Катрин Каултър
Лорд Найтингейл (29)

Двадесет и девета глава

— Милорд — започна Триджийгъл, а по челото му блестяха капчици пот, — не бих окачествил шегата ви като особено забавна.

— Аз не се шегувам.

— Това е нещо, което не е приятно за никой — обади се Кум.

— Точно така, мистър Кум — намеси се мисис Мейхю и се приближи до него, като го гледаше право в очите. — Не е приятно. Затова по-добре ме чуйте. Негово височество беше повече от търпелив и с трима ви, но вече преминавате всякакви граници. А колкото до вас мистър — обърна се тя към Триджийгъл, като се приближи още, така че бе на не повече от двадесетина сантиметра от носа му, — Нейно височество е напълно права. Маунт Хок вече не е мъжко светилище и е крайно време нещата да се върнат в нормалното си положение. А сега, сър, защо заедно с мистър Кум и мистър Полгрейн не пийнете по чаша бренди? Това ще поуспокои нервите ви и светът може би ще ви се стори по-привлекателен. Това би могло и да ви спаси от Негово височество, защото той като че наистина е готов да ви извие вратовете.

— Лорд Чилтън ни най-малко няма подобен вид — отвърна Полгрейн. — Изглежда само малко разсеян. И в това няма нищо чудно, като се има предвид, че всички вие му надувате главата с приказките си и правите неща, които не би трябвало да вършите.

— Той няма да ни нарани — обади се и Кум, — защото не е възпитано. А всички мъже от рода Найтингейл са възпитани.

— Може и да ви нарани, ако го помоля — отбеляза Каролайн. — А, да си призная, вече съм на края на издръжливостта си. Така че престанете с това. Ще се наложи да се приспособите към новите условия, господа, тъй като оттук нататък подобно поведение е недопустимо. В Маунт Хок настъпиха нови времена. Дамите, носещи името Найтингейл, се завърнаха там, където им е мястото.

За нейна изненада присъстващите жени започнаха да аплодират. Затова пък тримата слуги от бастиона, наречен Маунт Хок, замръзнаха. Норт огледа подред всички и вдигна ръка. Незабавно настъпи тишина.

Господарят на имението хвърли поглед към Каролайн, която в този момент го гледаше с най-обожаващите очи, които някога бе виждал насочени към себе си, и забрави какво искаше да каже. Единственото му желание бе да целува изцапаното й лице и да вдигне нагоре измърсената и рокля. Искаше да усети прашните й ръце по тялото си и краката й — обгърнали кръста му. Искаше, вдигнал я, да прониква в нея, а тя да отмята назад глава и да вика от удоволствие.

— Нейно височество е напълно права. Мисис Мейхю е не по-малко права. Каквото и да е ставало в миналото тук, в Маунт Хок, с това вече е свършено. Никога повече да не сте се обърнали към виконтеса Чилтън с „вие“ или „мис“, или „мадам“. Тя е „Ваше височество“ или „милейди“. Маунт Хок се връща към нормалния живот и, с Божията благословия, в него ще има деца, а не само единственият задължителен наследник на рода Найтингейл. Искам да помислите добре върху това. А сега излезте. Пийнете по чаша бренди, както ви предложи мисис Мейхю, и запомнете добре: Маунт Хок ще се върне отново в това, което е бил преди времето на дядо ми.

Изпънати като струни, тримата слуги се изнизаха и след друг през голямата врата на вестибюла. Каролайн внезапно изтръпна от спомена за супата от говежди опашки, причинила неразположението на Алис. Спомни си и ужасяващото лице зад прозореца. Всичко това й понамирисваше на чудовищна злонамереност. О, разбира се, че не беше права. Не трябваше да мисли подобни неща. Това бяха просто възрастни мъже, изправени пред промени, които никой от тях не можеше да приеме, поне засега. Мисис Мейхю все пак не трябваше да им натрива носовете, не трябваше да се подиграва с губещите.

Мисис Мейхю направи реверанс към господарката си и подбра Хлое и Моли да си вършат работата. Мери Патриша каза, че й е време да продължи с грижите си за Алис и кимна на Норт с усмивка на задоволство.

Той обаче отново съзерцаваше с отнесен вид портретите.

— Каролайн, защо мислиш, че не са нарисували портрета на майка ми дори когато е била младоженка?

Затвори за миг очи и продължи:

— Впрочем не е нужно да си блъскаш главата в търсене на отговора, защото го знам. Дядо ми е бил още жив, когато баща ми се е оженил за майка ми. Позволил й е да дойде тук само веднъж, така поне пише в проклетия дневник, а после я изритал оттук. След моето раждане, както всички останали съпруги от дома Найтингейл, тя сложила рога на баща ми и той я прокудил. Спомням си как ми повтаряше непрекъснато, че била уличница и че трябвало да я забравя. Казваше, че умряла и си го заслужавала. В главата ми все още са непрекъснатите им скандали. Бях малък, но ги помня добре. А после майка ми изчезна завинаги. Не си спомням да съм живял в Маунт Хок преди този ден. Колко мразех това място и как исках тя да се върне… Когато дядо ми най-после се спомина, нищо не се промени, защото междувременно баща ми изцяло се беше превърнал в негово копие.

— Толкова съжалявам, Норт… — Тя го прегърна и го притисна силно към себе си. — Но нещата са по-различни вече, ще ги направим по-различни.

— Защо беше в дъбовата горичка с доктор Трийт?

Каролайн го погледна право в очите, без да мигне, и отвърна спокойно:

— Тази бележка, която ти е пратил някой идиот, за да ти каже, че ще се срещам с любовника си… Нима й повярва, Норт?

— Не.

— Ти не си нито баща си, нито дядо си или прадядо си, така, както и аз не съм някоя от онези нещастни техни съпруги.

— Знам.

— Доктор Трийт искаше да поговори с мен насаме, затова ме последва, когато излязох от Маунт Хок. Той много настояваше да ми разкаже за Нора Пелфорт, за това, колко добра приятелка му била след смъртта на леля Елинор. Не искал да си направя погрешни изводи, когато науча от някой друг за Нора Пелфорт. Доктор Трийт е напълно отчаян, Норт. Опитах се да го убедя, че го разбирам, а той ме целуна но бузата и ми каза, че щял да бъде много щастлив, ако съм му била станала племенница.

— Благодаря ти, че сподели това с мен, Каролайн.

— Щях да го сторя по-рано, но забравих всичко, когато започна да ме целуваш. Изцяло си обсебил съзнанието ми, Норт. Знаеш ли, колко хубаво ми беше с теб в горичката, с промъкващите се през листака слънчеви лъчи. Усещах тяхната топлина върху лицето си, когато ти беше отгоре ми. Може ли да съществува нещо по-прекрасно от това?

Норт потръпна, но успя да каже достатъчно спокойно:

— Да, беше чудесно. Спомням си как слънцето топлеше гърба ми. Какво ти показа той?

За момент Каролайн го изгледа внимателно, но знаеше, че въпросът му е породен от дълбоко вкорененото в душата му недоверие. Горещо се надяваше, че той ще се промени, молеше се с цялото си сърце за това. Отвърна му простичко:

— Това беше едно писмо от Нора Пелфорт, което тя му е написала след смъртта на леля ми. В него тя казва, че знаела за силната му любов към леля Елинор и колко съжалявала за случилото се. Искаш ли да ти го покажа, Норт?

— Не.

— Добре е, че поне едната ти половина ми вярва.

Каролайн спря да говори за момент. Пръстите и галеха лекичко ръката му над лакътя и Норт знаеше, че го прави несъзнателно. Тя просто изпитваше удоволствие от това да го докосва, желаеше физическия контакт с него.

— Норт, наистина съжалявам за майка ти — продължи тя. — Може би някой от тримата ти слуги би могъл да ти каже нещо повече по този въпрос.

Той не отговори, но мъката, загнездена дълбоко в душата му, се чувстваше. Каролайн постави длан върху ръката му.

— Норт, ти твърдиш, че си спомняш, когато си дошъл в Маунт Хок след последното ужасно спречкване между родителите ти. Къде живеехте преди това?

Той погледна жадно към портрета на баба си и каза бавно:

— Не знам, Каролайн. Трябва да е било в някое от именията, притежавани от баща ми, които сега притежавам аз самият.

— Колко са те?

— Три. Ловна къща в Котсуолдс — край Лоуър Слотър, къща в Брайтън и голяма селска къща в имението в Южен Йоркшир недалеч от Нортхалертън.

Спря да говори за момент, след което добави:

— Боже Господи, когато бях в Йоркшир само преди месец и половина, напълно бях забравил за тази къща.

— Защо беше там?

— Бях на гости на най-добрия си приятел от армията, граф Чейз, и на младата му съпруга. И Маркъс, и Херцогинята ще ти харесат, като ги видиш. Убеден съм.

— Херцогинята ли?

— Да, така я е нарекъл Маркъс, когато била на девет години. Тя е незаконна дъщеря на чичо му.

— Божичко, Норт, искам ла науча нещо повече за тях.

— Може би тази зима, докато седим край камината на топло, ще ти разкажа за наследството им — наследството на рода Уиндъм, и за историите около него.

Очите й светнаха и тя го целуна.

— Не, Каролайн, по-късно. Нека да ти разкажа за къщите. Не съм ходил в тях от години и изобщо не си спомням дали не съм живял до петгодишната си възраст в някоя от тях.

— Много е вероятно да си бил в една от тези къщи с родителите си, преди баща ти да се е завърнал отново тук, в Маунт Хок, за да бъде окончателно отровен от схващанията на дядо ти. Това ми се струва най-правдоподобно, Норт.

— Мисля да пиша на някои от хората си в Лондон и да го помоля да ми даде пълна информация за тези работи. Това е нещо, което трябва да сторя при всяко положение. Така бих разбрал кога и къде съм живял с родителите си.

— А защо двамата да не отидем в имението ти в Йоркшир? Там ще се видим с приятелите ти. Така, а сега искам да ти кажа още нещо, Норт. Не, не ме целувай, само ме слушай.

Тя обхвана лицето му в ръцете си.

— Ти си моят съпруг. Обичам те и винаги ще те обичам, дори когато остарееш и останеш без нито един зъб в устата си, и се прегърбиш. И тъй като аз вероятно ще бъда в подобно състояние, това няма да бъда чак толкова трудно. Никога, никога няма да те предам. Готова съм да убия всеки, който се опита да ти стори зло. Ти си мой, а това, което е мое, го пазя завинаги.

Дишането на Норт се учести от обзелото го вълнение и той с пресекнат глас промълви:

— Каролайн…

Подсвирквайки, Оуен влезе във вестибюла и ги видя плътно прегърнати.

— Нещо сериозно ли има? — възкликна той. — Нещо не е ли наред? О, кои са тези жени? Нямаше ги преди, нали? Не, тук определено нямаше никакви женски портрети.

— Така беше, Оуен — отвърна Норт и обясни на събеседника си: — Каролайн обаче открила портретите на всичките ми предшественички в една стая и свалила тези двете. Ще се погрижа останалите платна ла бъдат реставрирани и окачени на някогашните си места.

— Още когато бяхме деца, Каролайн винаги си пъхаше носа навсякъде — отбеляза Оуен. — Няма да повярваш на историите, които ми е разказвала за времето, прекарано в девическия пансион. Била е истинска напаст, Норт. Не си е затваряла устата нито за миг и вечно е искала да оправя всичко и всички. Междувременно, получих писмо от баща си. Няма да повярвате какво е направил или, по-скоро, ще повярвате, тъй като го познавате много добре.

* * *

Беше много късно. Каролайн четеше на първия етаж, в библиотеката. На свещника до лакътя й горяха запалени няколко свещи. Беше облечена в топъл яркочервен пеньоар и се надяваше мъжът й да бъде истински възхитен от него и да пожелае да го огледа отблизо, може би дори свален от гърба й… Норт вече й липсваше, а беше излязъл само преди три часа, за да отиде в имението на сър Рафаел Карстеърс. През последните три дни бе валяло здраво и една от калаените му мини се бе наводнила. По този повод се събираха собствениците и управителите и на други две наводнени мини.

Каролайн не искаше да лежи сама в огромното легло. Без Норт в него й беше студено и самотно. Щеше да го чака тук, в библиотеката, четейки една от многобройните версии на историята за Тристан и Изолда — тази, написана от Готфрид Страсбургски по време на царуването на жестокия крал Джон.

Тази история за обречените любовници беше по-мрачна и грозна от историята, написана от Малори. Тук единственият персонаж, заслужаващ уважение и съчувствие, бе крал Марк. Търпеливият и добродетелен крал, който само заточил племенника си и невярната си съпруга, вместо да разсече на две Тристан и да забие нож в гърдите на Изолда. Каролайн беше сигурна, че ако бе на мястото на крал Марк, с огромно удоволствие щеше да удуши предателите. Да, но митът бе по-омекотен и с много по-дълъг живот, защото в него изкусно се преплитаха всевъзможни класически теми: за трагичната любов и за предателството, за бързо отлитащия триумф и за смъртта.

Тази история би могла да се приеме и като история на всички мъже от рода Найтингейл — от прадядото на Норт до наши дни. Колко благородни и колко находчиви трябва да са се мислили те, за да се сравняват с митичния крал Марк Корнуолски и да твърдят, че дворът му се е намирал тук, а не по южното крайбрежие, близо до Фой, както разказва легендата.

Добре че поне не се бяха докосвали до крал Артур и бяха оставили този богат, надарен с вълшебни свойства персонаж да живее и умре в Тинтейджъл. За разлика от крал Артур, легендата за който беше всеизвестна, малцина се интересуваха от нещастния крал Марк, невярната му съпруга й буйния му племенник. Каролайн смяташе, че крал Артур е прекалено силна и известна фигура, за да могат мъжете от рода Найтингейл да посегнат на него. Затова пък милостивият крал Марк, всъщност един безволев мухльо, беше много по-достъпна храна за фантазиите им.

Каролайн предпочиташе предците на Норт да си бяха избрали за свой идол крал Артур, защото той беше издръжлив, за разлика от слабия нежен крал Марк. В крайна сметка той също е бил предаден от своята кралица и от рицаря Ланселот.

Каролайн се зачете отново. Беше й доста трудно да се справя със средновековния френски, на който бе написана историята, но все пак успя да разбере, че Тристан, след като бил заточен с Изолда, се заклел да бъде с нея „едно сърце, една душа, едно тяло, един живот“. Добрият стар Тристан обаче срещнал друга Изолда и се влюбил в нея.

„Толкова струва мъжката вярност“ — заключи ревностната читателка. Тя се прозя и започна да търси други подробности за Тристан, събирани благоговейно от представителите на рода Найтингейл. Прочете за намеренията на Изолда да убие слугинята си, защото знаела за любовното биле, и продължи с разказа за невероятното великодушие на крал Марк. „Ако бях на негово място, помисли си отново Каролайн, щях да обезглавя двамата любовници, вместо да ридая, да им прощавам и да ги заточвам.“

Младата жена чете, докато очите й започнаха да се премрежват. Беше сигурна, че голяма част от историята, ако не и всичко, бе рожба на богатата фантазия на Готфрид. Но очевидно в Средновековието, колкото и глупаво да й се струваше това сега, бяха приемали тази легенда за истина. Книгата падна от ръцете в скута й, а оттам се хлъзна върху килима.

Каролайн се събуди от ужасяваш крясък.