Робин Кук
Заплаха (7)

ШЕСТА ГЛАВА
Сряда, 20 март 1996 год. 16:05 часа

Сюзан Хард гледаше с напрегнато внимание през кръглото прозорче на вратата, от която се излизаше на площадката с асансьорите. Намираше се в дъното на коридора — най-отдалечената разрешена точка за малките й разходки. Придвижваше се с малки крачки като внимателно придържаше наскоро зашития си корем. Упражнението беше неприятно, но необходимо. От опит знаеше, че ако иска да я изпишат бързо, ще трябва да се мобилизира до крайност.

Вниманието й беше привлечено от необичайното оживление на площадката и очевидната нервност на болничния персонал. Шестото чувство й подсказа, че нещо не е наред. Почти всички лекари и сестри носеха предпазни маски.

Но преди да направи опит да разбере каква е причината за тази необичайна суматоха, тялото й изведнъж се разтърси от ледени тръпки. Извъртя се назад и потърси с очи отворена врата или прозорец, от които ставаше течение. Но такива нямаше. Тръпката я отпусна, но само за миг. После ледените игли я пронизаха с нова сила. Сведе поглед към ръцете си и забеляза необичайно белия им цвят.

Обзета от безпокойство, Сюзън се обърна и забърза към стаята си. Подобни ледени тръпки не предвещаваха нищо добро. Натрупала достатъчно опит в болничните заведения, тя знаеше, че опасност от следоперативна инфекция винаги има…

Силната болка в слепоочията се появи в момента, в който се добра до стаята си. А когато се отпусна на леглото, болката вече беше обхванала и цялата й глава. Беше коренно различна от главоболията, които беше имала преди. Сякаш огромно шило се забиваше в мозъка й.

В продължение на няколко натежали от паника секунди Сюзън остана напълно неподвижна, надявайки се болката да премине. Но вместо това се появи нещо ново — остра болка в долните крайници. Само след минута-две болката обхвана цялото й тяло и тя започна да се върти в леглото, напразно търсейки по-удобна поза.

Най-силно я болеше около петите, но пронизващата болка бързо се разпространи и нагоре по тялото й. Едва успя да протегне ръка към бутона за повикване на дежурната сестра, натисна го и безсилно се отпусна по гръб.

Когато сестрата се появи, гърлото на Сюзън се раздираше от суха кашлица.

— Лошо ми е — едва успя да промълви тя.

— Какво по-точно изпитвате? — попита сестрата.

Сюзън само поклати глава. Беше й трудно да говори, чувстваше се все по-зле.

— Главоболие — промърмори тя.

— Имате предписани лекарства за успокояване на болката — рече сестрата. — Сега ще ви ги донеса.

— Извикайте доктора — прошепна Сюзън. Гърлото й дращеше все по-силно, сякаш току-що беше излязла от упойката.

— Мисля, че първо трябва да вземете лекарство — отвърна сестрата.

— Студено ми е — потръпна с цялото си тяло Сюзън. — Ужасно ми е студено!

Сестрата сложи длан върху челото й и стреснато се отдръпна. Пациентката имаше силна треска. Измъкна термометъра от калъфчето до леглото и го тикна в устата й. Докато чакаше показанията му, извади апарат за кръвно налягане и започна да натиска помпичката. Кръвното налягане на пациентката беше необичайно ниско.

Протегна ръка и извади термометъра от устата й. Показанията му я накараха да подскочи. Живачният стълб се беше заковал на 40 градуса.

— Имам ли температура? — попита със слаб глас Сюзън.

— Малко — отвърна успокоително сестрата. — Скоро ще мине. Отивам да повикам доктора ви…

Сюзън кимна с глава. В ъгълчето на окото й се появи сълза. Не искаше никакви усложения. Искаше да се прибере у дома.