна с облекчение и нетърпеливо се размърда. Независимо че всичко изглеждаше нормално, Хайръм беше неспокоен и като се отдръпна тихо от Ан, той се изправи в мрака. Хладният въздух не донасяше никакъв звук, различен от обичайните и постепенно той се отпусна.

След няколко секунди той помогна на Ан да се изправи и отстрани няколко сламки сено от косата й.

— Може би е време да се заемем с твоя съпруг — подхвърли внимателно той. — Ако той умре, поне едната от пречките, които стоят пред нас, ще бъде премахната.

Ан лъчезарно се усмихна и сините й очи заблестяха.

— О, Хайръм, надявах се да кажеш нещо подобно! Как ще го извършим? И кога? Моля те, моля те, направи го по-скоро!

Той се смръщи.

— Колкото може по-скоро, но не забравяй, че напоследък съм доста затруднен. Не съм свободен да се движа където си поискам, както беше преди, а и трябва да изглежда като нещастен случай — не можем да си позволим Янси да се усъмни повече, отколкото в момента.

Ан кимна и в следващите няколко минути те обсъждаха положението, а после трябваше да се разделят.

Нямаше и пет минути, откакто Хайръм се беше прибрал в къщата си и Хуан Мендоса, оставил на Роджерио Дюран да продължи наблюдението, вече стоеше пред Янси в малката sala в хасиендата и правеше отчета си.

— Той се срещна с русата жена в големия обор, точно до оградите за конете. Не я видях да пристига — тя вече беше вътре и го чакаше. — Въртейки смутено голямото си сомбреро в ръце, Хуан продължи откровено: — Сеньор, мисля, че скоро ще стане доста напечено. Мъжът на русата жена също беше там и видя и чу всичко.

— Какво? — извика изненадан Янси. — Том Шелдрейк е бил там?

— Si, сеньор! Най-напред не го забелязах, но той се бе скрил в бараката, която е до обора и аз го открих едва когато реших да се приближа, за да чувам по-ясно какво си говорят двамата. Беше долепил лицето си към една от пролуките между дъските.

— Той видя ли те? — остро попита Янси.

На младото лице на Хуан се изписа усмивка, а черните му очи игриво проблеснаха.

— Не, сеньор. Бях muy внимателен! — После усмивката му изчезна и той запита: — Нали не е добре, че мъжът на русата жена знае какво прави тя?

— Не, по дяволите, не! — енергично отвърна Янси. Няколко секунди той остана загледан намръщено в пода, а после мрачно добави: — Е, тази вечер не мога нищо да направя, но ми се струва, че е дошло времето да разчистим това змийско гнездо! Добра работа сте свършили — много съм доволен от всички ви — усмихна се той на Хуан. — Нека Диего и Гил сменят теб и Роджерио и си отидете в къщи за през нощта.

Хуан излезе и Янси закрачи из малката sala със сбърчено в размисъл чело. Положението никак не му харесваше, а новината, че Том е следил Ан и Хайръм, определено го правеше неспокоен.

Тъкмо тогава вратата на залата се отвори и влезе Сара.

— Какво не е наред? — попита тя, забелязала намръщеното му лице. — Изглеждаш така, сякаш ти се иска да удушиш някого.

Янси унило присви устни, облегна се на бюрото и я придърпа към себе си. Целуна устните й, обърнати към него и прошепна:

— О, това беше преди да дойдеш в стаята. Сега далеч повече ми се иска да правя любов с прекрасната си съпруга.

Сара се усмихна срамежливо и се притисна към високото му, топло тяло. Отвърна на целувката му и спокойно каза:

— Можеш да го направиш веднага щом ми кажеш защо се беше намръщил така сурово.

Гримаса се изписа на лицето му, но я задържа в ръцете си и бързо й разказа за смущаващия доклад на Хуан.

— Том знае за тях? — зяпна от учудване Сара. — Той ги следи, така ли? Колко ужасно! Какво ще правиш?

Той я пусна, пресегна се и взе една хартия от бюрото.

— Това пристигна днес — поясни той като й я подаде. — Струва ми се, че е частично разрешение на въпроса.

Сара бързо прочете писмото. Когато свърши, погледна към Янси и попита:

— От колко време си го решил? Трябва да си писал преди седмици на твоя приятел, за да получиш сега отговор.

Янси кимна.

— Писах на Джон в деня след инцидента с бика. Тъкмо очаквах отговор от него.

Сара отново прегледа писмото.

— Калифорния — замислено произнесе тя. — Да, това е добре. Достатъчно е далече от тук, а вероятно работата и парите ще се сторят подходящи на Хайръм. — Тя хвърли поглед към Янси. — Знаеш, че това няма да му хареса. Може да откаже да приеме.

— Може… но ако го направи, просто ще му обясня, че нямам намерение да го задържа на работа при мен. Или работата в Калифорния, или нищо. Хайръм е умен човек. Мисля че ще приеме, особено когато му кажа, че съм написал писма до местния шериф и до адвокатите ми, тук и в Мексико, в които обяснявам, че ако умра внезапно, Хайръм Бърнел трябва да бъде разпитан подробно къде е бил по това време.

По лицето на Сара премина облак и тя силно го прегърна.

— О, Янси! Не споменавай за смърт — не мога да го понеса!

— Няма да умра, скъпа, поне не много скоро — спокойно отвърна той и я притисна в прегръдките си. — Смятам да съм тук когато се ражда нашето бебе, а и другите, с които се надявам да бъдем дарени! Както и когато се раждат техните деца! И децата на децата им! Дълги години няма да се отървеш от мен!

Те се целунаха нежно и дълго време в залата не се чу разговор. В края на краищата обаче неприятната тема трябваше да бъде обсъдена.

— Какво ще правим с Ан и Том? — попита Сара, облягайки глава на гърдите му. — Решил ли си какво ще правим с тях?

Янси кимна с глава.

— Стигнах до извода, че Шелдрейкови също могат да се справят и без нас! Трябваше ми малко време, за да се сетя, но идеята изведнъж ме осени. Притежавам малко ранчо, точно до Сан Антонио, което принадлежеше на една моя възрастна леля. В миналото от време на време се чудех какво да правя с него, а сега ми хрумна, че то е много подходящо за Ан и Том. Хасиендата трябва да е в добро състояние и има няколкостотин акра земя. Том може да отглежда добитък или коне или да прави каквото реши. — Янси се засмя. — А за да съм сигурен, че никога няма да прекрачат отново прага на къщата ми, ще дам на Том достатъчно пари назаем, така че двамата с Ан да живеят комфортно в Ранчо Доминго до края на живота си. Къщата не е много голяма, но доколкото си спомням, е просторна и приятна. Том няма да достигне даже една десета от предишното си богатство, но сам ще си е господар и няма да дължи на мен храната в стомаха си и ризата на гърба си!

— Каква чудесна идея! — възкликна радостно Сара. — А може би когато Хайръм ще е заминал за Калифорния и Том няма да е зависим повече от твоята щедрост, Ан ще осъзнае, че той в края на краищата не е чак толкова лош съпруг!

— Да, на куково лято — погледна я насмешливо Янси.

Сара се намръщи.

— Е, нищо не се знае… Само се надявам всички да са доволни от това, което правиш за тях!

* * *

„Доволни“ не е точната дума, която Янси би използвал, за да опише разнообразните реакции на обектите на щедростта му. Хайръм открито се навъси, но осъзнавайки че е разкрит, нямаше друг изход освен да приеме предложението за работа в ранчото в Калифорния и да вземе парите за път, които Янси му даде.

— Искам до утре сутринта — рано сутринта — да си заминал — с равен глас произнесе Янси и хвърли няколко златни монети върху бюрото си. — Тук няма работа за теб и колкото по-бързо стигнеш в ранчото на Джон Уестлънд край Чико, толкова по-скоро ще започнеш да градиш собственото си бъдеще.

— Мислите се за дяволски умен, а? — гневно изскърца със зъби Хайръм със свити устни.

— Само когато държа коз в ръката си! И запомни — ако нещо ми се случи, шерифът силно ще се заинтересува от теб. А колкото до това да се ожениш за скърбящата ми вдовица — забрави го! Тя знае много добре що за стока си! — мрачно се усмихна Янси. — Ако умра, моли се шерифът да те открие преди да те е намерила Сара!

Хайръм грабна златото и излетя от стаята, а Янси повдигна рамене. Сега бяха на ред Шелдрейкови. След много размисъл и обсъждане със Сара, беше решено той да се види с Том насаме. Нямаше никакво намерение да позволи Ан да направи бог знае каква сцена и да го отклони от целта му, докато обяснява на съпруга й какво му предлага.

Янси не очакваше някаква особена реакция от страна на Том, когато му представяше плановете си и се оказа прав. Том седеше и смаяно се взираше в Янси.

— Благодаря! — най-накрая произнесе той с дрезгав от вълнение глас. — Винаги съм вярвал, че си добър човек, Янси. Сам би се гордял с теб! — Той наведе глава и подръпна превръзката на сакатата си ръка. — Не мога да ти опиша какво означава за мен твоята щедрост — прегракнало добави той. — Дължа ти твърде много.

— Нищо не ми дължиш, Том — промърмори Янси, видимо смутен. — Проклетото имение не ми трябва, а колкото до парите… Ако Сам беше жив, щеше да направи нещо подобно за теб.

Том го погледна със странно отдалечен поглед.

— Откакто се завърна в Магнолия Гроув трябваше да се бориш с много неща, нали? Сигурно не ти е било лесно да се окажеш изведнъж сред толкова много хора, които очакват от теб да им осигуриш съществуването. Чудя се дали аз на твое място бих постъпил… — Том въздъхна. — Е, добре, това няма значение, нали? Вие двамата със Сара бяхте много любезни и ще е срамно да… — Том замълча и тъжно поклати глава. — Знаеш ли, нещата никога не стават така, както си ги планирал. Винаги има съжаления… периоди, когато не можеш да позволиш на никого да застане на пътя ти…

Янси неловко се прокашля и се опита да разведри малко мрачната атмосфера, която се бе възцарила.

— Естествено че винаги има съжаления, но няма смисъл да роптаем срещу това, което не може да се промени — каза спокойно той и се усмихна леко. — Винаги ще съжалявам, че не се ожених за Сара веднага щом Сам я доведе в Магнолия Гроув, но накрая нещата се подредиха отлично!

Том се усмихна странно.

— Да, нали така става накрая? И само това има значение, нали? Че нещата се оправят накрая? Без значение какво трябва да се направи…

Янси се взря в него изпитателно.

— Добре ли си? Изглеждаш малко… разсеян.

— Не се съмнявам, че изглеждам така. Имам толкова много неща да обмислям… — Том като че ли се отърси от нещо. Надигна се от стола, в който седеше и каза сърдечно: — Е, сега повече няма да те задържам — сигурен съм, че имаш да вършиш други работи. — Той се поколеба за момент, а после изпитателно погледна Янси. — Предполагам, че би желал двамата с Ан да тръгнем скоро — например до една седмица?

Янси не можа да отрече.

— Толкова скоро, колкото намерите за добре. Ще накарам Танси и Мария да ви помогнат да опаковате багажа си и се подразбира, че няколко от моите хора ще тръгнат с вас за Ранчо Доминго и ще ви помогнат да се настаните.

Те поговориха още няколко минути и после Том напусна залата. Янси беше учудващо доволен, че Том си тръгна, но не можеше да каже защо. Нетърпелив да разкаже на Сара за резултатите от сутрешната си работа, той се отърси от странното чувство на неловкост и побърза да я намери.

Откри я да седи под сянката на голямата върба в двора, а в средата на масата имаше няколко чаши и плодове. Той я поздрави с целувка, после си наля сангрия и като седна на стола срещу нея, изпъна пред себе си дългите си крака.

— Искам да те зарадвам и да ти съобщя, че до края на седмицата ще се отървем от нашите, хм, гости! — засмя се той над ръба на чашата.

— Добре ли мина? — поинтересува се тя, а в очите й проблесна нежна любов.

Той кимна.

— Толкова добре, колкото очаквах, но нещо в Том… — Той повдигна рамене и продължи: — Стига толкова за тях — разкажи ми какво прави ти тази сутрин. — И Сара направи точно това.

* * *

Няколко часа по-късно той седеше сам в двора и чакаше Сара да се появи след следобедния сън, но умът му още се занимаваше с поведението на Том. Беше го смутило, но той не можеше да каже с какво, а това го караше да се чувства още по-неприятно. А писмото, което Мария му връчи само след няколко минути само засили усещането му, че нещо не е наред… ставаше нещо, което нямаше да му хареса особено!

С дълбока бръчка между веждите той се взираше в малкия лист хартия, който се съдържаше в писмото. Защо по дяволите Ан искаше да се види с него тайно в малкия хамбар? Замисли се върху едно изречение от бележката — „Не казвай на никого, тъй като е прекалено опасно!“ Какво за бога имаше предвид? Прочете я още един път, а мисълта му търсеше решение. Наистина ли Ан имаше да му каже „нещо от изключителна важност“ или просто се правеше на сантиментална? Линията между веждите му стана още по-дълбока. Можеше да постъпи по няколко начина, но всъщност имаше само две възможности: или да я хвърли и да я забрави, или да се срещне с проклетата жена и да разбере какво е това толкова дяволски важно нещо, че тя не може просто да дойде в хасиендата и да му го каже. Силно се изкушаваше да избере първата възможност, но въздъхна примирено и реши, че няма да го направи. Както агнето влиза в кланицата, така и той щеше да отиде на срещата в уреченото време. Но за разлика от агнето — усмихна се жестоко той — нямаше сляпо да се остави да падне в капана.

Скоро след това той намери Сара в спалнята им и й разказа за плана си да последва указанията на Ан. Сара се ядоса.

— Как може да си толкова глупав? — извика тя, скачайки от стола пред огледалото, където решеше косата си. — Това е капан! Двамата с Хайръм ще се опитат да те убият. Те безспорно са вбесени от начина, по който искаш да ги разделиш! Тя не може да се чувства щастлива, когато Хайръм заминава за Калифорния, а тя — за Сан Антонио с Том. Тя иска да те убие, усещам го!

— Не беше ли споменала как тя може да реши, че в края на краищата Том не е чак толкова лош съпруг и да се поправи? — невинно попита Янси, а кехлибаренозлатистите му очи се смееха.

— На куково лято! — язвително отвърна Сара с ръце на хълбоците, а очите й хвърляха зелени мълнии. — Няма да се срещаш с тази ужасна жена сам! Забранявам ти!

С развеселен поглед той я прегърна и прошепна в ухото й:

— Querida, трябва да се срещна с нея! Представи си, че е написала бележката с искрени чувства! Представи си, че наистина знае нещо изключително важно! Нещо, което е толкова опасно, че не е посмяла да ме потърси направо тук. Какво ще стане тогава?

Сара сви ръце в юмруци и го заудря по раменете.

— Не ме интересува! — прошепна тя, а в гласа й се доловиха ридания. — Просто не искам да ти се случи нищо лошо!

Той погали главата й.

— Нищо няма да ми се случи. Няма да падна в клопката й.

— Ще дойда с теб! — погледна го решително Сара.

— Не, няма — спокойно отвърна той, като галеше с нежен поглед лицето й. — Ще ме чакаш тук. Ако това наистина е капан, не искам да мисля и за крехката ти шия, а само за моята, която е далеч по-здрава!

Сара дълго и разгорещено спори с него, но накрая остана в стаята, а малко по-късно Янси се промъкна извън хасиендата в тъмните сенки на нощта. С нож, скрит в ботуша и неизменния пистолет в кобура на кръста му, с изопнати нерви в очакване на опасността, Янси предпазливо се прокрадваше към хамбара, в който Ан щеше да го чака. Той беше малък и се намираше малко встрани от останалите пристройки, между няколко ореха и върби. Докато приближаваше, Янси го огледа още един път внимателно, но не видя нищо обезпокоително и като побутна леко едната врата, тихо се вмъкна вътре. Погледът му откри вътре само мрачни сенки и той влезе по-навътре с пръст на спусъка на пистолета. Мракът се беше сгъстил и във вътрешността беше още по-тъмно, но все пак имаше достатъчно светлина, за да забележи неподвижното тяло на пода, недалеч от стълбата, която водеше към плевнята на около пет-шест метра височина.

Янси изруга наум, но преди да се насочи към падналата фигура за да помогне, той още един път огледа бавно и внимателно наоколо. Хамбарът беше използван като склад за различни вехтории и боклуци и пред очите му изплуваха неясни сенки и форми. Отново не откри нищо, което да го разтревожи, но се чувстваше много неловко. Остана напрегнато заслушан няколко минути, но не чу никакви особени звуци.

Положението никак не му харесваше, но нямаше друг избор, освен да изиграе картите, които му се бяха паднали и той предпазливо се доближи до тъмната фигура на пода. За негова най-голяма изненада това беше Хайръм! Мъртъв, както разбра миг по-късно, когато се приведе и потърси пулса му. Ръката му се намокри с нещо лепкаво и въпреки че не виждаше цвета, той бе сигурен че е изцапана с кръв. Бързо огледа тялото и установи, че някой е нанесъл смъртоносен удар отзад върху главата на Хайръм.

Въздухът зад него се раздвижи силно и това беше единственото предупреждение. Янси вече се бе изправил и се обръщаше с пистолета в ръка, когато усети мощен удар в слепоочието. С лек стон той с свлече на пода до тялото на Хайръм. Само бързата му реакция го бе спасила от съдбата на Хайръм, но ударът бе достатъчно силен, за да го повали в безсъзнание за няколко минути — минути, в които ръцете и краката му бяха здраво завързани.

Когато дойде на себе си, усети в ноздрите си лек мирис на пушек и едва тогава откри в какво безпомощно и опасно състояние се намира. Завъртя се по гръб и се загледа в размития силует на човека, който хвърляше дърва и сено във все още неразгорелия се огън, блещукащ до основата на стълбата към плевнята. С всяка измината секунда и с всяко прибавено дърво огънят ставаше все по-силен и все по-ярък, а когато човекът се обърна, на светлината на танцуващите жълто-червени пламъци Янси с ужас разпозна Том Шелдрейк.

— Por Dios! — извика той. — Какво става, по дяволите? Какво правиш?

Том го погледна с налудничав поглед през отблясъците на огъня и изразът на кафявите му очи накара кожата на Янси да настръхне.

— О, съжалявам — каза разкаяно Том. — Надявах се, че съм те ударил достатъчно силно, така че да не страдаш много. В края на краищата ти беше толкова добър с мен. — Той въздъхна. — Наистина съжалявам за това, но едно малко ранчо до Сан Антонио просто не оправя нещата, нали виждаш — сега когато мога да имам дел Сол и изобилието от сребро в мините ти. — Забравил за миг за разгарящия се огън близо до краката му, Том спокойно продължи. — Всъщност взех идеята от Хайръм — знаеш ли, че той мислеше да те убие и да се ожени за вдовицата ти? И естествено той и тази кучка жена ми възнамеряваха да убият и мен. Аз ги разкрих една нощ в дел Сол как го обсъждаха. Мислеха се за дяволски умни. Но аз излязох по-умен от тях! — Той се изсмя зловещо и ужасяващият звук накара Янси да осъзнае, че е във властта на един луд и да започне внимателно да изпробва здравината на въжетата, с които беше вързан. — Това няма да ти помогне — каза Том, който го наблюдаваше. — Вързал съм те много здраво… Естествено, не трябваше да се тревожа за Хайръм. — Той отново се изсмя. — Нито пък за милата ми съпруга.

При тези думи Янси повдигна глава.

— Какво имаш предвид, по дяволите! Къде е Ан?

Том се усмихна и погледна нагоре.

— Моята скъпа, скъпа съпруга е там горе — в края на краищата няма никакъв смисъл да се отърва от теб и да остана обвързан с тази малка уличница! Освен това — не спираше да приказва той — тя заслужава да умре! Да планира с любовника си да ме убие! Каква идея само!

— Защо уби Хайръм? — попита Янси, надявайки се да го разсее и да спечели време. — Той щеше да си тръгне утре сутринта.

Том разсеяно поглади брадичката си.

— Копелето мислеше да ме убие и това е достатъчно основание аз да му видя сметката, а и не забравяй, че се радваше на благоволението на жена ми. Можеш ли да ме обвиниш за това, което извърших? — Той погледна укорително Янси. — Нали разбираш, че ти ускори нещата? Ти си виновен. Ако не беше решил да се отървеш от нас, кой знае колко дълго още щеше да живееш. Щом обаче Хайръм получи заповед да напусне и ти даде да се разбере, че двамата с Ан също ще бъдем изхвърлени от къщата, нещата се промениха!

— Какво? — извика недоверчиво Янси. — Струваше ми се, че съм доста щедър към вас.

— О, наистина беше, мое мило момче! Много щедър. Но твоята щедрост бледнее, когато я сравня с огромното ти богатство. Защо трябва да отида в Доминго, когато мога да имам всичко — щом разбира се оженя за твоята вдовица. — Том изглеждаше много доволен. — Сара май си пада по възрастни мъже, а? Нали се омъжи за Сам! Когато двамата с Хайръм ви няма, не мисля че ще ми е много трудно да я убедя да се омъжи за мен. В края на краищата и аз ще съм скърбящ вдовец — само си помисли как хубаво можем да се утешаваме един друг!

Янси стисна зъби и като се възползва от сянката, която скриваше по-голямата част от тялото му от погледа на Том, отчаяно започна да придвижва пръстите си сантиметър по сантиметър към ножа, скрит в ботуша му. Бдителният му поглед се местеше между Том и горящия огън.

— Излиза, че всичко това си го замислил ти — сухо отбеляза той.

— Е, всъщност не мога да си присвоя целия план — казах ти, че Хайръм и Ан първи излязоха с тази идея. Аз просто я изгладих и я нагодих към моите нужди. — Той хвърли поглед към неподвижното тяло на Хайръм. — Знаеш ли, убих го с удоволствие. О, като стана дума за това — ами мъжете, които го следяха? Ще те зарадвам като ти кажа, че не съм ги убил; някой ще ги намери след известно време вързани в къщата на Хайръм — бях достатъчно предпазлив и не им дадох възможност да ме видят и това ще бъде още една загадка за останалите.

Изведнъж нещо проблесна в съзнанието на Янси.

— Ръката ти — бавно каза той. — Ти я движиш, нали?

Том лукаво се усмихна.

— О, да. От известно време я движа, но беше толкова удобно всички да ме смятат за сакат. Когато си сакат, хората се отнасят с теб по друг начин — мислят, че си безопасен. — Той погледна нагоре към плевнята. — Това накара жена ми да стане непредпазлива и ми позволи да следя нея и любовника й когато ми изнасяше. Знаех за всичко, което планираха! Всичко! Бяха такива глупаци! Да действат така, сякаш неподвижната ръка ме правеше някакъв едва кретащ идиот! Напоследък беше станала доста безочлива и истинските й чувства прекалено личаха. Но накрая аз я изиграх! — сви устни Том. — Тя и сестра й си мислеха, че могат да ме манипулират както си искат. Е, показах на Маргарет колко грешеше, а сега доказах на Ан, че не съм малкото домашно кученце, за което ме смяташе!

— Маргарет ли? — каза предпазливо Янси, а изразът на лицето му беше учуден. — Какво си показал на Маргарет?

Във въздуха с мирис на пушек се разнесе смразяващ кръвта смях.

— Е, глупавата малка кучка мислеше, че може да ме накара да се разведа с Ан и да се оженя за нея! — кисело отвърна той. — Знаеше, че искам да стана съдия и се опитваше да ме убеди, че скандалът няма да ми попречи. Глупава уличница! Като че ли изобщо можех да бъда избран за съдия след като извърша такова скандално нещо! Да се разведа с жена си, за да се оженя за сестра й, която ще се разведе със съпруга си, за да се омъжи за мен! Това беше абсурдно! Даже за миг не трябваше да се допуска, че е възможно! Опитах се да й обясня всичко това, но тя не искаше и да чуе! — той се обърна към огъня и хвърли в пламъците няколко съчки. — Беше толкова красива — продължи той безстрастно. — Никога не съм срещал такава жена в живота си и тя напълно ме омагьоса. Бях луд по нея, макар че подозирах, че иска само парите ми. — Той отново погледна към Янси. — В онези дни бях доста по-богат от Сам, може би по-богат и от теб! Живеех много по-охолно от баща ти и бях доста по-активен в обществото. Затова може би Маргарет беше решила, че ще бъда по-добра партия, даже и да трябваше да предизвика ужасен скандал, за да получи това, което иска. Беше решена да не допусне нищо да се изпречи на пътя й. И аз не позволих нищо да се изпречи на моя — отново се изсмя той. — Когато си даде сметка, че няма да се съглася с плановете й, тя ме заплаши да каже на Сам, че носи мое дете и да предизвика скандал просто за да ми навреди. Не можех да позволя това да се случи, затова откраднах камата на Бартоломю и я убих.

Докато слушаше безгрижното признание на Том, Янси си даваше сметка, че хамбарът се пълни с дим и огънят весело пращи, а пламъците алчно се протягат към всичко, което могат да достигнат и да изпепелят. Близо до пода, където лежеше Янси, въздухът беше все още свеж, но нямаше да остане дълго такъв, тъй като огънят се разрастваше с всяка секунда. Янси отново провери въжетата, макар че бе безполезно и като държеше под око пазача си се изпъна за да достигне с пръста до ножа, скрит в ботуша му.

В този момент Том не му обръщаше внимание, загледан в огъня и зает да се перчи с подвизите си и Янси се молеше да остане по-дълго така, за да може да измъкне ножа. Внезапно Том се обърна и погледна право към него, а Янси замръзна.

— Аз бях този, който сложи змията в леглото на Сара — някак гордо произнесе той. — Мислех, че знае, че аз съм убил Маргарет и исках да й попреча да ме издаде. Каква грешка щеше да стане! — поклати глава той. — Змията едва не ме ухапа, докато я носех към стаята на Сара и едва по-късно се досетих, че Сара не е разбрала значението на разговора между Ан и Маргарет, който бе подслушала в онази нощ в Магнолия Гроув. — Лицето му имаше унило изражение и той продължи, сякаш говореше на себе си. — Отначало толкова се изплаших, че не можех да мисля за нищо друго, освен как да й затворя устата и змията изглеждаше добра идея. Сега разбирам, че щеше да е ужасно, ако планът ми се бе осъществил и тя бе умряла — усмихна се той. — Ако не се оженя за Сара, как по друг начин ще взема богатството ти?

— Наистина как ли? — сухо отвърна Янси, чудейки се как никой не бе забелязал колко болен и опасен беше станал Том. Мрачно реши, че вероятно всички са гледали на него като на пречупен, предизвикващ състрадание човек, без да видят това, което се таи под повърхността.

— Знаеш ли, съжалявам, че трябва да умреш така — промърмори Том. — Винаги съм те харесвал, Янси. Ти си прекрасен човек, а Сам беше добър с мен след като изгубих всичко. Всъщност така и трябваше да бъде, след като му бях спасил живота през войната, но все пак…

— Можеш и да не ме убиваш — можеш да ме пуснеш да си вървя — подсказа му Янси невъзмутимо.

— О, не, сега не мога да променя плановете си — искрено отвърна Том. — Вече убих Хайръм и Ан, а и ти вече знаеш за Маргарет, така че просто нямам друг избор освен да убия и теб, след като знаеш всичко.

Том се огледа наоколо, видимо доволен от начина, по който се развиваха събитията и Янси се възползва от случая и започна да се премества по-далече от огъня към вратата на хамбара. Огънят беше започнал злокобно да пращи, димът ставаше по-гъст и зловонен и ненаситните пурпурнозлатисти езици вече се увиваха около подпорите на плевнята, а вътрешността на хамбара беше озарена от разпростиращите се пламъци. Само след няколко мига мястото щеше да се превърне в един ад и никой нямаше да се измъкне жив…

Том изведнъж погледна към Янси и виждайки го как се премества към вратите на обора, извика строго:

— Не, не, няма да се измъкнеш! — Той се спусна към него, сграбчи го за краката и повлече мятащото се тяло на Янси обратно към огъня. Останал почти без дъх от усилията, той се оплака: — Планирал съм всичко твърде добре, за да го развалиш! Ще бъде толкова трагично — и тримата погълнати от огъня — засмя се отново той със смразяващия си смях. — Ще ти кажа още нещо — откраднах и тази идея на Хайръм. Той и Ан имаха извънредно любопитна среща днес следобед и се страхувам, че ние двамата трябваше да умрем в огъня! Затова Ан ти написа онази бележка — за да те примами тук и Хайръм да може да те убие. Ан трябваше да ме изведе на разходка насам, където Хайръм щеше да ме очаква. Аз е трябвало да бъда зашеметен или убит и тогава Хайръм е щял да запали огъня, който да премахне всички следи от престъплението.

Без да обръща внимание на безцелното бърборенето на Том, Янси се осмели да погледне към огъня и кръвта му се смрази. Той свирепо се бе разгорял и се извисяваше към тавана, хвърляйки злокобни златисто-червени пламъци във всички посоки. Беше станало горещо и на Янси му се струваше, че кожата му е обгоряла; димът изгаряше очите и дробовете му и той разбра, че не трябва да губи нито миг повече. Ако не се измъкне до няколко секунди, после ще е твърде късно!

Зареян в собствените си мисли, Том Шелдрейк изглеждаше напълно безразличен към грозящата ги опасност.

— Не мога да допусна това да се случи, нали? — обясняваше той, като че ли търсеше неговото потвърждение. — Не си ли съгласен, че е много умно от моя страна да измисля начин да се отърва наведнъж от трима ви?

— Не толкова, колкото си мислиш, кучи сине! — изръмжа Янси и напрегнал всичките си сили, се надигна и ритна с двата си крака Том в гърдите. Том се свлече на земята с учуден стон и Янси, съсредоточил всичките си сили в стремежа си да се измъкне, се заизвива и затъркаля към вратата на хамбара възможно най-бързо. Въздъхна от облекчение, когато най-накрая се удари в солидната дървена врата. Нетърпелив да се измъкне и ужасен, че няма да види повече Сара, нито детето си, което ще се роди, той се опита непохватно да отвори вратата с краката си, но след няколко секунди си даде сметка, че Том вероятно я е залостил отвътре. Плътно долепи тялото си до дъските и като поемаше дълбоки глътки въздух от процепа между крилата на вратата, се опита да достигне ножа си.

Изведнъж: се чу смразяващ кръвта звук — писък ли беше това или стенание Янси не можа да установи и внезапно сред огъня, обхванал плевнята се появи Ан, която тромаво и мъчително се заклати към стълбата. Навсякъде около нея се извиваха пламъци и фигурата й се очертаваше ясно на фона им, но тя изглежда все още не беше засегната и вдигнала ръце до главата си, се олюляваше на ръба на стълбата, мъчейки се отчаяно да се спаси.

Ужасният й вик прикова вниманието на Янси и стресна Том, който тъкмо се надигаше от земята близо до стълбата. Той се поколеба за момент, а безумният му поглед се местеше нерешително от Янси към Ан и обратно. После изрева:

— Не! Не! Няма да се измъкнеш! — и се спусна нагоре по стълбата към плевнята. Прикован на място от зловещата сцена, която се разиграваше пред очите му, Янси лежеше неподвижно до вратата на хамбара без да откъсва очи от двете фигури, осветени от огъня, а пушекът се носеше на призрачни кълба около него. Замаяно дочу гласа на Сара, както и тези на Бартоломю, Естебан и останалите и осъзна, че идва помощ… за него, но не и за Ан и Том… никога вече за Ан и Том…

Проклинайки, Том най-накрая стигна до жена си и я блъсна обратно в пламъците. Ан се бореше като обезумяла с него със сила, която й вдъхваше страхът и телата им, преплетени в смъртоносна прегръдка, се олюляваха насам-натам, а те не обръщаха никакво внимание на това, което ставаше около тях. Задната половина на хамбара беше в пламъци; подпорите, които държаха плевнята, заплашително се клатеха, почти изпепелени от яростния огън. Даже и когато подът на плевнята се наклони зловещо, тъй като подпорите една след друга изчезваха в пламъците, Ан и Том останаха вкопчени в смъртоносна схватка, в която нито единият, нито другият успяваха да вземат превес. Внезапно плевнята се продъни в безмилостния ад отдолу с гръмогласен трясък и шум от разцепени дърва; във въздуха се извисиха огромни пламъци и във всички посоки се разхвърчаха искрящи въглени, а двете фигури изчезнаха.

Хипнотизиран от сцената пред себе си, Янси гледаше вцепенен към мястото, където бяха изчезнали Шелдрейкови и не долавяше звуците, които се разнасяха зад вратата на хамбара. Осъзна какво става чак когато вратата се разтресе от мощен удар отвън. Той едва успя да се претърколи настрани и вратата се отвори с трясък, а вътре нахлу хладен, животворен въздух. Замаян от удара по главата и от погълнатия дим, Янси не долавяше ясно какво става около него, но почти веднага до него долетя гласът на Сара — най-любимият звук на света — и той усети нежния й парфюм. А после множество силни, нетърпеливи ръце го понесоха навън, изтръгвайки го от смъртта и възвръщайки му живота — живот, който беше още по-ценен, тъй като до него бе Сара, долепила гърдите си до страната му и притиснала устни до челото му.