Робин Кук
Заплаха (31)

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
Вторник 26 март 1996 г., 20:45 ч.

Джак беше извърнал очи към улицата отвъд стъклото на летящата с висока скорост кола, но не виждаше нищо. Движеха се по булевард Рузвелт, а той беше седнал на предната седалка до Шон Магоджинал — тайнственият цивилен полицай, който го бе спасил от сигурна смърт.

От инцидента беше минал повече от час, но нервите му продължаваха да са свити на кълбо. Фактически сега, когато имаше време да обмисли този трети опит за покушение срещу себе си, той се чувстваше дори по-възбуден, отколкото по време на инцидента. Толкова възбуден, че се принуди да тикне ръце под коленете си, за да прикрие треперенето им.

Истинският хаос в ресторанта настъпи след пристигането на полицията. Част от посетителите охотно дадоха имената и адресите си, но други възроптаха. Джак очакваше да поискат същото и от него, но Шон му предаде, че лейтенант Лу Солдано го очаква за разговор. Не му стана особено приятно, но просто нямаше избор. Успя да отклони желанието на Терез да го придружи едва когато обеща да й позвъни по-късно. След подобно преживяване тя не пожела да остане сама и се върна в агенцията.

Раздвижи език в пресъхналата си уста. Опасяваше се, че полицията има всички основания да го задържи. Не беше съобщил за убийството на Реджиналд, нито пък за стрелбата в аптеката-супермаркет, където бе отнет още един човешки живот. На всичкото отгоре сам беше насочил Лори да търси връзка между Реджиналд и мъртвата Бет…

Въздъхна и прокара пръсти през косата си. Чудеше се как ще отговаря на неизбежните въпроси, които го чакаха в полицейското управление.

— Добре ли сте? — извърна се да го погледне Шон.

— Разбира се — промърмори Джак. — Прекарах една прекрасна вечер. В град като Ню Йорк човек никога не скучае.

— Това е позитивно мислене — кимна полицаят.

Джак му хвърли един кос поглед, изненадан от буквалното тълкуване на репликата си.

— Имам един-два въпроса — рече той. — Как по дяволите се озовахте в онзи ресторант? Откъде знаете, че съм лекар? Защо трябва да благодаря на Лу Солдано?

— Лейтенант Солдано получи предупреждение, че сте в опасност — отвърна Шон.

— А вие как разбрахте, че съм в ресторанта?

— Много просто — двамата със сержант Мърфи ви проследихме от моргата…

Джак въздъхна и извърна глава към вечерния град, който бягаше край прозореца. Спомни си за гордостта от собствената си изобретателност, която го бе обзела малко преди да влезе в „Позитано“. А сега се оказа, че е бил чист аматьор…

— В „Блумингсдейл“ почти ви изпуснахме, но аз вече бях усетил какво сте намислил да вършите — добави Шон.

— А кой предупреди лейтенант Солдано? — извърна се към него Джак, макар да беше сигурен, че това е била Лори.

— Това не знам — сви рамене полицаят. — Но след малко ще можете да го попитате лично.

Авеню Рузвелт неусетно се сля с виадукта на Саут стрийт, в далечината се очерта величествената конструкция на моста Бруклин, осветена като коледна елха.

Малко преди моста напуснаха магистралата и свърнаха на север, а няколко минути по-късно вече влизаха в паркинга пред Главното полицейско управление на Ню Йорк.

Джак за пръв път идваше тук и остана изненадан от модерната обстановка. Минаха през кабинката на металдетектора, след което Шон го заведе в кабинета на Солдано и се оттегли.

Лу го посрещна с протегната ръка.

— Сядайте, докторе — рече той и придърпа един стол с висока облегалка. После махна с ръка към един чернокож полицай и добави: — Това е сержант Уилсън.

Уилсън беше висок и много красив мъж с безупречно изгладена униформа, която влизаше в рязък контраст с доста изтърканите цивилни дрехи на лейтенанта.

Джак се здрависа със сержанта и остана впечатлен от здравото му ръкостискане. То го накара да се засрами от все още треперещите си ръце.

— Поканих сержант Уилсън, защото той е началник на отдела за борба с организираната престъпност и специалните операции — поясни Солдано и седна зад бюрото си.

Чудесно, мрачно въздъхна Джак. След тази среща положително ще опрем и до участието на Уорън във всички отминали събития. Направи опит да се усмихне, но веднага разбра, че това само засилва впечатлението за собствената му неувереност. Имаше чувството, че тези двамата, несъмнено опитни професионалисти, още от вратата са разбрали с кого си имат работа.

— Научих, че сте имал неприятно преживяване тази вечер.

— подхвърли Лу.

— Меко казано — сви рамене Джак и едва сега се реши да огледа домакина си. След признанието на Лори за някогашната си връзка с него, той очакваше да види един доста по-представителен мъж, поне във физическо отношение. Но Лу се оказа едно малко по-компактно копие на самия него — доста по-нисък, но с широки рамене и яко телосложение.

— Мога ли да ви задам един въпрос? — попита го Джак.

— Естествено — разпери ръце Лу. — Поканил съм ви тук на разговор, а не на разпит…

— Какво ви накара да изпратите подир мен офицер Магоджинал? Веднага ще добавя, че не се оплаквам, тъй като на практика той ми спаси живота…

— За това трябва да благодарите на доктор Лори Монтгомъри — отвърна Лу. — Тя се тревожеше за вас и ме накара да обещая, че ще предприема някакви мерки. А единственото за което се сетих, беше да пусна опашка подире ви…

— Наистина съм впечатлен — промърмори Джак, питайки се с какви думи би трябвало да благодари на Лори.

— А сега започвайте, докторе — стопи се усмивката на Лу, а лактите му легнаха върху плота. — Имате да ни разказвате за много неща…

— Все още не съм наясно какво точно става — призна с въздишка Джак.

— Отпуснете се, помислете… И не забравяйте, че провеждаме не разпит, а приятелски разговор.

— Доста съм раздрусан за приятелски разговор — промърмори Джак.

— Тогава може би ще е по-добре да ви кажа какво знам аз — предложи Лу и накратко му предаде съдържанието на разговора си с Лори. Подчерта, че е осведомен както за побоя, така и за покушението срещу Джак, вероятно от някаква банда в долен Ийст Сайд. Спомена за неговата неприязън към „АмериКеър“ и подозренията му по отношение на странните епидемии в „Манхатън Дженерал“, които са предизвикали реакцията на хората там. Приключи с предположението му за връзка между две на пръв поглед съвсем отделни убийства и изнедващите потвърждения на това предположение след съответните криминалогически процедури.

Джак го изчака да свърши и тихо подсвирна.

— Май ще се окаже, че вие знаете повече и от мен — рече с уважение той.

— Едва ли — отвърна с усмивка Лу. — Но се надявам, че след тази информация вие ще можете да ни кажете какво още трябва да се направи по отношение на сигурността. Както вашата, така и на други хора… Днес следобед стана още едно убийство, съвсем близо до „Дженерал“. То също носи почерка на гангстерски междуособици. Случайно да знаете нещо за него?

Джак смутено преглътна. В съзнанието му изплуваха предупрежденията на Уорън. Беше избягал от мястото на две убийства и беше изпълнявал инструкциите на престъпници. Всичко това на практика превръщаще в престъпник и него…

— В момента предпочитам да не говоря по този въпрос — промърмори той.

— Така ли? — погледна го с лека изненада полицаят. — А защо, докторе?

Джак не искаше да се оплита в лъжи, умът му отчаяно търсеше изход от положението.

— Загрижен съм за безопасността на определени хора — отвърна той.

— Точно това ни е работата — рече Лу. — Да се грижим за безопасността на хората.

— Разбирам — кимна Джак. — Но тази ситуация е малко по-особена… Стават едни неща, дето не знам как да ги нарека… Страхувам се обаче, че сме в навечерието на сериозна епидемия!

— Каква епидемия?

— Грипна, но с изключително тежки последици.

— Много ли са заразените?

— Още не, но въпреки това се безпокоя…

— Аз се плаша от епидемиите, но те са извън моята област — поклати глава Лу. — За разлика от убийствата… Кога бихте проявил желание да говорим на тази тема, докторе?

— Дайте ми един ден — отвърна Джак. — Опасността от епидемия наистина е огромна, повярвайте ми!

— Х-м-м — проточи нерешително Солдано и хвърли един поглед към сержант Уилсън.

— За един ден могат да се случат много неща — подхвърли Уилсън.

— Точно това ме тревожи — промърмори Лу и отново се извърна към Джак: — Безпокои ни фактът, че са убити двама членове на различни банди. Това предполага началото на гангстерска война, при която неизбежно ще загинат и невинни хора…

— Дайте ми двадесет и четири часа — настоя Джак. — Надявам се, че след това ще бъда в състояние да докажа поне част от това, което подозирам. Ако не успея, ще призная грешката си и ще ви разкажа всичко, което знам. Което, между другото, не е кой знае колко…

— Чуйте какво ще ви кажа, докторе — тежко въздъхна Лу. — Мога да ви арестувам още сега, в този момент. По обвинение в съучастничество и възпрепятстване на полицейско следствие на няколко убийства. Напомням ви това, за да съм сигурен, че разбирате последиците от постъпката си…

— Мисля, че ги разбирам — кимна Джак.

— Засега няма да повдигам обвинения срещу вас — рече Лу и се отпусна обратно на мястото си. — Вместо това ще се доверя на преценката ви по отношение на епидемията, за която споменахте. Не крия, че вземам това решение под влиянието на доктор Монтгомъри, която ви счита за честен човек. Засега няма да предприемам действия в своята област и ще изчакам исканото от вас време. Но утре вечер трябва да се видим, ясно?

— Ясно — кимна Джак и премести поглед към униформения сержант. — Това ли е всичко?

— Засега да.

Джак стана и се насочи към вратата.

— Надявам се разбирате колко са опасни контактите с тези банди — обади се зад гърба му Уилсън. — Обикновено няма какво да губят и не проявяват особен респект към живота. Както към своя, така и на околните…

— Ще го имам предвид — кимна Джак.

Напусна сградата на полицейското управление с чувство на огромно облекчение. Сякаш току-що го беше хванала обща амнистия.

Изправи се на тротоара да чака такси и се замисли за следващите си действия. Не възнамеряваше да се прибира у дома, тъй като за момента нямаше никакво желание да се среща нито с Уорън, нито с „Черните крале“. В първия момент реши да потърси Терез, но го спря мисълта, че отново ще я изложи на опасност.

Лишен от алтернативи, той бързо стигна до решението да се подслони в някой евтин хотел. Там ще бъде в безопасност, а няма да застраши сигурността и на приятелите си…