Катрин Каултър
Лорд Найтингейл (16)

Шестнадесета глава

Съвсем беше забравила, че доктор Трийт щеше да идва да види нея и поверените й момичета.

— Казахте, че мис Трийт пила чай с дамите ли, мисис Трибо?

— Да, мис Каролайн. Тя остана още малко, след като докторът прегледа и трите. Много симпатична дама е Бес Трийт. Никога не хитрува, не е злобна и не клюкарства, независимо колко високо или ниско положение заемат пациентите й. Ето, и с нашите момичета беше наистина мила. Не се извръщаше от тях. Същата е като брат си в това отношение. Никога не се е омъжвала, но изглежда напълно доволна, че може да се грижи за доктор Трийт, след като младата му съпруга умря преди толкова години.

— Не знаех, че доктор Трийт е бил женен.

— О, да, за едно мило момиче от Сейнт Айвс, което умря при раждане по-малко от година след сватбата им. Никой не знае дали животът му ще бъде добър и колко живот му остава, нали?

— Така е — отвърна младата жена.

— Човек трябва да действа, а не да се двоуми. Все повтарях това на мистър Трибо, скъпия ми съпруг. Той никога не предприемаше нищо, само се колебаеше и говореше за това как трябва да постъпи по този или онзи въпрос, докато не умря преди седем години…

— Съжалявам.

— Много време мина оттогава, мис Каролайн, много време… Запомнете обаче: не си прахосвайте времето в колебания. Животът е по-несигурно нещо от чаша мляко, поставена на прозореца в слънчев ден.

— Права сте. Мили Боже, абсолютно сте права!

— Казвах същото и на леля ви Елинор. Предполагам, че след този разговор тя реши да се омъжи за доктор Трийт. Горката жена…

Каролайн я изгледа смаяна.

— Но той не е споменавал, че й е направил предложение.

— Предполагам, че не е успял, обаче искаше да се ожени за нея. На всички беше ясно като бял ден. Но бедната ви леля бе убита наскоро след това. Тя беше толкова забавна и винаги в добро настроение, беше й безразлично дали денят е сух или дъждовен. Вдъхваше живот на всичко, с което се захващаше. Бедната Ели поч…

Каролайн се загледа след мисис Трибо, която забърза нататък и се развика след Дъмплинг, момичето, което помагаше на готвачката:

— Сега пък излизаш ли, Дъмплинг! Внимавай, ще разлееш млякото. По-внимателно, момиче! А-а, заслужаваш да те напляскам за това!

После се обърна отново към Каролайн и каза:

— Добротата си е доброта, но се обзалагам, че дори Бес Трийт понякога е подръпвала ушите на прислугата си. Дъмплинг! Ама че си непохватна!

* * *

Каролайн се качи на четвъртия етаж, където бе настанила шивачката, пристигнала от Тревелъс.

Уигинс щеше да остане в имението около две седмици, за да ушие дрехи за всички. Тя беше весела едрогърдеста жена без абсолютно никакъв вкус. Добре че Мери Патриша беше надарена с фин усет за тези неща и успяваше да посмекчи прекалено цветистите идеи на Евелин. Именно тя се беше заела с избора на платовете и моделите за трите. Съгласи се да наглежда изработката и на няколкото рокли за Каролайн.

Каролайн остави Мери Патриша и Евелин да спорят особено грозния червеникавокафяв нюанс в цвета на една от роклите. Слезе на първия етаж и се озова лице в лице с Бенет Пенроуз.

— Добър ден, братовчеде — поздрави тя и продължи към малката стая в задната част на къщата, която бе избрала за свой работен кабинет.

— Искам да говоря с теб, Каролайн.

Тя отвърна през рамо:

— Аз също искам да си поприказваме. Ела с мен, Бенет.

Знаеше, че не му е приятно да я вижда седнала зад бюрото. Слънцето светеше зад гърба й и го заслепяваше, но на нея не й пукаше за това.

— Нашите три дами са вече тук, Бенет — започна без въведение тя. — Трябва да бъдеш учтив към всички тях. Моля те, внимавай да не ги стреснеш с нещо, особено Алис, която е много млада и жестоко изплашена от целия мъжки род.

— Защо тогава си е вдигнала полите, щом е била толкова изплашена от мъжете?

— Бенет — каза братовчедка му, като се опитваше да губи търпение. — Алис е на четиринайсет години. Била е изнасилена от трима мъже, които вероятно са били пияни. Тя е още дете, а сега на всичкото отгоре е бременна. Трябва да бъдеш изключително внимателен, когато си край нея.

Младият мъж изпъна презрително рамене. Искаше й се да го смачка, но вместо това рече:

— Скрилейдн Хол е тяхното убежище, а вече — и техен дом. Тук те са защитени от неприятности и заплахи. Разбираш ли ме?

Той продължи да мълчи.

— Бенет, можеш да си отидеш, ако желаеш.

— Ще ми дадеш ли пари, за да си отида, Каролайн? Би могла, знаеш ли? Няма да се откажа от дела си от тук, но ако ми осигуриш някакви приходи от всичките пари, които наследи, тогава с радост ще се махна.

Това беше идея, и то много добра. Но тя знаеше, че леля й се бе надявала, че Бенет би могъл да се промени към по-добро. Очевидно Елинор не бе проявила далновидност в този случай. Но въпреки това трябваше да опита.

Тя въздъхна.

— Не. Защо не се захванеш с някаква работа? Не си глупав, но си адски мързелив.

— Аз съм джентълмен.

— И да не би това да означава, че трябва да се местиш от кълка на кълка и да се наливаш до смърт в кръчмата на мисис Фрийли? Съмнявам се, че Норт би определил това поведение като подходящо за един джентълмен.

— Той има пари, а аз нямам.

— Не е имал никакви пари, докато не с наследил титлата. Отишъл е в армията на шестнайсетгодишна възраст. Правил е нещо полезно и се е издържал сам.

— Наполеон си отиде. Вече не е необходимо да се ходи в армията. Освен това ще трябва да си купя офицерско звание. Можеш ли да ми дадеш седем-осемстотин лири за тази цел?

— С какво искаш да се занимаваш, Бенет?

Той стана и тръгна към дългите прозорци, през които се виждаше прекрасна вътрешна градина. Най-после отвърна:

— Искам да се оженя за богата наследница.

Е, това все пак беше нещо.

— И какво трябва да направи човек, за да се ожени за богата наследница?

— В този забравен от Бога край няма много от тях, сигурен съм в това. Трябва да отида в Лондон, за да открия дъщерята на някой богат гражданин. Потеклото ми е чудесно, макар и да нямам титла. Да, единственото, което ми е нужно, е някакъв капитал и до шест месеца ще бъда женен.

— Така, значи искаш да ти заема пари. Инвестиция в лова на невеста.

— Да — отвърна младият мъж и се обърна към братовчедката си, за да я вижда. Смея да твърдя, че пет хиляди лири ще свършат работа. Ще ти ги върна с десет процента лихва след, да речем, осем месеца. Може би тогава ще откупиш моята половина от всичко, което притежавам тук. Господ ми е свидетел, че последното, което искам да правя, е да се грижа за бременни мръсници. Това предложение изглежда ли ти приемливо?

Каролайн не знаеше какво да каже, а обикновено думите се надпреварваха да излизат от устата й. Гледаше безмълвно Бенет и се питаше що за човек беше той. Най-после заяви:

— Ще помисля по този въпрос. Междувременно защо не се опиташ да свършиш нещо полезно?

— И какво трябва да правя? Да се срещам с отегчителни фермери и да се занимавам с поправките на чифлиците им? Може би ще трябва да се насилвам и да слушам дрънканиците им за слабата реколта, която пак изгнила на полето заради дъждовете? Или искаш да съчувствам на Дъмбартън, че господарят му е жена, а не мъж? А може би да записвам имената на разни глупаци в счетоводната ни книга? Да губя времето си в калаените мини и да лижа подметките на онзи Пийтрий, както ти накара Оуен да прави? О, да, видях го да се разхожда край Хуийл Кити в компанията на гадния управител. Държеше се като глупав ученик, целият в слух.

— Ако се ожениш за богата наследница, Бенет, от теб пак ще се очаква да вършиш нещо полезно. Ако тя има някакво имение, ще бъде твое задължение всичко в него да върви добре. Ако пък семейството на съпругата ти бъде банкерско, от теб ще се очаква да овладееш този занаят.

— Ще наеме управител на имението. Колкото до банковото дело, намерението ми да стъпвам в града не е по-голямо от това да ходя в Америка. Повтарям ти, Каролайн, аз съм джентълмен. Джентълмените не се нуждаят от професия.

Тя се изправи и се подпря с длани върху бюрото.

— Пълен глупак си, Бенет! Но въпреки това ще помисля по въпроса за заема. Все пак не ми се вярва, че ще ти дам пари, за да прикоткаш някое глупаво момиче да се омъжи за теб.

— В такъв случай никога няма да се отървеш от мен, Каролайн. Този дом е точно толкова мои, колкото и твой. На горния етаж има три бременни уличници. След като се окучат, е, може и аз да се позабавлявам с тях. Тогава може би няма да се чувствам толкова отегчен.

Той се обърна и излезе от стаята, като си подсвиркваше, все едно, че нямаше абсолютно никакви грижи. Дявол да го вземе. Какво щеше да прави с него?

* * *

— Е, Каролайн, какво се е случило? Изглеждаш така, като че се готвиш да застреляш някого.

Тя крачеше напред-назад из всекидневната на Норт все още задушаваща се от гняв.

— Да! Бенет! — отвърна тя, като се опитваше да овладее треперенето на гласа си.

Спря за миг и отново продължи нервно да ходи из стаята.

Норт замръзна на място.

— Да не би това долно копеле да те е обидило?

Резкият му тон я накара да се закове на място. Ако тя беше една от обидените, това дали би могло да го вбеси? Може би… Младата жена се усмихна на домакина си, с широка красива усмивка, и на него му се при иска да бе държал затворена проклетата си уста. Колкото и странно да се стори това на Каролайн, гневът й към Бенет в миг се разнесе като дъждовен облак. Отговорът й вече съвсем не беше така разгорещен:

— Не, не ме е обидил, поне не директно. Поиска от мен пет хиляди лири, за да отиде в Лондон и да си потърси богата съпруга. После ми предложи да откупя неговата половина от наследството, което, естествено, ще му донесе доста пари. А той ще може да продължи да живее като пройдоха.

— Това не е всичко. То само щеше да те накара да се разсмееш, Каролайн. Хайде, кажи какво още има?

— Рече, че ако не му дам парите, щял да изчака моите дами „да се окучат, за да можел и той да им се порадва.“ Нарече ги уличници и мръсници. С две думи — държеше се като султан в харема си.

Норт откри, че отново е вперил поглед в повдигащата се гръд на събеседницата си. Пръстите го боляха от желание да я докосне, да мачка гърдите й, да ги държи в дланите си, да затвори очи, усетил мекото й тяло до своето. Опита се да се овладее и се изправи.

— Какво искаш да сторя с него?

— О, това не твой проблем, Норт. Прости ми, но бях толкова ядосана, че забравих за Реджайна. Тя обаче тръгна сама насам, без да съм й казала къде искам да отида. Какво друго направи на кобилата ми, освен че й смени името? Тя си е загубила ума по теб. Това е възмутително! Аз я обичам и я храня откакто се е родила само след няколко дни с теб цялата й вярност към мен изпари в… твоя полза.

— Наистина, защо не ми дадеш Реджайна.

— Не, няма. Защо Трийтоп не се влюби в мен? Отнасях се добре с него, дори му пеех. Но още щом те видя, се спусна към теб. Нямаше търпение да се отърве от мен. Не е честно.

— Наричай ме магьосник.

— Това може би би било справедливо, но все пак, само за конете…

— Каролайн, престани.

Тя въздъхна.

— О, това ще ти хареса. Кум едва не издъхна на място, когато отвори вратата и ме видя как удрям с камшика по ботушите си, представяйки си, че това е гърбът Бенет.

— Каролайн, какво искаш от мен?

Тя го изгледа внимателно и каза тихо:

— Искам да ме прегърнеш, само да ме прегърнеш, Норт. А после, ако пожелаеш, може и да ме целуваш и милваш, както правеше преди. Беше прекрасно. Харесах всичко, което направи с мен.

Той потрепера, но не се помръдна от мястото си. Беше стиснал ръце от двете страни на тялото си.

— Каролайн, чака ме много работа. Нямам време за тези неща. Ако искаш да убия Бенет, просто ми кажи. Колкото до другото — върви си. То изобщо не ме интересува.

— Не, няма да си отида… — приближи се към него младата жена.

Той стоеше изпънат като струна, но това не я смути, изправи се на пръсти и го целуна по устата. После докосна с пръсти брадичката му, носа и веждите, като ги приглаждаше бавно.

— Толкова си красив, Норт… Моля те, целуни ме.

— Проклета да си! — рече той. — Аз съм мъж. Не съм красив. Казах ти, мъжете са големи и тромави, и… — И я целуна. Опита се да не я докосне, но не издържа.

След миг тя беше в обятията му, ръцете му диво се разхождаха по гърба й, притискаха я към него, а после отслабиха натиска, но само за да обхванат задните й части да я повдигнат. Дишаше тежко. Езикът му беше в устата й, докосваше я, вкусваше я. Искаше му се да крещи от удоволствие.

Искаше му се да вдигне полите на роклята й за езда, да усети меката кожа на бедрата й, да събере фустите около гърдите й, да я разголи до кръста, а красивите й крака да се разтворят, така че да може…

— Милорд!

— О, по дяволите — каза, все още без да се отделя от устните й, той.

Трепереше като парализиран, така вглъбен в усещанията, които Каролайн пораждаше в него, в това, което искаше да направят заедно, да бъде негова още в този момент, тук, във всекидневната. Подлудяваше от желанието да докосва тялото й, да усети влагата й, нетърпението й да го има, да целува прекрасната усмивка на устните й и да я накара да стене…

— Милорд, това е крайно неблагоприлично. Недопустимо е от всякаква гледна точка. Трябва да се овладеете и да се отдръпнете от тази особа от женски пол. Имате гости и не може да не им обърнете внимание.

Бавно, като си поемаше дълбоко въздух, за да възвърне самообладанието си, Норт пусна на земята доброволната си пленничка. Тя не се помръдна и го гледаше в упор. Видя в зелените й очи нещо, което го стресна. Разпознаваше безпогрешно надеждата в хорските погледи и сега виждаше точно това. Виждаше го толкова ясно, колкото ясно бе пламнала и страстта помежду им.

— Каролайн — каза много тихо той. — Всичко това не трябваше да се случи и аз наистина съжалявам. Само стой спокойно. Опитай се да останеш права. Ще успееш ли?

Тя кимна, няма като смокинов лист. Лорд Чилтън се обърна към Кум.

— Излез незабавно и затвори вратата зад себе си. Кои са гостите?

— Сър Рафаел и лейди Виктория Карстеърс, милорд.

Норт изруга много тихо и много обилно.

— Кажи им, че след малко ще бъда при тях. Покани ги за обяд и ги въведи в трапезарията.

— Да, милорд.

— А сега излез оттук, Кум.

— Да, милорд.

Младият мъж изчака вратата да се затвори, след което бързо се приближи до нея и я заключи. Обърна се да я погледне, нея, това момиче, накарало го да почувства неща, които не бе предполагал, че могат да му се случат. Тя стоеше права, с ръце край тялото, гърдите й все още се издигаха, устните й все още бяха леко разтворени. Отчаяно му се искаше да се върне при нея, да я притисне към себе си, да я целува — по устата, по шията, по гърдите. Носеше свежа зелена шапка за езда, украсена с перо, което се виеше около лицето й. Тъмнозеленият цвят подхождаше великолепно на очите й. Кичури от гъстата й кестенява коса висяха по врата й. Имаше вид на пияна. Норт се запита дали и той не изглеждаше по същия начин. Господи, трябваше да намери начин да се откъсне от нея. Опитваше се да се овладее.

— Каролайн, съжалявам.

— Само това повтаряш, Норт. Изобщо не е необходимо. Няма защо да съжаляваш, защото аз изобщо не съжалявам. И тъй като аз съм девицата тук, тази, чийто опит се простира до това, което ти й подхвърляш неохотно в малки количества, не е ли редно най-голямо значение да имат моите желания?

— Не, ти нямаш капка разум. Една девственица би трябвало да пищи възмутено и да кръстосва ръце пред гърдите си. Би трябвало да зашлеви мъжа, който е постъпил спрямо нея така, както току-що постъпих аз… А не да стене и да ме притиска, като че от това зависи животът й, както правиш ти, и да се гали, и да притиска корема си към моя… Каролайн, ти си луда. Ще останеш ли за обяд, за да се запознаеш с нашите съседи?

— Естествено — отвърна тя и се опита да пооправи дрехите си.

Приближи се до камината, прибра и приглади косата си, като се гледаше в огледалото.

— Колко мило от твоя страна, че беше така снизходителен да ме поканиш.

— Не исках да го правя — каза той и взе ръката й. — Но не виждам друг изход. Ако си тръгнеш, без да ви запозная, те ще си помислят, че си ми любовница, някаква незначителна жена. Ти също си им съседка. Трябва да се запознаеш с тях.

— Да — отговори Каролайн и му се усмихна така, че на Норт му се прииска едновременно да я целуне и да я удари. — Сега вече разбрах, макар да не съм сигурна, че само преди няколко минути щях да схвана нещо толкова заплетено.

* * *

Каролайн си тръгна от Маунт Хок към четири следобед. Беше валял дребен дъждец, но сега вече слънцето се показваше плахо зад облаците. Младата жена подкара Реджайна към Сейнт Агнес Хед. Там слезе от гърба на кобилата и се отправи към края на скалата. Спря и се загледа в развълнуваното море, чиито вълни се разбиваха в черните камъни. Водните пръски се издигаха високо нагоре.

— Кой постъпи така с теб, лельо Елинор?

Реджайна изцвили тихичко зад нея.

Каролайн въздъхна и започна да се движи по края на скалата, внимавайки да не стъпва на пръстта, която изглежда се бе размекнала доста от дъжда. На петдесетина метра от мястото, където беше наръгана леля й, тя откри някаква пътечка, която водеше надолу, към огромния плаж, който й беше показал Норт. Мястото приличаше на огромен полумесец, обграден от високи голи скали. Бавно и много предпазливо тя започна да слиза по тясната пътека. Беше осеяна с по-големи и по-малки камъни, някои от които трябваше да отмества, за да си проправи път. По тази пътека не беше минавал никой, вероятно от лятото, когато по нея слизаха децата, за да се къпят. Бяха й нужни десетина минути, за да стигне до брега. Пясъкът беше мокър от започналия прилив. Всичко изглеждаше мрачно и мръсно, може би защото нямаше слънце, което да подсили и освежи цветовете. Навсякъде бе осеяно с коренища и камънаци Плажът беше наистина много дълъг и широк и във вътрешната си част се губеше под тъмната сянка на скалите. Каролайн се запита доколко навътре под тях се простираше пясъчната ивица. Следващия път трябваше да дойде със свещ, за да разучи това. Скалите бяха глинесто-песъчливи и това обясняваше защо се бяха изронили толкова много. Тя се обърна и се загледа към морето. Приливът сигурно заливаше по-голямата част от брега, може би водата стигаше чак до скалите.

Разположи се на един голям черен камък и притисна колене към гърдите си. Беше доста хладно, но въпреки това й беше приятно. Наблюдаваше търкалящите се вълни, никоя от които не си приличаше с друга. Всички те обаче свършваха по един начин, когато достигне ха брега — плисваха се възможно най-далеч, като част от тях попиваше в пясъка, а останалата се връщаше в морето.

Каролайн не искаше да губи времето си в колебания, не искаше да остави животът й сам да си теме, вместо тя да го управлява. Не й допадаше да бъде като мистър Трибо, който очевидно не беше направил кой знае какво. Желаеше тя да управлява съдбата си. Не искаше животът да й се изплъзне и да я остави да съжалява за нещо. Мъжът, когото искаше повече от всичко друго на света обаче, като че не чувстваше към нея друго, освен сладострастие. И въпреки че тя се бореше за този човек с всички сили, като че нямаше особени надежди. Въздъхна и притисна още по-силно коленете към гърдите си. Пред очите й един крив рак повървя малко и след това се зарови в пясъка.

Какво трябваше да нрави? Как да накара Норт да я направи най-щастливата жена на света?

— Каролайн! Изкара ми акъла, дявол да те вземе!