Шърли Бъзби
Любовта на черния конник (22)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Напълно объркана, Сара не се възпротиви, когато той я вдигна на ръце и я занесе в съседната стая. Пред погледа й се мярнаха бели стени, на една от които беше окачено тъкано пано в блестящо пурпурночервено, сапфирено синьо и жълто, нарушаващо еднообразието на белия цвят, а масивното старомодно испанско легло от тъмно дърво я посрещна гостоприемно с мекотата на пухените си завивки, когато Янси я положи върху тях. Той я последва в леглото, а едрото му тяло се беше надвесило над нея и ръцете му я галеха докато събличаха дрехите й.

Не можеше да спре да я целува с жадни пламенни целувки, от които тя не можеше да си поеме дъх и които я караха да копнее за любовта му. Желанието замъгляваше разсъдъка й и тя непохватно и припряно се мъчеше да разкопчае дрехите му, а когато ръцете й най-после докоснаха кожата му, тя въздъхна с наслада. Сякаш не можеше да му се насити — пръстите й галеха лицето му, а после се спуснаха по широкия гръб към стегнатите задни части и накрая се спряха на мускулестите очертания на гърдите му.

Когато немирните й пръсти леко докоснаха зърната на гърдите му, Янси подскочи и изстена от удоволствие, а ръцете му обхванаха по-здраво хълбоците й. Той копнееше за нея и беше така възбуден и готов да я люби, че му се струваше, че ще умре, ако не намери незабавно облекчение в нежното й тяло. Непреодолимото желание, което бе потискал през изминалите дни, безмилостно се надигна в него, а копринената й кожа под дланите му, вкусът на езика й когато срещаше неговия, упойващият й аромат, изпълващ ноздрите му и приглушените стонове на задоволство, които милувките му изтръгваха от гърдите й, го доведоха почти до края.

Сара го следваше по пътя към екстаза. Залостената врата на стаята й беше лишила от удоволствията на брачното ложе не само Янси, но и нея самата и когато той я взе в ръцете си, за да я донесе в стаята, Сара беше обзета от предателско, неудържимо желание. Искаше го. Искаше да чувства движението му в себе си. Искаше страстните му целувки; искаше да усети ръцете му на гърдите си и възбудения му член дълбоко в себе си. Изгаряше от копнеж да изпита отново възторга, до който я довеждаше той, когато я любеше и когато ръката му се спусна между краката й и пръстите му се плъзнаха във влажната, топла плът, тя изстена и разтвори бедра, извивайки се в ръцете му.

Когато чу стона й и почувства готовността й, Янси, вече болезнено възбуден, се отпусна по гръб, увличайки я със себе си. Полулегнала върху него, тя го погледна леко изненадана.

— Ела отгоре, любима — ти ще решиш колко бързо ще достигнем до рая… — прошепна дрезгаво той, а очите му блестяха от първично желание.

Тя отвори широко очи, когато той я повдигна и я намести така, че бедрата й обхванаха хълбоците му, а после бавно и сладострастно я спусна върху изправения си член. Беше възхитително усещане, още повече че можеше да вижда изражението му, когато той започна да се плъзга в стегнатото й тяло, а на загорялото му, напрегнато лице се изписаха удоволствието и възбудата, които го изпълваха, когато усещаше как плътта й се разтваря, за да го приеме. Тя гореше от нетърпение да му помогне и се спусна надолу, възхитена как малкото й тяло приема великолепния му набъбнал член. Глух стон се изтръгна от гърлото му, когато тя най-накрая стигна до долу и го пое изцяло в мекото си тяло. Той я изпълваше и беше толкова голям и толкова твърд, че я беше страх да помръдне. Тя се изви леко и устните й се разтвориха от изненада, когато тялото й се разтърси от прилив на удоволствие. Той обхвана хълбоците й и нетърпеливо я раздвижи върху себе си и тя силно потръпна от пронизващата наслада, която тези прости движения предизвикваха в нея.

Тя замаяно го погледна и той й се усмихна напрегнато.

— Направи го, Сара… двамата ще стигнем до рая.

Опряла ръце върху едрото му тяло, Сара се подчини и стройното й тяло се повдигна леко и после се спусна отново върху изгарящия му член. Беше невероятно усещане — както за сила, така и за безпомощност, а очите й заблестяха от чувствена възбуда, когато го направи отново и отново, а спиралата на удоволствието я завърташе все по-силно, докато нуждата да намери облекчение стана почти непоносима.

Ръцете на Янси бяха върху гърдите й, а пръстите му сладострастно галеха набъбналите им зърна и правеха движенията й все по-нетърпеливи и по-стремителни с приближаването на върха, към който двамата се стремяха. Не само Сара търсеше отчаяно облекчение; хълбоците му се повдигаха, за да срещнат нейните и всяко потъване във влажната й топлина го караше да стене. Внезапно той се изправи и жадно целуна устните й. Ръцете му обгърнаха главата й и когато той се отпусна назад, тя го последва, а зърната на гърдите й го докоснаха и устните им се сляха, така че езикът му можеше да повтори нетърпеливите движения на тялото му.

Сара отвърна нетърпеливо на властната му целувка, а езикът й пламенно се извиваше около неговия; те останаха прегърнати, а яростните тласъци на тялото му в нейното я караха да потръпва от любов и страст към него. Горещата следа, която ръцете му оставяха върху гърба й, плъзгайки се по кожата й, усещането на хълбоците му между бедрата й и замайващото чувство, че е върху него, я караха да иска този момент никога да не свършва. Това безумно, първично желание за наслада я измъчваше, но беше най-сладкото мъчение на света и двамата заедно се потапяха в него, докато достигнаха върха…

Ръцете на Янси внезапно обхванаха хълбоците й, за да насочват движенията й и когато първите вълни на удоволствието разтърсиха тялото й, Сара отметна глава назад и се изпъна с вик на наслада. Едва тогава Янси си позволи да се отпусне от напрежението и почти веднага достигна същия бурен екстаз като Сара.

Стресната от силата на удоволствието, Сара се отпусна върху гърдите на Янси, а сърцето й биеше сладостно учестено. Те полежаха така известно време, без да искат да нарушат интимността на този миг, а Сара лежеше върху гърдите му, докато ръката му леко галеше гърба и хълбоците й, а устните му разсеяно докосваха меднозлатистите къдрици на косата й. После Сара се размърда и се плъзна до него на леглото, а пръстите й се заиграха с гъстите черни косми на гърдите му.

Янси я обгърна с ръце и въпреки че Сара искаше да си поговорят за много неща, тя се поддаде на унасящата я дрямка. След по-малко от пет минути тя беше дълбоко заспала.

Няколко мига след това Янси се взираше в прекрасното й лице и изведнъж го обзе странна радост, че баща му се е оженил за нея. Ако Сам не бе предприел такава драстична мярка, за да я предпази, някой друг мъж можеше да спечели сърцето й и сега тя щеше да лежи също толкова кротко до него. Той се намръщи и му хрумна чудатата идея, че Сам може би се е оженил за нея не само за да осигури бъдещето й — той би могъл да има и друга причина да я вземе за жена, като например да я запази недокосната и със свободно сърце докато се върне синът му…

Лицето му потъмня. Идеята беше безнадеждно заплетена и безкрайно смешна, но както мрачно призна той, съвсем по вкуса на един романтично настроен и съзнаващ вината си баща, какъвто беше Сам! Той широко се прозя и очите му се затвориха, а с ръцете си още по-здраво обгърна Сара. Смешно, помисли си сънено той. Безкрайно смешно беше даже и за секунда да допусне, че Сам се е оженил за Сара, за да я запази за него!…

Сара се събуди първа след известно време и няколко минути просто лелееше и се наслаждаваше на близостта и топлината на отпуснатото тяло на Янси. Даже и в съня си той здраво я беше обвил в ръцете си и тя се усмихна неопределено. О, колко много го обичаше! Въпреки че беше най-вбесяващият мъж на земята!

Освежена от съня и с мисъл, вече незамъглена от страстта, Сара се замисли за чудатите думи, които Янси бе произнесъл в двора. Искаше й се да го събуди и да го накара да й обясни поточно какво искаше да каже, но не беше сигурна в себе си и малко се стесняваше. Никога не бе произнесъл и една дума за любов, никога не бе казал защо настоява да се ожени за нея и въпреки че действията му подсказваха силни чувства към нея — това тя не можеше да отрече, отчаяно й се искаше да чуе тези две прости думи: „Обичам те.“

Макар че можеше напълно да се убеди, че желанието да притежава Каза Палома не беше единственият му мотив за женитбата им, а тази мисъл все пак не беше много далече от съзнанието й, Сара не беше съвсем сигурна, че Янси е влюбен в нея. Без сянка на съмнение тя знаеше, че той я желае — това, което се беше случило толкова скоро в това легло го доказваше! Но тя не беше убедена, че предизвиква у него каквото и да било по-трайно чувство. Той беше мил и внимателен с нея, снизходителен и закрилящ я, загрижен за безопасността и приятното й прекарване, но така би се държал и собственикът на скъпа кобила!

Сара леко изви глава и се загледа в арогантния му профил. После въздъхна. Даже и в съня изражението му не подсказваше нищо и нямаше да подскаже, ако той не решеше, помисли си мрачно тя. Янси криеше толкова много неща в себе си и само от време на време правеше леки намеци за това, което мисли и чувства, че Сара се запита дали някога наистина ще узнае какво става зад вбесяващо загадъчния му поглед. Тя отново го погледна и отчаяно й се прииска да го разтърси, за да го събуди и да го попита какво изпитва към нея, но се колебаеше, уплашена, че може да не хареса отговора. Тя сви устни. Ако изобщо получеше отговор! Янси имаше вбесяващия навик да отговаря на всичките й въпроси пак с въпрос — проклет да е!

Изведнъж в стаята проехтяха ударите на часовник, отброяващи три часа и Янси подскочи в леглото.

— Исусе Христе! Не знаех, че е толкова късно! — Той изскочи от леглото, бързо се облече и като целуна пламенно Сара, дрезгаво каза: — Не искам да те напускам, но обещах на Естебан да се срещнем в два часа и закъснявам с цял час!

Той излезе от стаята преди Сара да успее даже да го попита кога ще се върне. Вече не й се спеше, а и нямаше друга причина да остане в леглото, затова тя се огледа за дрехите си като си мърмореше нещо за мъжете. Откри дрехите на пода, където Янси ги бе хвърлил по-рано и с лека глупава усмивка на устните ги събра и се облече.

Когато влезе най-напред в стаята, не бе имала време да я огледа подробно, но сега, без разсейващото присъствие на Янси, което да я отвлича, тя се огледа любопитно наоколо. Стаята беше просторна и приятно обзаведена. Имаше само една врата и когато замислено я разгледа и установи, че няма ключалка, Сара направи печална гримаса. Не се съмняваше, че се намира в стаята на господаря и че в Каза Палома няма допълнителни стаи към нея или друга спалня, в която господарката на хасиендата да може да се оттегли — или да се заключи от съпруга си!…

* * *

Янси се беше замислил върху този приятен факт докато бързаше за срещата с Естебан, а на красивото му лице беше разцъфнала несъмнено доволна усмивка. Даже и когато влезе в малката sala в задната част на хасиендата, където се бяха разбрали да се видят, усмивката още не бе напуснала лицето му, а когато откри, че въпреки закъснението му Естебан търпеливо го чака, доброто му настроение още повече се повиши. Двамата мъже се поздравиха и Янси се извини за закъснението. Двамата се настаниха в тъмнозелените кожени столове пред масивното махагоново бюро с изящна дърворезба и започнаха да обсъждат повода за срещата.

— Открих откъде са взели змията, сеньор — поне аз съм убеден, че става дума за същата змия — каза откровено Естебан, а черните му очи бяха вперени в лицето на Янси.

— Откъде? — изстреля в отговор Янси.

— Нали познавате Гилермо — синът на Лупе, братовчеда на Мария? — започна спокойно Естебан и когато Янси кимна, той продължи: — Преди около две седмици Гилермо заедно с няколко други момчета си играели навън и намерили голяма змия — както ще си спомните тя е била много голяма, по-голяма от нея никой от тях не бил виждал и те я хванали и я занесли в къщи в чувал.

— Била е змията на Гилермо? — попита недоверчиво Янси, без да може да повярва, че който и да било от хората му е искал да стори зло на Сара. — Гилермо ли е сложил проклетата змия в леглото на Сара?

Естебан поклати енергично глава.

— Сеньор! Как може да си помислите такова нещо! Не! Не! Гилермо никога няма да навреди на вас или на сеньората! Никога!

Янси изглеждаше засрамен.

— Знам, че дори не трябваше да си помисля за такова нещо — прости ми! Кажи ми какво се е случило.

— Не знам точно какво е станало и причината да не потърся веднага Гилермо, за да видя дали още гледа змията си въпреки че Мария ми каза за нея в деня, в който я бяха донесли беше, че я бях забравил. Без изобщо да се сетя за змията на Гилермо, аз проучих нещата, както ми наредихте, но не открих нищо. Говорих е всички слуги от хасиендата и с някои от хората в селото, но нито един от тях не бе виждал никакъв гринго да напуска пределите на селото и тъй като бях забравил за змията на Гилермо, нямах какво да ви докладвам. — Естебан въздъхна. — Бях сигурен, че съм се провалил и едва вчера, когато се върнах в дел Сол за още провизии, се отбих да видя Лупе. Гилермо беше там и изглеждаше доста тъжен. Попитах го какво има и той ми каза, че змията му е изчезнала — някой е махнал капака на дупката й и или я е откраднал, или я е пуснал на свобода. — Естебан сви устни. — Простете ми, сеньор. Не трябваше да забравям за змията на Гилермо — трябваше да се сетя и сам да проверя дали животното е още там, но не го направих. — Той загрижено погледна Янси. — Щях да ви кажа всичко това още вчера, но вие не бяхте в хасиендата и аз трябваше да се върна в Палома с провизиите. Много съжалявам за това закъснение.

Янси отхвърли извиненията му.

— Не се притеснявай за това — свършил си много добра работа. Научи ли нещо друго?

Естебан прегърби рамене.

— Не много, сеньор. Разбрах, че Гилермо е открил, че змията я няма на сутринта в деня, когато се оженихте за сеньора Сара — той си спомнял добре заради всичките тези вълнения около празненството.

Янси изглеждаше замислен, а заплашителният блясък в очите му беше станал по-силен.

— Разбра ли дали някой гринго е знаел за змията?

— Да, сеньор — кимна Естебан. И тримата. — Той се поколеба, а после допълни откровено: — Включително и Бартоломю, и Танси. Малко след като са пристигнали, всички са били разведени из селото и аз специално питах Гилермо дали са им показали змията. Той каза, че всички са я видели. — Той се засмя за миг. — Каза, че русата жена е изпищяла и подскочила, когато е повдигнал капака.

— Лупе и семейството му още ли живеят в онази къща? Тази, която е точно до портите на хасиендата?

— Si! — После Естебан продължи, довършвайки мисълта на Янси. — За който и да било от тях е било съвсем просто да се промъкне покрай стените на хасиендата и след като открадне змията, да я сложи в чувал или кутия и да я донесе в имението. Щяло е да му отнеме само няколко мига…

— И само още няколко минути, докато я сложи в леглото на Сара!

Естебан кимна и весело потвърди:

— Si, сеньор, само няколко минути.

Янси гневно изруга през зъби, скочи от стола и нервно обиколи стаята. С гръб към Естебан най-накрая изрече:

— Не мога да си представя, че някой е желаел смъртта на Сара или е искал да я нарани. — Той погледна през рамо към Естебан. — Сложил ли си някой да я наглежда тук, в Палома?

Естебан кимна.

— Едно момче в самата хасиенда и двама мъже извън стените на имението.

— Bueno! Поне ги няма двамата Шелдрейк и трябва да внимавам само за Хайръм! — каза доволно Янси докато сядаше обратно на стола.

Естебан изглеждаше безкрайно смутен и Янси присви очи.

— Какво има? — остро попита той. Естебан предпазливо се размърда в стола си.

— Не исках аз да съм този, който ще ви го каже, но Шелдрейкови са тук! — нервно отвърна той, потривайки врата си с ръка.

С широко отворена уста от страхопочитание и възхищение Естебан изслуша разнообразните ругатни, плод на въображението на Янси, които прокънтяха във въздуха, когато той спря да говори. Чак след известно време дъждът от хули престана, но даже и богатото въображение на Янси не можеше да измисли повече обидни забележки за родителите на Шелдрейкови и за тях самите, нито още ужасни и зловещи неща, които да им се случат. Когато започна да се повтаря, той спря и уморено попита:

— Кога са пристигнали?

— Само преди половин час, заедно с другите от дел Сол. Русата жена каза, че в дел Сол щяло да й бъде скучно сама и без друга бяла жена, с която да си приказва. Каза, че искала отново да види Палома — да види дали сте направили тук толкова промени, колкото в дел Сол. — Естебан се засмя за миг. — Не остана доволна, когато откри, че работата тук едва започва и че трябва да споделя една малка и оскъдно мебелирана стая с мъжа си. — Усмивката му стана още по-широка. — Танси й каза, че ако стаята не й харесва, може да се върне в дел Сол и че тук никой не я е канил! Танси май не я обича много, нали?

Янси печално изкриви устни.

— Съмнявам се, че някой изобщо може да харесва Ан Шелдрейк! Повечето хора, и аз включително, няма да имат нищо против да отиде при сестра си в ада!

Върнал се в стаята си след няколко минути, Янси все още не беше сигурен как ще оправи нещата с внезапната поява на Шелдрейкови. Беше толкова бесен, че първата му мисъл бе да натовари насила Ан и Том на два коня и да ги прати на края на света, заедно с Хайръм Бърнел, но не знаеше дали това ще помогне.

Когато той влезе в стаята, Танси беше при Сара и двете разопаковаха сандъците, които бяха пристигнали с новодошлите от дел Сол. При шума от отварянето на вратата Сара повдигна погледа си и изражението на лицето й му подсказа, че тя вече е научила неприятната новина.

Явно и неговото лице е било достатъчно изразително, защото Сара сбърчи нос.

— Вече си чул за нашите гости, нали?

Янси се намръщи.

— Да, чух и не знам кого от двамата ще удуша най-напред!

Танси се засмя.

— Аз не бих се чудила толкова — тази жена е най-надменното, алчно, пресметливо, себелюбиво и сеещо раздори същество, което някога съм виждала! — Тя се замисли. — С изключение, разбира се, на сестра й! Но ми е жал за господин Том — тя го командва и той просто не може нищо да направи. — Тя погледна към Янси. — Той не искаше да идва — беше много смутен, когато тя настояваше и се мъчеше да я разубеди. Не бих била много строга към него!

— Ще ги изпратиш ли обратно? — попита с надежда Сара, а големите й зелени очи не се откъсваха от лицето му.

Той я гледаше, разкрачил крака и пъхнал палци в колана на панталона си, любопитен как тя ще реши въпроса.

— Какво искаш да направя? — попита я меко той.

Лицето й се сви в гримаса.

— Искам да ги отпратим веднага в дел Сол, но не мисля, че ще е толкова лесно. Знам, че пътят дотук, макар и кратък, вероятно е изморил Том. И както Танси току-що спомена, той е тръгнал неохотно и вече се чувства неловко от ситуацията — не искам да го унижаваме допълнително.

— Искаш да останат ли? — вдигна вежди Янси.

Сара поклати глава.

— Не. Поне не много дълго. — Тя беше тъжна. — Може би да почакаме ден-два и после учтиво да им намекнем, че в дел Сол ще се чувстват по-добре.

Танси изсумтя, взе няколко дрехи на Сара и ги сложи в едно чекмедже на бюрото. После блъсна чекмеджето обратно с доста повече сила, отколкото беше нужно и се обърна към Сара.

— Чуйте ме, мис! Тази злобна уличница крои нещо! Дошла е тук с някакви планове и не можете да ме убедите, че е само от привързаност към вас!

Сара понечи да спори с нея, но Янси я прекъсна хладно.

— Съгласен съм с Танси. Струва ми се, че Ан наистина нещо крои и че докато не открием какво е то, трябва да им позволим да останат по-дълго, а не само няколко дена.

— Колко дълго? — попита Сара, видимо неодобряваща идеята да остане с Шелдрейкови за дълго.

— Докато разбера какво точно е намислила Ан. — Той се поколеба, а после меко добави: — Сара, Палома е твой дом — ако искаш да си отидат, още на минутата можем да ги изхвърлим.

Твърдението на Янси като че ли изненада Сара и тя изведнъж се усмихна.

— Да, така е — можем да ги изхвърлим. — После срещна втренчения поглед на Янси и кисело изрече: — Но няма да го направим, нали?

— Тази къща е твоя.

Тя замълча и после сви рамене.

— Е, добре тогава. Могат да останат за малко. — После й хрумна една приятна мисъл и тя радостно добави: — Това, че всеки момент мога да ги изгоня ще ми бъде като утеха!

* * *

Въпреки появата на Шелдрейкови и все още неизяснените отношения между нея и Янси, през следващите дни Сара се чувстваше добре. Беше влюбена в съпруга си. Харесваше Палома. И се възхищаваше на всички промени, които ставаха пред очите й.

През деня тя обикаляше навсякъде — гледаше как поставят нов покрив на един от оборите, как поправят оградите за добитъка близо до хасиендата, яхваше коня и отиваше да наблюдава как хващат бикове и мустанги, слушаше как Мария и Танси разказват спомени от предишни посещения в Палома, докато готвеха в голямата старомодна кухня. Където и да отидеше Сара, за нейно радостно възхищение навсякъде в старото ранчо кипеше живот. А после и Янси…

Прекарваше по няколко часа на ден на седлото, придружавайки очарователния си съпруг в обиколките, които той предприемаше всеки ден, за да наглежда работата на каубоите по подбирането на мустангите и добитъка. Понякога те не се прибираха по цял ден и се връщаха в хасиендата когато се спускаха пурпурните сенки на мрака. Често вечер, дълго след като Шелдрейкови се бяха оттеглили в стаята си, те седяха на масичката, където неговите родители бяха стояли толкова години преди това и спокойно разговаряха — не за нещо важно, а просто за ранчото, за работата, която се вършеше и за бъдещите резултати от нея. Най-хубави от всичко, признаваше си изчервена Сара, бяха нощите… нощите, прекарани в прегръдките на Янси, в които Сара се учеше да дава пълна свобода на своята чувственост, започваше да опознава неизмеримите дълбини на неговата възбуждаща любовна фантазия и започваше да се пристрастява към пламенната любов, която той правеше с нея.

Сърцето на Сара бе така препълнено от любов към него, че стотици пъти на ден едва не се изпускаше да му го каже; стотици пъти нощем, когато той я довеждаше до върховен екстаз, тя едва не извикваше на глас: „Обичам те!“, но тези две думи останаха неизречени между тях. Янси никога не произнесе думата „любов“; никога не засегна въпроса защо се е оженил за нея, нито пък направи друг намек за истинските си чувства и все пак Сара бе странно доволна.

Може и да не беше голям сърцевед, но притежаваше частица от не толкова често срещания здрав разум. Той й подсказваше, че Янси не би могъл да я люби толкова нежно и страстно нощ след нощ, не би се чувствал така явно щастлив в нейно присъствие, не би я поглеждал с тези разтапящи я погледи така вълнуващо често, не би се отнасял с нея с толкова сърдечна загриженост, нито пък би я дразнил така безмилостно, ако зад действията му не се криеше едно дълбоко чувство.

Не й беше казал, че я обича, но тя чувстваше, че това е само въпрос на време. „И това ще стане“ — казваше си с надежда тя. „Скоро“.

Тези дни на хоризонта пред нея имаше съвсем малко облаци. Бартоломю и Танси бързо свикваха с живота в Палома и даже Ан и Том Шелдрейк като че ли се опитваха да се държат внимателно. Дори Янси беше омекнал и се отнасяше с Хайръм със скована сърдечност, като му беше отделил една от новопостроените къщи в селото, изникващо зад стените на хасиендата, която да ползва когато не е в лагера на хората, подбиращи добитъка. За изненада на Сара, той дори бе стигнал дотам да го покани да споделя трапезата им в хасиендата. Беше прекрасно време и тя посрещаше с усмивка и блестящи от възбуда очи всеки ден. Вече пет седмици, откакто бяха в Палома, а тя все още беше толкова развълнувана от всичко, което ставаше, че сякаш летеше в облаците, а очите й блестяха и на сочните й устни винаги бе готова да разцъфне замечтана усмивка.

През целия юли бе непоносимо горещо, а когато започна август и горещината напълно изсуши земята, Янси беше категоричен, че тя няма да го придружава повече навън, когато щеше много да се бави. Бе й обещал, че сутрин все пак може да идва с него и беше смекчил удара със страстна целувка и с обещанието, че ще има много малко дни, в които ще е навън от изгрев до залез слънце.

Тази сряда в края на втората седмица на август беше точно един такъв ден и след като унило обикаляше из хасиендата до късно следобед, Сара се запъти към спретнатата къщичка, в която живееха Бартоломю и Танси. Както и Янси, Бартоломю беше извън имението, където се занимаваше с добитъка и мустангите и затова когато Сара надникна през прага, завари Танси, седнала удобно в един дървен люлеещ се стол с висока чаша лимонада в ръка.

В този час на деня беше изключително влажно и горещо и след като я въведе вътре и я настани на едно кресло до своя люлеещ се стол, отрупано с меки възглавници, Танси настоя да вземе чаша лимонада. Сара прие с удоволствие. Двете жени поседяха мълчаливо известно време, като поето се наслаждаваха на тръпчивия вкус на лимонадата и на благословената хладина в малката къща.

Замислена за всичко, което бяха преживяли заедно през годините, Сара лениво забеляза:

— Тук е съвсем различно от Магнолия Гроув, нали?

— Ами да! — промърмори засмяно Танси, като се залюля леко на стола. — Наистина е различно! Двамата с Бартоломю тъкмо предната вечер си приказвахме кой би предположил само преди три месеца, че вие ще се омъжите за мастър Янси и всички ние ще дойдем тук, в Палома! Животът е странно нещо — това поне е сигурно! — поклати тя тъмната си глава.

Двете жени се върнаха в миналото за известно време, като често се смееха на щастливите спомени от Магнолия Гроув, а понякога се натъжаваха, сещайки се за нерадостните години в плантацията, които не бяха малко. Повече нещастни, отколкото радостни времена, заключи Сара. Убийството на Маргарет. Дългите, ужасни години на войната. Раните на Сам. Смъртта му.

Отпивайки от лимонадата си, тя се опита да отстрани мрачните спомени, които се тълпяха в главата й, но не можеше да спре да се чуди какъв ли щеше да е животът им, ако Маргарет не бе умряла. Тя се размърда неспокойно и изведнъж проговори:

— Мислила ли си какво щеше да се случи, ако не бяха убили Маргарет?

Танси отпи голяма глътка лимонада.

— Изобщо не мислете за тази жена! Тя заслужи смъртта си! Представяте ли си, опитваше се да прати моя Бартоломю на полето! — Тя отпи още една глътка лимонада и бадемовите й очи гневно заблестяха. — Освен тази нейна сестра, която постоянно създава проблеми, никога в живота си не съм виждала човек, който да предизвиква толкова раздразнение и болка у хората! И винаги се наслаждаваше на това — независимо кой беше наранен и каква мъка му бе причинила! Радвам се, че е мъртва, но и сестра й не е по-добра! Понякога ми се иска някой да вземе една остра испанска кама и да прободе и Ан! Също както Маргарет!

Сара се вкамени и изведнъж й стана студено. Тя отклони поглед от очите на Танси. Повдигаше й се и в същото време се чувстваше замаяна. Всички знаеха, че Маргарет е прободена. Всички. Но не всички заеха, че оръжието, с което Маргарет бе убита преди толкова години, е остра испанска кама! Кама, която бе собственост на Бартоломю и следователно под ръка на Танси… Танси, която обожаваше своя съпруг… Толкова ли обожаваше съпруга си, че да извърши убийство заради него? — смутено се питаше Сара.