Шърли Бъзби
Любовта на черния конник (7)

ГЛАВА СЕДМА

В кабинета на Сам се възцари мъртва тишина. Янси прикова поглед в напрегнатите черти на Сара и ледено изрече:

— Ще ми обясниш ли за какво говори тя?

— О, не трябва да виниш Сара за това — намеси се весело Ан, която влезе в стаята и удобно се настани в креслото до стола на Янси. — Тя не обича да говори за тези неща, но с изключение на малки суми за Бартоломю и Танси, Сара получава всичко… без разбира се твоята част от Магнолия Гроув. — Ан я погледна хитро. — С нищо не блести, а така добре се справя, нали?

Без да сваля поглед от все по-напрегнатото й лице, Янси се съгласи предразполагащо.

— О, да, погрижила се е дяволски добре за себе си! Кажи ми, в завещанието изрично ли е записано, че тя получава Каза Палома?

— Естествено — любезно отвърна Ан. — Е, има някои странни условия. — На устните й се появи котешка усмивка. — Да кажа ли какви са?

Сара се изтръгна от хипнозата, която я бе приковала в мига, когато Ан влезе.

— Престани, Ан! — ожесточено извика тя. — Янси може да научи когато пожелае условията на завещанието от господин Хендерсън. — Тя с усилие издържа погледа му и остро добави: — След като толкова те интересува, отиди днес следобед при него в Сан Фелипе. Той ще ти обясни всичко.

Янси се усмихна хищно.

— Но аз предпочитам Ан да го направи. В края на краищата тя е тук и изгаря от желание да ми разкаже всичко!

На Сара й се искаше да бе имала повече време да се подготви за този разговор; тя проклинаше ненавременното влизане на Ан и си мечтаеше да е където и да е другаде, само не тук, но си пое дъх и произнесе със завидно спокойствие:

— Няма нужда да безпокоиш Ан. Аз сама ще ти предам условията на завещанието.

— Но скъпа — изрече мило Ан — той изобщо не ме безпокои!

Сара сви устни.

— Добре, но това не е твоя работа и ще съм ти благодарна, ако ни оставиш насаме.

Ан се нацупи, но не настоя. Грациозно се надигна от креслото и черната й копринена рокля прошумоля.

— Щом така си решила, скъпа, аз нямам друг избор. — После предизвикателно погледна Янси и прошепна: — Ние двамата ще си поговорим по-късно — имам толкова много неща за разказване!

Сара едва не тропна с крак, обидена от провокиращата тактика на Ан и не за пръв път си помисли, че трябва да каже на нея и на мъжа й да си потърсят друг дом. Ан приличаше на Маргарет както никой друг. Наблюдавайки я как самодоволно се отправя към вратата, Сара осъзна, че е направила голяма грешка, когато мълчаливо се беше съгласила те да дойдат с нея в Каза Палома. И ако имаше поне малко разум, трябваше да действа незабавно, за да предотврати неприятностите. Този въпрос обаче можеше да почака. В момента трябваше да се справи с много по-критично положение. Тя изправи рамене и погледна Янси право в очите.

Янси също изпрати с поглед Ан и едва когато тя тихо притвори вратата, той се обърна към Сара.

— Разкажи ми пак как Шелдрейкови попаднаха тук — изрече с непроницаемо изражение той.

Сара вдигна рамене, щастлива, че неизбежното обяснение се отлага.

— Знаеш какъв беше баща ти — Том му беше скъп приятел и когато загуби плантацията си, Сам му предложи подслон, особено след като Том бе ранен заради него.

— Подслон, si, но не смятам, че баща ми е мислел вечно да се грижи за тях, въпреки понякога смешната си щедрост — сухо отбеляза Янси.

Сара сведе очи и се намръщи.

— Вероятно не. Сигурно щеше да намери начин Том да стане по-самостоятелен, но…

— Но той умря и ти наследи всичко — хладно допълни Янси.

— Не всичко! — огорчено отвърна тя. — Той ти остави половината от Магнолия Гроув!

— Пет пари не давам за Магнолия Гроув! Нито за който и да било от имотите му, с изключение на Каза Палома и ти го знаеш много добре! — Горчив смях се изтръгна от гърдите му. — За бога, всеки го знае! Нали затова убих Маргарет? — С изопнато лице и святкащи кехлибарени очи той продължи рязко: — И щом не исках тя да го притежава, дяволът ми е свидетел, че и теб няма да допусна в средата на земите си! Кажи ми сега, какво искаш в замяна на Каза Палома? — Той се наведе напред и с напрегнат израз предложи безцеремонно: — Ако ми върнеш Каза Палома, ще ти дам своята част от Магнолия Гроув.

Сара го гледаше без да продума и той продължи по-внимателно, сменяйки тактиката.

— Каза Палома винаги е била земя на рода Алварес. Сара, там е живял моят прадядо, а за теб тя не означава нищо. Това е дива и безлюдна местност и не е място за човек като теб — ти няма как да я използваш. Аз те моля, не — умолявам те — бъди разумна! Ще ти дам моята част от Магнолия Гроув в замяна. Това е добра сделка, като се има предвид състоянието на Каза Палома. — Той почака няколко минути и тъй като Сара все още мълчеше, сви ядосано устни и извика: — Por Dios! Ако това не е достатъчно, ще ти платя и със злато. Това трябва да задоволи алчната ти душа!

Сара поклати глава още докато той говореше.

— Каза Палома не е моя собственост — промълви с треперещи устни тя.

— Какво значи това? — Янси беше присвил очи. — Сам или ти е завещал имението, или не е. Кое от двете е вярно?

Сара си пое дъх и припряно отвърна:

— Сам е оставил имението на децата ми, а ако нямам деца, негови собственици ще станат Танси и Бартоломю.

Тя се бе приготвила да посрещне избухването му и предизвикателно го наблюдаваше. Със смешно учудено изражение той се отпусна назад в креслото. Като човек, зашеметен от удар, той наведе глава и объркано прокара ръка по челото си.

— Твоите деца! — тихо измърмори той. — Каза Палома ще принадлежи на твоите деца!

Окуражена от реакцията му — поне не я беше хванал за шията — Сара предпазливо допълни:

— И аз бях толкова учудена, когато господин Хендерсън ми прочете завещанието. — Тя прехапа устни и зачака отговора му.

Той мълчеше. Тялото му беше странно застинало и всяка изминала секунда й подсказваше, че той прехвърля отново и отново условието на Сам в главата си. За неин срам в мислите й лукаво се промъкна хрумването, че някога може да носи негово дете и за да го отпрати, тя отново заговори.

— Съжалявам, че това е такъв шок за теб; когато го чух за пръв път и аз реагирах така. — Тя нервно се закашля и добави: — Ще те оставя сам. Сигурно имаш да мислиш върху много неща.

При тези думи на Сара той повдигна глава и изразът му я накара да замръзне на мястото си.

— Valgame Dios! — извика той с едва сдържан гняв. — Зад ангелските ти черти се крие ум, по-остър и от този на Маргарет! Тя се опитваше да вземе каквото може от баща ми, но ти — ти искаш всичко!

Сара се ядоса, че Янси свърза името й с това на Маргарет, но не можа да разбере смисъла на твърдението му.

— Какво имаш предвид? — попита го тя.

— Ами естествено това, че ти много умело си манипулирала Сам, за да го накараш да сложи такава клауза в завещанието си! А той напълно трябва да си е бил загубил ума по теб, щом е могъл да си представи, че носиш мое дете! Ако беше моя жена, даже и на смъртното си легло не бих допуснал мисълта, че ще родиш дете на друг мъж. Каква е тази сила в очарователното ти личице, която кара мъжете да се превръщат в глупаци? — мрачно се засмя той. — Знаеш ли, че и аз едва не си загубих ума по теб?

Сара поклати глава, без да разбира думите му, слисана от ужасното тълкуване на нещата. Тя е като Маргарет? И е манипулирала Сам?

С широко отворени очи — като на сърна, хипнотизирана от приближаването на дебнещ тигър — тя го видя да става и да заобикаля бюрото, за да застане пред нея. Погледът му обидно оглеждаше от главата до петите стройното й тяло.

— Може би съм виждал и по-добри кандидатки за майка на детето ми, но Сам, благодарение на твоята егоистична намеса, е ограничил избора ми. — Гневът, с който наблягаше на всяка дума, вся ужас у Сара, но тя не можеше да помръдне. Остана неподвижна даже и когато той я сграбчи и я обърна към себе си. Дъхът му с аромат на пура опари бузата й, а устните му почти и докосваха кожата й.

— Знаеш ли кое е най-смешното в тази ситуация, amiga? — попита той със странно измъчен тон, в който ядът беше отстъпил място на чувствата, които го бяха завладели. — Най-смешното е това, querida, че мисълта за теб ме преследваше така, както мисълта за никоя друга жена, даже за Маргарет. Не можех да прогоня от съзнанието си спомена за големите ти зелени очи и сладостта на устните ти. Когато заминах оттук, отнесох в себе си твоя образ; дори едва не се върнах, за да те взема, но си казах, че си прекалено млада и невинна за мен. — Ръцете му се спуснаха към шията й. — Можеш ли да си представиш какво почувствах, когато научих, че си се омъжила за Сам? Когато открих, че изцяло съм се заблудил в теб? Представяш ли си мъката, която ме изпълни? Гневът заради лудостта ми? Ще разбереш ли някога горчивото ми разочарование, когато така мъчително се уверих, че прекрасният ти образ е лъжлив и че си ме заблудила за това, което си в действителност. — Пръстите му се свиха и Сара за миг се уплаши. — Исках да те убия! Ти изглеждаше толкова невинна и деликатна… накара ме да мечтая за неща, за които бях престанал да се надявам… и все пак под маската ти се криеше същество, пресметливо и алчно като Маргарет!

Той замълча, а очите му не се откъсваха от устните й; тихо изруга и сякаш не можеше да се сдържи, приближи устните си до нейните и зъбите му с болка и нежност се впиха в долната й устна. После се наведе над лицето й, обърнато безпомощно към него и я загледа с насмешка.

— Срам ме е да си призная, но макар че те смятах за порочна и коварна като Маргарет, аз все пак те желаех! Мразех те и проклинах душата ти! — мрачно се усмихна той. — А сега откривам, че хладнокръвните ти машинации са ни свързали в нечист съюз — моите деца, родени от теб, ще бъдат разменени за земите на прадедите ми. — После той обгърна с ръце лицето й, а устните му брутално целунаха нейните.

Допирът на устните му я изтръгна от парализата, която я беше обхванала и с лек стон Сара се помъчи да се отскубне от яростната му целувка. Той обаче я държеше здраво и продължаваше да търси езика й. Едва когато ръцете й силно се вкопчиха в китките му и тя започна да се дърпа с колкото сила има, той повдигна глава и се взря в гневния израз на зелените й очи.

— Обвиняваш ме за неща, които не съм извършила и ми приписваш порочни мотиви, каквито никога не съм имала! — разпалено извика тя, а в устните си усещаше парлива болка от страстната целувка.

— Не мисля така! Фактите са налице: омъжваш се за Сам и взимаш каквото можеш от него, но това не те задоволява и изплиташ мрежа, в която да ме хванеш… А заедно с мен — и цялото богатство и необятност на Ранчо дел Сол и сребърните мини в Мексико — засмя се сурово той. — Днес аз съм доста по-добра партия от Сам — даже Маргарет би се изкушила, имайки предвид положението в Магнолия Гроув. А пък ти… — Той я погледна с враждебна надменност. — Ти си открила най-добрия начин да сложиш алчната си ръка върху всичко — защо иначе Сам ще ти завещае Каза Палома при тези условия?

Сара го гледаше, видимо разтърсена и ужасена, че той я смята способна на такава низост и че изопачава до крайна степен фактите.

— Не разбирам… — започна унило тя.

— Какво не разбираш? Че си съзряла удобен случай и си се възползвала от него ли? — попита мрачно той.

— Нещата изобщо не стоят така! — остро рече тя, а гневът й се усилваше.

— Тогава ми ги обясни — и най-вече защо Сам е поставил това смешно условие за Каза Палома.

— Не зная! — ядосано извика Сара и рязко се освободи от ръцете му. — Не знам за какво е мислил през онези последни дни! Той умираше! И аз не го тормозех с разговори за завещания! Нямах представа как е уредил нещата, докато господин Хендерсън не ми прочете завещанието.

Янси изсумтя.

— Сигурен съм, че си изглеждала искрено учудена, когато си разбрала за богатствата си. И Маргарет не би се справила по-добре!

— Не ме сравнявай с Маргарет! — рязко отсече Сара с очи, хвърлящи мълнии. — И тъй като поставяш под съмнение честта ми, какво ще кажеш за твоята? Колкото и отблъскващи мотиви да ми приписваш, аз поне не съм убила никого!

В последвалия напрегнат момент Сара се уплаши, че е отишла твърде далеч. Но Янси изглеждаше успокоен; беше кръстосал ръце на гърдите си и я гледаше с дяволито повдигнати вежди.

— Наистина ли мислиш, че аз съм убил Маргарет?

Реакцията му я изненада; гневът й почна да се изпарява и тя го погледна смутено. Янси беше най-вероятният извършител, а освен това и испанската кама… В интерес на истината той не й приличаше на убиец. Обвинението обаче го развесели, вместо да го ядоса или обиди. Това я обърка и тя замълча.

— Не си ли ти? — попита тя накрая.

Той се усмихна още по-широко.

— Знаеш ли, че си първият човек, който открито ме обвинява и който се осмелява да ме попита аз ли съм извършил това грозно деяние?

Сара го погледна в очите, мъчейки се да открие какво се таи зад този блестящ златист поглед.

— Ти имаше сериозен мотив и щеше най-много да спечелиш от смъртта й.

— Така ли мислиш? А не бях ли просто удобна мишена за обвинението? Por Dios! Никога ли не ти е хрумвало, че някой може да е използвал нескритата ми омраза към нея и последния ни спор, за да скрие следите си?

Сара изведнъж си помисли, че се държи много дръзко с един вероятен убиец. Но ако тя наистина вярваше, че той е убил Маргарет, защо не се плашеше от него? Той наистина я плашеше понякога, но това нямаше връзка със смъртта на Маргарет и се дължеше на начина, по който й въздействаше, а не защото смяташе, че е убиец. Ако го считаше за убиец, защо никога не се чувстваше физически застрашена от него? Защо даже в момента не се страхува за себе си? Смутена от напиращите въпроси, тя прошепна:

— Но камата беше там. Аз я видях. Беше испанска кама!

— И, разбира се, аз съм единствения човек, който може да има испанска кама!

Саркастичните нотки в гласа му я накараха да се изчерви и тя нервно се отдалечи от него. Обърка я натрапчивата мисъл, която инстинктът й подсказваше — че през всичките тези години е грешала и че е възможно — не, вероятно — Янси да не е убил Маргарет. Тя рязко смени темата, връщайки се към главния въпрос.

— Съжалявам, че завещанието на баща ти толкова те огорчи, но нищо не мога да направя — хладно изрече тя, гледайки го предизвикателно с ръце на хълбоците и високо вдигната брадичка. — Съжалявам също, че избра най-лошата гледна точка за брака ми със Сам и го представи така, че да няма нищо общо с действителността. — Тя си пое дълбоко дъх и продължи. — Господин Хендерсън смята, че много трудно ще се намери купувач за Магнолия Гроув. Ако това е така — а аз се моля да не е — трябва да се примириш с присъствието ми, колкото и да ти е неприятно. — Тя замълча и го погледна намръщено. — Освен ако не подпишеш необходимите документи и не си отидеш след няколко дена. Той не беше помръднал от мястото си.

— Ах, chica, Ти си забравила за Каза Палома… — спокойно отвърна той с усмивка, от която я побиха тръпки.

Сърцето на Сара подскочи, но отговорът й беше твърд.

— Не съм забравила за Каза Палома. Когато продадем Магнолия Гроув — а аз се надявам господин Хендерсън да не е прав за купувача, ще се преместя да живея там. Даже и продажбата на Магнолия Гроув да се забави няколко месеца, аз ще отида в Каза Палома щом ремонтът там приключи — стрелна го тя предизвикателно с очи. — Щом си тук, това няма да отнеме много време! Искрено се надявам, че в края на юни вече ще живея в новия си дом в Каза Палома.

Той сви устни, но за нейна изненада не последва гневно избухване.

— Какво смяташ да правиш в Каза Палома? — сухо попита той. — Ще са нужни много пари, може би целият ти дял От Магнолия Гроув, за да направиш имението обитаемо — спомни си, че там не са живели хора повече от тридесет години. От какво ще живееш, след като прахосаш така парите си?

— Аз няма да ги прахосам! Но даже и всичките пари от Магнолия Гроув да отидат за ремонта, остават тези, които Сам внесе в една банка в Ню Йорк. Това е една солидна сума. С тези пари ще живея. След като продам Магнолия Гроув, ще започна… — Тя изведнъж замълча, осъзнала, че няма нужда да му разказва за плановете си.

— Какво ще започнеш? — подкани я той насмешливо, без да сваля очи от лицето й.

— Нищо! — бързо отвърна тя. — Този разговор стана доста дълъг. — Устните й се изкривиха в горчива усмивка. — Естествено тук ще се чувстваш у дома си, но аз не искам да имам нищо общо с теб. Къщата е голяма и ако се постараем, ще можем да се избягваме докато си тук. Нямаме какво повече да си кажем!

— Не си права, скъпа — хладно отбеляза той. — Докато притежаваш Каза Палома, няма да се отделям от теб. Щом като ти така си решила, аз ще се постарая децата, които ще имаш, да бъдат мои! — дрезгаво произнесе той, а в очите му блеснаха искри. — А това, гълъбице моя, означава не само да не се отделям от теб, но и да те имам в леглото си! И ще имаме прекрасни деца!

Сара го гледаше вцепенена и в нея се бореха гневът и възбудата. Гневът взе връх и с ядосано блеснали очи тя извика:

— Как смееш! Наистина ли мислиш, че безропотно ще изпълнявам възмутителните ти планове?

— Защо не? — невинно попита той. — Не мислиш ли, че ще си направим хубави деца? Или смяташ, че ще са по-скоро грозни?

— Въпросът не е дали ще са грозни или не, а дали изобщо ще има деца.

— Не искаш ли хубаво малко бебе от мен? — Янси изглеждаше обиден.

Сара изруга не особено деликатно и го погледна, не забелязвайки лукавото пламъче, което танцуваше в златистите му очи. Янси се приближи до нея, нежно хвана брадичката й и леко докосна с устните си нейните.

— Повярвай, chica, нямам по-силно желание от това да ти направя дете… даже чакам с нетърпение! — прошепна той, а лицето му беше само на сантиметри от нейното.

— Аз не бих чакала толкова нетърпеливо — спокойно отвърна Сара. — Животът е пълен с неочаквани разочарования — даже и за хора като теб.

Янси се засмя.

— Така ли мислиш? — подигравателно попита той.

— Обзалагам се, че ще удържа на думата си!

— Добре, ще видим какво ще ни донесе бъдещето — промърмори той и се отдалечи от нея. — Нали, скъпа?

Сара успя да се съвземе чак няколко минути след като той излезе. Сърдито реши, че никога не е срещала по-надут и по-вбесяващ човек в живота си, а после се насочи към бюрото и се отпусна в едно кресло.

Дълго време остана така, с мрачни и не особено предразполагащи мисли за Янси Кантрел. Прехвърляйки в ума си жалките му арогантни обвинения, тя успя да пропъди гнева и удивлението си от разговора. Едва тогава в съзнанието й изплува отново горчивата сладост на онези мигове, в които той й бе признал, че е носил образа й в себе си… и че едва не се е върнал, за да я вземе… За миг тя потъна в смътни мечти, представяйки си се на седемнадесет години, обвита от сигурните, силни ръце на Янси, а той пришпорва коня си и те препускат към Ранчо дел Сол…

Тя се опомни и се намръщи. Отдавна беше се отказала от тези глупави детински мечти — или поне така смяташе! Фантазии! И освен това, каза си горчиво тя, каквито и чувства да е хранел Янси някога към нея, бракът й със Сам и невероятното му завещание със сигурност са успели да ги разрушат.

Тя се отърси от разсъжденията и се замисли за близкото бъдеще. Следващите дни, докато Янси е в къщата, щяха да са голямо изпитание за нея. Той открито призна, че я мрази и проклина душата й и тя не смяташе, че той скоро ще промени мнението си.

После тя си спомни, че въпреки изразената ненавист, Янси едва се сдържаше да не я грабне в ръцете си. Той използваше всеки удобен момент да я прегърне и независимо от омразата, която твърдеше че изпитва, тя силно го привличаше… Тя мрачно се усмихна. Това, че го привлича физически, не означава, че той харесва каквото и да било друго в нея.

Сара въздъхна. Е, добре! Няма смисъл да си въобразява неща, които никога няма да се случат. Има толкова работа за вършене!

През следващите няколко часа тя успя с много усилия да изтрие от съзнанието си изкушаващите мисли за Янси. Стомахът й неочаквано напомни за себе си и Сара си даде сметка, че вече е късен следобед и че е много гладна. С облекчение спря да подрежда документите на Сам — нещо, което не беше правила месеци наред — и се надигна от бюрото. Тъкмо бе стигнала до вратата, когато тя се отвори и на прага застанаха Янси и господин Хендерсън.

Сара ги гледаше изненадана. Господин Хендерсън й се усмихна широко.

— Добър ден, скъпа! Ще ме извините, че нахълтвам така, но Янси дойде при мен сутринта с великолепно предложение и настоя да го придружа и да ви го предам.

С жест Сара безмълвно ги покани в стаята. Янси се настани в едно кресло с обичайната си небрежност, а господин Хендерсън изчака Сара да седне зад бюрото и като потри доволно ръце, започна:

— Ние определихме една цена за Магнолия Гроув — цена, която ще ви се стори съвсем прилична и Янси се съгласи незабавно да изкупи вашия дял от плантацията. — Господин Хендерсън не преставаше да се усмихва радостно. — Сега няма да се налага да търсим купувач — продажбата ще се уреди за няколко дни. Не е ли прекрасно?

Това наистина беше прекрасно, но Сара се почувства изключително неловко. Защо Янси постъпваше така? Тя го погледна, но той я наблюдаваше със загадъчно изражение.

И двамата очакваха отговора й и тя неохотно изрече:

— Това наистина е добра новина, господин Хендерсън. Аз просто не очаквах… — После нервно се обърна към Янси. — Разбирам, че веднага искаш да влезеш във владение на плантацията, но ще ми трябват няколко седмици, за да освободя къщата.

— Разбира се — кимна Янси. — Ще тръгнем, когато се приготвиш.

— Ще тръгнем? — тихо повтори Сара.

— О, да! — намеси се радостно господин Хендерсън. — Това е най-хубавата новина — вие ще останете в Ранчо дел Сол докато ремонтът в Каза Палома приключи! Янси всичко ми обясни докато идвахме насам!