Кристина Скай
Индия (4)

3

— Индия? Индия, чуваш ли ме? — Херцогиня Кранфорд сведе поглед и се намръщи. — Какво става с нея, Иън? Чувстваше се чудесно, когато излязох, но изглежда пак е припаднала.

— Чувстваше се чудесно, когато излязох и аз — отвърна разтревожено младият мъж.

В този момент сестра му премигна и отвори очи.

Срещу нея стояха две напрегнати лица — херцогинята, крехка и властна, и Иън, с ядосано изражение.

— Доведи Люк и съпругата му — нареди баба му.

— Не, не искам да ги тревожа. Моля ти се, ще се оправя. — Индия се опита да се изправи до седнало положение. — В крайна сметка това трябваше да бъде грандиозното им завръщане в Лондон. Ще ми бъде много неприятно, ако разваля вечерта им. — Хвана деликатната длан на херцогинята. — Моля ти се, бабо.

— Добре — отвърна най-сетне възрастната жена. — Но трябва да ми кажеш какво става.

— Изглежда се опозорих отново — рече Индия; беше дочувала предостатъчно коментари по свой адрес като се започне от времето, когато бе четиринайсетгодишна и бе отишла да се упражнява в стрелба, заедно с Иън, за огромно удоволствие на баща си и за ужас на баба си.

В този момент в стаята влезе намръщен по-големият й брат.

— Индия?

— Добре съм, Люк. Наистина, не трябваше да…

— Индия? Скъпа, какво стана?

Червенокосата съпруга на Люк го следваше по петите.

Зълва й въздъхна.

— Явно всички са видели. Утре ще бъда в устата на цял Лондон. Все едно че ги чувам: „Най-младата представителка на семейство Деламиър се строполи пред очите на шестстотин смаяни гости.“

Херцогинята обаче я потупа по дланта.

— Глупости. Съвсем малко хора забелязаха, уверявам те. Важно е как се чувстваш.

— Добре съм, наистина. Случи се заради горещината и тъпканицата.

Баба й се намръщи. Реши да не й казва за другата изненада на вечерта, единственото, което бе попречило вече наистина да бъде в устите на всички. Не че това имаше значение. Момичето вероятно дори не познаваше Девлин Карлайл, който беше поне с осем години по-възрастен от нея.

Люк Деламиър седна до сестра си, като се стараеше да не показва своята тревога.

— Трябва да дойдеш и да поостанеш при нас в Норфолк. Силвър смесва нов аромат за „Лавъндър клоуз“; знам, че ще бъде много щастлива, ако й правиш компания. — Усмихна се многозначително на съпругата си. — Истината е, че на този етап от своята работата тя става изключително раздразнителна и не желае да има нищо общо с мен.

Младата жена стисна ръката на брат си, забелязала колко щастлив изглежда. Обхвана я завист и виновно побърза да я прогони. Люк беше преживял толкова мъчителни години и тя нямаше право да завижда на щастието му.

— Много мило, Люк, но не бих искала да се натрапвам, особено сега, когато времето ви е погълнато от тези двама прекрасни немирници. А ти бабо, дори и не помисляй за други покани. Най-добре ще се чувствам като се върна в Суолоу Хил. Единственото, от което се нуждая, е физическа активност и чист въздух. Още тази нощ ще приготвя един куфар и ще си тръгна, като взема Фрогет с мен.

— Нищо подобно няма да правиш — възкликна възмутено херцогиня Кранфорд. — Да пътуваш самичка през нощта! Не искам и да чувам за такива неща!

— Страхувам се, че баба има право, Индия. Пътищата са порядъчно опасни. — Люк се засмя мрачно. — Би трябвало да знам това, като се има предвид колко години прекарах по тях. Изчакай до сутринта и ще те изпратим с дилижанса. Аз самият също с радост бих си тръгнал, но покупката на всичко, от което ще има нужда Силвър за новото си ухание, ще ни задържи в града поне за още една седмица.

— А ти какво ще кажеш, Иън? — попита възрастната жена.

Широкоплещестият воин с измамно сънливи сиви очи поклати глава.

— Страхувам се, че засега не мога да напусна Лондон. Имам… ангажименти, които ще ми отнемат сигурно половин месец.

— Поредната мисия за Уелингтън? — Люк изглеждаше замислен. — Не ме гледай така ядосано, Иън. Обещавам, че няма да се опитвам да изкопча отговора.

— Иска ми се да престанете да бъдете толкова неприятно услужливи — промърмори Индия, изправи се до седнало положение и се облегна на дебелите кадифени възглавници. — Всичко ще бъде наред. Просто имам нужда от чист въздух.

Но това беше лъжа. Младата жена се страхуваше, че нищо вече нямаше да бъде наред. Всички в семейството й бяха изключително мили и загрижени, но никога нямаше да може да сподели с тях истината за онова, което се беше случило с нея по време на няколкомесечния й престой в Белгия. И така, както бе правила винаги досега, тя просто заключи мъката дълбоко в себе си и успя да разтегне устните си в неискрена усмивка.

Усмивка, предназначена за света, който бе престанал да я интересува.

— А колкото до тръгването, утре наистина ще бъде добре — излъга спокойно тя.

Любящите роднини кимнаха и част от загрижеността изчезна от лицата им.

Но още докато поемаше чашката с бадемов ликьор от Иън, Индия вече планираше какво щеше да вземе в единствения куфар, който щеше да отнесе със себе си тази вечер, когато напусне Лондон.

* * *

Луната плуваше над керемидените покриви и се плъзгаше зад редиците от комини, когато Индия заслиза безшумно по стълбите. Стиснала наметалото и изпомачканата шапка под едната си мишница, тя се промъкна покрай представителите на седем поколения Деламиър, които я наблюдаваха от портретите си с безмълвно неодобрение заради дръзкия й план.

В цялата къща цареше абсолютно спокойствие. Гостите си бяха отишли, безкрайно доволни от богатите теми за клюки, които им бе предложила вечерта. За пореден път семейство Деламиър бяха оправдали репутацията си и бяха дарили Лондон с прекрасен скандал.

Именно съзнанието за това даваше на Индия такава твърда решимост да напусне столицата. Чувстваше се достатъчно зле, за да трябва на всичкото отгоре да понася любопитните погледи, които несъмнено нямаше да й се разминат. Беше натъпкала една рокля и два чифта бричове в пътната чанта и бе навлякла една обемна и демодирана рокля, избрана тъкмо заради способността да скрие ботушите за езда и старите бричове, които носеше под нея.

Почти беше стигнала входната врата, когато вратата на библиотеката се отвори широко. Младата жена се сви в сянката на статуята на Диана, която баща й бе донесъл след едно от посещенията си в Гърция. Приведе се ниско и прибра багажа си, така че да не се вижда, точно в мига, в който от библиотеката се показаха братята й и се запътиха бавно към главното стълбище.

— Ще ми се да беше толкова просто — рече Иън. — Но приказките вече започнаха. Изглежда от пристигането си досега е бил съвсем сдържан.

— Странна работа. Преди Ватерло за него можеше да се каже всичко, освен че е сдържан.

Изражението на Люк бе строго.

Индия се намръщи. Искаше й се братята й да се отдалечат по-бързо, за да може да излезе.

— Какво мисли Уелингтън?

Иън се усмихна едва забележимо.

— Кой, за Бога, може да знае какво мисли Великият човек? Той става напълно непроницаем, когато реши.

— Мислиш ли, че историята му е вярна?

„Каква история?“ — запита се раздразнено младата жена.

Иън повдигна рамене и червеният вълнен плат се опъна от здравите мускули, добити по време на схватките в Португалия и Испания.

— Иска ми се да знам. Там беше пълен хаос, Люк. Дори сега се правят всевъзможни заговори и навсякъде бъка от шпиони. Всичко е възможно, а напоследък започнах да мисля, че там, където са намесени французите, липсата на вести е вече лоша вест.

— Но с победата над Наполеон всичко това се промени.

Иън се изсмя мрачно.

— Така ли? Кажи го на хората, според които след капитулацията на корсиканеца с него са се отнесли недостойно. Кажи го на принцеса Шарлот, която взема присърце съдбата на Наполеон.

Люк се намръщи.

— Нямах представа. Има ли нещо, с което бих могъл да помогна?

Брат му го удари по рамото.

— Дори и да имаше, не бих те молил за това, Люк. Ти си имаш предостатъчно грижи, за да си навличаш нови. Освен това, ако истината изобщо може да бъде открита от някого, то това може да бъде само Уелингтън. Мрачните спомени от Ватерло продължават да го измъчват, бъди сигурен в това. Точно така, както, страхувам се, измъчват и Индия.

Младата жена замръзна зад статуята.

Иън сведе поглед към прекрасния персийски килим.

— Той й липсва много повече, отколкото би признала някога. Тя го обичаше, Люк. Както ти казах, веднъж ги видях двамата заедно в Брюксел. Носех телеграма и бързах страшно много, иначе щях да спра. Това обаче нямаше да промени нищо. Двамата с Торнуд все едно че бяха на друга планета; другите, в това число и аз, не съществуваха за тях.

Индия сплете пръсти. Брат й знаеше. Беше ги виждал заедно.

Зави й се свят.

— Не искам тя да чуе тази клюка, Люк. Би било прекалено жестоко. Погрижи се да напусне Лондон и да се върне в Суолоу Хил. Междувременно аз ще отида на „Белгрейв Скуеър“ и ще открия какво, по дяволите, прави в Лондон Торнуд.

„Торн? В Лондон?“

Младата жена притисна пръсти към устните си. Той беше тук! Мъжът, когото обичаше, не бе умрял сред хаоса на Ватерло! Възможно ли беше дори в този момент да се намира на няколко пресечки оттук, в елегантната си градска къща на „Белгрейв Скуеър“?

Ушите й започнаха да бучат и почти заглушиха последвалите думи на братята й.

— Кога възнамеряваш да й кажеш?

Иън се намръщи.

— Не още. Първо искам да разбера какво е намислил Торн. Няма да позволя Индия да получи нови удари. Ако за Торн историята помежду им е приключена, ще трябва да намеря начин да й го съобщя по-предпазливо. Но ако става дума за нещо повече и Торн е изложен на някаква опасност, искам сестра ни да бъде по-надалеч от цялата тази работа, в противен случай тя също може да се превърне в нечия мишена. Не че това би било от някакво значение за тази беладжийка. Тя като че ли се опива от опасността.

В този момент младата жена се подхлъзна и кракът й се удари в мраморното коляно на Диана.

Двамата мъже се обърнаха. Намръщен, Иън се запъти към сенчестия ъгъл, където сестра му лежеше по корем със силно тупкащо сърце. Внезапно по стълбите се разнесе гласът на баба им.

— Иън? Люк?

Люк хвана брат си за ръката.

— Нямаш намерение да казваш на херцогинята, нали? Ще ни излезе през носа, тъй като баба ще иска да узнае всичко до най-малките подробности. Честно казано съм учуден, че все още не е успяла да изкопчи истината от сестра ни. Ако това се беше случило тук, в Лондон, тя вече щеше да знае всичко. Но щом Индия не желае да говори за това, мисля, че би трябвало ние също да пазим тайната й.

Иън кимна.

— Съгласен съм. Въпреки че ако тя продължи да бъде все така мрачна и бледа, не давам гаранция, че ще удържа още дълго обещанието си. Мислиш ли, че е по-добре да пишем на татко и да го помолим да доведе мама вкъщи?

— Не, не още — отвърна замислено Люк. — Нека да й оставим още малко време. Но разбирам прекрасно как се чувстваш, Иън. Сърцето ми се къса, като я гледам как не прилича на себе си. Всъщност, много ми се иска аз също да отида да изкопча някой и друг отговор от Торнуд.

— По-добре остави тази работа на мен.

Гласът на Иън заглъхна, тъй като двамата тръгнаха; графиня Кранфорд се бе показала в коридора и ги гледаше.

Скрита в сянката, Индия ги проследи с поглед. Бе впила несъзнателно пръсти в мрамора на статуята.

Торн беше жив! Но в такъв случай защо не й се бе обадил? Да не би да беше болен? Или бе забравил така скоро всичките си обещания?

Младата жена знаеше, че няма да намери покой, докато не чуе отговорите от собствената му уста.

* * *

Индия нахлупи качулката на кадифеното си наметало и забърза напред, без да поглежда нито вляво, нито вдясно. Улиците бяха съвсем тихи. Само неколцина отегчени кочияши дремеха във файтоните си, а две пияни контета се препъваха по калдъръмената настилка.

Младата жена не забелязваше нищо наоколо си, залята от бурни емоции.

Какво се бе случило с Дев? Да не би да беше болен или да го измъчваха дълбоки рани? Дори да беше така, защо не й се бе обадил? Разбира се, нямаше отговорите на всички тези въпроси. Бързаше по калдъръмената улица, без да забелязва възхитените погледи или прошепнатите по неин адрес коментари от някой лакей.

Дев й бе описал лондонската си къща, така че тя познаваше прекрасно жилището му. Изкачи стъпалата под зорките погледи на два каменни лъва; сърцето й биеше до пръсване.

Щом вдигна месинговото чукче, смръщен сивокос иконом отвори широко вратата и попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Търся лорд Торнуд.

— Той е, ъъъ, зает. — Кафявите му очи се спряха върху прашните поли на Индия и се присвиха. — Най-добре изпратете съобщение на негово превъзходителство утре. А сега ви пожелавам лека…

— Трябва непременно да го видя. — Младата жена блъсна иконома и влезе в обширното фоайе. От портретите със златни рамки й се усмихваха представителите на рода Карлайл. В другия край на коридора, пред някаква полуотворена врата, светеше сребърен полилей. — Не е нужно да съобщавате за мен.

— Наистина, мис, трябва да ви спра. Работите не стават по този начин. Коя сте вие, че да ме избутвате и без да се представите, да искате да се срещнете с лорд Торнуд?

— Коя съм аз ли? — В очите на Индия се появи мрачно, болезнено изражение и изчезна почти веднага. — Аз съм съпругата му.