Робин Кук
Заплаха (33)

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Сряда, 27 март 1996 год. 17:45 ч.

Джак се чувстваше зле. Започна да се схваща, мускулите го боляха: Седеше в микробуса вече много часове и внимателно наблюдаваше клиентите, които влизаха и излизаха в заложната къща. Опашки нямаше, но хората се нижеха в стабилен поток. Повечето от тях бяха бледи и изпити, което навеждаше на мисълта за нелегален бизнес с хазарт или наркотици.

Кварталът беше опасен — Джак усети това в момента, в който се появи тук. А преди малко, след като започна да се стъмнява, някой направи опит да отвори дясната врата на микробуса с щанга, въпреки че той продължаваше да седи в кабината. Наложи се да извика и да заблъска по стъклото, за да прогони нахалника.

Час по час хвърляше по някое хапче ефизол в устата си, но облекчение нямаше. Гърлото му гореше, появи се и суха кашлица. Натрапчивата мисъл, че е пипнал смъртоносния грип от Глория Хернандес, не излизаше от главата му. Максималната дневна доза римантадин беше две хапчета, но след появата на кашлицата той глътна и трето.

Търпението му бе възнаградено точно когато се канеше да вдигне бялото знаме и да си признае, че целият този театър е разигран за нищо. Първоначално мъжът не привлече любопитството му с нищо, вероятно защото се появи пеш. Носеше протъркано скиорско яке с качулка — като повечето клиенти на заложната къща преди него. Но излезе навън с пакета на Джак в ръце. В това нямаше никакво съмнение, тъй като оранжевите етикети за опасност ясно се виждаха в здрача.

Наложи се да вземе решение за броени секунди. Не беше сигурен дали да напусне микробуса и да осъществи проследяването пеша, или да го стори като подкара бавно след човека, който спокойно се насочи към Боуъри. В крайна сметка избра първия вариант, преценил, че един пълзящ край тротоара микробус ще изглежда твърде подозрително. Мъжът със скиорското яке зави надясно по Елдридж стрийт. Джак надникна иззад ъгъла точно навреме, за да го види как влиза във входа на един блок.

Сградата беше на пет етажа, копие на останалите по улицата. На всеки етаж имаше по един голям холен прозорец, с два по-малки от двете му страни. Аварийната стълба беше прикрепена към левия калкан, а магазинът на уличното ниво беше празен, с табела за отдаване под наем на витрината.

Светеше само на втория етаж. Апартаментът по всяка вероятност беше празен, тъй като на прозорците нямаше завеси, а стените бяха голи.

Джак нерешително спря. Очите му внимателно опипваха блока. Междувременно светна и на петия етаж, някой отвори един от страничните прозорци. Не беше сигурен дали това е човекът, когото следеше…

Уверил се, че никой не му обръща внимание, Джак пресече уличното платно и побутна входната врата. Озова се в малко входно антре, на стената вляво имаше четири пощенски кутии. Само две от тях имаха табелки. Г. Хейлбърн на втория етаж, Р. Овърстрийт на петия. Никаква следа от лаборатория „Фрейзър“.

До пощенските кутии имаше домофон с четири звънеца. Първата му мисъл беше да звънне на петия етаж. Отказа се, просто защото не знаеше какво да каже. Остана на място, опитвайки се да открие изход от ситуацията. По някое време забеляза, че пощенската кутия на петия етаж не е заключена.

Посегна към нея, но в същия момент вътрешната врата на сградата рязко се отвори. Джак почти подскочи от изненада, но все пак успя да се извърне с гръб към човека, който напускаше сградата. Той забързано се плъзна покрай него без да му обръща внимание. С крайчеца на окото си Джак успя да забележи найлоновото яке, миг по-късно човекът изчезна навън.

Реагира бързо и успя да сложи крак на вътрешната врата. Хвърли поглед зад себе си, но непознатият беше изчезнал. Влезе в сградата и остави вратата да се захлопне зад гърба му. Стълбището се извиваше покрай металната клетка на асансьора, който очевидно беше пригоден за товари. Това личеше както от необичайните му размери, така и от вратата, която се отваряше нагоре.

Стъпи на металния под на кабината и натисна бутона за петия етаж.

Асансьорът беше бавен и шумен, но все пак действаше. Скоро се озова на последната площадка, пред очите му се показа солидна врата без табелка. Нямаше звънец, наложи се да почука. Надяваше се, че вътре няма никой. Почука още няколко пъти, после завъртя топката на бравата. Вратата беше заключена.

Обърна се. Стъпалата водеха нагоре, вероятно към покрива. Изкачи се на горната площадка и дръпна една метална врата. Тя се заключваше отвътре и през нея действително се излизаше на покрива. Подпря я с трупчето, което очевидно беше изправено до стената с тази цел, после предпазливо излезе навън и се насочи към предната част на покрива. На фона на притъмнялото небе смътно се очертаваха перилата на аварийната стълба, които стърчаха над перваза.

Джак пристъпи към парапета и погледна надолу. Представата, че ще се спусне по тези тънки стъпала моментално пробуди страха от височина в душата му. Но площадката на петия етаж се очертаваше само на три-четири метра по-надолу, ярко осветена от прозореца.

Добре знаеше, че не може да пропусне този шанс, въпреки детския страх от високото. Задачата-минимум беше да надникне през прозореца.

Обърна се с гръб към бездната и бавно седна на парапета. После хвана перилата на аварийната стълба и се изправи. Започна да се спуска, заковал очи в стъпалата под краката си. Нито веднъж не погледна надолу, към улицата.

Най-сетне се изравни с прозореца и протегна врат, без да изпуска перилата от ръцете си. Помещението се оказа общо, както беше подозирал. Доста просторно, разделено с висок около два метра параван. Непосредствено пред очите му беше жилищната площ с легло и малък кухненски бокс до лявата стена. На кръглата маса в средата лежеше отвореният пакет с познатите лепенки. Дървеното трупче и смачканите вестници се търкаляха по пода.

Далеч по-интересно беше това, което се виждаше оттатък паравана: висок шкаф от неръждаема стомана, който нямаше нищо общо с домакинското оборудване.

Прозорецът беше отворен и Джак не издържа на изкушението да се промъкне вътре и да разгледа шкафа отблизо. Освен това, по тази начин нямаше да се налага отново да се катери по аварийната стълба, а просто щеше да излезе през входната врата.

Все пак му трябваше малко време за да пусне металните перила. Без да поглежда надолу, той тромаво се промуши през прозореца с главата напред. А когато най-сетне се озова вътре, лицето му беше покрито с едри капки пот.

Съвзе се бързо. Страхът от високото се стопи в мига, в който краката му стъпиха на твърдия под. Обърна се и надникна през прозореца. Поне за момента никак не му се щеше да бъде изненадан от мъжа със скиорското яке.

Улицата беше пуста. Джак прекоси жилищната площ и се озова в нещо като хол, в който доминираше високият френски прозорец. Обзавеждането се състоеше от два дивана под ъгъл с масичка за кафе между тях, положена върху малко продълговато килимче. Стените на подвижните паравани бяха облепени с плакати от някакъв международен симпозиум по микробиология. Списанията на масичката също бяха специализирани на тази тема.

В душата му се промъкна увереност. Може би най-сетне беше открил лаборатория „Фрейзър“. Но съдържанието на един висок шкаф със стъклени вратички в ъгъла го накара да потръпне. Мъжът със скиорското яке се интересуваше не само от бактерии, но и от огнестрелни оръжия.

Зави зад една от многобройните колони на просторното помещение, търсейки пътя към входната врата. И изведнъж се закова на място. Пространството пред очите му се оказа заето от добре оборудвана лаборатория. Високият шкаф от неръждаема стомана, чиято горна част бе зърнал от прозореца, се оказа огромен инкубатор — копие на онзи, който беше виждал в „Манхатън Дженерал“. В десния ъгъл на помещението бе монтиран уред за микробиологична защита от трети тип, чийто отдушник бе тикнат в специално изрязана дупка в стъклото на прозореца.

Още в първия момент на проникването си разбра, че се е натъкнал на някаква частна лаборатория, но оборудването го накара да замръзне на място. Монтираната тук апаратура струваше купища пари, а комбинацията лаборатория-жилище започна да му се струва още по-странна.

Вниманието му привлече голям домашен фризер, до който бяха изправени метални бутилки с течен водород. Очевидно беше пригоден да работи с този охладител, който позволяваше температури до минус петдесет градуса.

Направи опит да го отвори, но той се оказа заключен.

Вдигна глава и се ослуша. Откъм дъното на помещението долиташе приглушен шум, подобен на кучешки лай. Пристъпи към нещо като барака от ламинирани плоскости, скована в ъгъла. От горната й част излизаше ламаринен отдушник, далечният край на който пронизваше стъклото на прозореца. Протегна ръка и внимателно побутна тясната врата. Лъхна го неприятна миризма, придружена от дружен лай. Напипа електрическия ключ и го щракна. Бараката се оказа пълна с метални клетки. В част от тях имаше кучета и котки, но преобладаваха най-вече мишките. Очите на животните се заковаха с очакване върху лицето му, кучетата размахаха опашки.

Затвори вратата и озадачено поклати глава. Мъжът със скиорското яке май ще се окаже някакъв смахнат микробиолог, рече си той. Изобщо не пожела да си представи какви опити се вършат с тези животни…

Остро свистене на електромотор го накара да подскочи. Моментално разбра, че се е задействал асансьорът. Хукна обратно, търсейки изхода. Беше забравил да го локализира, привлечен от неочакваната гледка на тази странна лаборатория. Скоро го откри, но асансьорът вече наближаваше петия етаж.

Първата му мисъл беше да се скрие на таванската площадка, да изчака там хазяина на този странен апартамент, а след това да хукне надолу по стълбите. Но времето за подобна операция беше малко. Другата възможност беше да напусне апартамента оттам, откъдето беше проникнал в него — през прозореца. Но още преди да направи и крачка назад, асансьорът спря и вратата се вдигна нагоре с метален звън.

Трябваше му незабавно укритие, най-добре близо до вратата на хола. На около три метра от себе си видя някаква обикновена дървена врата, хукна към нея и рязко я отвори. Оказа се, че това е банята. Влезе вътре и се спотаи. Единствената му надежда беше мъжът с якето да няма естествени нужди, поне за момента.

Бравата на входната врата изщрака. Непознатият влезе и заключи след себе си, стъпките му заглъхнаха към вътрешността на апартамента.

Колебанието на Джак продължи само секунда. Опита се да изчисли колко време ще му отнеме да се промъкне до входната врата и да я отключи. Трябваше да стигне до стълбището, нищо повече. Беше сигурен, че ще успее да избяга на човека с якето, просто защото редовните занимания по баскетбол го поддържаха в отлична форма.

Открехна вратата с безкрайно внимание. Ослуша се, но в апартамента цареше пълна тишина. Отвори още малко, колкото да провре главата си.

Оттук се виждаше почти цялата лаборатория. Всичко беше спокойно. Наведе се още малко и успя да разгледа входната врата. Беше залостена с резе, както очакваше. Изпусна въздуха от гърдите си и безшумно се плъзна навън. От вратата го деляха само няколко крачки. Измина ги без проблеми, дясната му ръка хвана топката на бравата, а лявата потърси резето. И в този момент разбра, че е попаднал в капан. Резето нямаше топка, вратата можеше да се отвори само с ключ!

Паниката не му попречи да се върне обратно в банята. Там обаче го обзе чувство на черно отчаяние, сякаш бе едно от животинчетата в железните клетки оттатък. Нямаше на какво да се надява, освен мъжът със скиорското яке да напусне апартамента без да се отбива в банята. Но не стана така. Само няколко минути по-късно стъпките му спряха пред банята, вратата рязко се отвори. Мъжът влезе и почти се блъсна в Джак. И двамата ахнаха от изненада.

Джак потърси някакви разумни доводи, но мъжът рязко се дръпна назад и затръшна вратата. Цялото помещение се разтърси, завесата над ваната се откачи и падна на пода.

Джак протегна ръка към топката на бравата и полетя напред. Страхуваше се, че онзи ще го заключи. Рамото му влезе в съприкосновение с вратата, която рязко се отвори. Озова се в коридора, едва успял да запази равновесие. Очите му нервно огледаха помещението, но мъжът не се виждаше никъде.

Лишен от избор, Джак хукна към отворения прозорец на кухнята. Но стигна само до хола. Мъжът беше там. Ръката му измъкна голям пистолет от чекмеджето на масичката, дулото се насочи в гърдите на Джак. Гласът, с който му заповяда да не мърда, потрепваше от напрежение.

Джак веднага се подчини, дори вдигна ръце. Насоченото в гърдите му оръжие просто не предлагаше други варианти.

— Какво търсиш тук? — изръмжа мъжът. Косата падаше над очите му и той направи рязко движение, за да я отметне назад.

Джак помнеше този характерен жест. Човекът насреща му беше Ричард, старши-лаборантът на „Манхатън Дженерал“.

— Отговаряй! — изръмжа Ричард.

Джак изпъна ръце над главата си, а съзнанието му отчаяно търсеше отговор, който би задоволил въоръжения мъж срещу него. Не успя. В главата му цареше тотално объркване, не беше в състояние да промълви дори една дума.

Очите му бяха заковани в дулото на пистолета, което зееше на не повече от метър от гърдите му. Ясно забеляза потрепването му, а това означаваше само едно: Ричард е възбуден и поведението му трудно можеше да се предвиди…

— Ако не отговориш, ще те застрелям! — просъска лаборантът.

— Разследвам! — задавено рече Джак. — Аз съм медицински следовател!

— Глупости! — сряза го Ричард. — Медицинските следователи не влизат с взлом в чужди жилища!

— Не съм влязъл с взлом — поясни Джак. — Прозорецът беше отворен…

— Все едно! — гневно отсече Ричард. — Важното е, че си се промъкнал тук без разрешение!

— Не можем ли да поговорим спокойно? — погледна го с надежда Джак.

— Ти ли изпрати фалшивия пакет? — рязко попита Ричард.

— Какъв пакет? — учуди се престорено Джак.

Очите на старши лаборантът пробягаха по масата, после отново се върнаха на Джак.

— Дори униформа си облякъл! — процеди той. — Това означава предварителна подготовка, нали?

— Какво говориш? — усмихна се насила Джак. — Винаги се обличам така, когато не съм на работа…

— Глупости! — отсече отново Ричард и махна с пистолета към един от диваните: — Сядай там!

— Добре де — подчини се Джак. — Не е нужно да крещиш… — Първоначалният шок отмина и вече беше в състояние да мисли.

Ричард отстъпи заднишком към шкафа с оръжията, очите му не слизаха от лицето на Джак. Бръкна в джоба си, извади някакви ключове и се опита да отключи шкафа без да гледа.

— Да ти помогна ли? — предложи Джак.

— Млъквай! — изрева лаборантът и ключовете в ръката му затрепериха. Най-сетне улучи процепа на малката брава, ръката му започна да тършува във вътрешността на шкафа и се появи навън с чифт белезници.

— Умно от твоя страна — отбеляза Джак. — Във всяка къща трябва да има подобна вещ…

Ричард мълчаливо се насочи към него. Пистолетът сочеше право в гърдите му.

— Имам едно предложение — рече Джак. — Звъним в полицията, аз си признавам всичко и те ме арестуват. Така най-лесно ще се махна от главата ти…

— Млъквай! — изръмжа онзи и му направи знак да стане. Джак побърза да се подчини и отново вдигна ръце.

— Натам!

Главата на Ричард кимна към лабораторията.

Джак започна да се отдалечава на заден ход. Страхуваше се да отмести очи от пистолета. Ричард тръгна подире му, белезниците в лявата му ръка тихо подрънкваха.

— До колоната, с лице към нея! — рязко заповяда той. Джак се обърна.

— Прегърни я с две ръце!

Джак се подчини. В следващия момент белезниците се сключиха около китките му. Беше прикован.

— Имаш ли нещо против да седна? — попита той.

Ричард не отговори и с бърза крачка се отдалечи навътре в жилището. Джак бавно се отпусна на пода. Бързо откри, че най-удобно ще му бъде, ако плъзне и краката си от двете страни на колоната.

Чу лекото почукване на телефонни бутони. Помисли да изкрещи за помощ в момента, в който оттатък вдигнат, но после се отказа. Ричард беше толкова нервен, че като нищо можеше да натисне спусъка. Освен това онзи насреща едва ли ще бъде впечатлен от виковете му за помощ…

— Джак Степълтън е тук! — нервно извика в слушалката Ричард. — Пипнах го в шибаната баня! Научил е за лабораторията „Фрейзър“ и е побързал да си навре носа! Да, сигурен съм! Също като оная патка Бет Холдърнес!…

Чул името на убитата лаборантка, Джак усети как косъмчетата на врата му настръхват.

— Не ми казвай да се успокоя! — кресна Ричард. — Положението е извън контрол! Знаех си аз, че не трябва да се забърквам! Идвай веднага, защото проблемът е и твой!

Слушалката шумно се затръшна. Миг по-късно Ричард отново се появи, този път без оръжие.

Изправи се на крачка от Джак и заплашително изръмжа:

— Как разбра за „Фрейзър“? Не ме лъжи, защото знам, че ти си изпратил фалшивия пакет!

Джак вдигна глава. Зениците на човека срещу него бяха неестествено разширени. В следващата секунда той замахна и му нанесе силен удар с отворена длан. От устните на Джак се проточи тънка струйка кръв.

— Започвай да говориш! — изхриптя Ричард.

Езикът на Джак се плъзна по мястото на удара, в устата му се появи солен вкус.

— Не е ли по-добре да изчакаме и колегата ти? — попита той, просто за да каже нещо. Ако предчувствията му бяха верни, тук скоро щеше да се появи Мартин Шевю. Не изключваше възможността в конспирацията да е замесен Кели, а дори и Цимърман.

Ударът очевидно беше нанесъл поражения и на Ричард, който нервно свиваше и отпускаше пръстите на дясната си ръка. В един момент се обърна и изчезна по посока на кухнята. Чу се отваряне на врата, последвано от тропот на лед върху плота.

Няколко минути по-късно Ричард се появи отново. Ръката му беше увита в хавлиена кърпа. Започна да крачи напред-назад, като час по час поглеждаше часовника си.

Времето се точеше бавно. Джак имаше нужда от хапче ефизол, но нямаше как да го сложи в устата си. Кашлицата му се усили и вече се чувстваше болен. Със сигурност имаше температура.

Далечното свистене на асансьора го накара да вдигне глава. Механично отчете факта, че не чу звънец. Това означаваше, че новодошлият разполага с ключ за сградата.

Ричард също чу асансьора и се насочи към входната врата.

Свистенето престана, вратата на асансьора се отвори с вече познатото метално дрънчене.

— Къде е той? — попита един гневен глас.

Джак беше с гръб към вратата и не можеше да види какво става в антрето. До слуха му достигна остро изщракване.

— Ей там, вътре! — не по-малко ядосано отвърна Ричард. — Вързал съм го с белезници за една от колоните!

Джак изпусна въздуха от гърдите си и бавно вдигна глава. Лицето, което видя, го накара да хлъцне от изненада.