Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love a Dark Rider, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 104 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Сара не смееше да помръдне от ужас и стоеше вкаменена, а в ушите й отекваше воят на приближаващите вълци. Каза си, че може би си въобразява и че сигурно друга плячка е привлякла вниманието им. Гробовните звуци, от които й настръхваше косата, заглъхнаха и тя си отдъхна с облекчение.

Нервно се засмя и се наведе да събере падналите съчки. Изведнъж точно зад нея се чуха няколко приглушени излайвания и тя подскочи от уплаха. Звуците този път идваха от по-близко разстояние и тя се убеди, че се самозалъгва. Вълците преследваха нея.

Огледа се като обезумяла наоколо за някакво убежище, но не откри — тук-там бяха разпръснати печалните сенки на бодливи храсти. Те не бяха нито достатъчно високи, нито достатъчно дебели, за да я прикрият от атаката на вълците и кръвта й се смръзна от ужас. Имаше пистолет, но какво щеше да прави, когато се свършат патроните? Може би да използва ножа?

Внезапен протяжен вой по-близо от другите, я накара да се извърне бързо и да впери очи в тъмнината. Вълците приближаваха и издължената, зловеща сянка, която се прокрадна зад храстите, я изтръгна от вцепенението й. Трябваше да бяга. Бързо! Със стиснати зъби тя се хвърли решително напред — нямаше да позволи да я обземат слабост и нерешителност!

Мисълта й трескаво търсеше подходящо място за убежище. В миг я осени идея — беше си спомнила за изкорубения дъб. Ако можеше да стигне дотам… Тя мъчително преглътна, забелязвайки още две зловещи сенки в сгъстяващия се мрак. Трябваше да стигне до дъба! Щом се вмъкнеше в хралупата му, щеше да е в най-защитеното място на километри от тук.

Колко ли далече трябваше да се върне? Тя затича още по-бързо, но за неин ужас нещо изшумоля в храстите зад нея — като че ли някой се промъкваше през тях. Вълците не се и опитваха да скрият присъствието си и Сара ясно долавяше тежкото им дишане и честото скимтене, което й показваше от колко близо я преследват.

Опита се да не мисли за тях и неспокойно огледа равнината пред себе си. Къде ли беше проклетото дърво? Един от най-огромните вълци се промъкна по-наблизо и тя сграбчи още по-здраво пистолета, дръпна предпазителя и в нощния въздух отекна силно щракване. Приглушен лай отляво я накара да се втренчи нервно натам и задавена от ужас, забеляза три или четири вълка, които безшумно тичаха наравно с нея.

Стомахът й се сви и тя осъзна, че глутницата я е обкръжила от три страни и чака водачът им да скочи върху нея. Мъчително преглътна и сляпо се спусна напред.

Огромният як вълк изскочи пред нея неочаквано — жълтите очи на черното туловище като че ли се появиха от небитието и бяха единственото нещо, което Сара мярна пред себе си преди инстинктивно да натисне спусъка. Слава богу, беше се прицелила правилно и вълкът се строполи в краката й, скимтейки в агония. Гледката на гърчещото се тяло и внезапната какофония от вой и скимтене я накараха напълно да изгуби самообладание и тя се втурна да бяга с колкото сили има, зарязала всякаква предпазливост.

Не знаеше колко време е тичала така, представяйки си какво я очаква ако се препъне или залитне и това я изпълваше с енергия, каквато никога не бе подозирала, че притежава. Тя се носеше напред в мрака и само извитият сърп на луната бледо осветяваше пътя й.

Изведнъж пред краката й отново изскочи вълк, но тя отново насочи пистолета и гръмна, а вълкът се завъртя и започна да ближе мястото, където куршумът го бе засегнал.

За момент като че ли вълците отстъпиха и това изпълни Сара с болезнена надежда, че пораженията, които им е нанесла, ще ги накарат да се откажат от нея. Облекчението й бе твърде кратко, тъй като вълците много скоро подновиха преследването.

Краката й тежаха като олово, тя се задъхваше и й се струваше, че ще се строполи на земята и вече няма да се вдигне. В този момент пред нея изникнаха разкривени форми — неповторимите, прекрасни очертания на изкорубения дъб, огрян от бледата сребърна светлина на луната. Почти обезумяла от страх и надежда, тя затича още по-енергично, без да усети че плаче и се смее едновременно. Този кратък промеждутък в гонитбата даде на Сара време колкото да се покатери по издълбаното стебло и да се шмугне в тясната дупка на около метър и половина над земята. Горещо се помоли тя да не е убежище на някакъв хищник, отпусна треперещите си крака на земята и изчезна вътре точно в мига, когато няколко вълка от глутницата се блъснаха в дървото, отскочиха и зъбите им изтракаха във въздуха.

Хралупата беше тясна, раменете и гърбът на Сара се опираха в страните й и пред нея имаше място колкото да провре ръка навън и безразборно да стреля по упоритите вълци, които дращеха с нокти по стеблото и се мъчеха да достигнат до входа на нейната крепост. За момент се почувства в безопасност и се разтресе от нерви; краката й не я държаха и ръцете й така трепереха, че едва можеше да държи пистолета.

Вълците обикаляха около дървото; от убежището си тя чуваше ръмженето и воя им, а и ноктите, които дращеха по кората му, като че ли се мъчеха да я изкопчат оттам. Това обаче не продължи много дълго. Имаше периоди, в които Сара си мислеше, че те са се отказали и са си отишли, но после изведнъж глутницата отново се втурваше към дървото.

Нощта сякаш беше безкрайна. Изтощена до краен предел, Сара дремеше неспокойно между атаките и се събуждаше в мига, когато вълците подновяваха опитите си.

Когато първите лъчи на зората обагриха в розово хоризонта, Сара замаяно се отърси от кратката дрямка. Смътно осъзна, че от известно време вълците не се обаждаха и напрегнато се заслуша. Не се чуваха никакви звуци и като изчака още известно време, тя се промъкна до отвора и се реши да надзърне навън.

Под дървото лежаха телата на три вълка, които явно бе убила през нощта, но освен тях в струящата дневна светлина не се виждаха никакви други. Тя не можеше да повярва, че мъките й са свършили и продължи внимателно да се оглежда и да се напряга да чуе и най-слабия знак за опасност. В топлия въздух се разнасяха само нежните песни на птиците и монотонното жужене на насекомите.

Много уплашена, тя изчака още малко и едва когато слънцето изгря, предпазливо изпълзя от укритието си.

Тази нощ беше оживяла, но щеше да дойде друга, а с нея и вълците…

Щом се мръкнеше, благословеният стар изкривен дъб с хралупата щеше да бъде единственото безопасно място за нея и тя не се осмеляваше да се отдалечи от него, за да не я застигне съдбата, от която едва се бе отървала предната нощ. И все пак ако не напуснеше това сигурно убежище, ако не потърсеше храна и вода, беше все едно дали ще я изядат вълците — така или иначе щеше да умре!

Сара мрачно се огледа наоколо, но докъдето й стигаше погледът земята бе покрита с трева и храсталаци. О, господи! Как можа да постъпи толкова безразсъдно! Толкова глупаво!

Тя се изправи, ядосана на себе си. Не можеше просто да стои и да не предприема нищо! Погледна към трите мъртви вълка. Не трябваше да ги оставя там, защото вонята им щеше да привлече хиени и лешояди. Повдигаше й се, но тя преглътна и за няколко минути успя да завлече тежките трупове далече от дъба.

След като се справи с тях, Сара отново се огледа наоколо, този път по-внимателно. Не оценяваше високо шансовете си да намери вода или храна, но трябваше да опита. Нямаше да умре без борба, сурово се закле тя.

Независимо какво щеше да намери — освен ако не открие друго място, безопасно като изкорубения дъб — тя имаше намерение да се върне доста преди да се смрачи и не й се мислеше какво ще прави, ако не намери вода или храна.

Тази сутрин тя не откри нищо. Още по-зле — усети, че тялото й е на границата на изтощението и няма да успее да се отдалечи от дъба, както бе мислила. След около два часа тя се върна при дървото полувървейки-полувлачейки се, като дишаше тежко. Свлече се тромаво под дървото точно когато слънцето достигна най-високата си точка в брилянтно-синьото небе и най-накрая се предаде. Щеше да умре. С мъка успя да седне на земята, подпирайки гърба си до стеблото, сви колене и отпуснала ръце върху тях, се загледа в далечината. Местността изглеждаше идеално равна и монотонна, но Сара знаеше, че в действителност не е така. Множество падини и хълмове нарушаваха еднообразието, но те не изпъкваха, а се губеха в морето от треви и храсти.

Тя се загледа в посоката, в която предполагаше, че е дел Сол и се замисли какво ли прави Янси в този момент. Едва-едва се усмихна. Вероятно я проклинаше. Както и факта, че е загубил всякаква възможност да си възвърне някога Каза Палома. Сега ще я наследят Бартоломю и Танси и Сара искрено се надяваше те дълго и щастливо да живеят там — точно както бе мислила за себе си.

Тя въздъхна. Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Примигна с клепачи, а после се намръщи. Какво беше това? Там горе на хълма? Може би силует? Отново ли сънуваше? Или щеше да види Черния конник за последен път?

Тя се изправи, а сънливостта й изчезна. Това наистина беше силует! Очертания на кон и ездач, които не можеше да сбърка… Висок, мургав конник с черна широкопола шапка, засенчваща лицето му, който оглеждаше напрегнато равнината около себе си. Тя смътно забеляза по-малкия дорест кон, който той водеше зад себе си и той като че ли й напомни за нещо. Локуела?

Сара нямаше нужда да види лицето на ездача, за да го разпознае. Такава арогантност и решителност се излъчваха от стойката му и от начина, по който обуздаваше едрия непокорен кон; в стройното, високо тяло прозираше такава стаена сила, че нямаше съмнение — това можеше да бъде само Янси Кантрел!

Тя печално се усмихна. Естествено, че е тръгнал да я търси. Тя беше твърде важна за него. Или по-точно от значение за него — жизнено значение — бяха децата й. Без тях той губеше правото да претендира за Каза Палома…

Сара не направи опит да привлече вниманието му. Примирена със съдбата си, тя просто чакаше, а и не можеше да се помръдне от умора и изтощение. Янси я бе издирил чак тук и скоро щеше да я открие и без нейна помощ.

В чувствата й обаче преобладаваше горещата признателност, че я е намерил, по каквито и да е причини, Той я бе открил и тя щеше да живее, а не да умре в това проклето място! Обзе я дълбоко чувство на благодарност към него. Янси й бе спасил живота! Независимо какво ще й донесе бъдещето, тя никога няма да забрави това. Янси беше спасил живота й!

Той бавно, но неотклонно приближаваше към нея, като от време на време спираше за да разгледа следите по земята. Беше дошъл на около петдесетина метра от дъба, под който Сара се бе отпуснала, когато почти инстинктивно вдигна поглед и забеляза крехката й фигура сред шарената сянка от клоните на дървото.

Жребецът изведнъж се втурна мълниеносно напред, а по-малкият дорест кон с див галоп се опитваше да го догони. На около метър от нея Янси рязко дръпна юздите, а жребецът уплашено изцвили и се изправи на задните си крака. Копитата му бяха още във въздуха, а Янси вече бе скочил на земята и се бе озовал до Сара.

Шапката скриваше лицето му, но Сара смътно долови, че ръцете му треперят и че той облекчено си пое дъх, когато срещна погледа й. Кехлибаренозлатистите му очи блестяха, озарени от непознато дълбоко чувство и след миг тя вече бе в ръцете му, а устните му развълнувано се притискаха до мократа от пот коса на слепоочията й.

Янси я задържа дълго време така в прегръдките си, като че ли още не можеше да повярва, че я е намерил и тя е още жива. Беше преживял войната, атаките на индианци, топовни гърмежи и смърт, но нищо не бе го ужасявало толкова, колкото изчезването на Сара! Едва когато тя прошепна „Вода!“, той успя да се откъсне от нея и да се отправи към коня си за манерката.

Внимателно, както майка се грижи за детето си, той поднесе чашата до устните й и й даде да пийне малко вода. Тя поиска още, но той поклати глава.

— Не, скъпа. Прекалено много е също толкова зле за теб, колкото и прекалено малко. След няколко минути ще ти дам още.

Той наля още вода в чашата, свали алената кърпа от врата си и като я намокри, внимателно навлажни лицето й, а студените капки се стекоха по шият към гърдите й.

Тя въздъхна с благодарност. Сякаш беше в рая.

— Как ме намери? — попита с прегракнал глас тя, затворила очи.

Янси стисна зъби. Взирайки се в изнуреното й лице, той си каза колко е добре, че тя е полумъртва от умора и жажда — иначе щеше да се изкуши да я удари. После забеляза следите от мъките й върху нежната кожа и изражението му омекна.

— Не ме улесни много като си тръгнала в погрешна посока — дрезгаво отвърна той.

— Погрешна посока ли? — отвори широко очи тя. — Не отивах ли към Магнолия Гроув?

Янси поклати глава и мрачно се усмихна.

— Ако беше продължила в тази посока, щеше да стигнеш до Мексико! А на мен изобщо не ми хрумна, че ще се запътиш към друго място, а не към Магнолия Гроув и затова изобщо не си правех труда да търся следи — просто възседнах най-бързия кон и тръгнах след теб. Едва преди два дни си дадох сметка, че съм сбъркал и се върнах в дел Сол — трябва да прибавя, не в много добро настроение. Незабавно се разпоредих да започне издирване — във всички посоки — и същия следобед успяхме да открием следите ти. Локуела се върна на следващата сутрин, припкайки весело — беше доста зловещ момент. — Янси сви устни, а в очите му се появи сурово изражение. — Ясно беше, че е избягала по някакъв начин от теб, а също така и че е препускала доста бързо.

— Вълците — прошепна Сара. — Тя се уплаши и скъса юздите. Мислех, че са я изяли.

— Не и Локуела — тя е опитна стара кобила — спокойно отвърна Янси. — И много умна. Даже при виелица тя може да намери пътя за дел Сол и винаги успява да открие вода — това е една от причините винаги да я водя с мен. — Гласът му стана по-тих и той добави: — Ето защо не се обезпокоих много за теб, докато тя не се върна при нас сама.

Настана тишина и Сара притвори клепачи. Янси не помръдваше, клекнал до нея и вперил напрегнат поглед в изтощеното й лице.

— Може ли да пийна още малко вода? — обади се след малко Сара.

Янси наля още една чаша от кожената си манерка и я протегна на Сара.

— Пий бавно, chica — има още много вода в манерката и няма нужда да я изгълтваш бързо — меко я предупреди той.

Сара се усмихна уморено и се постара да се пребори с желанието си да направи точно това — да я глътне на един дъх — и после я изпи на малки глътки. Толкова беше приятно да усеща как водата се стича в пресъхналото й гърло! Колко хладна е живителната влага! Като нектар. Тя просто лежеше със затворени очи и вкусваше божествено сладката вода с върха на езика си.

Те не говореха много. През целия горещ следобед Янси от време на време й даваше по малко вода и навлажняваше лицето, шията и раменете й, за да облекчи изтощеното й от жажда тяло. Стомахът й силно и настойчиво се обаждаше и това накара Янси с усмивка да й подаде един сандвич с пастърма. Месото беше жилаво и твърдо, като кожа за обувки, но на Сара й се стори, че никога не е хапвала нищо по-вкусно през живота си с изключение, разбира се, на водата…

Най-голямата горещина беше вече преминала, когато Янси изведнъж каза:

— Няколко мили по-назад забелязах малък извор с канадски тополи до него. Ще е подходящо място за нощуване.

Наистина мястото беше удобно, с изобилие от бистра, студена вода, а разлистените тополи предлагаха заслон, както и изсъхнали клони за огън. Янси я беше пренесъл дотам на коня си, обгърнал крехкото й тяло с ръце, а Локуела, натоварена с провизиите, препускаше зад тях. Стигнаха бързо до извора и Сара, вече легнала на едно одеяло и със седлото на Янси за възглавница, наблюдаваше равнодушно как той подготвя бивака.

Беше много уморена, но въпреки че преди известно време умираше от жажда, сега се почувства гладна.

— Може ли да си хапна още малко пастърма? — попита жално тя.

Зает с паленето на огъня, Янси я погледна през рамо. За пръв път се усмихна и зъбите му проблеснаха на фона на мургавото му, брадясало лице.

— Сигурно се чувстваш по-добре, щом мислиш единствено за стомаха си.

— Не мисля само за това — намръщи се тя и сбърчи очарователното си носле. — Една гореща вана и истинско легло ще са направо божествени, но точно сега храната ми се струва по-важна.

Усмивката на Янси изчезна и по лицето му премина сянка.

— Но нали избяга от всичките тези неща? — бързо изрече той.

Сара беше толкова благодарна, че го вижда отново, толкова щастлива, че няма да умре под изкорубения дъб, а той беше толкова внимателен и нежен с нея през целия следобед, че тя напълно бе забравила пропастта, която лежеше между тях. Тя наведе очи и прехапа устни.

— Да, избягах.

Янси сви устни, прогони тежките, гневни думи, които му бяха на езика и погледна встрани. Пое си дълбоко дъх и отвърна спокойно и хладно:

— Ще говорим за това по-късно. А сега, преди да е станало късно, ще потърся някакъв дивеч за вечеря.

Сара му беше благодарна, че смени темата и смутено го изпрати с поглед, когато той възседна коня и извади пушката си. Изведнъж я обзе неизразим страх, че той ще я напусне и тя едва се сдържа да не го извика да се върне. Знаеше, че той ще се върне. Локуела беше завързана здраво за стеблото на една топола; недалеч оттам провизиите образуваха малка спретната купчина, имаше и вода, и огън. Всичко беше наред, но тя все пак се ужаси от мисълта, че остава сама. Събитията от изминалата нощ бяха още пресни и оживяха в паметта й и щом Янси се изгуби от погледа й, тя безпомощно се разплака.

Нямаше от какво да се страхува, каза си ядосано тя. Беше в безопасност. Янси нямаше да я изостави. Той щеше да се върне и тя от нищо не трябваше да се плаши. Беше лесно да си го каже, но известно време след това подскачаше и уплашено се оглеждаше при всеки по-особен звук. Янси го нямаше от около половин час, когато във въздуха отекнаха гърмежи. За нейно облекчение малко след това той се върна в бивака, а отзад на коня, вързана за седлото му висеше малка сърна.

Тази вечер Сара се нахрани добре, въпреки че Янси я предупреждаваше да не преяжда. За пръв път тя последва съвета му без да спори с него, но в крайна сметка си легна до огъня с пълен стомах. През нощта я събуди воят на вълците в далечината, но ярко пламтящият огън и силното тяло на Янси, до което се беше свила в безопасност, я успокоиха и инстинктивният й ужас постепенно изчезна. Тя се сгуши по-близо до топлото тяло на Янси и почти веднага отново заспа.

Стигнаха до дел Сол само за два дни и Сара си даде сметка, че почти през цялото време е обикаляла в кръг. С Янси не разговаряха много по пътя към хасиендата. Той беше непреклонен, че тя трябва да язди до него и тя пътуваше, сгушена в силните му ръце, опряла глава на гърдите му и заслушана в мощните удари на сърцето му, които й се струваха като галеща ухото мелодия.

Благополучното й завръщане в дел Сол предизвика такава неподправена радост, а мексиканците така се тълпяха до коня на Янси, за да пипнат благоговейно ръката или крака й, че Сара се трогна до дъното на душата си и се почувства виновна. Не беше направила нищо лошо и все пак…

Вече в самата хасиенда Янси я занесе до спалнята й и я повери в ръцете на Мария, Долорес и останалите прислужнички, които се засуетиха около нея и бяха готови да изпълнят всяко нейно желание. Веднага я накараха да пие гъст пилешки бульон и въпреки немощните й протести Мария внимателно я изкъпа и втри в изгорялата й кожа омекотяващо масло. Като я мъмреше безобидно и внимателно я сложи да си легне, Мария най-накрая я остави сама.

През нощта Сара спа непробудно и даже не усети, когато Янси влезе в стаята й, запали свещ и застана до леглото й, загледан в нея. Остана така дълго време, спрял поглед на копринените кичури меднозлатиста коса, разпилени по бялата възглавница, на дългите мигли, приличащи на две малки кафеникави ветрила върху бледата кожа на лицето й, на изящната извивка на чувствените й устни. Изражението му беше мрачно замислено. Той дълбоко въздъхна, целуна я с безкрайна нежност по челото и тихо излезе.

* * *

Сара имаше здраво и силно тяло и не й трябваше много време за да се възстанови; след седмица вече нямаше и следа от ужасните мъки, които бе преживяла. Всички, даже за нейно удивление и Янси, се отнасяха изключително мило с нея, но тя напрегнато чакаше възмездието за постъпката си. Тя не чу нито един укор или гневно осъждане и вината взе в съзнанието й чудовищни размери. Всички бяха толкова радостни, че се е върнала невредима, а Янси беше съчинил едно просто обяснение за случката. Нито един човек, нито даже закръгленият падре Кинтеро не бе дал и най-малък признак на недоверие, че тя е излязла да се разходи и се е загубила, както твърдеше Янси…

През деня Сара се радваше на топлото отношение и загрижеността на хората в дел Сол, а нощем неспокойно се въртеше, самотна в голямото легло и беше благодарна на Янси, че й спаси живота и че й спестява неудобните обяснения за дръзката си постъпка. Опасното съчетание на признателност и вина я накара да реши, че в края на краищата ще се омъжи за него. Дължеше му го. През съзнанието й като светкавица в пурпурно лятно небе премина и друга мисъл, едно по-сериозно основание да се омъжи за него — тя го обичаше! Това чувство се беше зародило в нея през последните седмици. Нямаше значение, че той не я обича — когато направи откритието си й се стори, че в нея има достатъчно любов и за двама им. Щеше да му бъде добра съпруга и някой ден може би и той щеше да я обикне… Несигурна усмивка се появи на устните й, когато установи, че бъдещето неочаквано се оцветява розови краски. Тя обичаше Янси Кантрел! И копнееше да се ожени за него!

От погледа й не убягна фактът, че първоначалната дата за сватбата им мина, а Янси не споменаваше за друга. Забелязваше също така, че той се отнасяше много предпазливо към нея и я гледаше със сдържана, потискаща напрегнатост, която я караше да се чувства неловко. О, но той беше толкова внимателен с нея тези дни! И толкова мил! И тя така го обичаше! Как беше могла толкова глупаво да избяга от единственото нещо, за което сърцето й копнееше?

Тя унило си мислеше, че вероятно той не споменава повече за женитба, защото се страхува да не я подтикне към ново безумно бягство. Той никога повече не трябва да се опасява от това! — заклеваше се пламенно тя. А утре сутринта — с нервно очакване си мислеше тя — ще го намери, за да му каже, че ще се омъжи за него и ще му роди наследник за Каза Палома.