Кристина Скай
Индия (23)

22

— Спри където си, гад такава! — Фрогет извади пистолета от джоба си и застана пред лейди Деламиър. — Освен ако не искаш между грозните ти очички да зейне дупка.

Мигновено към коняря се насочиха още десетина пистолета.

— Оставете оръжията си, всички до един! — намеси се Индия. — Сигурен съм, че можем да обсъдим това по-цивилизовано.

— Когато поникнат налъмите — прошепна Фрогет.

Предводителят на бандата посочи към младата жена.

— Слез от тоз’ кон, паленце. Или старият шъ умре.

Лейди Деламиър плъзна в ръка маншета на ризата си и успокоена от допира с пистолета отвърна:

— Не виждам причина за заплахи. С приятеля ми не ви мислим злото.

— Тъй ли? — Мъжът отметна глава и се заля от смях. — Тез’ двамата не ни мислели злото, чухте ли туй, момчета? — Този път смехът беше хоров; животното на Индия затанцува още по-неспокойно. — А сега слез от коня и ни го доведи.

— Не мисля, че бихте искали да направя подобно нещо.

— Нима? И защо тъй?

Младата жена повдигна рамене.

— Ще видите.

Негодникът присви очи.

— Говориш доста прилично за конярче. Откъде си?

— Струва ми се, че това не е ваша работа.

На лунната светлина проблесна револвер.

— Може и да стане моя работа, паленце. Кажи си името.

— Джеремая — отвърна студено тя.

— Голямо име за едно толкоз дребно и мършаво създание — заяви замислено мъжът. — И конят е голям за такъв кът’ теб. Слизай, момче, слушай к’во ти казвам.

— Щом настоявате.

Индия се плъзна по гърба на животното и отстъпи крачка назад; изражението й бе непроницаемо.

— Ще пояздиш ли големия звяр, а, Уил? — провикна се някой от окъсаната тълпа.

— Що не? — изръмжа в отговор запитаният.

Приближи се до скопения жребец и го потупа по мускулестия врат. Тъй като той не реагира, човекът доби кураж и пъхна крак в стремето.

Отново никаква реакция.

Още миг и натрапникът бе върху седлото, усмихнат триумфално.

Усмивката му обаче не трая и пет секунди. Конят изцвили гръмко и като се изправи на задните си крака, захвърли злочестия си ездач с главата напред в някакви бодливи храсти. Нещастникът се приземи, съпроводен от бурния смях на своите другари.

Храстите се размърдаха и от тях се появи така нареченият Уил, като куцукаше мъчително.

— Ей сега шъ тъ науча тебе — закани се той и измъкна камшик от протрития си жакет. — Няма да опитваш повече подобни трикове с мен, гадинка такваз.

— Няма да се получи, послушайте ме — намеси се студено Индия. — Обучен е да носи само мен и никой друг не може да го язди.

— Значи скоро шъ го науча да съ държи по-възпитано.

Един от зяпачите постави ръка на рамото му, за да го задържи.

— Изглежда доста скъп кон, Уил Колтън. Защо да не го закараме на Французина?

Оттук оттам се чу несигурно мърморене.

— Той съ интересува от всичко, което й рядко. От тоз кон шъ си докараме една, ако не и две гвинеи.

Мърморенето се усили.

— О? И как, ако смея да запитам, смятате да закарате добитъка до кораба на Французина? — заинтересува се Уил.

— Шъ накараме младока да го язди, след като й толкоз наперен.

Водачът се усмихна студено, убеден, че планът е напълно разумен.

— Да, прав си. Нека Французина да научи тез’ тримцата на по-добро държание. — Изсмя се хладно и насочи пистолета към лейди Деламиър. — Чу к’во каза моят човек. Качвай съ на коня, момче.

— Никъде няма да ходим — озъби се Фрогет. — Тъй че можете спокойно да вървите по дяволите!

Погледът на предводителя се ожесточи.

— Кавга ли търсиш, старче? Ако е тъй, имаш я.

Младата жена седна върху седлото и насочи едрия жребец между двамата мъже. Блазнеше я мисълта да пусне един куршум в главата на нахалника, но и най-малкото погрешно движение означаваше, че останалите щяха да надупчат като решето и нея, и коняря. Много по-добре бе да изчака, докато се пръснат по един по пътя. Тогава вече щяха да имат шанса да им се изплъзнат.

— Кой е този французин, за когото говорите?

Уил Колтън се усмихна студено.

— Не й здравословно да задаваш много въпросчета от тоз’ род, момко. Освен туй съвсем скоро сам шъ съ запознаеш с него. Тогаз сам шъ можеш да го запиташ всичко, к’вот’ тъ интересува — подметна саркастично той.

Замахна рязко и само след миг Индия бе заобиколена от ездачи.

А в началото на редичката яздеше Фрогет, а Колтън бе опрял пистолета си в гърба му.

* * *

Яздиха докато луната изчезна и небето на изток стана тъмно виолетово, примесено с яркочервено. След като в продължение на няколко часа се движиха в галоп на изток, Колтън ги поведе на юг, към реката. До този момент не бяха сторили нищо лошо на младата жена, ако се изключеха многобройните заплахи. Никой от разбойниците не бе достатъчно смел да се приближи до Ханибал, така че се задоволяваха да предупреждават Индия да не изостава, ако не иска да застрелят стареца.

Никой не проявяваше любопитство за това, откъде идваха. Тъй като самите те бяха престъпници, очевидно бяха решили, че двамата бяха откраднали прекрасното животно от конюшнята, в която бяха служили досега.

В подножието на поредното възвишение, Уил Колтън нареди да спрат за почивка. Под тях Темза се виеше на изток, подобна на неспокойна лента сред многобройни кръпки, представляващи ферми и селца.

— Пристигнахме ли вече? — заинтересува се лейди Деламиър.

— Трябва да стигнем ей там.

— Защо тогава спираме?

— Затвори си устата, малкия. Не е здравословно да се задават толкоз въпроси — пресече я мъжът зад нея. — Туй, че конят ти й хубав не ми пречи да пусна едно куршумче в нахалната ти тиква.

Краят на тирадата му бе погълнат от надигащия се спор. Половината банда искаше да останат там, където бяха в момента, докато другата настояваше да продължат напред, за да се явят на срещата си с пирата и контрабандиста, който плащаше най-добре за качествена стока и информация… и чийто гняв бе ужасяващ, ако го подведяха.

Все още спореха, когато мъжът до Индия пристъпи напред и изръмжа:

— Досега съ чудех защо добитъкът ми съ струваше познат! — Изгледа студено младата жена. — Видях го веднъж на пазара Нюмаркет, когат’ съ занимавах с джебчийство. — Приближи още повече коня си. — Дяволски добър жребец. Виж тук, Уил. Тоз’ кон й на херцог Девънам — завърши тържествуващо речта си той.

— Херцогът, дет’ живей в Норфолк ли? — Уил се доближи на свой ред. — Проклет да съм, ако тез’ двамцата не са имали дързостта да откраднат коня под носа му. — Намръщи се. — Но съм чувал разни истории за туй животно. Разправяха, че само дъщерята на херцога можела да го язди. Баща й го купил в Египет, където си го избрала сама, тъй поне казват.

Лейди Деламиър стоеше с изправен гръбнак, когато десетина чифта очи се насочиха изучаващо към нея.

„Дявол да го вземе, какво ще правя сега? Не мога да избягам, тъй като един пистолет не помръдва студения си едноок поглед от Фрогет.“

Тя се приближи крачка към коняря, като криеше страха си.

— Аз се грижех за коня. Не можех да го правя, ако не го яздех, нали? — попита надменно тя. Но тъй като другите очакваха от нея признаци на страх, тя се изсмя нервно. — Няма да ни върнете, нали? Сигурно вече са дали награда за нас. И то тлъстичка, доколкото познавам проклетия херцог. А как само удря с онзи езически камшик, който донесе от Индия.

Номерът й обаче не мина.

Водачът се изсмя мрачно.

— Награда, как не. Ами да, наградата да ни увият примка около вратовете. Не, няма да изпробваме гостоприемството на херцога, особено когат’ вечи сме почти у Французина. Чух, чи напоследък съ интересувал от всичко — бижута, злато, коприна. Можи би едно хубаво конче също шъ му дойде добре дошло.

— Ами ако пратят хора да търсят животното? — обади се един от бандата. — Синът на херцога е страшно сръчен с пистолета.

— Първо ще трябва да ни открият — отвърна студено Уил. — Откъде шъ знаят къде да търсят? Ни ми съ вярва тез’ двамцата да са им оставили съобщение, кат’ знам, чи съ промъкваха посред нощите с най-скъпия кон на херцога.

— О, те ще ви намерят — заяви буйно Индия. — И като го направят, онзи войник, синът на херцога, ще ви разцепи на две от врата до колената. Страшно държи на онова, което е негово.

Последва истински хаос от разтревожени гласове, но предводителят ги накара да замълчат, като изруга рязко.

— Млъкнете, банда глупаци таквиз! Хлапето само съ опитва да ни сплаши. Четири часа не сме спрели да съ движим и не сме видели никой да ни следва. В безопасност сме, казвам ви. А Французина шъ плати хубава сумичка за туй животно. Кой е с мен?

Гласовете отново се надигнаха в шумен дисонанс.

Младата жена забеляза как Фрогет й даде знак с глава да се отскубне и да го остави, но отказа и да мисли за подобно нещо. Щяха да го застрелят в мига, в който тя си плюеше на петите. Нямаше друг избор, освен да остане. А и нали беше тръгнала именно с надеждата да се срещне с този загадъчен пират.

Мрачно попипа ножа в ботуша си. Нека само се опиташе да я пипне дори само с един пръст!

* * *

Целта им беше един двумачтов кораб, наречен „Циганката“, който се поклащаше върху Темза, пуснал котва близо до границата на Съфък. Край съседния кей се бяха струпали десетина лодки различни калибри. На брега група хора се веселяха и танцуваха на светлината на огньове.

На Индия всичко това никак не й допадаше. Но никой нямаше да пусне нито нея, нито Фрогет без бой.

Мъжът, който яздеше до нея, за да я пази, се изсмя студено.

— Май започна да съ потиш, а?

— Ще ми бъде нужно нещо повечко от някакъв си надумкан с вино чужденец, за да се уплаша!

— Да, да, колкото аз съм краля на Англия. Шъ видим дали шъ бъдеш пак толкоз умен, кат’ съ изправиш пред Французина. Имал противоестествени вкусове, така казват.

В началото на кея пияните мъже и жени затанцуваха около Колтън, който скочи от коня си и се запъти към кораба. Пътя му препречи висок мъж с увита в мръсна превръзка ръка.

— Къде мислиш, чи отиваш бе?

— Да видя Французина.

— По чия покана?

— Негова, разбира съ?

— К’во ши му показваш?

— Тоз’ кон например.

Високият с превръзката огледа Индия и скопения й жребец.

— Добре. Аз ши му го заведа.

— Не става — побърза да се възпротиви Уил. — Конят не дава никой да го възседне, освен туй момче. А къдет’ отива хлапакът, там отивам и аз.

Човекът се намръщи, но, макар и неохотно, направи път.

Колтън блъсна коняря пред себе си.

— Побързай, момко — провикна се към Индия той.

Тя се плъзна от седлото и поведе предпазливо животното по пристана; юздата бе опъната до крайност в дланта й. В този момент някакъв мъж прелетя над мостика и се приземи на кея, последван от кутия със златни монети и бижута, които се затъркаляха шумно.

— Нищо друго, освен евтин цинк и мед — провикна се някакъв глас откъм палубата. — А тези така наречени диаманти са само планински кристал! Опитай отново подобно нещо и ще те лиша от предната половина на главата, mon ami^[1].

Мъжът събра стоката и побърза да изчезне, като проклинаше.

— Виждаш ли? — промълви унило Уил. — Няма смисъл да се опитваш да пробутваш фалшива стока на Французина. Затуй пък, когат’ е доволен, плаща добре. — Пристъпи по-близо до Фрогет, вече скрил пистолета в джоба си. — Патлакът ми й тук, старче, и все още мога да пусна едно куршумче в главата ти, дет’ не чини и пет пари, така че се дръж както трябва. Трябва да продадем коня; никакви номера.

Конярят се намръщи, но кимна.

Над мостика се понесе женски смях. Очевидно в „Циганката“ се водеше някакъв спор. Той явно се въртеше около въпроса дали жартиерите на една жена трябва да бъдат червени или розови.

Индия преглътна мъчително. Да, всичко това определено не й харесваше. Предчувствието й се засили дори още повече, когато на мостика се появи едрогърда жена; яркочервената й атлазена рокля едвам удържаше пищните й форми. Именно тя се хилеше така гръмогласно.

— Още идат да видят Французина. Казах, чи шъ бъди бурна нощ, нали така?

Потърка алчно ръце, когато Колтън блъсна Фрогет пред себе си нагоре по дървената летва. Лейди Деламиър остана последна, като говореше успокоително на големия кон, който ставаше все по-нервен с увеличаване на активността и на гръмките гласове.

— Няма нужда от коне — провикна се грубиянски някой. — Изпрати ги обратно.

— Но, ваша светлост, още не сте видели к’во съм ви довел.

— Не й нужно да го виждам — отвърна със силен акцент същият глас. — Нагледах се за тази нощ. А сега да ви няма.

Пръстите на младата жена стиснаха гривата на Ханибал. Знаеше какво щеше да последва сега. Ако конят се окажеше без стойност, бандата щеше да направи каквото си пожелае с него… както и с двамата му придружители.

Това й оставяше само една възможност.

Метна се върху седлото. Ханибал се вдигна на задните си крака и затанцува под нея, но тя го удържа, поведе го към мостика и го накара да се изкачи на палубата.

— Мили Боже всемогъщи! Момчето вкара коня право в „Циганката“! — Запалените факли осветяваха излъскания под на кораба и излегналите се върху навитите въжета и преобърнатите варели моряци. — Ама не така — изръмжа един от тях. — Не може да качвате животно на борда. Туй значи дяволски лош късмет!

— Колко искаш за коня? — попита груб глас.

Мъжете край Индия притихнаха.

— Конят не е за продажба — отвърна невъзмутимо тя.

Настана пълна тишина.

— Нима? Щом не е за продажба, защо тогава си го докарал, mon gars^[2]?

Всички погледи се насочиха към високата фигура, облегната на предната мачта. Широките й рамене бяха покрити с дебел вълнен пуловер; лицето й беше в сянка.

— Не съм го докарал аз. Онези грубияни ни спряха насред пътя и опитаха да откраднат коня.

— Туй й лъжа — опита да протестира Колтън. — Наех момъка да язди коня, а хитрото змийче после направи опит да го открадне от мен.

— Започваш да ме интригуваш, момче.

Върху палубата падаше дълга сянка и разсичаше Индия и подскачащото животно. Нещо в тази тъмна ивица я накара да потрепери. Лейди Деламиър се намръщи и опита да различи чертите на мъжа край мачтата.

Черна коса, завързана отзад на опашка — нещо напълно демоде. Черна превръзка на едното око. Смугла кожа, полускрита от мръсотия и гъста брада. Прикова като омагьосана очи върху златната халка, която се поклащаше на ухото му.

Младата жена преглътна мъчително.

— Чий точно е конят, когото имам честта да гледам в момента?

Гласът му беше звучен, със силен акцент и приковаваше вниманието.

— Аз съм… Джеремая.

— Джеремая кой?

— Ъъ, Фрогет, Ваша светлост — прибави тя. — Но, както казах, конят не е за продаване. Тези негодници опитаха да го откраднат от мен.

Уил Колтън веднага си проправи с рамо път през тълпата.

— Туй й лъжа, ваша светлост. Крадливият хлапак просто яздеше по моя поръчка животното от Лондон. И му платих добре за таз’ работа, освен туй.

— Той е този, който лъже! — възпротиви се Лейди Деламиър.

След минута вече се бе разгорял разгорещен спор. Неговият край сложи пистолетен изстрел, който огласи „Циганката“.

— Достатъчно — изръмжа капитанът. — Лесно ще разберем дали конят е откраднат. Слез от него, момче.

Индия се плъзна от седлото, но не изпусна от пръстите си гривата на животното.

— Сега се отдалечи от него.

Колтън отстъпи назад, като се намръщи.

— Вие, сър, повикайте коня.

След моментно колебание Уил вдигна мръсната си ръка.

— Тук, ъъ, приятелче. Ела при мен, ела като добро момче.

Големият кон вдигна глава и изцвили, без да помръдне.

— А сега ти, момче.

— Ела, скъпи — повика го тихо Индия. — Сладкият ми той. — Скопеният жребец затанцува по палубата и тръгна след нея, като я побутваше лекичко. — Хо — извика тя, но животното продължи да върви, като я тикаше към човека край мачтата. — Престани, лошо създание такова!

Но конят очевидно имаше нещо наум. Миг по-късно младата жена бе притисната към високата, сериозна фигура.

Дъхът й секна. В корема си усети твърд изпъкнал мускул. Бузите й пламнаха от ниския смях на пирата. Опита да отстъпи, но откри, че ръцете му са я обхванали здраво през кръста.

— Voyons^[3], нощта започна да става интересна.

Главата й бе извита назад. Фенерът се издигна над нея.

Капитанът изруга тихо, приглушено.

— Пъркинс?

— Да, капитане?

— Отведи коня и го разтрий добре — нареди сурово Французина.

— Няма да си тръгна! Не и без парите ми! — изрева Колтън. — Моите хора няма да пуснат животното.

Пиратът махна с ръка, сякаш да отпъди муха.

— Отведи и този човек, Пъркинс.

На палубата се разгоря битка. Индия се възползва от настъпилия хаос, качи се върху Ханибал, решила да прикрива Фрогет, докато се измъкне от кораба.

Такава възможност обаче така и не й се отдаде.

Силни ръце я обхванаха през кръста. Някой я вдигна от коня и я преметна върху мускулестото си рамо.

— Пусни ме… пиратска отрепка такава!

Протестите й бяха посрещнати с басово подсмиване.

— Той няма да ви свърши никаква работа! Само аз мога да яздя Ханибал. Ще те хвърли в цял ръст в мига, в който го докоснеш по гърба.

— О, не, аз успявам да се разбера с животните… и с хората.

Нещо в този студен, звучен глас накара кръвта на младата жена да потече по-бързо. Започна да се бори яростно; в това време силните ръце на Французина се плъзнаха по гърба й и обгърнаха хълбоците й.

Внезапно дългите му пръсти спряха да се движат. Последва псувня.

„Мили Боже, не може да е разбрал! Не и след такъв кратък контакт!“

Някъде в мрака се чу острият крясък на чайка. Пред луната плуваха парцаливи облаци.

На лейди Деламиър всичко това й намирисваше много лошо.

Но не можеше да позволи на този мръсен пират да забележи страха й.

— Пусни ме! Няма да видиш добро от него, казвам ти.

Сега вече всички присъстващи на палубата бяха замлъкнали и наблюдаваха как техният капитан се бори с нахакания новопристигнал.

— Престани да се съпротивляваш — изсъска Французинът.

— Как не!

Похитителят й понижи глас.

— Искаш ли да разкрия коя си пред всичките си хора? И то веднага, скъпа?

Гласът му прозвуча медено.

„Той знае. Мили Боже, разкрил ме е!“ — едва не изписка младата жена. Какво щеше да прави сега?

В този момент палубата се залюля. Някой я блъсна и я помъкна като чувал с овес.

— Пази коня, Пъркинс. Никой да не го докосва, докато не изясня фактите около него. Несъмнено няколко удара с моя колан ще накарат момчето да изплюе камъчето.

— Само се опитай — изсъска Индия, докато риташе като побесняла.

— О, може да разчиташ на това. Точно това възнамерявам да правя с теб, скъпа, да те бия. Или може би е по-добре да кажа „лейди Деламиър“? — изсъска в отговор дрезгавият му глас.