Кристина Скай
Индия (2)

1

— Излез, негоднико!

Слънчевата светлина обгръщаше в златисто сияние стройната фигура насред полегатите зелени поляни. На пандели върху тициановски тип коси висеше смачкана сламена шапка, а току до десния й крак стоеше среброкос вълк.

Индия Деламиър, дъщеря на херцог Девънам, един от най-едрите земевладелци в Англия, насочи пистолета си към храсталака до декоративното езерце в Суолоу Хил, който в този момент потрепна. Кой можеше да бъде толкова нагъл, че да навлезе в семейното им имение в този час? Дори онези глупаци, които дебнеха край хълмовете и тормозеха пазача на дивеча и разрушаваха заложените от него капани, не биха били толкова дръзки на дневна светлина.

А може би само така си мислеше?

— Излез на минутата или ще стрелям!

Тонът на Индия беше непреклонен; вълкът усети това и изръмжа заплашително.

Тъй като и този път отговор не последва, младата жена си пое дълбоко въздух и свали предпазителя.

— Добре тогава, не ми оставяш друг избор. Имаш три секунди, преди да ти пусна един куршум между очите.

Само допреди две минути всичко беше спокойно. Ято гъски се плъзгаха по повърхността на езерото, а големият сребърен вълк лежеше до Индия и се печеше на слънцето. Тогава гъските бяха излетели в паника, а вълкът долови миризмата на натрапника.

— Едно. Две…

Наследницата на едно от най-старите състояния в Англия отметна от тициановските си коси сламената шапка и се прицели през мерника на пистолета.

Отговор все така нямаше.

— Три!

И тя стреля.

Зеленината край езерото се разлюля. Във въздуха се разлетяха листа, а от най-близкия храст се дочу стон. В същия миг оттам излетя широкоплещеста фигура.

И се просна по очи между двата реда лавандула.

— Озапти си пистолета, дявол да го вземе!

— Иън? — Индия отпусна пръсти. Оръжието падна до нея. — Глупак такъв, можех да те убия!

Братът на младата жена се изправи, като изтърсваше прахта от бялата си риза. Нехайна усмивка разтегна силно загорялото му лице.

— Изключително съм ти благодарен, че умишлено стреля в края, а не в сърцето на храста… което щеше да бъде и в моето сърце.

— Защо не каза нещо?

— Защото, дръзка ми сестро, ми беше много забавно да те подразня. — Изтупа длани една в друга и погледна към разкъсания си ръкав. — Ти наистина си абсолютна мъжкарана, Индия. Опасявам се, че на двайсетгодишна възраст си станала още по-безразсъдна, отколкото беше на дванайсет.

Младата жена върна предпазителя на място и прибра пистолета в торбичката от еленова кожа на кръста си.

— Какво правеше там в храсталаците?

Иън повдигна рамене.

— Вървях след едни следи. По навик, нали разбираш.

Индия не му повярва нито за миг. Зад тези привидно сънливи сиви очи се криеше изключително неотстъпчив характер, особено когато Иън усетеше, че някой заплашва семейството му. Несъмнено по-големият й брат, Люк, също я държеше под око, както впрочем правеше непрестанно и цялото й прекрасно семейство през четирите месеца, откакто се бе върнала от Континента.

Континентът.

Дори сега спомените я изпълниха с болка и с тъга.

Защото мъжът, когото обичаше, бе мъртъв. Девлин Карлайл нямаше да се върне никога вече. Индия не можеше да отрича повече истината.

Но защо той продължаваше да я навестява в задушаващата нощна тишина, когато свалеше гарда. Защо го виждаше в среднощните сенки и в спусналата се на зазоряване мъглица, а усмихнатото му лице изглеждаше така реално, както и през последните седмици преди Ватерло?

Призраците обаче никога не оставаха за дълго. Съвсем скоро проницателните сиви очи се изпълваха с тъга, докато наблюдаваха как се отдалечават колите и конете и цялата лудост и шум, характерни за навечерието на всяка битка. Както винаги Индия зърваше за последен път любимото лице, огряно наполовина от слънцето, в сянка от другата страна, докато той стоеше на хълма, преди да се обърне да догони своя полк.

Този спомен младата жена носеше със себе си дълго след като Девлин Карлайл бе изчезнал зад възвишението и бе потеглил на изток, за да се изправи срещу Наполеон в калните царевични поля.

Там и бе умрял Девлин Карлайл, с разсечени от сабята на френски кавалерист гърди. Но споменът за него живееше в Индия. Всеки път, когато вятърът започнеше да шепне из клоните на старите буки в Суолоу Хил, той сякаш придобиваше тембъра на дрезгавия смях на Девлин; повееше ли в дългите коси на младата жена, дъхът й секваше от болка, защото това й напомняше начина, по който я бяха галили силните му пръсти. Бе изминала повече от година, но спомените все още не й даваха мира. И именно за да се отърве веднъж завинаги от тях, Индия се беше върнала в семейното имение в Норфолк и кръстосваше просторните равни пространства от зори до мрак.

През този слънчев септемврийски следобед обаче раздразнението измести спомените й.

— Кажи истината, Иън. Никога не си успявал да ме излъжеш.

Младият мъж потърка брадичка.

— Така ли? Ами, може би, държах под око дивото зверче до теб.

— Врели-некипели. С Луна сме си много добре заедно.

Индия въздъхна. Иън я наглеждаше, както, за нейно недоволство, правеха и всички останали покровителствено настроени роднини откакто се бе върнала. И през цялото това време тя се бе старала да скрие истинската причина за своята мъка. Затова обикаляше из самотните хълмове и ближеше безмълвно раните си, докато семейството й се питаше какво й се бе случило, че да я докара до такова състояние.

Сведе поглед към великолепната вълчица, която бе отгледала самоотвержено, и я погали по козината. Беше я спасила от тълпа разярени селяни недалеч от Брюксел. И сега животното я следваше навсякъде. Щом го докосна, то издаде нисък, плачлив вой, сякаш усетило мрачните й мисли.

Младата жена поклати глава.

— Можех да те застрелям, Иън. Онези глупаци само обикалят наоколо и тормозят пазача на дивеча, замерят го с камъни и разрушават капаните му. И всичко това заради Луна. — Чула името си, красивата вълчица погледна с очакване към своята господарка, която в отговор потърка буза в сребристата й козина. — Не виждам защо се страхуват толкова. Луна е напълно безопасна.

— Може би, засега — рече тихо брат й.

— Но аз съм я отгледала от съвсем малка. Тя не би наранила нито мен, нито който и да било другиго, освен ако не нападне член от семейството.

— Ти знаеш това, но другите не го знаят, Индия. И винаги ще се страхуват от Луна, защото тя е див звяр. А страхът ще поражда и омразата им. Не трябва да забравяш това, скъпа. Луна е в безопасност, но само в границите на Суолоу Хил.

Индия подритна снопчето трева под прашния си ботуш.

— Побеснявам, когато я замерват с камъни. Виждам ги как надничат и знам, че се надяват все някой път да улучат. Как могат да бъдат толкова ограничени?

Иън подпря леко длан върху рамото й.

— Така е устроен светът. Вече се убедихме в това с татко, когато бяхме в Индия, видяхме го отново в Египет. Страхувам се, че няма голям шанс да бъде променен начинът на мислене на хората.

Индия забеляза бръчицата, набраздила челото на брат й.

— Ще се връщаш ли там, Иън?

За миг светлите му очи потъмняха.

— Не мога да кажа още. Европа е все още в пълен хаос, макар Наполеон да е разгромен. Все още мнозина поддържат този луд — дори тук, в Англия.

— Не може да бъде!

— Самата принцеса Шарлот изказа съчувствието си по повод онова, което го очаквало. Много твърдят, макар и шепнешком, че към френския император са се отнесли по позорен начин и че той трябвало да бъде посрещнат с почести тук, в Англия, а не да бъде заточен на някакъв си далечен остров в Атлантически океан. — Иън сведе поглед към големия вълк; изражението му беше сурово. — Често хората се страхуват от това, от което не трябва и се възхищават от онова, от което би трябвало да се страхуват. Ще се изненадаш, ако разбереш колко много такива люде има в Англия. Но сега мисля, че е по-добре да си поговорим за нещо по-приятно.

— Е, няма да ти досаждам с въпроси, тъй като очевидно си дал обет да пазиш тайна. — Индия се взря към обграденото от зеленина езеро. — Струва ми се, че ще трябва да се предам и да замина за Лондон, както ме увещава баба.

Вече от няколко месеца херцогиня Кранфорд не даваше мира на твърдоглавата си внучка с настояванията си да се присъедини към живота на висшето лондонско общество. Младата жена бе отказвала твърдо, но знаеше, че това не може да продължава вечно. Не беше честно нито към нея самата, нито към семейството й.

— Може би това ще бъде по-добре, отколкото да стоиш тук и да се тормозиш до смърт — рече тихо брат й.

— О, Иън, как да го направя? Не мога да понасям брътвежите и глупостта им. Не и сега. — Вгледа се в брат си, който бе участвал в най-разгорещените кръвопролития при Ватерло. — Трябва да знаеш как се чувствам. Видях ранените и мъртвите в Брюксел. Бяха толкова много.

Отмести очи, с надеждата да прикрие мъката от погледа си. Естествено не успя. Индия Деламиър не можеше да скрие нищо от любимия си брат. Иън се стараеше да не покаже, че бе забелязал всеки нюанс от тъгата й.

— Може би трябва да го направиш заради баба. Напоследък тя не се чувства добре, Индия. О, опитва се да скрие това, но гостуването ти ще й помогне повече от всякакви лекарства. Вълнението около всичките рокли, ръкавици и балове ще отвлече ума й от сковаността, която обхваща все по-силно ставите й.

Очите на младата жена се стрелнаха към лицето на брат й.

— Не знаех за това. Тя винаги ми се е струвала несломима.

— И наистина е такава, скъпа. Но това не пречи на болката да я измъчва. И, страхувам се, положението само ще се влошава още повече.

Индия сведе очи и се взря в ризата, която бе откраднала още преди години от гардероба на брат си.

— Тогава ще трябва да се оставя да ме бодат и мушкат като възглавничка за игли. Как бих могла да й откажа, ако това ще я накара да забрави болката. Няма обаче да позволя да ме мъкнат като чучело из Лондон и някакви си негодници, с остри като бръснач погледи, да се отнасят безцеремонно с мен.

Младият мъж отметна назад глава и се засмя.

— Такива ли ти изглеждаме, скъпа? Какво ниско мнение имаш за нас.

Индия прехапа замислено долната си устна.

— Кажи ми, Иън, как разбираш кога… ъ-ъ-ъ, кога си се влюбил? Когато срещнеш онази, която е създадена за теб, чувстваш ли го? Тялото ти започва ли да трепери и сърцето — да пее, както казват хората?

Погледът на брат й изстина.

— Не съм сигурен, че знам, скъпа. Има радост, разбира се, но ми се струва, че мъката ни казва повече по този въпрос. Изпитваш ужасно чувство на загуба всеки път, когато не сте заедно… нещо подобно на смърт, на жив мъртвец.

Дъхът на младата жена секна.

— Открил си някоя, Иън. Каква идиотка съм само. Бях дотолкова изолирана в собствения си свят, че не забелязах нищо от онова, което ставаше край мен.

И целуна импулсивно брат си по бузата. Той стисна челюсти, но почти веднага се разсмя безгрижно.

— Имаш голямо въображение, дори за една Деламиър.

Думите му обаче не успяха да я заблудят.

— Тя е глупачка, Иън. Не заслужава да страдаш и минута заради нея. Нито една жена с капчица разсъдък не би могла да ти обърне гръб — заяви буйно Индия.

— Така ли мислиш, мъжкаранке? — Иън разроши с нежност косите й. — И си толкова лоялна, дори след като те съборих в езерцето с жабите и счупих кутията с любимите ти бои, когато беше на шест години?

Сестра му присви устни.

— Доколкото си спомням, първо аз изпочупих всичките ти оловни войничета и после те изтиках от плевнята за отплата.

— Вярно, така направи — съгласи се младият мъж и се изхили. — Все още имам синини от този случай.

— В такъв случай значи сме квит.

Индия се обърна, дочула стъпки, които се приближаваха към тях по лъкатушещата пътека между розовите храсти.

— Иън? Индия? Къде сте? Дори не си мислете да се криете от мен!

Младата жена смръщи чело и погледна към брат си.

— Баба? Защо е тук?

Иън се сконфузи леко. Знаеше, че херцогинята вече бе разпратила поканите за голямото празненство, което щеше да се състои в дома й в Лондон в края на идната седмица. Беше предвидено сестра му да бъде почетния гост, макар тя още да не знаеше.

— Предполагам, че във връзка с един или друг свой план.

— Не и заради онази лондонска шивачка и сандъците с платове, надявам се.

Младият мъж се засмя.

— Повечето жени биха дали мило и драго за едно-единствено творение на най-търсената лондонска модистка.

— Не и аз — отвърна безцеремонно Индия. — Елегантните обувки ми стискат на пръстите, а корсетите са прекалено стегнати, за да се чувства човек удобно в тях.

Младата жена не бе успяла да изброи всичките си оплаквания от възмутителната мода, когато херцогиня Кранфорд се приближи до тях; сините й очи блестяха от възбуда. Държеше крехкото си тяло абсолютно изправено и се навеждаше едва забележимо над бастуна със сребърна топка на върха, който бе обхванала с едната си, обвита в ръкавица, ръка.

— Търсих ви къде ли не. — Междувременно хвърли възмутен поглед към мъжкото облекло на внучка си. — Доколкото си спомням се споразумяхме, че тези дрехи трябва да бъдат изгорени, Индия Деламиър!

— Не, не сме се споразумявали за подобно нещо. Ти ме помоли — отвърна твърдо младата жена. — Аз просто слушах. Тези дрехи са прекалено удобни, за да бъдат изгорени.

— Как според теб ще се омъжиш, щом държиш да се мотаеш насам-натам, облечена като последния селски нехранимайко? Мили Боже, цялата си в лунички, а косата ти е неописуемо разчорлена, гребен не можеш да прекараш през нея!

Индия вдигна рамене.

— Проблемът за женитбата не ме интересува.

Едва доловимата тъга в гласа й накара брат й и баба й да се спогледат разтревожени.

— Не те интересува? — Херцогинята удари с бастуна си с царствен жест. — Само тази седмица получих три предложения за ръката ти, момиче, и всички те бяха прекрасни.

— Хмм!

— Още ли не те интересува?

— Хмм!

— Не искаш ли поне да разбереш от кого бяха?

— Не особено.

Иън се засмя и хвана за ръцете двете жени.

— Хайде, да не се караме. Защо не се приберем вкъщи и да опитаме чая, който ти изпратиха от Китай, бабо? Сигурен съм, че след като улегне, Индия няма да има нищо против да й направят проба за три-четири рокли.

— Хмм! Не забравяй за кожените пелерини. И за пантофките, и за ръкавиците, и за шаловете, и за…

Младият мъж хвърли предупредителен поглед към сестра си.

— Хмм! — повтори тя, но не се дръпна, когато брат й я помъкна покрай розовите храсти и през грижливо поддържаната градина към красивата каменна къща в извивката на хълма.

И макар на лицето й да се четеше безпокойство, херцогинята се въздържа да направи коментар по повод на красивата сребриста вълчица, която ги последва щастливо.

* * *

— Прекалено е стегнато, бабо. Не мога да дишам!

— Глупости. Роклята е превъзходно скроена и ти е абсолютно по мярка.

Индия изсумтя пред голямото огледало. Шарени коприни и великолепни дантели се подаваха от всевъзможните кутии и кошници, заели всяко ъгълче на салона на втория етаж, който херцогинята бе окупирала за пробите на внучка си. Младата жена се намръщи при вида на метрите атлаз в екрю, които обвиваха стройната й фигура.

— Лесно ти е да го кажеш, бабо. Ти не трябва да носиш тези неща.

— Но младата госпожица изглежда очарователна — възпротиви се шивачката, като извади една карфица от устата си. После прикачи изкусно последния кадифен ширит към високата, според тогавашната модна тенденция, талия на роклята. — Цветът си подхожда прекрасно с косите на миледи.

Зоркият поглед на херцогинята обгърна роклята.

— Минава — рече одобрително тя. — Ако питаш мен, с тези тицианови коси ще превземеш на един дъх Лондон, скъпа моя. Жалко, че не можем да направим нищо за луничките и за мазолите по ръцете ти. Може да опитаме с чифт от моите ръкавици от пилешка кожа и с един специален крем с розова вода, който ще си слагаш преди лягане.

— Няма да направя такова нещо, дори заради теб, бабо — разтърси непокорно глава Индия. — Ръкавици от пилешка кожа, така ли! Каква абсурдна идея… всъщност цялата тази работа е абсурдна. Не искам да ходя в Лондон, не искам да нося тези ръкавици, и, особено сигурно, не искам съпруг!

Гласът й секна, когато се завъртя на пети и вкопчи пръсти в дантеленото перде на прозореца.

— Това е всичко засега, мадам Гре — рече тихо херцогинята. — Фрогет ще ви придружи до помещенията за прислугата, където ще ви сервират чай.

— Много добре, ваше превъзходителство.

След като вратата се затвори, херцогинята се запъти към прозореца. Както подозираше, по излъчващите здраве бузи на внучката й блестяха сълзи.

— Той не го заслужава — заяви бурно възрастната жена. — Нито един мъж не заслужава сълзите ти, Индия. А сега ще ми кажеш какво стана в Брюксел и защо се върна оттам бледа и с такъв вид, сякаш са ти изтръгнали сърцето.

Индия си пое бавно и дълбоко въздух, като мачкаше с пръсти дантелените пердета.

— Не мога. — В очите й отново блеснаха сълзи. — Не мога да говоря за това, бабо.

Белите вежди на херцогиня Кранфорд се повдигнаха заплашително.

— Поканите са изпратени, Индия. Петстотин лондончани очакват да се запознаят с теб идната седмица.

— Не мога да дойда, бабо. Не съм готова.

— Имаше повече от година да оплакваш този мъж, Индия. През цялото това време те наблюдавах и се притеснявах, но не казвах нищо. Мисля, че на това трябва да се сложи край. Който и да е бил той, няма да се върне.

— Мъж ли? Не разбирам за какво говориш — отвърна твърдоглавата й внучка.

Херцогинята изсумтя.

— Само един мъж може да те накара да изглеждаш така покрусена и да отнеме смеха ти. Някой е пленил сърцето ти, момиче, и не се опитвай да твърдиш противното. Но вече е време да започнеш отново да живееш. Дължиш го на твоето семейство и на самата себе си, Индия. Достатъчно време прекара потопена в тъга.

Младата жена се загледа през прозореца. Зелените поляни на Суолоу Хил бяха побелели от цветовете на крема. Тук осем поколения Деламиър бяха подкрепяли своя сюзерен, бяха преследвали дивите си ексцентрични мечти и бяха оставили света в известен смисъл по-богат, отколкото при появата си в него. Дали и тя щеше да направи същото?

Индия прокара длан по кадифения си маншет.

— Това си казвам и аз всеки ден, бабо. Може би дори още по-често. Но тогава чувам някакъв глас или виждам сянка… и внезапно се връщам отново на последното парти на лейди Ричмънд в Брюксел. Покрай мен преминават екипажи и войници бързат да догонят полка си. Изглежда не мога да забравя. О, знам, че той не ме обичаше, защото му бях скъпа. — Постави ръка върху прозореца, забравила за безценния атлаз, обгърнал стройното й тяло, безразлична както винаги към гледката, която представляваше с гъстите си лъскави коси и бялата като каймак кожа. — Струва ми се, че ме мислеше за смела. Но аз не съм смела. Напоследък като че ли не ми е останал кураж да направя каквото и да било. Не мога да отида у лейди Джързи и да бъбря за последната необмислена постъпка на принца-регент, сякаш не се е случило нищо. Аз се промених, бабо. Всичко се промени. — Очите й потъмняха от спомените. — След Ватерло пренасяха ранените с каруци, платформи и товарни коли. Нямаше чисти превръзки, нито легла, нито дори храна като хората. — Индия потръпна, пренесла се отново в тъмното минало. — Работехме в продължение на часове без прекъсване, губехме повечето от тях, но все пак успявахме да спасим някои, борехме се да извършим малкото добро, което зависеше от нас. И през всичкото това време непрекъснато се надявах — и се молех — да видя един мъж да се показва от цялата тази пушилка, прахоляк и хаос. Да върви както обикновено — бързо и наперено усмихнат. — Гласът й секна. — Но той не се появи, бабо. Нито тогава, нито в последвалите безкрайно дълги седмици. Сега нищо няма да бъде същото за мен.

Младата жена избърса сълзите, които бе крила прекалено дълго време.

— Ела тук, невъзможно дете — Херцогинята привлече своята внучка в обятията си. — Защо досега не си ми казала това?

— Не можех. Всичко стана толкова… толкова бързо. А когато мъжът, за който ти говорих, не се появи, не можех да понеса да обсъждам случилото се. С когото и да било.

— Сладкото ми скъпо момиче — произнесе дрезгаво възрастната жена, като галеше косите й. — Страхувам се, че си станала жена по възможно най-трънливия път. Но трябва да погледнеш фактите в очите. Този човек вече го няма. Целият живот е пред теб, колкото и невъзможно да ти се струва това сега. Трябва да откриеш нови радости и нови предизвикателства, за които да живееш, чуваш ли ме? — Херцогинята се стараеше да говори със строг тон. — Дължиш го на самата себе си и на онези, които те обичат. Дължиш го и на очарователния младеж, който очаква да грабнеш сърцето му и да преобърнеш живота му, когато се появиш в балната зала и го омаеш.

— Не и за втори път — отвърна тъжно Индия. — Никога вече.

Знаеше, че тази дива, сляпа страст бе останала завинаги зад гърба й. Баба й обаче имаше право — имаше дълг към своето семейство и към себе си.

Така че щеше да отиде в Лондон. Щеше да носи подбраните бижута на майка си и да посети всички балове и празненства, които херцогинята уреди в нейна чест. Ако някой почтен човек от подходящо семейство поискаше ръката й, щеше да се съгласи, ако приемеше, че сърцето й нямаше да участва в сделката.

Защото Индия Деламиър знаеше, че вече нямаше сърце за даване. Не и след като го бе дарила на Девлин Карлайл.

Под прозореца се чу тих вой на уплашено животно. Младата жена се обърна мигновено; погледът й бе потъмнял от тревога.

— Това е Луна!

Отметна атлазената си рокля и това движение разкри чифт от прилепналите бричове на Иън.

— Индия Деламиър, казах ти да не обличаш повече дрехите на брат си!

— Извинявай, трябва да вървя, бабо. — Индия грабна старата бяла риза на Иън и я преметна през главата си, вече на половината път до вратата. — Ако тези отвратителни хора са дошли пак да замерват с камъни Луна, кълна се, че ще напълня задниците им с олово.

Херцогиня Кранфорд поклати глава, докато вироглавата й внучка изхвърча през вратата, обгърната от облак кожа и батиста. Тогава устните й бавно се разтегнаха в усмивка, тъй като белокосата жена си припомни един особено буен свой подвиг, извършен преди половин век.

* * *

Ъглите на стаята бяха потънали в мрак. До камината, над танцуващите пламъци, стоеше висока фигура. Очите му имаха цвета на лъскава стомана, а косата му бе един тон по-светла от черното.

Онова, което го отличаваше особено, беше устата му. Пълните устни издаваха, че някога се е смял с лекота.

Но нищо повече. Сега тези устни бяха плътно стиснати.

А силните му рамене и загорялото лице не издаваха радост, поне не през тази есенна нощ на 1816 година.

„Отново у дома“ — мислеше си той, като оглеждаше прекрасните стари гравюри, редиците книги и сложните модели на кораби, които някога бе правил с такова търпение.

Кога ги беше направил? Струваше му се, че оттогава бяха изминали десет живота.

Стисна мраморната рамка на камината и се засмя; звукът прозвуча плоско и горчиво в празната стая. Защото бе започнал да се съмнява, че някога би могъл отново да се върне у дома.