Робин Кук
Заплаха (25)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Понеделник, 25 март 1996 г. 14:30 часа

Вървеше с едри крачки към „Дженерал“. След разговора с Терез имаше нужда от малко чист въздух. Винаги му действаше така. Но в случая не ставаше въпрос само за обичайното емоционално объркване, а и за „Черните крале“. Беше наясно, че заплахите на бандитите съвсем не са празни приказки. Въпросът е кой ги изпраща. Кой има интерес да прекрати разследването му. За съжаление отговор нямаше. На Терез обеща да внимава, но практически не знаеше как ще стане това, от кого трябва да се пази. В съзнанието му механично се появиха имената на хората, които беше раздразнил: Кели, Цимърман, Шевю, Ейбълард… Значи тях трябва да избягва на всяка цена.

Свърна зад ъгъла и веднага забеляза необичайното оживление, което цареше пред „Манхатън Дженерал“. Тротоарът беше препречен от полицейски заграждения, главният вход се охраняваше от двама униформени. Спря да се ориентира в обстановката. Ченгетата на входа небрежно си бъбреха.

Каква ли е ролята им тук? Реши да попита и с решителна крачка се насочи към тях.

— Трябва да отклоняваме посетителите — поясни единият полицай. — Отначало забраната беше пълна, но впоследствие се оказа, че епидемията в болницата е овладяна…

— На практика ни повикаха още сутринта, когато имаше идея за запечатване — добави другият. — Но положението вече е под контрол.

— Слава Богу — рече Джак и се насочи към вратата.

— Сигурен ли сте, че искате да влезете? — спря го едното от ченгетата.

— Страхувам се, че е така…

Онзи само сви рамене и се отдръпна. Във фоайето беше пресрещнат от униформен служител на болничната охрана с маска от марля на лицето.

— Съжалявам, но днес посещенията са отменени — рече той.

Джак извади значката си на медицински следовател.

— Извинете, докторе — кимна гардът и се отмести да му направи път.

Във вътрешността на болницата цареше необичайно оживление. Фоайето беше пълно с народ. Всички носеха маски и това придаваше нещо сюрреалистично на обстановката.

Мярката е излишна, механично отбеляза Джак. От последния случай на менингококова инфекция бяха изтекли повече от дванадесет часа. Но не е лошо и аз да си сложа една, рече си той. Това несъмнено ще затрудни разпознаването ми… Обърна се към гарда и го попита къде може да се снабди с маска. Човекът махна с ръка към едно от гишетата в приемната, на което бяха поставени няколко кашона.

Джак си сложи една маска и се насочи към лекарската съблекалня. Размина се с някакъв доктор, влезе вътре и побърза да смъкне пилотското яке. Избра си една по-голяма престилка, облече я и излезе.

Целта на посещението му беше отдел „Централизирано снабдяване“. Интуицията му подсказваше, че ако открие нещо важно, то ще го чака именно там. Излезе от асансьора на третия етаж и учудено поклати глава. Трафикът на пациентите беше значително по-слаб в сравнение с преди една седмица. Обяснение предлагаха плътно затворените врати на Операционния блок. Имайки известна представа за финансовите постъпления на болниците, Джак веднага разбра, че потокът от пациенти рязко е намалял и в момента „Дженерал“ изпитва остър недостиг от средства.

Бутна една летяща врата и се озова в отдел „Централизирано снабдяване“. И тук се работеше с доста по-спокойно темпо. Пред високите до тавана рафтове имаше само две жени. Те също носеха маски. Последната епидемия очевидно беше подплашила всички.

Плъзна се покрай високия плот и се насочи към кабинета на Глейдис Дзарели. Тя беше единственият човек, който го беше посрещнал приятелски при предишната визита, а освен това беше и отговорник смяна.

Очите му пробягаха по стотиците видове болнични консумативи, подредени на лавиците. Колко ли от тях бяха стигнали до индексните жертви на всяка от острозаразните болести? Интересен въпрос, рече си той. Въпреки, че едва ли има нещо общо с целта на посещението му тук. Далеч по-важно беше да разбере как жените от снабдяването влизат в контакт с пациентите и как ги поразява съответната бактерия. Вече бе получил уверения, че служителките от отдела рядко виждат болен…

Глейдис си беше на работното място и говореше по телефона. Зърнала Джак на прага, тя махна с ръка към един от столовете пред бюрото. Той седна и неволно се заслуша в разговора. Стаичката беше прекалено малка, за да стори друго. Както можеше да се очаква, жената зад бюрото правеше опити да намери нови попълнения за оределия си личен състав.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате — рече тя след като най-сетне остави слушалката. Въпреки проблемите, поведението й все още беше любезно. — Много сме го закъсали с хората…

Джак понечи да се представи отново, но тя махна с ръка и отвърна, че го е познала въпреки маската. Значи толкова струва маскировката ми, унило помисли той.

— Съжалявам за това, което се случва тук — промълви той. — Сигурно не ви е лесно…

— Беше ужасно — въздъхна Глейдис. — Изгубихме четири души, всичките прекрасни хора!

— Наистина е шокиращо — кимна Джак. — Особено в светлината на факта, че никой никога не е имал проблеми с някакви болнични инфекции…

— Какво да направя? — вдигна ръце Глейдис. — Това си е Божа работа…

— Наистина е Божа работа, но все пак трябва да има някакво обяснение за тези зарази. Мислила ли сте по този въпрос?

— О, да — енергично кимна Глейдис. — Мислих докато лицето ми започна да посинява! Но не можах да измисля нищо, въпреки че всички ми задаваха въпроси…

— Така ли? — разочаровано я погледна Джак. До този момент си беше въобразявал, че ще изследва девствена територия.

— В четвъртък тук се появи доктор Цимърман, веднага след вас — поясни жената. — Беше в компанията на едно дребно човече, което си държи главата така, сякаш копчето на ризата го убива…

— Сигурно става въпрос за доктор Клинт Ейбълард — кимна Джак и още веднъж си помисли, че е тръгнал по добре отъпкана пътека.

— Точно така се казваше — кимна Глейдис. — Много го биваше във въпросите. Идваха тук след всеки нов случай и ни караха да си слагаме маските… Веднъж доведоха дори господин Евършарп от поддръжката и го накараха да провери климатичната инсталация…

— Но не са открили отговор на загадката, така ли?

— Не — поклати глава Глейдис. — Освен ако нарочно не са ми казали… Но тук беше като на Централна гара. Никога преди не сме се радвали на толкова много посещения от медицинския персонал. Тези доктори са доста шантави, знаете…

— В какъв смисъл?

— Ами във всякакъв. Особено онзи от лабораторията, който се мъкне почти всеки ден…

— Доктор Шевю?

— Май така се казваше…

— Какво странно имаше в поведението му?

— Държеше се враждебно — отвърна Глейдис, после понижи глас и добави: — Веднъж-два пъти го попитах дали не мога да му помогна с нещо, а той буквално щеше да ми откъсне главата! Заповядваше ми да го оставя на мира. Но това си е моят отдел и аз никак не обичам някой да се шляе из него, дори да е доктор! И му го казах…

— Кой друг е идвал при вас?

— О, цял куп важни клечки, включително господин Кели — отвърна Глейдис. — Обикновено го виждам веднъж в годината, по време на коледния банкет. Но през последните два дни беше тук три или четири пъти, винаги заобиколен от цяла тълпа. Онзи дребничкият доктор също идваше с него…

— Доктор Ейбълард?

— Точно той. Все не мога да му запомня името…

— Не искам да ви досаждам с въпроси, които вече са ви били задавани — въздъхна Джак. — Но все пак трябва да ви попитам дали починалите жени са вършили една и съща работа? В смисъл, дали са изпълнявали някакви специфични задължения?

— Миналият път вече ви казах, че тук всички се занимават с всичко…

— И никоя от тях не е имала контакт с болните, починали от същото заболяване?

— Не — поклати глава жената. — Това беше първото нещо, което доктор Цимърман провери…

— Миналият път направихте разпечатка на всички консумативи, които изпращате на седмия етаж — отбеляза Джак. — Можете ли да направите подобен списък и за всеки отделен пациент?

— Трудно — поклати глава Глейдис. — Заявките се правят общо за етажа, а разпределението става на място.

— Няма ли начин вие да изготвите такъв списък?

— Само ако засечем изписаните материали според стойността им, като при ревизия. Аз самата често го правя, въпреки че това не е задължително…

— Ще го направите ли и за мен? — попита Джак и извади една от визитните си картички. — Ще ви бъда много задължен, особено ако ми изпратите една разпечатка, или просто ми звъннете по телефона…

Глейдис пое картичката, помълча малко и тръсна глава:

— Ще направя всичко, което би помогнало за изясняване на случая!

— И още нещо… — колебливо добави Джак. — Вече успях да се сдърпам с доктор Шевю и още няколко души от управата. По тази причина бих ви помолил това да си остане между нас.

— Шантав е, нали? — усмихна се съзаклятнически Глейдис. — Бъдете спокоен, няма да кажа на никого…

Джак благодари и се измъкна от стаичката на кипящата от енергия жена. Настроението му не беше от най-ведрите. Дойде тук с големи надежди, но получи нещо, което отдавна знаеше — че доктор Мартин Шевю е един мрачен и нелюбезен тип…

Натисна бутона за слизане на асансьорите и потъна в размисъл. Трябваше да вземе бързо решение. Или си тръгва веднага и ограничава всякакви рискове, или отскача за една кратка визита в клиничната лаборатория. Избра второто. Забележката на Чет относно странна липса на патологични бактерии повдигаше един важен въпрос, на който трябваше да получи отговор.

Вратите на асансьора се плъзнаха встрани. Джак направи една крачка по посока на препълнената кабина, после изведнъж се спря. Вътре, точно срещу него, стоеше Чарлс Кели. Позна го веднага, въпреки маската, която скриваше половината му лице.

Първата му мисъл беше да се дръпне назад и да остави асансьора да потегли. Но веднага съобрази, че с подобна постъпка само ще привлече вниманието върху себе си. Затова наведе глава и влезе, обръщайки се с лице към вратата. Болничният администратор се оказа точно зад него. Всеки момент очакваше леко потупване по рамото.

Но за щастие Кели не го позна. Разговаряше с някакъв мъж за разходите по преместване на пациентите от спешно отделение в други болници и очевидно беше ядосан. Изръмжа нещо от сорта, че тази вътрешна карантина трябва час по-скоро да бъде прекратена.

Другият го увери, че са направили всичко възможно и в момента чакат оценката на хората от щатските власти.

Асансьорът спря на втория етаж, вратата се плъзна встрани. Джак побърза да се измъкне навън, от устата му излетя въздишка на облекчение. После се запита дали все пак си струва да рискува. Колебанието му продължи само секунда. Обърна се и закрачи към клиничната лаборатория.

За разлика от общото положение в болницата, тук цареше видимо оживление. Предверието беше пълно с хора, повечето от тях носеха предпазни маски.

Малко озадачен от това струпване на болнични служители, Джак изпита облекчение от факта, че може да се смеси с тях. Главно защото и те бяха с бели манти и маски, също като него. Беше се опасявал да не се сблъска с Мартин Шевю, чийто кабинет се намираше непосредствено до входния вестибюл. Но сега си даде сметка, че в тази лудница шансовете за подобно нещо са близо до нулата.

В дъното се виждаха кабинките, в които лаборантите вземаха кръв и правеха други клинични манипулации на болните. Там тълпата беше най-гъста. Пробивайки си път в същата посока, Джак най-сетне разбра какво става — всички хора от персонала на болницата бяха подложени на задължително вземане на проби от гърлото. Една разумна и навременна мярка, призна пред себе си той. Менингококовата инфекция винаги се пренася от вирусоносител и той трябва да се търси навсякъде, включително сред болничния персонал.

Хвърли един поглед в последната кабинка и побърза да се отдръпне. Запретнал ръкавите на ризата си и с маска върху устата, вътре работеше Мартин Шевю. Вземаше секрети от колегите си като обикновен лаборант, за това свидетелстваше огромната купчина картонени тестери в таблата на масичката до него.

Явно всички тук бяха много заети. Окуражен от този факт, Джак прекоси предверието и се вмъкна в самата лаборатория. Никой не му обърна внимание. За разлика от суматохата навън, тук цареше тишина, нарушавана единствено от бученето и потракването на някаква апаратура. Хора не се виждаха никъде.

Предпазливо закрачи напред, по посока на микробиологията. Тайно се надяваше да види старши лаборанта Ричард, или жизнерадостната му помощница Бет Холдърнес. Но в помещението нямаше никого.

Приближи се към мястото, където последния път беше видял Бет. Там видя нещо окуражаващо: един запален спиртник и табличка с готови за обработка проби. На пода имаше найлонов чувал, почти пълен с вече използвани епруветки.

Реши да се поогледа. Десетината квадратни метра на микробиологическата лаборатория бяха заети от два реда високи работни плотове, а в дъното се виждаха масивните шкафове за съхраняване на пробите. Вдясно от тях зееше вратата на малка канцелария. Джак надникна вътре. Бюро и висока кантонерка за документи. На дървеното табло за съобщения бяха прикрепени няколко снимки. Старши лаборантът Ричард в различни пози.

Продължи нататък. Озова се в помещение с редица алуминиеви врати, от които очевидно се влизаше в хладилни камери. Отвъд тях имаше и една обикновена, вероятно за склада. Тъкмо се насочи натам, когато една от металните врати зад гърба му изщрака и го накара да подскочи.

На метър от него се появи Бет Холдърнес и уплашено притисна ръка към гърдите си.

— Господи! Изкарахте ми акъла!

— И вие на мен — усмихна се Джак, след което реши отново да се представи.

— О, помня ви! — увери го Бет. — Вие бяхте този, който забърка една доста сериозна бъркотия! Доколкото съм осведомена, не би трябвало да сте тук…

— Така ли? — невинно я погледна Джак.

— Доктор Шевю беше бесен…

— И сега ли е такъв? Доколкото успях да забележа, той има доста работа…

— Обикновено се държи любезно, но понякога го прихващат — сви рамене Бет. — От Ричард чух, че сте го обвинили в нещо… Май беше за лошо опазване на бактериите, с които експериментираме…

— Не съм го обвинявал в нищо — увери я Джак. — Беше само една забележка, която подхвърлих след като той успя да ме ядоса. Дойдох да се посъветвам с него относно разпространението на цялата онази поредица от доста редки инфекциозни заболявания… Но по неизвестни причини, той се държа рязко с мен, за разлика от предишното ми посещение…

— Честно казано и аз се учудих на поведението му спрямо вас — призна с въздишка Бет. — А също и на отношението на господин Кели и доктор Цимърман. Бях убедена, че сте тук, за да помогнете…

Джак с мъка се въздържа да не прегърне тази жизнена и симпатична жена. В момента тя беше единственият човек на този свят, който оценяваше усилията му.

— Съжалявам за това, което стана с колежката ви Нанси Уигънс — промълви той. — Сигурно ви е било адски трудно…

Лицето на Бет помръкна, очите й овлажняха.

— Извинете, не исках да ви разстройвам — смутено добави той.

— Няма нищо — успя да се овладее жената. — Но шокът наистина беше огромен. Винаги се безпокоим от подобна възможност, но все се надяваме, че няма да се случи точно с нас. Тя беше изключително сърдечен човек, макар и малко небрежна…

— В какъв смисъл?

— Не внимаваше, подлагаше се на излишен риск… Не обичаше да използва предпазните капаци, не си слагаше маска и ръкавици при някои от манипулациите…

Джак прекрасно знаеше за какво става въпрос.

— Дори не взе антибиотиците, които след случаите на чума доктор Цимърман предписа на всички — добави Бет.

— Жалко — въздъхна Джак. — Те може би щяха да я предпазят от вируса на планинската треска…

— Така е — кимна Бет. — Колко пъти я карах, но тя все отказваше. Аз самата ги вземах редовно…

— Да е споменавала за нещо по-особено, когато е вземала проби от Лагенторп? — попита Джак.

— Не, но обработваше тези проби без да съблюдава правилата за безопасност. Рикетцията е най-опасна именно в лабораторни условия…

Джак понечи да отвърне, но забеляза нещо странно в погледа на младата жена и рязко се обърна. В помещението нямаше никой.

— Трябва да се върна на работа — промърмори Бет. — И без това доктор Шевю ни е забранил да разговаряме с вас…

— Не намирате ли, че това е странно? — реши да я притисне Джак. — Аз съм медицински следовател, в края на краищата. По закон имам право да разследвам смъртта на пациентите, които пристигат при нас.

— Странно е, но какво мога да направя? Аз съм една обикновена лаборантка, нищо повече…

Бет го заобиколи и се насочи към работното си място, той я последва.

— Не искам да ви досаждам, но интуитивно усещам, че тук нещо не е наред — промълви той. — И затова се връщам. Един куп народ се държат като конспиратори, включително началникът ви. Трябва да има някакво обяснение. Бизнесът на тази болница се ръководи от „АмериКеър“, а тази корпорация съвсем не е склонна да търпи тежки загуби… Разбирам това и именно с него си обяснявам странното поведение на някои болнични служители… Но според мен има и нещо друго…

— Какво искате от мен? — попита Бет, седнала на високото си столче пред пробите.

— Да се поогледате — отвърна Джак. — Ако някой умишлено разпространява силно патогенни бактерии, най-подходящото място да ги открие е именно микробиологическата лаборатория. Искам да кажа, че само тук има специализирано оборудване за съхраняване на опасните вируси, например този на чумата…

— Такива вируси могат да се открият и в обикновените лаборатории — възрази Бет.

— Така ли? — учудено я погледна Джак. По принцип патогенните вируси бяха рядкост. Бактерията, причиняваща чума например, можеше да бъде открита само в един-два учебно медицински центрове на града.

— Контролните лаборатории трябва да разполагат с бактерии от всякакъв вид, за да тестуват ефикасността на своите реагенти — поясни Бет без да прекъсва работата си. — Антителата, които са основната съставна част на тези реагенти, трябва да се подлагат на периодична проверка, тъй като се променят с времето и могат да дадат неверни резултати…

— Да, разбира се — кимна Джак и изведнъж се почувства глупаво. Не би трябвало да забравя тази проста истина. — А откъде вие се снабдявате с такива бактерии? Да речем с причинителя на чумата?

— От Националния център по биология във Вирджиния.

— Каква е процедурата?

— Просто се обаждаме по телефона и правим поръчка.

— Кой може да се обади?

— Всеки.

— Шегувате се! — втренчи се в нея Джак. Винаги беше мислил, че достъпът до патогенни вируси се контролира толкова строго, колкото и достъпът до наркотични вещества.

— Не се шегувам — поклати глава Бет. — Аз самата съм го правила много пъти.

— Без да имате специално разрешение, така ли?

— Началникът на лабораторията трябва да подпише ордера — отвърна жената. — Но това се прави само защото някой трябва да плати съответната поръчка…

— Нека видим дали съм ви разбрал правилно — тръсна глава Джак. — Значи всеки може да завърти един телефон във Вирджиния и да си поръча чума?

— Да — кимна Бет. — Стига да я поръча от името на внушаващо доверие здравно заведение.

— А по какъв начин ви доставят пробите?

— Най-често по пощата. Но срещу допълнително заплащане можем да ги получим и чрез някоя от денонощните куриерски агенции.

Джак направи опит да прикрие смайването си. Едновременно с това се почувства зле от собствената си наивност.

— Имате ли телефонния номер на въпросния институт? — попита той.

Бет отвори едно чекмедже вдясно от себе си и започна да рови вътре. След минута извади някаква папка, разтвори я и посочи печатната бланка най-отгоре.

Джак си преписа номера и въпросително вдигна глава:

— Имате ли нещо против да използвам телефона?

Бет побутна апарата към него, после хвърли един поглед на стенния часовник над главата си.

— Няма да говоря дълго — увери я Джак, все още смаян от чутото.

Насреща се включи телефонен секретар, изброи отделите на компанията и го помоли за избор. Джак натисна двойката за отдел „Продажби“. Приятен женски глас го попита с какво може да помогне.

— Обажда се доктор Били Рубин, искам да направя една поръчка — рече в слушалката той.

— Имате ли сметка при нас?

— Още не — отвърна забързано Джак. — Бих искал да платя с картата си от „Америкън Експрес“.

— Съжалявам, но приемаме само карти на „Виза“ и „Мастъркард“ — каза жената.

— Няма проблем — рече Джак. — Ще използвам „Виза“…

— Много добре. Моля, дайте си поръчката.

— Какво ще кажете за известно количество менингококи?

— Не бъдете толкова лаконичен — засмя се жената. — Трябват ми данни за серологическата група, серотип и съответните подразделения. Тук разполагаме със стотици видове менингококови бактерии.

— О, момент, моля! — сепнато рече Джак, преструвайки се че го търсят по пейджъра. — Страхувам се, че трябва да прекъснем, защото имам спешен случай!

— Няма проблем — отвърна жената. — Можете да се обадите по всяко време, нашата служба е денонощна…

Джак бавно остави слушалката. По лицето му се беше изписало дълбоко смайване.

— Имам чувството, че не ми повярвахте — отбеляза Бет.

— Наистина е така — призна той. — Нямах представа, че достъпът до патогени е толкова лесен… Въпреки това бих ви помолил да се поогледате. Все ми се струва, че гадинките могат да се крият някъде тук… Ще го направите ли?

— Защо не? — кимна с обичайната си жизнерадостна усмивка Бет.

— Но искам да бъдете дискретна — добави загрижено той. — Нека това си остане само между нас… — Извади една визитка и надраска домашния си телефон върху гърба й. — На този номер можете да ме намерите денонощно. Обадете се, ако откриете нещо, или пък загазите заради мен. Окей?

Бет пое картичката, огледа я за момент, после я пусна в джоба на престилката си.

— Окей.

— Ще имате ли нещо против да ми дадете и вашия телефон? — попита Джак. — Може би ще имам допълнителни въпроси, защото признавам, че силата ми не е точно в микробиологията…

Бет се поколеба за миг, после придърпа лист хартия и надраска няколко цифри. Джак грижливо го прибра в портфейла си.

— Мисля, че е време да си вървите — промълви тя.

— Тръгвам — кимна той. — Благодаря за помощта.

— За нищо — отвърна с обичайната си широка усмивка младата жена.

Джак излезе от микробиологията и се насочи към изхода на лабораторията. Все още не можеше да повярва колко лесно може да се сдобие човек с патогенни вируси.

На няколко метра от летящата врата рязко спря. През нея заднишком се промъкваше фигурата на човек, който много приличаше на Мартин. В ръцете си внимателно придържаше отрупана със секрети табла.

Джак се почувства като бандит, когото са заловили на местопрестъплението. За част от секундата помисли да се скрие или да побегне, но за това нямаше време. После го обзе раздразнение. Какво от това, че ще ме познаят? — запита се той.

Мартин придържаше вратата за още някакъв мъж, който се оказа Ричард. Той също бе натоварен със секрети. И именно той го видя пръв.

Мартин се обърна и моментално го позна.

— Здрасти, приятели — небрежно подхвърли Джак.

— Вие! — стреснато го погледна Мартин.

— Аз! — кимна Джак и бавно смъкна маската от лицето си.

— Бяхте предупреден да не се появявате тук! — изръмжа началникът на лабораторията. — Присъствието ви е незаконно!

— Напротив — поклати глава Джак, извади служебната си значка и я тикна под носа на Мартин. — Официална проверка, повод за която са още няколко необясними смъртни случая в тази болница. Този път все пак заслужавате похвала, тъй като сте поставили вярна диогноза…

— Ще видим колко е официална тази проверка! — заканително изръмжа Мартин, тръсна таблата на близкия плот и хвана телефона. Поиска да го свържат с Чарлс Кели.

— Не можем ли да обсъдим това като възрастни мъже? — попита Джак.

Мартин не му обърна внимание.

— Защо при първата ми визита бяхте любезен, а след това изведнъж станахте лош? — небрежно подхвърли Джак.

— Защото господин Кели ме информира за отношението ви към тази болница — остро отвърна Мартин. — Както и за факта, че посещението ви тук не е било оторизирано от никого!

Джак понечи да отговори, но Мартин стисна слушалката и с мрачен глас съобщи на Кели, че пак е заловил доктор Степълтън в своята лаборатория.

Насреща започна дълъг монолог, прекъсван единствено от кратките включвания на Шевю: „Да, сър“, „Разбирам, сър“… Джак пристъпи към близката лабораторна маса и небрежно се облегна, а Ричард продължаваше да стои на прага с табла в ръце.

Разговорът най-сетне приключи и Мартин остави слушалката.

— Господин Кели ме помоли да ви съобщя, че веднага ще се обади на кмета, в Комисариата по здравеопазването и на прекия ви началник — каза със злорада усмивка той. — Възнамерява да подаде официално оплакване срещу вас, за опитите ви да внесете смут в работата на болничните служители, при това точно в момент, в който управата прави всичко възможно за откриване и ликвидиране на заразата! В допълнение поръча да ви съобщя, че изпраща хора от охраната, които ще ви придружат до изхода!

— Много мило от негова страна — насмешливо рече Джак. — Но ще се оправя и сам. Всъщност, натъкнах се на вас точно когато си бях тръгнал. Желая ви успешен ден, господа…