Робин Кук
Заплаха (2)

ПЪРВА ГЛАВА
Сряда, 20 март 1996 година, 7:15 часа, Ню Йорк

Джак Степълтън се надвеси над прозорчето на таксито и приближи глава към мургавия пакистанец зад волана.

— Бихте ли слезли от колата, моля? — попита с фалшива учтивост той. — Така ще имаме възможност да обсъдим проблема си…

Проблемът беше, че пакистанецът го беше засякъл на пресечката на Шейсет и шеста улица и Второ авеню. За отмъщение Джак изрита вратата на таксито в момента, в който спряха един до друг на светофара на Шейсет и четвърта. Отиваше на работа с очукания си велосипед „Канъндейл“, както винаги.

Тазсутрешната конфронтация не беше нещо необичайно. Ежедневният маршрут на Джак включваше смразяващ кръвта слалом по Второ авеню, в отсечката между Петдесет и девета и Тридесета — разстояние, което изминаваше с огромна за натовареното движение скорост. Разминаваше се на косъм с камиони и таксита, после следваха неизбежните спорове и ругатни. Всеки друг би окачествил подобно придвижване като самоубийство, но Джак много го обичаше. Помагало на кръвообращението, както твърдеше пред колегите си…

Пакистанецът зад волана на таксито предпочете да запази неутралитет до зелената светлина на светофара, след което се обърна, тегли една сочна ругатня по посока на Джак и рязко натисна газта.

— И на теб! — изрева подире му Джак и се изправи на педалите. Скоро достигна средната скорост на движението, отпусна се на седалката и продължи да върти. Не след дълго отново се изравни с грубияна, но вече беше забравил за него. Велосипедът се мушна между таксито и някакъв микробус, размина се на косъм с броните им и продължи да се носи напред.

На Тридесета зави на изток, пресече Първо авеню и рязко свърна към товарния отсек на нюйоркския Патологически център. Постъпи тук преди пет месеца, веднага след като приключи стажа си по патология, последван от едногодишен курс по съдебна медицина.

Велосипедът се плъзна край будката на охраната, Джак махна с ръка на човека вътре. Зави надясно, профуча покрай приемната и влезе под навеса, който водеше към самата морга. Зави наляво, към отделението с хладилните камери, в които съхраняваха чакащите аутопсия трупове. Спря чак в ъгъла, при купчината прости дървени ковчези, с които извозваха неидентифицираните покойници до Харт Айлънд. Слезе от колелото и внимателно го заключи с няколко куки от здрава легирана стомана.

Асансьорът го отведе до първия етаж. Още нямаше осем, коридорите бяха почти пусти. Дори будката на сержант Мърфи беше празна. Сержант Мърфи беше от полицията и работеше само дневна смяна.

Прекоси приемната и влезе в помещението за идентификация. Каза здрасти на Вини Амендола, който му отвърна без да вдига очи от сутрешния вестник. Вини беше един от санитарите в моргата, с когото често работеха заедно.

Каза добро утро и на Лори Монтгомъри, колежка от екипа по съдебна медицина. Всички се въртяха да дават дежурства в приемната, днес беше нейният ред. Лори работеше в Главната патология от четири години и половина и обичаше да идва рано, също като Джак.

— Виждам, че пак си успял да се добереш дотук, без да те вкарат с краката напред — закачливо отбеляза тя, имайки предвид опасните му всекидневни упражнения с велосипеда.

— Днес се отърках само в едно такси, вместо в обичайните три-четири — усмихна се той. — Имах чувството, че съм излязъл на разходка в полето…

— Сигурно — погледна го с недоверие Лори и сви рамене: — Лично аз продължавам да мисля, че си луд, за да караш колело в този град. Правила съм аутопсия на няколко такива като теб, обикновено хлапета от спешните куриерски служби. И зърна ли такова хлапе сред колите на улицата, неволно се питам кога ще го приемем в дупката…

„Дупката“ според болничния жаргон беше залата за аутопсии.

Джак си сипа кафе от машината и нехайно пристъпи към бюрото, зад което седеше Лори.

— Нещо интересно? — надвеси се над рамото й той.

— Обичайните огнестрелни рани, плюс един случай на свръхдоза…

— Аха…

— Май не обичаш свръхдозите, а?

— Всички са еднакви — кимна Джак. — А аз си падам по предизвикателствата…

— Имала съм и такива, пак свързани със здраво надрусване — каза Лори. — Повечето бяха през първата ми година тук…

— По-точно? — вдигна вежди Джак.

— Дълга история — избягна отговора Лори, после въздъхна и опря писалката си върху едно име от списъка, който лежеше разтворен на бюрото: — Този случай може да ти се стори интересен. Доналд Нодълман, починал от неизвестно инфекциозно заболяване…

— Решително го предпочитам пред свръхдозите — кимна Джак.

— Не бих казала същото — отново въздъхна Лори. — Но ако го искаш, вземи го. Никога не съм си падала по инфекциозните заболявания, още на държавните изпити ми призляваше от тях… Не знам какво точно е уморило този човек, но вирусчето си го е бивало. Докараха го тук с масивни подкожни кръвоизливи.

— Неизвестното предизвикателство — ухили се Джак и започна да рови в купчината папки. — С удоволствие ще го поема. Къде е умрял — у дома, или в болница?

— В болница, мисля че беше „Манхатън Дженерал“ — отвърна Лори. — Странното е, че е бил приет с диагноза диабет, а не някакво инфекциозно заболяване…

— Ако не ме лъже паметта, „Манхатън Дженерал“ е една от болниците на „АмериКеър“, нали? — подхвърли Джак.

— Не те лъже паметта — кимна Лори. — Защо питаш?

— Защото изгарям от желание да натрия носа на тази организация! Защото, ако имам късмет, може би ще докажа, че диагнозата им е нещо от сорта на „Легионерската болест“ и това ще ми даде възможност да ги натикам в миша дупка! Нямаш представа какво удоволствие ще ми достави!

— Защо им имаш зъб? — изгледа го Лори.

— Дълга история — отвърна със закачлива усмивка Джак. — Ако някой ден решим да изпием по едно питие, ти ще ми разкажеш за своите свръхдози, а аз — за отношението си към „АмериКеър“…

Лори не знаеше дали поканата на Джак Степълтън е сериозна. Поначало не знаеше за него почти нищо, също като останалите колеги. Въпреки, че беше завършил курса съвсем наскоро, той вече имаше репутацията на отличен съдебен патолог. Не беше особено общителен, ежедневните колегиални контакти не даваха почти никаква информация за личния му живот. Лори знаеше, че е на четиридесет и една години, неженен, хапливо остроумен, пристигнал в Ню Йорк от някакво градче на Средния запад. И толкоз…

— Ще те информирам за всичко, което открия — изправи се Джак, взе папката и тръгна към приемната.

— Почакай за момент, Джак — извика след него Лори. Той спря и се обърна. — Имаш ли нещо против един малък съвет? — Зададе въпроса си импулсивно, но харесваше този човек и се надяваше, че той още дълго време ще работи тук.

— Абсолютно нищо — направи крачка в обратна посока Джак и на лицето му отново се появи закачливата усмивка.

— Може би не трябва да ти се бъркам, но…

— Напротив — рече Джак. — Винаги съм ценил високо твоето мнение. За какво става въпрос?

— За отношенията ти с Калвин Уошингтън — въздъхна Лори. — Зная, че става въпрос за сблъсък на характери, но Калвин поддържа отлични връзки с „Манхатън Дженерал“, а „АмериКеър“ има голямо влияние в общината… По тази причина мисля, че трябва да бъдеш крайно внимателен…

— Това не е една от силните страни на характера ми, особено през последните пет години — призна Джак. — Изпитвам огромно уважение към заместник-шефа, но ние с него сме безкрайно различни. Той приема установените правила така, сякаш са издълбани в гранит, докато аз ги считам само за директиви. А що се отнася до „АмериКеър“, пет пари не давам за тях!

— Не ми е работа, но все пак искам да те предупредя, че Калвин те счита за индивидуалист, който трудно работи в екип…

— Тук е прав — кимна Джак. — Проблемът е там, че съм си изработил чувство на непоносимост към посредствеността. За мен е чест да работя с повечето от специалистите тук, особено с теб. Но не крия, че с неколцина колеги просто не мога да си пасна… Това е цялата работа.

— Това май беше комплимент — усмихна се Лори.

— Поне така исках да прозвучи — кимна Джак.

— Е, хубаво… Ще чакам да ме информираш за случая Нодълман. А след това ще се погрижа да ти създам още малко работа…

— Хайде, Вини — подвикна към санитаря Джак. — Чака ни работа.

Вини направи гримаса, но остави вестника и стана на крака. Миг по-късно почти се блъсна в Джак, спрял рязко пред кабинета на Джанис Джегър. Джанис работеше като изследовател-криминолог и обикновено я наричаха МА, тоест медицински асистент. Работното й време беше нощем — от единадесет вечерта до седем сутринта. По тази причина Джак се изненада, че още е тук. Беше дребничка жена с къса коса и тъмни очи, очевидно съсипана от умора.

— Защо не си в леглото? — попита Джак.

— Трябва да довърша един рапорт — отвърна Джанис.

— Кой обработи Нодълман? — размаха папката в ръката си Джак. — Ти, или Кърт?

— Аз — отвърна жената. — Защо питаш?

— Още не знам — усмихна се закачливо Джак. Всички в патологията знаеха, че Джанис е изключително съвестен работник и това я правеше идеален обект за шеги. — Случайно да си останала с впечатлението, че причината за смъртта е нозокомиална инфекция?

— Какво по дяволите е нозокомиална инфекция? — обади се Вини.

— Инфекция, получена в болнични условия — обясни Джак.

— По всичко личи, че е така — кимна Джанис. — Човекът е лежал в болницата пет дни за стабилизиране на диабета си, след което е показал признаци на инфекциозно заболяване. Тридесет и шест часа по-късно е починал…

— Охо! — с уважение подсвирна Джак. — Бива си го този вирус!

— Всички лекари, с които разговарях, са на същото мнение — отвърна Джанис.

— Някакви резултати от микробиологичната лаборатория?

— До четири часа̀ тази сутрин всички кръвни посявки бяха отрицателни. Като пряка причина за смъртта се сочи ОДН — остра дихателна недостатъчност, но в слюнчените проби са открити единствено грам-отрицателни бацили. Това навежда на мисълта за псевдомони^[1].

— Някакви подозрения за имунна недостатъчност? — вдигна вежди Джак. — СПИН, или лечение с антиметаболити?

— Аз поне не мога да твърдя такова нещо — поклати глава Джанис. — В картона му е отбелязан само диабет с някои от характерните за тази болест усложнения. Вътре е записано всичко, стига да имаш търпението да го прочетеш…

— Защо да го чета, след като разполагам с оригинала? — засмя се Джак, благодари на дребничката жена и се насочи към асансьорите.

— Надявам се да използваш скафандъра — промърмори зад гърба му Вини.

„Скафандър“ наричаха напълно стерилните хирургически доспехи с прозрачна маска за лицето, които патолозите бяха длъжни да носят при дисекцията на починалите от острозаразни болести пациенти. Тези доспехи бяха снабдени със собствено захранване на гърба, което филтрираше въздуха, преди да го вкара под налягане в лицевата маска. Всичко това осигуряваше нормално дишане, но температурата в „скафандъра“ доближаваше тази в сауните. Джак ненавиждаше ограниченията на това облекло, считаше го за тежко и излишно. По време на специализацията не облече скафандър нито веднъж, но тук нещата станаха по-сложни, тъй като шефът на центъра, доктор Харолд Бингъм, издаде заповед за задължителното използване на предпазните доспехи, а заместникът му Калвин ревниво следеше за стриктното й спазване. В резултат Джак бе принуден да изтърпи няколко доста потни сеанса.

— Този случай може би е първият, при който използването му ще бъде оправдано — промърмори той, за огромно облекчение на Вини. — Длъжни сме да вземем всички предпазни мерки, просто защото не знаем за какво става въпрос… Кой знае, може би ще се окаже нещо от сорта на вируса Ебола…

— Наистина ли мислиш така? — стреснато попита Вини и се закова на място.

— Не, разбира се — засмя се Джак и го тупна по рамото. — Само се пошегувах…

— Слава Богу — промърмори санитарят и отново тръгна напред.

— Но може да е чума — добави Джак.

— Че това да не е по-невинно? — отново се спря Вини.

— Ще видим — сви рамене Джак. — Нали затова сме тук?

Навлякоха стерилните комбинезони. Вини с пъшкане се натика в скафандъра си и влезе в залата за аутопсии, а Джак прелисти папката на Нодълман. Вътре имаше болнична анамнеза, частично попълнен смъртен акт, формуляр от съдебна медицина с прикачени към него два празни листа за бележки на патолозите, самозалепящо се листче, на което нощната смяна бе отбелязала часът на смъртта, продиктуван по телефона; дебел набор формуляри за идентификация на покойника, копие от заключенията на Джанис и лабораторни проби за евентуалното наличие на ХИВ-вируси.

Както винаги, Джак изчете внимателно рапорта на Джанис, независимо от току-що проведения разговор с нея. После се прехвърли в помещението с чамовите ковчези и започна да навлича скафандъра. Измъкна от контакта портативния уред за вътрешна вентилация, завърза го на гърба си и тръгна към залата за аутопсии. От двете му страни се издигаха металните хладилни шкафове за трупове, точно 126 на брой. Гледката не беше особено приятна, а прибавена към неудобството на космическото му облекло — направо нетърпима. Някога тази морга беше приемана като произведение на изкуството, но днес вече плачеше за разширение и ремонт. Циментовият под и сините плочки по стените изглеждаха като декор от стар филм на ужасите.

В залата за аутопсии се влизаше и директно от коридора, но тази врата се използваше само за вкарване и изкарване на труповете. Джак влезе през вратата, която я свързваше с малка тоалетна, оборудвана с умивалник от дебел фаянс.

Вини вече беше докарал тялото на Нодълман, което лежеше на една от осемте маси за аутопсии, заобиколено от необходимите за процедурата инструменти. Джак зае позиция вдясно от него, а Вини застана от другата страна.

— Не изглежда добре — промърмори патологът. — Мисля, че няма да се добере до райските врати… — През маската на скафандъра се говореше трудно, а и вече започваше да се поти.

Вини замълча. Както винаги, той не знаеше как да реагира на странните забележки на Джак. Но този труп действително изглеждаше зле.

— Гангрена — промърмори патологът, вдигна ръката на трупа и започна да разглежда почернелите пръсти. След малко я пусна и посочи свитите гениталии: — Върхът на пениса също е засегнат от нея… Уф! Представяш ли си какви болки са били?

Вини не отговори.

Джак продължи с огледа на трупа. Очите му не пропускаха нищо. Спря за момент над корема и посочи големите подкожни кръвонасядания, които покриваха не само него, но и горната част на краката:

— Пурпура^[2] — обяви той. След което добави, че липсват следи от ухапвания на насекоми. — Това е важно, тъй като голяма част от инфекциозните болести се пренасят именно от артроподи…

— Какво е артроподи? — колебливо попита Вини. Отново не беше сигурен дали Джак не се шегува.

— Жилещи насекоми — поясни патологът. — При този вид заболявания крустацените^[3] не играят особена роля…

Вини кимна с глава, макар че не разбра абсолютно нищо. Мислено си отбеляза да потърси в речника точното значение на думата „артропод“.

— А какви са шансовете този мъж да е умрял от острозаразна болест? — попита на глас той.

— Много големи — въздъхна Джак. — Бих казал — отлични…

Вратата към коридора се отвори и в залата се появи количка с труп, тикана от Сал Д’Амброзио — един от колегите на Вини. Погълнат от външния оглед на Нодълман, Джак изобщо не вдигна глава. В ума му вече се въртяха няколко от вероятните диагнози.

Половин час по-късно шест от осемте маси бяха заети с тела, които очакваха аутопсия. В залата един по един се появяваха дежурните през деня патолози. Първа сред тях беше Лори, която незабавно пристъпи към масата на Джак.

— Някакви идеи? — попита тя.

— Цял куп, но нищо твърдо — отвърна с въздишка Джак. — Единственото, което мога да кажа засега е, че този вирус наистина е бил нещо страшно… Подхвърлих на Вини идеята за Ебола просто за да го уплаша, но тук действително става въпрос за многобройни и характерно разпръснати интраваскуларни кръвонасядания…

— Господи, сериозно ли говориш? — стреснато го изгледа Лори.

— Не съвсем — призна Джак. — Обаче от това, което видях досега, тази идея изглежда напълно възможна… Разбира се, аз не съм имал възможност да изследвам пряко случай на Ебола, а това също трябва да ти говори нещо…

— Смяташ ли, че трябва да прибегнем до пълна изолация? — малко нервно попита Лори.

— Не виждам причини за това — сви рамене Джак. — Освен това вече започнах и нямам намерение да разхвърлям органите му из залата… Ще ти кажа как мисля да постъпим: да предупредим лабораторията да обработва пробите с изключително внимание, поне докато бъдем сигурни в диагнозата…

— А защо не попитаме какво мисли Бингъм? — подхвърли Лори.

— Прекрасна идея — иронично се усмихна Джак. — Която със сигурност означава, че ще трябва да сложим превръзка върху лицето на едноокия, който води слепците…

— Не бъди толкова непочтителен — изгледа го младата жена. — Той все пак ти е началник…

— Все тая, дори да е папата — тръсна глава Джак. — Мисля, че трябва да приключим този случай бързо. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Намесим ли Бингъм или Калвин, отиде ни денят!

— Може би имаш право — въздъхна Лори. — Но ако откриеш нещо необичайно, нека го видя, окей? Ще бъда на трета маса…

Джак изчака отдалечаването на младата жена, взе скалпела от протегнатата ръка на Вини и понечи да направи първия срез. После забеляза как санитарят се отдръпва от масата и спря.

— Хей, Куинс, публика ли ще бъдеш? — подвикна той. — Мисля, че би трябвало да ми помагаш…

— Малко съм нервен — промърмори Вини.

— О, я стига! — изгледа го Джак. — Зад гърба си имаш далеч повече аутопсии от мен! Ако обичаш да си пренесеш насам красивия италиански задник, защото ни чака работа!

Действията му бяха прецизни и дори елегантни. Обработваше вътрешните органи с лекота, проявяваше особено внимание при използването на инструментите, особено когато наблизо се намираха неговите пръсти или ръцете на Вини.

— Откри ли нещо? — надникна зад рамото му Чет Макгавърн. Двамата бяха колеги в курса за квалификация и получиха назначение в центъра в рамките на един и същ месец. Бяха се сближили не само защото разделяха един и същ кабинет, а и поради социалния си статус на свободни мъже. За разлика от Джак, Чет никога не се беше женил. На тридесет и шест, той беше и с пет години по-млад…

— Куп интересни неща — отвърна Джак. — Хитът на седмицата, безспорен лидер в класацията на тайнствените заболявания! Този нещастник не е имал никакви шансове…

— Имаш ли някакви идеи? — попита Чет и очите му пробягаха по кръвонасяданията и следите от гангрена.

— Цял куп — кимна Джак. — Но искам да чуя и твоето мнение по отношение на вътрешните органи…

— Нещо за мен? — подвикна откъм своята маса Лори, забелязала оживената размяна на реплики между двамата мъже.

— Има, можеш да дойдеш насам — отвърна Джак. — Няма смисъл да го повтарям по два пъти…

Лори изпрати Сал да измие вътрешните органи на своя случай и се приближи към масата на Джак.

— Първото, към което искам да насоча вниманието ви, са лимфните възли на гърлото — започна Джак и посочи към срязаната кожа, смъкната надолу към ключиците.

— Сега разбирам защо аутопсиите в този център приключват толкова бавно! — прогърмя един глас откъм вратата.

Очите на всички патолози се извърнаха към заместник-директора доктор Калвин Уошингтън — огромен афро-американец, който беше висок почти два метра и тежеше около сто и тридесет кила. Говореше се, че в името на медицината е отказал съблазнителна оферта да играе футбол, отправена му от няколко професионални тима в Националната лига.

— Какво става тук, по дяволите? — изръмжа той. — Днес да не би да е някакъв празник?

— Малка консултация — поясни Лори. — Имаме случай на неизвестно инфекциозно заболяване, причинено от изключително агресивен вирус…

— Чух за него — кимна Калвин. — Още снощи ми позвъни администраторът на „Манхатън Дженерал“ и беше доста обезпокоен… Каква е присъдата?

— Рано е да се каже — отвърна с въздишка Джак. — Предстоят ни цял куп патологически изследвания… — После направи кратко описание на това, което беше открил при първоначалния оглед и се прехвърли на вътрешните органи. Особено наблегна на пораженията върху лимфните възли.

— Част от тях са некротични — отбеляза Калвин.

— Точно така — кимна Джак. — Всъщност, почти всички са такива. Това означава, че болестта се е разпространила по лимфатичен път, тръгвайки от гърлото и бронхите.

— Респираторна инфекция, а? — изгледа го заместник-директорът.

— Отначало и аз помислих така — кимна Джак. — Но елате да хвърлите един поглед на вътрешните органи… — Протегна ръце и внимателно разгъна белите дробове, предварително разрязани: — Ясна е неподлежаща на съмнение лобарна пневмония, с многобройни следи от сраствания. Сред тях личат и некротични петна, които според мен се дължат на получена на по-ранен стадий кавитация. Ако пациентът беше живял още известно време, положително щяхме да се натъкнем и на абсцесни формирования…

Калвин тихо подсвирна.

— И всичко това се е развило въпреки масивната атака със силни антибиотици, администрирани венозно — отбеляза той.

— Един твърде обезпокоителен факт — кимна Джак и внимателно пусна белия дроб в легенчето до себе си. Действаше изключително предпазливо, тъй като имаше опасност от заразяване на въздуха и работната среда. Бръкна в съседното легенче и взе черния дроб, разрязан като хармоника. — И тук се наблюдава същият процес… — Показалецът му докосна старите абсцесни формирования. — С единствената разлика, че не е толкова интензивен като при белите дробове… — Черният дроб се върна в легенчето, ръцете му взеха далака и го вдигнаха така, че всички да видят некротичните образувания.

— Толкова относно външните признаци — каза след известно време той, върна органа на мястото му и вдигна глава: — Предстои ни микробиологичен анализ. По мое мнение, именно лабораторията ще ни даде окончателния отговор…

— Но ти имаш предварително мнение, нали? — изгледа го тежко Калвин. — Хайде, вундеркинд, да го чуем!…

— Малко ме притискате, но добре — кимна след известно колебание Джак. — Ще споделя това, което ми минава през главата… Първо, тук не става въпрос за действието на някакъв тип бактерии от вида псевдомони — както са предполагали в болницата. Тук личат следите от действието на далеч по-агресивен вирус. Би могло да се допусне наличието на нещо нетипично, например стрептококи от група А, но лично аз се съмнявам в това, особено след като открих неопровержими следи от наличието на бацил. По тази причина бих изразил мнение, че става въпрос за нещо от сорта на туларемия^[4] или чума…

— Хей, човече! — стреснато го изгледа Калвин. — Може би забравяш, че става въпрос за заболяване, възникнало в болнични условия! Нима не знаеш поговорката, че когато чуваш тропот на копита трябва да мислиш за коне, а не за зебри?

— Казвам това, което ми минава през главата. Ако желаете, можете да го приемете като алтернативна диагноза. Същевременно се опитвам да запазя свободата на преценките си…

— Добре, добре — примирително кимна Калвин. — Това ли е всичко?

— Не — поклати глава Джак. — Длъжен съм да допусна известни неточности на тази първоначална фаза и затова към вероятността от наличието на туларемия или чума, бих прибавил и евентуалното присъствие на менингококи^[5]. А за финал бих добавил и наличие на още един-два вируса — например онзи, който предизвиква планинска треска, а дори и на Ебола…

— Е, сега вече прекали! — изгледа го с недоверие Калвин. — Слез на земята, човече, а след това ми кажи кое от всичко това има най-големи шансове да се окаже истина…

Джак раздразнено цъкна с език. Изпита чувството, че отново са го върнали на студентската скамейка, а Калвин е един от досадните университетски преподаватели, чието единствено развлечение е да поставят студентите в затруднено положение. Помълча малко, после отсече:

— Чума!

В помещението настъпи смаяна тишина.

— Чума ли? — изгледа го с недоверие Калвин. — През март, в Ню Йорк, в една от най-добрите болници на града? Трябва да си се побъркал!

— Поискахте мнението ми и аз ви го дадох! — отсече Джак. — Към подобна диагноза ме тласкат не вероятностите, а чисто патологическите методи!

— Но без да отчиташ и останалите епидемиологични фактори, нали? — моментално го притисна Калвин. После се усмихна и се извърна към останалите: — На какво, по дяволите, са ви учили онези заспали професори в Чикаго?

— Случаят е пълен с неизвестни, поне за мен — раздразнено отвърна Джак. — Не съм посетил мястото на смъртта, не зная нищо за навиците на покойния — за домашните му животни, за посоките, в които е пътувал, за евентуалните му посетители в болницата. В този град идват и си заминават хора отвсякъде, голяма част от тях правят и посещения в различните болници. Да не говорим за многобройната му и доста охранена популация от плъхове и други гризачи…

В залата за аутопсии настъпи напрегната тишина. Лори и Чет очевидно не знаеха какво да кажат, а тонът на Джак очевидно ги притесняваше и ги караше да очакват буря от страна на темпераментния Калвин.

— Забележката ти е уместна — обади се най-сетне заместник-директорът. — Признавам, че те бива в измъкването. Може би това е било част от обучението ти в Средния Запад…

Лори и Чет нервно се засмяха.

— Добре, умнико — продължи Калвин. — Искам да зная дали си готов да заложиш нещо на диагнозата, която току-що обяви…

— Не знаех, че в този институт се играе комар — не му остана длъжен Джак.

— В този институт не се играе комар, но когато някой обявява чумата като най-вероятна диагноза, ние очакваме и съответната обосновка. Затова ти предлагам един облог… Какво ще кажеш за десет долара?

— Мога да си ги позволя — сви рамене Джак.

— Значи се договорихме — кимна Калвин. — А сега ми покажете Пол Плоджит — човекът, когото застреляха в Световния търговски център…

— На шеста маса — рече Лори.

Калвин бавно тръгна в указаната посока, а останалите гледаха след него. Първа се обади Лори.

— Защо го провокираш? — тихо попита тя. — Не разбирам защо си усложняваш живота…

— Той ме провокира пръв — отвърна Джак.

— Но той е заместник-директор и може да си го позволи — обади се Чет. — Освен това диагнозата ти ми се струва малко прибързана. На твое място бих я поставил доста по-надолу в списъка на вероятностите…

— Убеден ли си в това? — стрелна го с поглед Джак. — А защо не погледнеш още веднъж тези почернели пръсти? Нима не помниш, че през XIV век са наричали тази болест „Черната смърт“?

— Но през XX век вече знаем, че този тромбозен ефект може да бъде причинен от още куп заболявания — контрира Чет.

— Правилно — кимна Джак. — Затова бях близо до мисълта за туларемия…

— А какво те накара да се откажеш от нея? — погледна го с любопитство Лори. Вътре в себе си тя беше убедена, че туларемията е точно толкова невъзможна, колкото и чумата.

— Чумата ми звучи по-драматично — усмихна се зад маската си Джак.

— Никога не съм сигурна кога говориш сериозно и кога се майтапиш — намуси се Лори.

— И аз — отвърна Джак.

Лори поклати глава. Имаше моменти, в които изобщо не можеше да понася този човек.

— Добре — рече с въздишка тя. — Ако си приключил с Нодълман, залавяй се със следващия…

— Още не съм обработил мозъка — отвърна Джак.

— Тогава почвай, какво чакаш?

Лори се обърна и тръгна към масата си.