Катрин Каултър
Лорд Найтингейл (8)

Осма глава

Норт блъсна вратата и нахлу в тъмната стая.

— Мис Дъруент-Джоунс, Каролайн!

Чу дишането й, учестено и шумно, и, без повече да мисли, се хвърли към леглото й. От прозореца в другия край на помещението се промъкваше слаба лунна светлина, по-точно само тъничък сребърен лъч, но той бе достатъчен на Норт, за да забележи гостенката си, седнала вдървена на леглото. Беше вперила поглед право напред, очевидно към лакирания розов шкаф срещу леглото й.

— Какво става, по дяволите? Кошмар ли сънувахте?

Младият мъж я сграбчи, без да се замисля дали това бе необходимо, нито защо го нрави. Но тя беше тук сама, очевидно ужасена от нещо и дишаше така, като че бе пробягала целия път от селото до Маунт Хок. Той я притисна към гърлите си, движейки силните си длани нагоре-надолу по гърба й, чувствайки мекотата на тялото й под тънката тъкан.

Каролайн се сгуши в обятията му. После нейните ръце го обгърнаха на свой ред и тя пошушна в ухото му:

— Радвам се, че дотичахте веднага. Там, зад шкафа, се крие някой.

— Какво?

Устните му докоснаха врата и. Тя прошепна отново:

— Има някой зад шкафа. Мисля, че е мъж. Събудих се, а той стоеше до мен и ме гледаше. Изпищях и той като че се задави и изсъска като змия, разбрала, че това е краят й. После се промъкна ей там.

Норт внимателно се отдръпна от нея и рече тихо:

— Стоите тук и не мърдайте.

Изправи се бавно. Очите му вече бяха привикнали с мрака. Погледна към шкафа. Нищо. Никакво движение Никаква сянка. Забеляза обаче, че зад шкафа имаше достатъчно място, където би могъл да се скрие някой. Мъж? В нейната стая? Струваше му се невъзможно, но въпреки това се запъти към подозрителния шкаф и го дръпна силно. Той се наклони към него и после се люшна назад.

Вик. Мъжки вик.

— Излез, мръсник такъв! Веднага, дявол да те вземе!

Иззад скрина изпълзя някой. Но това не беше мъж.

Бе Тими, домашният прислужник, дванайсетинагодишно момче, с рижа коса и покрито с лунички лице. Той изглеждаше ужасен, отворил безпомощно уста, готов всеки момент да извика или да изкрещи.

Норт отстъпи крачка, кръстоса ръце пред гърдите си и впери поглед в прислужника.

— Мога ли ла попитам какво правиш посред нощ тук, в стаята на дамата?

— Чистих спалнята, милорд.

— През деня. А сега защо си тук?

Тими диво погледна наоколо, търсейки помощ отнякъде. Нищо подобно обаче не се виждаше. Той каза, забил поглед в обувките си:

— Момичето тук едва не ми спука тъпанчетата с писъците си, милорд.

Леко удари с длан дясното си ухо, за да подчертае думите си.

— Нивгъж не съм чувал някое момиче да пищи така силно, направо ме уби с виковете си.

— Мисля, че ти зададох въпрос, Тими. Ако е викала така, то е било, защото ти, проклетнико, си й изкарал акъла.

Момчето погледна господаря си, разбра, че е дошло времето за Страшния съд и отново заби поглед в краката си. Така си и остана, неподвижен и безмълвен, в очакване на наказанието. А то сигурно щеше да бъде сурово, като се има предвид какво бе сторил. Беше чувал достатъчно истории за бащата на господаря — оня старец, наложил с бастуна си Макбрайд по гърба, задето споменал нещо за времето и за черния облак, който като че винаги висял над главата на Негова светлост.

— Само исках дъ я видя, милорд, нищо друго. Чух, чи била горделива като паун и исках дъ я видя…

— Какво? Боже Господи, момче, та тя е просто едно момиче! Жена, като всички други жени, които живеят наоколо. Какво искаш да кажеш, като твърдиш, че си искал да я видиш? Какво имаш предвид, като казваш, че приличала на паун?

Каролайн се обади иззад гърба на Норт:

— Беше се надвесил над мен и държеше една свещ. Събудих се от нейната топлина, може би и от светлината й.

Тими преглътна с усилие и проточи шия, за да я види.

— Точно така — рече почтително той. — Требаше дъ я видя, милорд. Тя е толкоз хубава, кат’ ангел, кат’ принцеса, кат’, ъ-ъ, е, не е кат’ паунска опашка.

— Достатъчно — сряза го Норт с раздразнен глас. — Това е просто една жена, с нищо не е по-различна от останалите. И сега ти изкара акъла на този „ангел и принцеса, и паунова опашка“. Какво да правя с теб?

— „Ангел“ ли каза? — попита Каролайн, изваждайки окончателно от равновесие господаря на имението.

— Да, мис. Кусата ви и като златна прежда, и е толкова гъста и мека, и като коприна, и…

Младата жена се обърна към домакина си.

— Това, което той казва, определено не звучи зле, милорд.

— Казвате това само защото той ви ласкае най-безсрамно. „Ангел“, а? Отидете да се видите в огледалото, Каролайн, може да уплашите някой, косата ви е толкова рошава и виси като клечки и слама и…

— Достатъчно, Норт. Замълчете.

Тя се наведе към Тими. За първи път, откакто бе заловен, в зелените му полегати очи проблеснаха искрица надежда.

— Тими, кажи ми истината. Защо всъщност дойде тук?

Нямаше как повече да увърта, а и се надяваше на снизходителност от тази жена. Нещо, на което не можеше да разчита от страна на Негова светлост.

— Това беше мистър Кум, мис. Чух го да казва на мистър Триджийгъл, чи имате пистолет и чи сте гу на сочили срещу него и сти му изкарали ангелите. Пушката на татко ми се счупи, а пък му требва, когато в примките не са улови нищо. Братята и сестрите ми съ гладни, разбирати ли? Трябва им храна.

— И ти искаше да откраднеш пистолета ми?

Той кимна.

— Ясно — рече тя.

После вдигна рамене и се усмихна.

— Добре. Изглежда, че твоят татко има много по-голяма нужда от оръжието ми, отколкото аз. Има обаче един много лош човек, който ме преследва. Иска да се ожени за мен, за да вземе парите ми. Може да се наложи да го застрелям, за да се спася. Нека да се оправя с него, а после ще ти дам револвера си. Съгласен ли си, Тими?

— Негова светлост няма ли да съ погрижи за вас, мис? Няма ли той да гръмне тоз зъл чувек?

— Не, гърменето в този случай е мое задължение След като приключа с него, ще ти дам пистолета си. Какво ще кажеш за това, Тими?

— О, мис, тува й чудесно и татко шъ бъди доволен от вашта хубост и дуброта, и…

— Престани, Тими — намеси се Норт. — Мога ли да те попитам защо не се обърна към мен?

— Мистър Кум казва, чи ни трябва да ви досаждаме с нищо, милорд. Ваша светлост убича самотата, това ни повтаря мистър Кум. Мистър Триджийгъл казва, чи никой никога ни е досаждал на благородник от рода Найтингейл, чи тува просто нивгъж ни съ й случвалу. Тува е вярно. Никой ни ви и досаждъл, милорд. Мистър Кум казва, чи всички ние трябва да ва пазим и чи това значи да не пускаме натрапниците до вас, като например нахалните жени.

— Сега обаче успя добре да ми досадиш. Заради теб бях изтръгнат от приятния си сън и принуден да…

— Милорд, Тими се извини. Всичко е наред.

— Отивай да си лягаш, момче, — предаде се Норт, — утре двамата с теб ще си поговорим по-подробно по този въпрос. Лека нощ.

Тими кимна тържествено на господаря си и се усмихна дръзко на Каролайн. Норт не каза нищо, докато момчето не излезе от стаята. После се обърна бавно и погледна младата жена.

— Писъците ви ме изплашиха дяволски много.

— Съжалявам. Едва не побелях от ужас. Косата ви е разчорлена, но изглежда много добре.

Той приглади косите си и каза:

— Това е глупаво. Да поговорим за вас. Така, вие сте проклет ангел, прекрасна принцеса, морето се оттегля при вида на красотата ви, вие сте пъстроопашат паун. Накратко, една…

Каролайн се разсмя, разсмя се истински и лекичко го ощипа по ръката.

— О, спрете преди да съм се задушила от смях. Какъв порой от думи! Съжалявам, че ви събудих, но бях загубила ума си от уплаха.

Тя сведе поглед и рече смутено:

— Махнали сте ботушите ми.

— Да, но нищо друго, както виждате, щом като сега не стоите тук гола като статуите в източното крило на къщата. Тими се е приближил до вас повече от мен. Впрочем на левия ви чорап има дупка и през нея видях, че сте си направили пришка. Видът й не ми хареса. Погрижете се за нея още на сутринта.

— Непременно. Нарекохте ме Каролайн преди малко.

— Мис Дъруент-Джоунс ми се стори малко дълго, когато нахлух посред нощ в спалнята, за да ви спасявам от някои дракон или крадец, или от подлия Фолкс, може би.

— Чудесно! Можете да ме наричате Каролайн. Харесва ми начинът, по който го казвате — дълбоко, мрачно и доста вълнуващо. Изтръпнах до пръстите на женските си крака.

— Така ли мислите? Много добре. Може би не се познаваме от толкова отдавна, но смея да кажа, че това, което преживяхме заедно, бе достатъчно, за да сложи край на официалностите помежду ни. Така че вие също можете да ме наричате с малкото ми име Норт. Но вие вече го направихте, нали?

— Норт кой?

— Името ми е Фредерик Норт Найтингейл, барон Пенрит, виконт Чилтън и нищо повече. На моите предци им е било нужно доста време, за да получат всичко това. Когато много отдавна един от прадедите ми станал виконт Чилтън и построил Маунт Хок, той дал това име на селото в подножието.

— Как се е казвало то преди промяната?

Той откри, че устните му бавно се разтягат в усмивка.

— Ще повярвате ли? Наричало се е Пиджън’с Фут^[1].

— Не, няма да повярвам. Хайде, кажете как се е казвало?

Младият мъж само вдигна рамене. Известно време тя стоя замислена. След това погледна към него, усмихна се и каза:

— Норт Найтингейл^[2]. Красиво име. Романтично. Майка ви ли го е избрала?

— Силно се съмнявам.

— В такъв случаи баща ви е бил романтичен човек.

Той не отговори. Мълчанието помежду им се проточи, но това не беше безобидно мълчание, а изпълнено с опасни подводни течения. Какви по точно бяха те, младата жена не можеше да си отговори.

— Благодаря, че дойдохте така бързо, за да ме спасите — рече припряно тя. — Наистина пристигнахте само за миг.

— Може да разчитате на мен и за в бъдеще. А сега се връщайте в леглото си.

Норт помогна на гостенката си да се качи в леглото, дръпна одеялата до брадичката й, след което ги подпъхна под тялото й, като че беше неин баща или някой, за когото тя бе дете. Това й подейства едновременно неприятно и успокоително.

— Знаете ли, Каролайн, ще се постарая оня Фолкс повече да не се натрапва на прекрасната ви особа.

— Много мило от ваша страна, Норт, но аз мога сама да се погрижа за себе си. Правила съм го досега и ще го правя и занапред.

— Прекрасно — отговори меко той, — но не си мислете, че ще се отдалеча от вас. Ще продължавам да бъда нащрек. Той ще се появи, бъдете сигурна.

Върху челото й беше паднал дебел кичур коса и той го отмести встрани. Сложи длан на бузата й и й се усмихна. После погали веждите й с пръст. В това движение имаше нещо, което я развълнува дълбоко. Внезапно, без никакви предварителни признаци, тя избухна в сълзи.

Норт замръзна и се почувства по-безпомощен от когато и да било в живота си. Седна до нея и, след като се поколеба за миг, я притисна към гърдите си.

— Няма нищо — прошепна, заврял устни в косите й, като леко поклащаше тялото й напред-назад. — Всичко ще се оправи, обещавам ви. Не исках да ви плаша с приказките за Фолкс.

— Не, не е заради това — отговори тя със задавен от сълзите глас. — Той е само един червей, нищо повече. Ако се наложи, ще го убия. Съжалявам. Но когато ме завихте с одеялата — начинът, по който го направихте, ми напомни за майка ми. А после пригладихте назад косите ми, потупахте ме по бузата и погалихте веждите ми. Толкова време мина оттогава, когато бях малко момиченце… Толкова отдавна беше…

Тя заплака още по-горчиво, а той все така я притискаше към себе си и чувстваше самотата й. Ето че сега бе изправена пред нови мъки и трагедии. Каролайн отново се отдръпна, подсмръкна и каза:

— Простете, че ви измокрих. Държах се толкова глупаво. Аз не плача, наистина никога не плача, това е само загуба на време.

— Не бъдете глупава, Каролайн. Сълзите пречистват духа и тялото и ни помагат да вникнем в същността на нещата. Животът е истински хаос. Няма нищо, ако поплачем от време на време. Това връща нещата в нормалното им русло.

Тя стоеше безмълвна. После каза с въздишка:

— Прав сте. Като че ли не съществува друг начин да се спрат спомените, когато те налегнат с пълна сила. Когато те залеят. Още веднъж ви благодаря, Норт.

— Добре ли сте вече?

— Напълно.

Този път той не придърпа нагоре одеялата, когато я сложи да си легне отново. Само леко я потупа по бузата, но защо — не знаеше.

* * *

След като Норт внимателно затвори вратата след себе си, Каролайн стана и съблече роклята си. Беше без надеждно измачкана, а нямаше друга. Приглади я колкото можа и я метна върху облегалката на един стол. Легна отново по гръб и кръстоса ръце под главата си. Усети, че очите й отново се пълнят със сълзи, и ги затвори. Начинът, по който този мъж беше придърпал завивките до брадичката и, я беше сломил; като че майка й, чието лице тя дори вече не можеше да си представи ясно, се беше върнала за момент. Но тези спомени не бяха от такова значение пред неотдавнашното убийство на леля Ели. Кой можеше да е сторил това? Като че ли вече нищо в живота и не беше както трябва, особено фактът, че лежеше в дома на някакъв човек, с когото се бе запознала едва преди една седмица.

Какво щеше да прави?

* * *

Знаеше, че видът й можеше да уплаши някого, но поне да беше чиста. Когато се събуди, намери на кръглата маса купа с все още топла вода. Съблече долните си дрехи и започна да отрива тялото си с натопена във водата кърпа. Четири дни без прилично измиване бяха наистина прекалено дълъг период. Искаше й се призрачният слуга вместо тази купа да бе донесъл вана, за да може да се изкъпе като хората. Но след посрещането, което бе получила предишната вечер, Каролайн беше наясно, че и този съд с вода бе трудно направен компромис.

Тя заслиза бавно по огромното стълбище, достатъчно широко, за да могат по него да се разминат три дами в царствени одежди. От тавана висеше великолепен полилей, който два етажа по-ниско се спускаше на около три метра и половина над вестибюла. Златото, с което беше орнаментиран, изглежда бе в доста голямо количество. Това истинско произведение на изкуството беше излъскано до блясък, дори свещите изглеждаха така, сякаш бяха полирани.

Каролайн се спря за миг на стълбите и се огледа. Намираше се в една великолепна стара къща. Не, по-скоро приличаше на замък, постепенно превърнал се през вековете в господарския дом на имението. В същото време си оставаше замък и излъчваше типичното за него величие. Вестибюлът, който изглежда беше построен столетия преди големия салон, беше дълъг и тесен, но тесен само в сравнение с огромните размери на сградата. Никога досега не се беше чувствала така. Изпитваше нещо много странно, докато разглеждаше наоколо. Нещо като копнеж, някакво усещане, че това й е познато. Тя поклати глава, но не можа да се избави от особеното си настроение.

Стените на вестибюла бяха покрити с портрети на мъже — само мъже. Тя се вгледа по-внимателно. Наистина, нямаше никакви жени. Колко необичайно.

Нима нямаше никакви картини на благороднички? Все пак всички тези мъже бяха раждани от жени, които бяха, поне Каролайн така си мислеше, законни съпруги. Не можеше да не бяха живели тук поне известно време. Всичко това беше много, много загадъчно.

— Добро утро.

Домакинът й стоеше в долния край на стълбището, облечен в кожени бричове, елегантни лъснати ботуши, стигащи до над коленете, бяла ленена риза, отворена на врата, и светлокафяво сако. За първи път Каролайн го видя като мъж и той й се стори изключително красив. Тъмната му коса беше дълга, прекалено дълга, за да бъде в крак с модата. Но на него, господаря на тази огромна постройка, която сигурно щеше да си остане замък до свършека на света, тук, в дивия Корнуол, тя му стоеше съвсем добре. Каролайн бе изненадана, че Норт й се стори толкова възхитителен. Това я смути. Внезапно си спомни двата пъти, когато този човек я беше прегръщал, докато плачеше. И в двата случая, и тогава, когато я бе завил, се беше държал като нежна дойка.

— Ъ-ъ, здравейте — отговори младата жена.

— Измихте ли крака си?

— Само крака си ли? Измих се цялата, въпреки че имаше само един малък леген с вода. Не искам да прозвучи като оплакване, Норт, наистина беше много мило. Тими ли донесе водата?

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Чорапът е разкъсан и кракът ви е разранен, очевидно в резултат на няколкодневното търкане в ботуша ви. Измихте ли го? Зле ли изглежда?

— Е, боли ме малко. Нямаше какво да направя. Виждате ли, трябваше да оставя куфара си в Дорчестър. Това, което е на гърба ми, е единственото, което имам, независимо дали е скъсано или не.

Събеседникът й се намръщи и рече:

— Така няма да стане.

След това се обърна и извика:

— Триджийгъл! Ела тук незабавно!

Обърна се отново към нея, все така намръщен, и не каза нищо повече до пристигането на Триджийгъл. Беше любопитна да се срещне с домакина на дома, който я бе настанил в тази хубава стая. Когато той се появи, тя едва не възкликна. Беше извънредно висок и вероятно най-красивият възрастен мъж, когото някога беше виждала. Изглеждаше като олицетворение на идеала и за дядо: гъста сребърна грива, много светли сини очи и лице с изчистени линии. Този очарователен човек ли беше домакинът? Обитателите на жилището наистина бяха много странни.

— Благодаря ви за прекрасната стая, Триджийгъл — произнесе тя. — Признателна съм и за топлата вода.

— Трябваше да бъде гореща — отвърна Триджийгъл, поклони се не точно на нея, а на посоката, в която тя стоеше, и попита:

— Милорд?

— Донеси ми мехлема за разранени пришки и чисти превръзки. И леген с много гореща вода. В библиотеката. Незабавно.

— Да, милорд. Но поръчката е много странна. Може ли да попитам…

— Не, само изпълнявай.

— Да, милорд. Мис.

Той кимна, обърна се и се запъти с величието на епископ към вътрешността на къщата.

Норт очакваше гостенката му да му каже да я остави на мира — т.е., да се превърне в ужасена девица, което щеше да бъде съвсем естествено, като се има предвид, че бе млада и непорочна и че се намираше в дома му без придружител. Вместо това Каролайн рече:

— Домът ви е красив. По-точно — невероятен. Истински замък, в който са оставили отпечатък толкова много хора, в който са се извършили толкова много промени, смекчили първоначалния му суров вид. Иска ми се да стоя тук на стълбите, докато неговото излъчване проникне до костите ми.

Лорд Чилтън не отвърна нищо, само едната му вежда се вдигна нагоре.

— Какъв е семейният ви герб?

— Е, не е славей, ако това сте си мислила. Два биещи се лъва, с два кръстосани меча отзад. Девизът на семейството също няма нищо общо със славея. Той гласи: „Добродетелта е несломима като дъб.“

— Не е нито романтично, нито особено дълбоко.

— Аз също съм разочарован. Може би това е било единственото, за което са се сетили моите отдавнашни предци, след като са решили, че то не трябва с нищо да напомня проклетите славен.

— Казахте, че на герба имало два лъва и кръстосани мечове. А къде е дъбът?

— Някъде отзад.

— Е, поне си имате семеен герб и девиз. Наистина сте голям късметлия. Моят дом — Хънимийд Манър — е много хубава, но напълно обикновена шейсетинагодишна постройка, без гербове и девизи. Докато тук… — тя пое дълбоко въздух и отново огледа древните ризници, разположени в един отдалечен край, около гигантска камина, почерняла от горяните в нея поне век огньове. — Тук е истинска магия. Прекрасно е.

— Благодаря.

Беше неин ред да се намръщи.

— А, Триджийгъл, ето всичките ми лекарски прибори. Остави ги на бюрото ми в библиотеката, ако обичаш. А сега, Каролайн, елате с мен.

— „Каролайн“?

Триджийгъл се обърна почти рязко към господаря си.

— Милорд, нарекохте тази млада особа с малкото й име. То е хубаво, макар и малко да простее, но така или иначе е малкото й име и следователно не е особено подходящо да го употребявате след толкова кратко запознанство. Тя пристигна едва снощи и си тръгва веднага след закуска. Определено е много по-благопристойно да използвате фамилното й име.

Каролайн не можеше да повярва на ушите си. Що се отнася до лорд Чилтън, лицето му почервеня, като че той с мъка се сдържаше да не удуши иконома си. В последния момент все пак успя да се овладее.

— Благодаря ти за забележката, Триджийгъл. Трудно би могъл да измислиш нещо по-подходящо, ако искат да счупя проклетия ти врат. Постарай се да напуснеш по-бързо помещението. И се погрижи за закуската. Кажи на Полгрейн, че ще се храним след десет минути. И още нещо, Триджийгъл…

— Да, милорд?

— Не забравяй: храната трябва да бъде божествена.

— Да, милорд.

Младата жена се загледа след отдалечаващия се домакин. Когато той най-после излезе от библиотеката, тя рече учудено:

— Напомня ми за една от учителките в девическия пансион, в който бях. Тя не можеше да понася момичетата, но поне се опитваше да го скрие. Не разбирам. Норт. Тук липсват женски портрети. Може би има отделна галерия за тях, но дори и да е така, пак е доста странно. Забелязах и друго — цялата ви прислуга е от мъже. Снощи ми казахте, че всички, които обитават тук, са мъже. Очевидно е, че те не искат жена в имението. Защо? Обяснете ми.

— Забравете за това. То не ви засяга. Така, сега седнете и сложете левия си крак на тази възглавница.

— Мога да се погрижа сама за пришката си. Тя не е на гърба ми, та да не мога да я достигна.

— Кротувайте си на мястото и мълчете.

Тя се подчини. Той коленичи в краката й, развърза ботата й и я събу. Беше сложила носна кърпичка там, където беше скъсан чорапът. Норт разпозна по нея елегантно избродираните си инициали — подарък от стария му наставник — и се учуди къде ли я бе намерила. Махна кърпичката и видя скритата под нея пришка. Кожата беше разранена и възпалена. През годините, прекарани в армията, беше видял доста мъже да умират от треска, причинена от подобни незначителни ранички. Разгледа внимателно ожуленото място. Нямаше яркочервени линии, разпространяващи се от центъра навън като спици на колело. Този факт беше донякъде успокоителен.

— Стойте неподвижно. В началото усещането няма да бъде особено приятно.

„Навярно доста меко казано“ — помисли Каролайн, докато господарят на имението събу напълно чорапа и потопи крака й в легена с гореща вода. Тя почти се изправи на стола си.

— Не мърдайте. Болката ще започне да намалява.

— И ще направи добре — промърмори през стиснатите си зъби момичето. — В противен случай ще започна да крещя и тогава слугите ви ще дотичат и ще ме застрелят.

— Съмнявам се, че ще сторят нещо подобно. Прекалено е мръсно и прекалено шумно за тях. По-скоро ще ви цапардосат с нещо по главата и ще ви погребат в градината.

— Чудесно — отвърна тя и започна да се отпуска, но само до мига, в който той започна усърдно да мие крака и — Може пък да решат само да ме заточат някъде. Винаги съм искала да посетя Ботъни Бей^[3].

— Хайде, Каролайн, знам че боли, изтърпете още малко. Така, кракът вече е съвсем почистен. А сега да сложим малко от най-хубавото ми френско бренди — не, не се опитвайте да се измъкнете. Знам, че гори…

Пръстите й, стиснали дръжките на стола, побеляха, зъбите й изскърцаха от болка. Тя като че всеки момент щеше да извика, но успя да каже доста спокойно:

— „Гори“ ли рекохте, милорд? Нека ви кажа, лорд Найтингейл: горенето е само част от цялата тази агония. Тя е ужасна, подлага на изпитание смелостта ми и…

— Стига сте хленчила. Така, готово. Остава да сложа само малко от пудрата против инфекции.

Беше мил и внимателен, Каролайн не можеше да го отрече. Не бе предполагала, че раната е толкова зле. Стисна силно страничните облегалки на стола си, когато Норт започна да превързва крака й с бели ленени ленти.

— Никога няма да мога да обуя ботата си — тъжно отбеляза Каролайн, гледайки солидната превръзка на стъпалото си.

— Никакви боти или обувки! През следващата седмица ще трябва да се движите колкото се може по-малко. След като се настаните в Скрилейди Хол, доктор Трийт също ще може да ви прегледа. Сега вече как се чувствате?

Каролайн сведе поглед към тъмнокосата му глава и към ръцете му, които все още държаха крака й. „Всичко това е толкова странно…“ — помисли тя, като се питаше защо през последните минути не се бе сетила нито веднъж за особеното положение, в което се намираше, за мъртвата си леля или за самата себе си, останала вече напълно сама на света.

Отново усети ужасна мъка.

— Още ли боли?

— Не, благодаря ви, Норт.

— Добре — каза той и се изправи. — А сега предлагам да похапнем. После ще ви придружа до Скрилейди Хол.

„А там, помисли си младата жена, ще преживявам, очаквайки пристигането на бившия ми настойник.“ Беше абсолютно сигурна, че той ще дойде. Очевидно Роналд Фолкс имаше страшна нужда от пари и тя беше единствената златна кокошка, която можеше ла оскубе. Щеше да мисли за него по същия начин, по който мислеше и за злодея, убил леля й Ели. Очите й отново се напълниха със сълзи, глупави, безполезни сълзи. Тя отвърна глава настрани, като полагаше свръхусилия да не подсмърча.

Норт не каза нищо. Той просто изчака Каролайн да се овладее, преди да я поведе към трапезарията.

„Нека си мисли, че този сълзлив пристъп е от проклетата болка в крака ми. Така е хиляди пъти по-добре, отколкото да ме съжалява.“