Робин Кук
Заплаха (20)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Петък 22 март 1996 г. 9:00 часа

Джак настоя да работи до късно, а Чет му донесе китайска храна. Но веднъж започнал, спиране нямаше. Около осем и половина звънна Колийн, разтревожена от закъснението. Наложи се Чет да го смушка в ребрата, за да го принуди да вдигне глава от микроскопа и да остави писалката.

След това възникна вечният проблем с велосипеда. След доста разгорещени спорове стигнаха до решението Чет да вземе такси, а Джак да върти педалите — както обикновено. Стигнаха пред входа на „Уилоу и Хийт“ почти едновременно.

Отвори им нощният пазач, който ги накара да се разпишат в някаква книга. После се натовариха в кабината на единствения действащ асансьор и Джак натисна копчето за единадесетия етаж.

— Ама ти наистина си бил тук! — учуди се Чет.

— Нали ти казах?

— Мислех, че ме будалкаш…

Вратите се плъзнаха встрани и Чет млъкна. Очите му се разшириха от изненада, съвсем като очите на Джак предишната вечер. Работата в студиото кипеше с пълна пара, сякаш не беше девет вечерта, а съвсем нормално работно време.

Стояха и гледаха оживлението, никой не им обръщаше внимание.

— Добро посрещане — отбеляза Джак.

— Може би някой трябва да им каже, че работното време е свършило — озадачено промърмори Чет.

Джак надникна в офиса на Колийн. Осветлението беше включено, но вътре нямаше никой. Точно срещу отворената врата видя Алис, приведена над чертожната дъска.

— Извинете… — промърмори той. Беше му неудобно да прекъсва работата й, но тя изобщо не вдигна глава. — Хей, здравейте…

Момичето най-сетне се изправи и го погледна, в очите му се появи смущение.

— Моля да ме извините! — грабна някакъв парцал да се избърше и протегна ръка: — Добре дошли… Наредено ми е да ви посрещна и да ви заведа в арената…

— Охо — промърмори полугласно Чет. — Нещата тръгват зле. Очевидно ни вземат за презрени християни…

— На нашата арена жертваме творци, а не християни — засмя се Алис.

Терез и Колийн ги поздравиха с въздушни целувки, които явно бяха на мода между тези стени. Леко докосване по бузата и мляскащ звук, от които Джак изпита леко неудобство.

После преминаха върху същността на работата. Терез ги накара да седнат зад масата, а Колийн започна да им показва различните скици, придружени с кратък обяснителен коментар.

И на двамата им беше интересно. Особено им харесаха хумористичните скечове, според които Оливър Уендъл Холмс и Джоузеф Листър провеждат инспекция в една от болниците на „Нешънъл Хелт“, по време на която са особено строги по отношение на измиването на ръцете. В края на всеки скеч тези известни личности от историята на медицината споделят задоволството си от нивото на хигиената в „тази“ болница в сравнение с „другата“…

— Това е в общи линии — рече най-сетне Терез и отмести триножника. — Какво ще кажете?

— Добри са и вероятно ще имат ефект — рече Джак. — Но едва ли си струват парите, които ще хвърлите за тях…

— Но те се отнасят именно до качеството на медицинското обслужване! — възрази Терез.

— Косвено — рече Джак. — Абонатите на „Нешънъл Хелт“ ще бъдат далеч по-доволни, ако милионите за тези клипове бъдат използвани за реалното им медицинско обслужване…

— Аз пък ги харесвам — заяви Чет. — Свежи са, бликат от чувство за хумор. Направо са чудесни!

— Предполагам, че под „другата“ болница имате предвид конкуренцията — промърмори Джак.

— Естествено — кимна Терез. — Но би било проява на лош вкус, ако назовем „Дженерал“ по име, особено в настоящия момент.

— Техните проблеми се задълбочават — информира я Джак.

— Имат нов случай на острозаразна болест. Трети в рамките на три дни…

— Това е ужасно! — възкликна младата жена. — Надявам се, че този път нещата ще стигнат до медиите! Или пак греша?

— Не знам защо продължаваш да повдигаш този въпрос! — остро отвърна Джак. — Такива неща не могат да останат тайна!

— Могат и още как! — разгорещено рече Терез. — Особено ако „АмериКеър“ продължава сегашната си практика!

— Хей, пак ли се захапахте? — изгледа ги разтревожено Чет.

— Това е спор с продължение — поясни Терез. — Аз просто не мога да приема, че в качеството си на обществен служител Джак не желае да информира медиите, а оттам и обществеността, за наличието на тези ужасни болести!

— Вече ти обясних, че това не влиза в служебните ми задължения и моите шефове не пропускат да ми го напомнят! — остро отвърна Джак.

— Таймаут! — извика Чет и вдигна ръце. — Терез, тук Джак е напълно прав. Ние не можем да влизаме в пряк контакт с медиите. Това е работа на нашето ръководство, което си има цял отдел за обществени контакти. Въпреки това нашият приятел тук действа доста безцеремонно: днес например отново отскочи до „Дженерал“ и им заяви право в очите, че подобни огнища на зарази са нещо неестествено за болница от техния ранг!

— Какво значи неестествено? — вдигна вежди Терез.

— Точно това, което чуваш. И след като не е естествено, значи е умишлено. Някой умишлено разпространява заразата.

— Вярно ли е това? — слисано попита Терез, обръщайки се към Джак.

— Мина ми през главата — неохотно кимна той. — Просто защото нямам научно обяснение за развитието на нещата в тази болница…

— Но това е абсурд! Кой би могъл да прави подобни неща?

— Някой луд — промърмори Колийн.

— Съмнявам се — поклати глава Джак. — Нещата се развиват твърде професионално. Освен това обработката на тези микроби е изключително опасна. Една от последните жертви е болнична лаборантка…

— Може би някой от вътрешните хора е превъртял — подхвърли Чет. — Някой, който има достатъчно професионални умения и е достатъчно луд…

— Това ми се струва по-вероятно — кимна Джак. — Завеждащият лабораторията например е недоволен от управата, сам ми призна това… Принудили са го да съкрати двадесет процента от хората си.

— Господи! — зяпна Колийн. — Нима допускаш, че може да е той?

— Фактически не — поклати глава Джак. — Твърде много неща биха го издали. По принцип завеждащият лабораторията ще бъде първият, когото биха заподозрели… В момента иска да се защити, но това съвсем не означава, че е глупак. Според мен ако заразата се разпространява умишлено, причините за това трябва да се търсят в много по-широки мащаби…

— Какви например? — внимателно го погледна Терез. — Струва ми се, че навлизаме в дълбоки води…

— Може би — кимна Джак. — Но не трябва да забравяме, че „АмериКеър“ е безспорен лидер в този бранш. Случайно съм запознат с тяхната философия и мога да ви уверя, че тези хора не се спират пред нищо…

— Намекваш, че биха могли да разпространяват зарази в собствената си болница? — погледна го с недоверие Терез. — Това ми се струва пълна лудост!

— Разсъждавам на глас, нищо повече — поклати глава Джак.

— Нека допуснем, че става въпрос за умишлена зараза, след което да потърсим общото при всички начални инциденти… Първият случай е диабетик на име Нодълман. Вторият — Сюзън Хард, която има хронично заболяване на гръбначния стълб. И накрая Лагенторп, който страда от хронична астма…

— Виждам накъде биеш — промърмори Чет. — Всички начални случаи са здравно осигурени пациенти с тежки хронични заболявания, чието лечение изисква много време и много пари… Компанията би желала да се освободи от големите разходи по тях…

— Хайде стига! — извика Терез. — Това звучи отвратително! Нищо чудно, че няма доктор, който да е свестен бизнесмен! „АмериКеър“ никога не би рискувала имидж и репутация, само за да се освободи от няколко проблемни пациенти! От практическа гледна точка това просто няма смисъл, разбирате ли?

— Сигурно си права — въздъхна Джак. — Ако зад всичко това действително стои „АмериКеър“, те положително щяха да го свършат далеч по-експедитивно. Лично аз съм дълбоко обезпокоен от безспорното присъствие на бацилоносители. А това означава, че ако наистина става въпрос за умишлена зараза, човекът зад нея иска не отстраняването на определени пациенти, а истинска епидемия с непредвидими мащаби!

— Това ми звучи още по-налудничаво! — отсече Терез.

— Съгласен съм — кимна Джак. — Но неволно ни връща към идеята за участието на психопат…

— Добре, да допуснем, че всичко това е работа на психопат — обади се Колийн. — Защо тогава все още не е избухнала епидемия?

— По няколко причини — отвърна Джак. — Първо, и трите начални случая бяха диагностицирани сравнително бързо. Второ, управата на „Дженерал“ прие нещата сериозно и взема спешни мерки за локализиране и елиминиране на заразата. Трето, вирусите или микроорганизмите, причиняващи съответните заболявания, са подбрани зле както по отношение на мястото за евентуалната епидемия, така и на метеорологичния сезон. Един трезвомислещ човек едва ли би допуснал, че може да предизвика епидемия в Ню Йорк, при това през март…

— Би ли обяснил мисълта си по-подробно? — помоли го Колийн.

— Чумата, туларемията и планинската треска действително могат да се пренасят от аеробни агенти, тоест — по въздушен път. Основен техен преносител обаче е артроподният вектор, или, казано с други думи — няколко различни вида паякообразни и доста специфични микроорганизми, които не се срещат по това време на годината, още по-малко пък в болнично заведение.

Терез се извърна към Чет и рязко попита:

— А ти какво мислиш за всичко това?

— Аз ли? — смутено се усмихна младият патолог. — Честно казано, не зная какво да мисля…

— Хайде, не се опитвай да защищаваш приятеля си! — моментално отгатна намеренията му Терез. — Кажи какво е вътрешното ти чувство!

— Добре — кимна Чет. — В град като Ню Йорк се срещат всякакви заразни болести и по тази причина съм склонен да отхвърля подозренията в умисъл. Признавам, че подобни подозрения ми звучат твърде параноично. Освен това зная, че Джак ненавижда „АмериКеър“…

— Вярно ли е това? — извъртя се на токчета Терез.

— Мразя ги — промърмори Джак.

— Защо?

— По лични причини, които не желая да споделям.

— Е, хубаво — въздъхна Терез и сложи ръка върху купчината скици. — Какво мислите за всичко това, въпреки ненавистта на доктор Степълтън към рекламите в областта на здравеопазването?

— Вече ти казах своето мнение — усмихна се Чет. — Намирам ги за много добри!

— Предполагам, че ще имат успех — неохотно добави Джак.

— Имате ли някакви предложения, които засягат превантивната дейност в областта на болничните инфекции и които бихме могли да използваме?

— Може би трябва да включите клип, който да показва процеса на стерилизация на инструменти и оборудване — подхвърли Джак. — Различните болници прибягват до различни техники. Най-разпространена е техниката на Робърт Кох — една доста колоритна личност…

Терез прилежно си записа предложението и вдигна глава:

— Друго?

— Страхувам се, че съм доста далеч от тези неща — призна Чет. — Но ако отскочим до „Тържището“ за по едно питие, положително ще измислим нещо…

Дамите категорично отказаха. И двете искаха да работят до късно, тъй като в понеделник трябваше да представят оформените си идеи на главния изпълнителен директор.

— Тогава утре? — попита с надежда Чет.

— Ще видим — неопределено отвърна Терез.

Пет минути по-късно двамата патолози вече крачеха към асансьорите.

— Тези бачкат като луди! — отбеляза Чет.

— Да, бива си ги — кимна Джак.

— Ще изпием ли по бира?

— Мисля да се прибера и да поиграя баскетбол — отвърна Джак. — Имам нужда от малко раздвижване…

— Баскетбол в този час? — учуди се Чет.

— В петък вечер стават най-хубавите мачове…

Разделиха се пред входа на „Уилоу и Хийт“. Чет скочи в първото свободно такси, а Джак се зае със сложните ключалки на колелото си. Натисна педалите на север по Медисън, зави по Пето авеню и се насочи към Сентрал Парк.

Този път караше бавно, умът му непрекъснато се връщаше към разговора в рекламната агенция. За пръв път изказа съмненията си гласно и в резултат се чувстваше някак изнервен и притеснен.

Чет може би е прав като казва, че става въпрос за някаква параноя. Откакто „АмериКеър“ глътна частната му практика, Джак имаше чувството, че навсякъде го дебне смъртта. Лишила го от семейство, тя успешно разбиваше и последните остатъци от живота му, запълвайки ги с безнадеждна депресия. Срещите му със смъртта станаха ежедневие в момента, в който започна да работи по втората си специалност. А тя имаше грижата да му поднася и съответните изненади…

Пустият и мрачен парк усилваше чувството му на отчаяна самота. Там, където едва тази сутрин се беше възхищавал на красотата на природата, сега се издигаха призрачните скелети на лишените от листа дървета, грозни и страшни на фона на странно светлото небе. Дори панорамата на осветените като коледни елхи небостъргачи оттатък парка му се струваше някак зловеща…

Натисна педалите и полетя напред. Изпита странното чувство, че нещо ще се стовари върху гърба му всеки момент, но не смееше да погледне назад.

В далечината се появи уличен стълб. Задъхан, Джак насочи велосипеда си към яркия кръг светлина и рязко натисна спирачките. Задната гума поднесе и спря. Направи усилие да се извърне с лице към преследвача си. Но алеята зад гърба му беше пуста. Бавно си даде сметка, че заплахата е в главата му, а не в околната среда. Заплаха под формата на жестока депресия, която периодично го обземаше след трагедията със семейството му…

Гневно натисна педалите, ядосан на детинските си страхове. Не беше очаквал, че може да изпусне нервите си чак дотам. Тези зарази очевидно му се отразяваха зле. Лори май ще се окаже права в твърдението си, че е прекалено емоционален по отношение на своята работа…

Почувства се по-добре. След като се изправи лице в лице с вътрешните си страхове, изведнъж започна да обръща внимание и на външните. Всички го предупреждаваха да не пресича парка по тъмно, но той никога не им беше обръщал внимание. Но сега изведнъж си даде сметка, че поведението му е било лекомислено.

Не след дълго се добра до Сентрал Парк Уест и изскочи на улицата с видимо облекчение. Тъмното и доста страшничко уединение рязко се смени с обстановка, която наподобяваше автомобилно рали. Покрай него фучаха жълти таксита, някои на милиметри от крехката рамка на колелото. Градът отново беше оживял. Дори по тротоарите имаше хора, които спокойно се разхождаха…

Колкото по на север отиваше, толкова по-мрачна ставаше околността. Сградите отвъд Стотна улица станаха видимо по-паянтови и по-зле поддържани. Доста от тях изглеждаха напуснати. Боклукът по улицата видимо се увеличи, край преобърнатите кофи се боричкаха бездомни псета.

Зави наляво по 106-та и се насочи към дома си. Макар и познат, кварталът му се стори доста по-окаян от обикновено. Краткото прозрение по време на самотното пътешествие през парка сякаш бе отворило очите му за цялата запуснатост в тази част на града.

Спря до асфалтираната площадка за баскетбол и се хвана за мрежестата ограда без да сваля крака от педалите.

Тук цареше очакваното оживление. Луминисцентните лампи, за монтирането на които беше платил от собствения си джоб, хвърляха ярка светлина. Познаваше повечето от играчите, които се носеха по площадката. Тук беше и Уорън, безспорно най-надареното момче на квартала, който гневно подвикваше на съотборниците си. Според неписаните правила на тези срещи, загубилият отбор моментално се оттегля, отстъпвайки място на един от няколкото състава, които нетърпеливо очакваха реда си. Тук конкуренцията беше наистина жестока…

Минута по-късно Уорън заби последния кош и противниците му унило се оттеглиха. Организацията на следващия мач започна веднага. Уорън го забеляза край оградата и махна с ръка.

— Какво зяпаш, бе докторе? — подвикна той. — Няма ли да се поразкършиш?

Беше хубаво чернокожо момче с бръсната глава, тънки мустачки и изваяно тяло — като на онези статуи от гръцко време, които бяха подредени в музея „Метрополитън“. Джак се беше сближил с него бавно, в продължение на няколко месеца. Сега бяха нещо като приятели, но връзката им се изчерпваше единствено с общото увлечение по уличния баскетбол. Джак не знаеше нищо за Уорън, освен това, което знаеха всички — той беше най-добрият баскетболист на квартала и безспорен главатар на една от местните банди. И имаше основания да подозира, че едното е тясно свързано с другото.

— Имам подобни намерения — извика в отговор той. — Кой победи?

Включването в играта винаги беше деликатна работа. След като се премести да живее тук, Джак идваше на игрището в продължение на цял месец преди да го поканят да играе. След което трябваше да докаже какво може. Беше приет едва когато всички се увериха, че играе прилично и бележи достатъчно точки, за да не провали отбора си.

Нещата се промениха към по-добро когато плати за монтирането на осветлението и пребоядисването на дъските. Но с малко. Освен него, на площадката допускаха само още двама пришълци. В квартал като този белият цвят на кожата беше определен недостатък. Затова и всеки, белязан с този цвят, трябваше да се съобразява с правилата и да си знае мястото.

— Рон и Джейк — отвърна на въпроса му Уорън. — Но мога да те взема в моя отбор, защото Флаш трябва да се прибере у дома…

— Окей, идвам веднага — извика Джак и натисна педалите по посока на дома си.

Слезе от колелото и го качи на рамото си, после вдигна глава. Продължаваше да е настроен критично и беше принуден да признае, че фасадата изглежда доста зле. Фактически блокът беше в окаяно състояние. Последният остатък от някогашната му красота — малък гипсов фриз под покрива — беше заплашително надвиснал точно над входа. Прозорците на третия етаж бяха заковани с дъски.

Сградата беше тухлена, на шест етажа, с по два апартамента на всеки от тях. Джак живееше на четвъртия, а насрещният апартамент се обитаваше от Денис — неомъжено момиче на около деветнадесет с две невръстни деца.

Бутна с крак входната врата, която отдавна не се заключваше и пое нагоре по стълбите. Беше принуден да гледа в краката си, тъй като често се спъваше в изхвърлен на стъпалата боклук. На втория етаж както обикновено имаше скандал. Разнасяха се псувни, тресна счупено стъкло. Това се случваше всяка нощ…

Закрепил колелото на рамо, Джак бръкна в джоба си за ключовете, но после изведнъж установи, че те няма да му трябват. Вратата беше разбита.

Бутна я и предпазливо пристъпи в тъмното антре. Тишината се нарушаваше единствено от крясъците в апартамент 2А и съскането на автомобилни гуми по уличното платно. Пусна колелото на пода и протегна ръка към електрическия ключ.

Дневната беше обърната наопъки. Там нямаше много мебели, но всичко беше разпорено, счупено или обърнато с краката нагоре. Малкото радио на бюрото беше изчезнало.

Вкара колелото вътре и го опря на стената. Свали сакото си, преметна го през кормилото и пристъпи към бюрото. Чекмеджетата бяха измъкнати, а съдържанието им — разпиляно на пода. Най-отгоре се виждаше албум със снимки. Джак се наведе да го вземе, от устата му излетя въздишка на облекчение. Снимките бяха непокътнати. Този албум беше единственото притежание, на което държеше.

Внимателно го постави на прозоречния перваз и се прехвърли в спалнята. И тук цареше същият безпорядък. Дрехите му бяха извадени от гардероба и разхвърляни по пода.

Състоянието на банята не се различаваше от това на останалите помещения. Съдържанието на шкафчето за лекарства беше изсипано направо във ваната.

Джак се насочи към кухнята и щракна електрическия ключ, очаквайки също да я завари наопъки. От устата му се откъсна изненадано възклицание.

— Започнахме да се чудим къде се бавиш — рече един едър негър, настанил се зад масата. Беше облечен в черно кожено облекло, включително ръкавици и черно таке на главата. — Бирата ти свърши и това ни прави нервни…

В помещението имаше още трима души, облечени по същия начин. Единият беше седнал на прозоречния перваз, а другите двама стояха вдясно, облегнати на кухненските шкафове. Върху масата лежеше истински боен арсенал, който включваше дори автомат.

Стреснат от присъствието на тези мъже в дома си, Джак само поклати глава. И преди го бяха ограбвали, но никой не беше оставал да си пие бирата.

— Защо не седнеш? — покани го големият негър.

Джак се поколеба. Вратата към хола беше отворена, може би ще успее да избяга преди тези бандити да хванат оръжието. Колебанието му продължи само секунда.

— Хайде, мърдай! — прогърмя онзи зад масата. — Пренеси си насам белия задник!

Джак неохотно се подчини и вдигна глава към неканения гост.

— Имам желание да се разберем по цивилизован начин — увери го негърът. — Казвам се Туин, а онзи там е Реджиналд — махна към прозореца той.

Джак неволно извърна глава по посока на Реджиналд. Беше захапал клечка за зъби, устните му издаваха шумни засмукващи звуци. В очите му се четеше презрение. Макар и не толкова мускулест като Туин, и той беше от неговата категория. На могъщия му бицепс беше татуиран надпис „Черните крале“.

— Реджиналд е много ядосан, защото в шибания ти апартамент няма нищо — продължи Туин. — Как е възможно в днешно време да нямаш дори телевизор? Част от сделката беше да вземем каквото ни харесва…

— За каква сделка говориш? — изгледа го Джак.

— Ще ти кажа — кимна негърът. — Предложиха ни малко дребни пари да дойдем тук и да те пораздрусаме… Подчертавам САМО да те пораздрусаме, въпреки артилерията на масата… Предполагам, че става въпрос за сплашване. Не знам подробности, но май си създал неприятности на хората в някаква болница… Аз трябва да ти напомня да си гледаш работата, а тях да оставиш да си гледат своята… Светна ли ти под шапката? Защото аз не съм много наясно за какво точно става въпрос… За пръв път ми се случва да върша такава работа.

— Мисля, че разбирам — кимна Джак.

— Радвам се — кимна Туин. — В противен случай щях да бъда принуден да ти строша някой и друг пръст… По принцип не бива да ти причиняваме тежки повреди, но почне ли веднъж Реджиналд, никой не може да го спре. Особено когато е ядосан… Трябва да го успокоиш по някакъв начин. Сигурен ли си, че наистина нямаш телевизор? Може да си го скрил някъде…

— Домъкна някакво колело — обади се единият от двамата зад вратата.

— Какво ще кажеш, Реджиналд? — лениво изви врат Туин.

— Искаш ли това колело?

Раджиналд протегна врат по посока на хола и леко сви рамене.

— Мисля, че извади късмет — промърмори Туин и се изправи.

— Кой ви плаща за всичко това? — попита Джак.

— Стига де — ухили се Туин. — Нима наистина вярваш, че ще ти кажа? Но все пак съм впечатлен, че имаш кураж за такъв въпрос…

Джак понечи да зададе и друг, но юмрукът на Туин се стрелна напред и потъна в корема му. Ударът беше толкова силен, че тялото му отлетя назад и той се просна по гръб. Помещението заплува пред очите му, но все пак усети, че измъкват портфейла от задния джоб на панталоните му. Долови приглушен смях, после силен ритник в корема го накара да се превие на две. Стана му студено, светлината изведнъж се стопи…