Робин Кук
Заплаха (15)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Четвъртък, 21 март 1996 год. 12:00 часа

— Как си бе, приятелче? — подвикна Чет.

— Отлично — промърмори Джак и тръсна купчина папки върху претрупаното си бюро.

В четвъртък Чет беше свободен от аутопсии и се занимаваше единствено с писане на патологични заключения. По принцип медицинските следователи аутопсираха само три дни в седмицата, а през останалото време бяха заети с попълване на обемистите формуляри, които бяха задължителни за приключването на всеки отделен случай. А те никак не бяха малко — от патологичните анализи, от лабораторията, от болничните заведения или лекарите на частна практика, от полицията… В допълнение всеки патолог беше длъжен лично да се запознае с хистологичните проби на случаите, за които отговаря.

Джак седна и се зае да разчиства плота — дотолкова, доколкото да си осигури място за работа.

— Добре ли се чувстваш тази сутрин? — попита Чет.

— Малко съм махмурлия — призна намусено Джак, изрови телефона изпод купищата хартия и разтвори първата папка от купчината пред себе си. — А ти?

— Аз съм окей — отвърна Чет. — Свикнал съм да удрям по една-две чаши вино. Освен това и мацките помогнаха, най-вече Колийн… Хей, нали не си забравил за довечера?

— Тъкмо мислех да обсъдим този въпрос — промърмори Джак.

— Но ти обеща!

— Не съвсем — поклати глава Джак.

— Не ме предавай, моля те! Мацките ще очакват и двама ни… Като нищо ще си тръгнат, ако им се изтърся сам!

Джак само го погледна.

— Моля те! — повтори Чет.

— Добре, но само този път! — предаде се с въздишка Джак. — Макар че не разбирам за какво толкова съм ти притрябвал… Справяш се отлично и без мен.

— Благодаря ти, приятелче — ухили се широко Чет. — Задължен съм ти.

Джак най-сетне откри идентификационния формуляр, на който бяха записани телефоните на Морис Хард, съпруг на починалата Сюзън. След кратко колебание реши да набере домашния…

— На кого звъниш? — полюбопитства Чет.

— Ти си едно нахално и прекалено любопитно копеле, знаеш ли? — изгледа го с усмивка Джак.

— Чувствам се задължен да те контролирам, защото има опасност да те изхвърлят всеки момент — не му остана длъжен Чет.

— Искам да говоря със съпруга на жената, която аутопсирах тази сутрин — поясни Джак. — Много неща не са ми ясни… Клинично случаят изглежда типична чума, но имам чувството, че не е точно така…

Насреща се обади женски глас. Джак помоли да го свържат с господин Хард, но икономката каза, че господин Хард е на работа. Джак набра служебния номер. Обясни на секретарката кой се обажда и го помолиха да почака.

— Невероятно! — промърмори той, прикривайки мембраната с длан. — Жена му току-що е починала, а той вече е на работа! Това може да се случи само в Америка!

Гласът на Морис Хард беше напрегнат. Ясно личеше, че човекът изживява силен стрес. За миг Джак се изкуши да каже, че отлично знае какво му е, но после тръсна глава и хладно обясни защо го търси.

— Не смятате ли, че е по-добре да говоря в присъствието на адвоката си? — попита Морис Хард.

— Защо? — учуди се Джак.

— Защото семейството на жена ми отправя разни странни обвинения. Мислят, че имам нещо общо със смъртта й… Не крия, че Сюзън и аз сме имали търкания помежду си, като всички нормални семейства… Но нищо повече.

— Те не знаят ли, че жена ви е починала от инфекциозна болест?

— Опитах се да им го кажа, но…

— Малко съм затруднен — призна Джак. — Нямам право да ви давам съвети от юридическо естество…

— Да вървят по дяволите! — внезапно рече Морис Хард. — Задайте си въпросите, които едва ли ще навредят на когото и да било… Но първо отговорете на един от моя страна: наистина ли е чума?

— Още не сме сигурни — отвърна Джак. — Обещавам да ви информирам веднага след като стигнем до твърда диагноза.

— Ще ви бъда задължен — отвърна Морис Хард. — А сега кажете какво ви интересува…

— Доколкото съм осведомен, имате куче — започна Джак. — Какво е здравословното му състояние?

— Отлично, особено ако вземем под внимание факта, че е на цели седемнадесет години…

— Ще ви помоля да го заведете на ветеринар и да обясните, че жена ви е починала от тежко инфекциозно заболяване. Искам да съм сигурен, че кучето не е носител на никаква зараза…

— Има ли такава опасност? — разтревожи се не на шега Морис.

— Да. Макар и малка, опасността съществува…

— Защо от болницата не ми казаха нищо?

— Това не знам. Предполагам, че са ви посъветвали да вземате антибиотици…

— Вече започнах — отвърна с въздишка Хард. — Но се безпокоя от това, което казахте за кучето. Би трябвало да ме предупредят…

— Искам да си изясня и един друг въпрос — рече Джак. — Доколкото разбрах, напоследък жена ви не е предприемала далечни пътувания, нали така?

— Точно така. Бременността й не беше от леките, тъй като имаше проблеми с гръбначния стълб. Не сме ходили никъде, с изключение на едно пътуване до Кънектикът, където имаме къща…

— Кога беше това?

— Преди десетина дни — отвърна Морис Хард. — Сюзън обичаше да ходим там…

— За извънградска къща ли става въпрос?

— Да. Притежаваме имение от около седемдесет акра, поляни и гора. Много е красиво… Имаме си дори езеро.

— Жена ви имаше ли навик да се разхожда из гората?

— Това беше основното й забавление — отвърна Морис. — Обичаше да храни сърните и зайците…

— Много зайци ли има там? — попита Джак.

— Знаете как е при зайците… Винаги изпитвам чувството, че са повече от предишния път. През пролетта и лятото са толкова много, че изяждат дори цветята в градината…

— А да сте имали проблеми с плъхове?

— Не — отвърна озадачено Морис. — Това важно ли е?

— Човек никога не знае — неопределено отвърна Джак. — Да ми кажете нещо за госта си от Индия?

— А, господин Швинашан… Той е от Бомбай, мой делови партньор. Гостува ни около седмица…

Джак си спомни за чумната епидемия, обхванала Бомбай през 1994 година.

— Да сте забелязал у него някакви здравословни проблеми?

— Не.

— Защо не му завъртите един телефон? — предложи Джак. — Бих искал да зная дали наистина е добре…

— Няма проблеми — съгласи се Морис. — Но нима мислите, че може да има нещо общо? Все пак беше при нас преди цели три седмици…

— Признавам, че случаят е доста объркан — въздъхна в слушалката Джак. — Чувствам се длъжен да изследвам всяка възможна следа. Случайно да се познавате с човек на име Доналд Нодълман?

— Не, кой е той? — отвърна с въпрос Морис Хард.

— Първата жертва на чумата — поясни Джак. — Пациент на „Манхатън Дженерал“, лежал на един и същи етаж с жена ви… Питам се дали тя случайно не го е посещавала…

— На етажа на гинекологията? — изненада се Морис.

— Там са разположени две отделения. Нодълман е лежал във „Вътрешни болести“ с диабетни проблеми.

— А къде е живял?

— В Бронкс.

— Съмнявам се — проточи Морис. — Не познаваме никого в Бронкс…

— Един последен въпрос — рече Джак. — Жена ви да е посещавала болницата в седмицата преди да бъде приета за раждане?

— Тя ненавиждаше болниците — отвърна съпругът. — Доста трудно я убедих да постъпи там, дори когато започнаха контракциите…

Джак благодари и прекъсна разговора, но веднага след това започна да набира друг номер.

— А сега на кого звъниш? — не пропусна да се заинтересува Чет.

— На мъжа на първия случай тази сутрин — отвърна Джак. — За него поне сме абсолютно сигурни…

— Защо не оставиш тая работа на хората от информацията?

— Защото не знаят какво да питат… Всъщност, и аз не знам какво точно търся. Имам чувството, че нещо ми липсва, но не зная какво е… Освен това съм обзет от любопитство… Колкото повече мисля за чумата — през март и при това насред Ню Йорк, толкова по-странен ми се струва този факт.

Състоянието на господин Хари Мюлер се оказа плачевно в сравнение с това на Морис Хард. Човекът беше наистина разбит от тежката загуба и изпитваше трудности в говора, въпреки искреното си желание да помогне. А Джак си напомни да бъде кратък и набързо уточни сведенията на Джанис относно домашните животни и евентуалните пътувания. После попита дали жертвата е имала контакт с Доналд Нодълман.

— Сигурен съм, че жена ми не е познавала този човек — отвърна Хари Мюлер. — Тя поначало не обичаше да контактува с болните…

— Отдавна ли работеше в централното снабдяване? — попита Джак.

— От цели двадесет и една години — отвърна Мюлер.

— Някога да се е оплаквала от болести, прихванати в службата?

— Не, ако не броим един-два случая на грип, лепнати от колежки…

— Благодаря ви, господин Мюлер, много ми помогнахте — приключи разговора Джак.

— Катрин без съмнение би одобрила желанието ми да ви помогна — отвърна човекът. — Тя беше добра жена…

Джак прекъсна разговора и нервно забарабани с пръсти върху бюрото. Беше видимо развълнуван.

— Никой няма представа за какво по дяволите става въпрос! — промърмори той. — Включително и аз…

— Наистина е така, но не виждам защо толкова се вълнуваш — обади се Чет. — Тежката артилерия вече заема позиции. Доколкото разбрах, на днешните аутопсии е присъствал самият главен епидемиолог…

— Присъстваше — кимна Джак. — Дребен и отвратителен плъх, който изобщо няма представа за какво става въпрос. Дойде тук, защото е обзет от пълно отчаяние… Единствената реална дейност развива градската санепидстанция, която е започнала да лови плъхове и да проверява водоизточниците.

Млъкна, после рязко скочи на крака и започна да навлича охлузеното кожено яке.

— Охо, май пак ще си имаме неприятности! — изгледа го Чет. — Къде хукна?

— В „Манхатън Дженерал“. Нещо ми нашепва, че липсващото парченце от мозайката е именно там и проклет да съм, ако не открия!

— Ами Бингъм? — нервно попита Чет.

— Ти ще ме покриеш — тръсна глава Джак. — Ако случайно закъснея за редовното седмично заседание, което се провежда точно днес, ще му кажеш, че… — Млъкна, тъй като не беше в състояние да измисли нужната оправдателна причина. — Всъщност, зарежи… Няма начин да се забавя толкова много. Ще успея за заседанието. Ако някой ме търси междувременно, кажи че съм в кенефа…

Вдигна ръка да спре протестите на колегата си и решително закрачи към асансьорите. След по-малко от четвърт час вече заключваше колелото си на познатия уличен знак пред входа на болницата.

Изкачи се на седмия етаж и започна нов оглед на помещенията. Акушеро-гинекологическото отделение беше напълно отделено от вътрешното, между тях нямаше никакви общи помещения, като трапезарии или тоалетни. Вентилационната система също беше решена по начин, който изключваше смесването на въздуха в двете отделения.

Блъсна летящата врата на гинекологията и се насочи към дежурната стая.

— Извинете, искам да разбера дали двете отделения на етажа ползват общ персонал?

Въпросът му беше насочен към млад мъж в бяла престилка, седнал зад нещо като банково гише.

— Не съм чувал за такова нещо — отвърна онзи. Имаше вид на петнадесетгодишен хлапак, на когото първото бръснене все още предстои. — Разбира се, това не важи за чистачките, които обслужват цялата болница…

— Добре, че ме подсетихте — кимна Джак. Дори през ум не му беше минало да провери как стоят нещата с общото почистване в болницата. После вдигна глава и попита в коя стая е лежала Сюзън Хард.

— Мога ли да попитам кой се интересува? — отвърна с въпрос хлапакът, най-сетне забелязал, че на ревера на посетителя липсва идентификационната карта. Всички болнични служители са задължени да носят тези карти, но мнозина упорито отказваха да се занимават с подобни, според тях напълно излишни, подробности.

Джак извади картата си на медицински следовател, която моментално произведе желания ефект. Администраторът прилежно му съобщи, че госпожа Хард е била настанена в стая 742. После добави, че стаята е поставена под карантина и временно запечатана.

Джак бързо се примири, тъй като и без това не знаеше какво всъщност иска да открие в една обикновена болнична стая. Обърна се и започна да слиза по стълбите към третия етаж. Тук се намираха операционният блок, интензивното отделение и централизираното снабдяване. По коридорите цареше далеч по-голямо оживление.

Бутна летящите врати, които водеха към снабдяването и се озова пред едно дълго, празно гише. Отвъд него се издигаше огромна, висока от пода до тавана решетъчна конструкция, разделена на стотици клетки и рафтове. Повечето от тях бяха запълнени с оборудване от всякакъв вид, нужно за поддръжката на една голяма болница. В помещението се точеше непрекъснат поток от хора, облечени в комбинезони или бели престилки, някои носеха малки хирургически кепета, които приличаха на шапки за баня. Някъде свиреше невидимо радио.

Изправен пред гишето, Джак търпеливо чакаше. След няколко минути търпението му беше възнаградено: една висока и енергична жена го забеляза и пристъпи към него. Върху служебната карта на ревера й беше написано: „Глейдис Дзарели, отговорник“.

— Искам да науча някои неща за Катрин Мюлер — рече Джак, забелязал въпросителния й поглед.

— Бог да я прости, горката — прекръсти се Глейдис. Джак се представи, показа служебната си карта и попита дали хората в отдела не се притесняват от факта, че Катрин е починала от острозаразна болест.

— Притесняваме се, естествено — отвърна високата жена. — Тук всички работим в постоянен контакт помежду си. Но какво можем да направим? Болничната управа също е притеснена и нареди да вземаме антибиотици. Слава Богу, други болни няма…

— Случвало ли се е нещо подобно и преди? — попита Джак. — Имам предвид факта, че само един ден преди смъртта на Катрин в болницата е починал заразен с чума пациент. Това предполага, че вашата колежка най-вероятно е пипнала вируса тук, между тези стени… Не искам да ви плаша, но това е истината…

— Всички знаем каква е истината — кимна Глейдис. — Но такова нещо не се е случвало никога. Предполагам, че е възможно да стане сред сестрите, но не и в централизираното снабдяване.

— Вие имате ли пряк контакт с пациентите?

— Не. Отвреме навреме наши хора отскачат до някое от отделенията, но не заради един или друг пациент…

— С какво се занимаваше Катрин през последната седмица преди смъртта си?

— Ще трябва да проверя — отвърна Глейдис и му направи знак да я последва. Влязоха в тясна канцелария без прозорци и жената разтвори голям дневник с картонени корици.

— Задачите тук никога не се разпределят напълно конкретно — поясни тя. — Общо взето отдаваме приоритет на спешните неща, като аз разпределям отговорността между по-опитните колеги… — Пръстът й се спря на някаква отметка в дневника: — Ето… Катрин се е грижила за общите доставки в отделенията…

— Какво означава това? — попита Джак.

— Означава, че е отговаряла за всичко, от което има нужда дадено отделение, с изключение на лекарствата. За тях има грижата фармацевтичният отдел.

— Имате предвид снабдяването на болничните стаи?

— На болничните стаи, на дежурните стаи и всичко останало — кимна Глейдис. — Без нас болницата ще блокира в рамките на двадесет и четири часа…

— Дайте ми пример за това, с което снабдявате болничните стаи — погледна я Джак.

— Снабдяваме ги с всичко, нали ви казах! — отвърна с леко раздразнение високата жена. — Подлоги, термометри, овлажнители на въздуха, възглавници, завивки, сапун…

— А в този дневник отбелязано ли е дали Катрин е ходила на седмия етаж през въпросната седмица?

— Не — поклати глава Глейдис. — Такива неща не документираме. Но мога да ви извадя разпечатка за всичко, което е било доставено на етажа.

— Добре — кимна Джак. — И това ще ми свърши някаква работа.

— Списъкът ще бъде дълъг — предупреди го Глейдис, докато включваше компютъра. — Кое от отделенията ви интересува? Мога да ви дам доставките за акушеро-гинекологическото и вътрешното отделение както заедно, така и поотделно.

— Вътрешното е достатъчно — отвърна Джак.

Глейдис кимна, натисна няколко клавиша и принтерът се включи. Няколко минути по-късно му подаде внушителна купчина напечатани листове. Джак ги пое и започна да ги прелиства. Списъкът наистина беше дълъг и в душата му неволно се промъкна уважение към компетентния начин, по който се управляваше това огромно болнично заведение.

Малко след това напусна снабдяването и слезе един етаж по-долу. Тук беше разположена централната клинична лаборатория. Не беше в състояние да определи дали си е изяснил нещо, но продължаваше да упорства. Беше убеден, че някъде тук се крие отговорът на загадката, но той просто не може да го открие…

Закрачи между дългите редици лабораторни маси. Никой не му обръщаше внимание. Беше странно, че толкова много и толкова скъпа техника е оставена на произвола на съдбата, без жива душа наоколо. Неволно си спомни за собствения си институт и заповедта на директора за 20-процентно съкращение на личния състав.

Откри Нанси Уигънс приведена над някакви бактериални проби.

— Здрасти — поздрави я той. — Помните ли ме?

Нанси го стрелна с поглед, после отново насочи вниманието си към плоските стъкълца.

— Разбира се — промърмори тя.

— Поставили сте отлична диагноза на втория чумен случай — похвали я Джак.

— Беше по-лесно, защото подозирахме чума — отвърна Нанси. — Но при третия се изложихме…

— Точно за него искам да ви попитам… Как изглеждаха грам-отрицателните проби?

— Не съм работила по него — отвърна Нанси. — Ако искате, мога да ви свържа с колежката Бет Холдърнес, която извърши тестовете.

— Ще ви бъда благодарен — кимна Джак.

Нанси слезе от високо столче и изчезна, а Джак се възползва от възможността да огледа по-отблизо микробиологическия сектор. Впечатленията му бяха отлични. В повечето микробиологически лаборатории цари безпорядък, който никой не е в състояние да отстрани. Но тук всичко беше подредено и блестящо от чистота. Ръководството явно действаше професионално и с твърда ръка.

— Здравейте, аз съм Бет.

Джак се обърна и се озова лице в лице с приятна и усмихната жена, която едва ли имаше тридесет. От цялата й фигура се излъчваше заразителна добронамереност. Прическата й беше доста странна — косата стърчеше перпендикулярно на кожата, сякаш беше наелектризирана. Но общото впечатление беше много добро.

Джак се представи и бързо усети как младата жена го очарова със своето приятелско и непринудено държане. Никога не беше срещал толкова лесна за контакт жена.

— Предполагам, че не сте дошъл тук да зяпате — рече Бет. — Разбрах, че се интересувате от грам-отрицателните проби на Сюзън Хард. Елате, вече съм ги приготвила…

— Хвана го за ръкава и буквално го повлече към работното си място. Стъклените плочки с пробите на Хард бяха акуратно подредени под окуляра на включения микроскоп.

— Настанете се ей тук — рече момичето и го накара да седне на столчето. — Как е? Ако искате, мога да регулирам височината…

— Перфектно — отвърна Джак и се наведе над микроскопа. Изчака очите му да се нагодят и ги видя — многобройни бактерии с ръждив цвят.

— Обърнете внимание на микробната плеоморфия^[1] — обади се мъжки глас до него.

Джак вдигна глава. До масата, само на сантиметри от лакътя му, се беше изправил Ричард, старшият лаборант.

— Нямах намерение да ви досаждам — промърмори извинително Джак.

— Не ни досаждате — усмихна се Ричард. — Лично аз се интересувам от вашето мнение, тъй като все още нямаме окончателна диагноза по случая. Посявката не даде резултат, а може би знаете, че и чумните тестове бяха отрицателни…

— Чух това — кимна Джак и отново се приведе над микроскопа. — Но моето мнение едва ли ще е решително, тъй като вие имате далеч по-голям опит…

— Виждате изразената плеоморфия, нали?

— Май да — кимна Джак. — Тези бацили са доста малки. Част от тях имат сферична форма, но това може би се дължи на факта, че ги наблюдавам в крайната фаза…

— Не, такава е оригиналната им форма — отвърна Ричард. — Плеоморфията им е доста по-силно изразена, отколкото при чумния бацил. По тази причина ние с Бет изразихме съмнение, че става въпрос за чума. Станахме напълно сигурни едва след негативния флуоресцентен тест…

— Тогава за какво според вас става въпрос? — вдигна глава Джак.

— Честно казано, не знам — призна със смутена усмивка Ричард.

— Вашето мнение? — извърна се патологът към Бет. — Ще рискувате ли с някакво становище?

— Не — поклати глава младата жена и дипломатично добави: — Особено след като Ричард не изразява такова…

— Защо не рискувате поне с предположение? — изгледа ги последователно Джак.

— Аз няма да го сторя — поклати глава Ричард. — Започна ли да правя предположения, винаги бъркам…

— Но за чумата не сбъркахте — напомни му Джак.

— Чист късмет, нищо повече — отвърна лаборантът и лицето му леко поруменя.

— Какво става тук? — прозвуча един раздразнен глас зад гърба им.

Джак извърна глава и видя лицето на началника на лабораторията Мартин Шевю да наднича зад рамото на Бет. Разтворил широко нозе и поставил ръце на кръста си, той изглеждаше наистина разгневен. Тънките му мустачки нервно потрепваха. На крачка зад него се бяха изправили доктор Мери Цимърман и Чарлс Кели.

Джак стана от масата, а лаборантите отстъпиха встрани. В помещението се възцари напрегната тишина.

— Вие официално ли сте тук? — все така гневно попита Шевю. — И ако е така, защо не дойдохте в кабинета ми, а се промъквате тук като крадец? В тази болница има извънредно положение, център на което е моята лаборатория! Затова няма да търпя никаква външна намеса в работата си!

— По-спокойно — едва успя да промълви Джак. Не беше очаквал гневния изблик на Шевю, особено след подчертано любезното му поведение предишния ден.

— Не ми предлагайте успокоение, а кажете какво по дяволите търсите тук! — сопнато отвърна Шевю.

— Върша си работата — изпъна рамене Джак. — А тя включва пълно разследване на смъртта на Катрин Мюлер и Сюзън Хард! И не се промъквам като крадец, а просто исках да бъда дискретен…

— Какво конкретно търсите в моята лаборатория? — остро попита Мартин Шевю.

— Направих малка проверка на грам-отрицателни бацили, подпомогнат по най-добрия начин от изключително компетентните ви лаборанти — отвърна Джак.

— Служебните ви задължения включват единствено констатирането на смъртта и начина, по който е настъпила тя — пристъпи напред доктор Цимърман. — А това вече сте го свършил!

— Не съвсем — поклати глава Джак. — Нямаме окончателна диагноза по случая Сюзън Хард. — Очите му твърдо издържаха втренчения поглед на отговорничката по инфекциозните болести. Днес тя беше без предпазна маска и той получи възможност да огледа на воля твърдата линия на брадичката и тънките й устни.

— ВИЕ нямате окончателна диагноза — хладно го поправи Цимърман. — Но като причина за смъртта вече сте определил острозаразно заболяване, нали? При създалите се обстоятелства това е напълно достатъчно!

— Никога не се задоволявам да действам само според обстоятелствата! — рязко отвърна Джак. — Просто не разбирам медицината по този начин!

— Аз също! — остро отвърна доктор Цимърман. — Както и Центъра за контрол на заразните заболявания към Здравния съвет на града, който е насочил цялото си внимание към този неприятен инцидент! Но присъствието ви тук само усложнява работата на нашите служители!

— Нима сте сигурна, че те нямат нужда от помощ? — иронично подхвърли Джак.

— Аз бих казал, че присъствието ви тук е нещо по-лошо — обади се строго Кели. — То представлява грубо нарушение на закона за частната собственост! Страхувам се, че скоро ще имате контакт с нашите адвокати!

— Уха! — извика Джак и вдигна ръце над главата си. — Мога да ви разбера когато казвате, че усложнявам работата на вашите служители, но че нарушавам законите…

— Това си е ваша работа! — отсече Кели. — Току-що сте заявил пред началника на централизираното снабдяване, че Катрин Мюлер се е заразила на работното си място!

— Нещо, което до този момент не е доказано — допълни доктор Цимърман.

— Подобно изявление накърнява репутацията на нашата институция! — повиши тон Кели.

— И може да има негативно отношение към цената на акциите й — саркастично добави Джак.

— Точно така!

— Само дето аз не съм казал, че Мюлер се е заразила на работното си място — подхвърли Джак. — Казах, че БИ МОГЛА да се зарази. Има разлика, нали?

— Според госпожа Дзарели сте го казал като твърдо установен факт…

— Не е така, но дайте да не започваме безсмислени спорове — изгуби търпение Джак. — Истината е, че вие сте заели защитна позиция. А това ме кара да се съмнявам във версията ви за нозокомиална инфекция… Защо не ми кажете за какво всъщност става въпрос?

Кели почервеня и Джак неволно отстъпи крачка назад, отчел предимството на противника във височина и тегло.

— Нашите проблеми с нозокомиалните инфекции не са ваша работа! — прогърмя президентът.

— Точно в това се съмнявам — въздъхна Джак. — Но ще си запазя правото да направя по-късно проверките, които считам за необходими. Радвам се, че пак се видяхме, госпожи и господа. Засега довиждане…

Обърна се и тръгна към изхода. Усети някакво движение зад гърба си и инстинктивно се сви, очаквайки удар от епруветка или някое друго лабораторно пособие. Това обаче не стана и той успя да се добере безпрепятствено до вратата. Минута по-късно вече беше извън сградата, отключи колелото и се понесе на юг.

Лавираше ловко сред пълзящите коли, душата му пееше. Беше много доволен от последния си сблъсък с хората на „АмериКеър“, но едновременно с това беше и леко учуден от изострената им чувствителност. Дори Мартин Шевю, който вчера се държа изключително сърдечно, днес действаше така, сякаш Джак е главният му враг… Какво биха могли да крият, запита се той. И защо го крият точно от мен?

Нямаше представа кой е уведомил ръководството за присъствието му в болницата, но не се съмняваше, че Кели ще побърза да се оплаче на Бингъм.

И не остана разочарован. В момента, в който натисна педалите по наклона на приемната рампа, пред него се изпречи униформеният пазач.

— Лично доктор Уошингтън се обади да ви предам, че ви очакват в кабинета на шефа — съобщи той.

Джак заключи колелото и напразно се опита да измисли някакво обяснение за пред Бингъм. В асансьора стигна до заключението, че в неговия случай най-добрата защита може да бъде единствено нападението. Когато се изправи пред бюрото на госпожа Санфорд, в главата му вече започваше да се оформя определена идея.

— Влизайте направо — промърмори госпожа Санфорд, отново без да вдига глава.

Бингъм не беше сам. На крачка от остъклените вратички на библиотеката се извисяваше внушителната фигура на Калвин.

— Имаме проблем, шефе! — извика с тревожен глас Джак, без да им дава никакво време. Пристъпи към бюрото на смаяния Бингъм и стовари юмрук върху дебелото стъкло. — Все още нямаме окончателна диагноза по случая Хард, но те настояват да я получат незабавно! Не го ли сторим, репутацията на института сериозно ще пострада, тъй като репортерите вече душат наоколо! Направих си труда да отскоча до „Манхатън Дженеръл“ за проверка на грам-отрицателните проби, но за съжаление не открих нищо ново…

В ревматичните очи на Бингъм се появи нещо като любопитство. Директорът на института се поколеба за момент, после се отказа от явното си намерение да го сравни със земята, свали очилата си и замислено се зае да ги почиства. Колебанието му се проточи, очите му се извърнаха по посока на Калвин. Онзи обаче не се заблуди от маневрата на Джак и заплашително пристъпи напред.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — остро попита той.

— Имам предвид случая Сюзън Хард — поясни Джак. — Онзи, за който се обзаложихме на десет долара — двойно, или нищо…

— Какво!? — смаяно ги изгледа Бингъм. — Комар ли се играе в този институт?

— Не, шефе — успокоително промърмори Калвин. — Става въпрос за един специфичен случай, по който мненията ни бяха различни…

— Дано да е така! — изгледа го с присвити очи Бингъм. — Не искам да чувам за никакви залози и други подобни глупости, особено когато става въпрос за диагнози! Има си хас това да стигне до ушите на репортерите! Направо ще ни разкъсат!

— Нека се върнем на случая Хард — подхвърли Джак, който не искаше да изпуска инициативата. — Признавам, че отскочих до болницата с надеждата да получа някаква идея от тамошната лаборатория. Но не се получи… Моля за съвет, защото не зная как да процедирам оттук нататък… — За момента най-главното беше да отвлече вниманието на Бингъм от въпроса със залозите. А после щеше да си плати на Калвин, при това с лихвите…

— Аз също съм объркан — рече с въздишка Бингъм. — Едва вчера ти казах да си налягаш парцалите и да не мърдаш оттук! На главата ти има цял куп заключения! Да не говорим, че изрично ти забраних да ходиш в „Манхатън Дженеръл“!…

— Не съм забравил, шефе — сговорчиво кимна Джак. — Но мислех, че забраната важи само за посещения от личен характер, а тук става въпрос за работата ни!

— Тогава как по дяволите си успял да изкараш от нерви онзи администратор? — ревна Бингъм. — Знаеш ли, че за втори път се е оплакал в кметството? Кметът ми се обади и много любезно пожела да узнае дали не страдаш от някакво психическо заболяване, а след това попита аз ли съм луд, за да назначавам чешити като теб!

— Дано сте го убедил, че и двамата сме напълно нормални — промърмори Джак.

— На всичкото отгоре продължаваш да се държиш нахално! — зачерви се от гняв директорът.

— Честно ще ви призная, че нямам представа защо се ядоса онзи администратор — не му обърна внимание Джак. — Вероятно се е побъркал от тази чумна зараза… Направи ми впечатление, че и подчинените му се държат доста странно…

— За теб всички се държат странно!

— Не всички — поклати глава Джак. — Но имам чувството, че нещо става…

Бингъм хвърли един безпомощен поглед към Калвин, който извъртя очи и сви рамене. Явно не разбираше за какво намеква този опърничав патолог.

— Слушай какво ще ти кажа! — изръмжа Бингъм, отново насочил вниманието си към Джак. — Не ме тласкай към крайни мерки! Ти си умен човек и добър специалист, чака те добро бъдеще. Но те предупреждавам, че ако не изпълняваш моите заповеди и продължаваш да всяваш смут където ти хрумне, ще бъда принуден да те уволня! Ясно ли е?

— Напълно — кимна Джак.

— Тогава се връщай на работа, защото скоро ще започне редовното ни седмично заседание!

Джак не чака втора покана и побърза да изчезне. За момент Бингъм и Калвин запазиха мълчание, всеки потънал в мислите си.

— Странна птица — промърмори най-сетне директорът. — Не мога да го разбера…

— Аз също — въздъхна Калвин. — Спасява го единствено фактът, че работи като вол и има мозък в главата си. Страшно всеотдаен тип. Винаги е готов за допълнителна аутопсия, независимо колко натоварен е бил…

— Тъкмо по тази причина се въздържах да не го уволня моментално — кимна Бингъм. — Но откъде идва този невероятен хъс? Положително си дава сметка, че обижда и унижава ред хора, но явно не му пука от това. У него има нещо саморазрушително, нали?

— Така е — рече Калвин. — Понякога имам чувството, че това е гняв. Но какво го е породило, към кого е насочен този гняв? Нямам никаква представа. Няколко пъти опитвам откровен разговор, но без никакъв успех. Все едно да стиснеш камъка и той да пусне вода…