Кристина Скай
Индия (14)

13

Зората едва се бе пукнала над мрачните брегове на Темза, когато дванайсет мъже със сериозен вид се събраха в дома на героя от Ватерло. Дори сега, месеци след битката, херцог Уелингтън все още беше командващият генерал и новопристигналите в дневната му стая очевидно го признаваха за такъв.

Високият офицер с орлов нос започна без предисловия.

— Всички сте наясно с неустановеното положение в Европа. Дори сега мнозина желаят техният император — Уелингтън произнесе с презрение последната дума — да възвърне предишната си слава. Нашата задача, джентълмени, е да се погрижим това да не се случи. — Острият му поглед се местеше от едно лице към друго. — Сигурно си спомняте, че през нощта на петнайсети септември 1792 година френската съкровищница бе обрана. В продължение на няколко вечери бандата крадци сновяла напред-назад по покривите на къщите и когато кражбата най-после бе открита, „Гард-Мьобл Насионал“ на площад „Конкорд“ бе почти празна. От осемте хиляди диаманта не бе останал нито един. Досега са върнати едва хиляда и петстотин. Говори се, че скъпоценните камъни са отмъкнати по заповед на самия Наполеон. Част от тях той уредил да бъдат „открити“, за да може да ги използва законно за обществени нужди. Имаме основание да подозираме, че останалите диаманти се намират в личните ковчежета на Наполеон. На няколко пъти е виждано как те биват натоварвани в обкован с желязо сандък, който го придружаваше неотлъчно навсякъде — заедно с любимия му одеколон — изсумтя презрително генералът. — Въпреки нашите издирвания, този сандък така и не бе намерен, нито преди, нито след Ватерло. Това представлява сериозна заплаха, тъй като Наполеон има поддръжници дори тук, в Англия. Подозираме, че диамантите са пренесени на нашите брегове, за да бъдат използвани за получаване на политическа подкрепа за освобождаването на Наполеон от Света Елена. Дори лорд Холанд спомена, че не одобрява начина, по който се отнасят към Наполеон. На всичкото отгоре напоследък се разправят врели-некипели, че английският губернатор на острова направил опит да отрови корсиканеца. Това, разбира се, е пълен абсурд, но така или иначе общественото мнение вече е разколебано. Ако тази умна кампания продължи още известно време, поддръжниците на Наполеон може би ще успеят да изтъргуват свободата му. А кои са тези хора? Това е една тайна група, която нарича себе си „Аврора“ или „Зората“. Несъмнено те свързват освобождаването на своя генерал с изгряването на нова ера. Онези от нас, които се биха при Ватерло, знаят, че това няма да бъде зора, а суров кървавочервен залез. Тези хора обаче са умни и ловки и финансово подкрепени с диамантите може и да постигнат целта си.

Последният коментар предизвика възгласи на негодувание.

— Господа, ние не трябва да позволим да се случи подобно нещо — продължи херцогът. — И няма да позволим. Този тиранин вече погуби прекалено много хора. Скъпоценните камъни трябва да бъдат открити. Междувременно никой, който не се намира в момента в тази стая, не трябва да разбере за задачата ни, абсолютно никой. И без това вече изтървахме някои детайли. — Уелингтън се приближи до голямата маса в края на помещението и разгъна картата, върху която се виждаха три дълги стрелки. — Това са районите, където има най-голяма вероятност да бъдат пренесени диамантите. — Погледна към един от мъжете. — Торингтън, ти поемаш този район. Докладвай ми веднага, щом научиш нещо. Но за Бога, действай дискретно и не давай на никого повод да заподозре какво търсиш. В противен случай ще бъдеш затрупан със стотина фалшиви доклада за изгубените френски бижута. — Генералът се приближи до другия край на картата и продължи оживено. — Уилмот, ти отговаряш за тази област. И — изключителна дискретност, отново напомням. Деламиър? — обърна се той към притихналия човек в далечния край на масата.

Високият широкоплещест офицер застина в очакване. Уелингтън посочи към третата стрелка.

— Ти вземаш този район в Норфолк. Би трябвало да ти бъде по-лесно в близост до твоите земи. Не подценявай никоя улика, дори ако това означава да се срещаш с особено неприятни типове. Всъщност най-вероятно е именно такива да имат някакви новини за проклетите скъпоценни камъни.

Иън Деламиър кимна. Сънливостта бе изчезнала от погледа му.

Херцогът сгъна картата и удари силно по масата с нея.

— Сега всичко зависи от нас, господа. Трябва да открием тези диаманти или ще се изправим пред нов хаос и кръвопролития. Моля се да ги избегнем. Уведомявайте ме за напредъка в издирванията си.

Генералът се обърна към прозореца, с гръб към стаята, докато посетителите започнаха да излизат безшумно един след друг. Той не се обърна дори след като остана сам; очите му бяха приковани в улицата.

Тогава една врата на отсрещната стена се отвори. Влезе мъж със сив шинел и с вдигната качулка. Той не каза нищо, но леките му стъпки накараха Уелингтън да се обърне. И да присвие очи.

— Кой, по дяволите, сте вие? Какво пра… — Внезапно устните му се разтегнаха, готови да се усмихнат. — Трябваше да се досетя. Но тази качулка е ужасна, Торн. — Отстъпи крачка назад. — Това си ти, нали?

При тези думи посетителят свали качулката и съблече шинела. Лицето му бе ъгловато и бронзово, изпълнено с изключителна сила. То би могло да се превърне в образец за класическо съвършенство, ако не беше белегът на горната челюст и напрегнатите линии на челото.

— Значи си ти, Торн — поклати глава херцогът. — Приятно ти е да рискуваш, нали?

— Разбира се — отвърна човекът с пронизителните сребристи очи и махна черната превръзка, която бе скривала голяма част от лицето му. — Няма да успея да свърша кой знае какво, ако ме виждат често в дома ти.

Уелингтън се засмя мрачно.

— Напълно вярно. Паметта ти, струва ми се, си е отишла.

Наля чаша портвайн и я предложи на госта. Погледите им се срещнаха — те бяха мрачни.

— Какви новини те водят насам?

Девлин Карлайл се намръщи и надигна прекрасната кристална чаша.

— Из доковете се говори за някакви изумителни скъпоценности, които скоро щели да влязат в Англия през Темза. И не какви да е скъпоценности, ваше височество. Те, разбира се, никога няма да бъдат пуснати на публичен търг. Продажбата им ще се извърши тайно и само избрани мъже ще бъдат поканени да наддават.

Генералът се намръщи.

— Искаш да кажеш само онези, които няма да задават въпроси, така ли?

— Точно така.

— Проклета работа! Това със сигурност са изгубените френски диаманти! — Уелингтън закрачи из стаята. — Но къде, Торн? И кога?

— Не мога да кажа. Който и да стои зад това, той определено знае да си държи устата добре затворена. Всеки товар обаче, който влиза или излиза от Лондон през Темза е в моя район и следователно няма как да не чуя за него рано или късно. Поставил си хора на другите вероятни участъци, нали?

Херцогът кимна.

— Това означава ли, че не ти се вярва да влязат през Норфолк или остров Уайт?

— Би било по-трудно да ги придвижват тайно по суша, но не и невъзможно. Интуицията обаче ми казва, че ще дойдат по вода. Спомни си, тази група, наречена „Аврора“, също е притисната от времето. Хората са непостоянни. Ако ги накарат да чакат прекалено дълго, каузата им вече няма да бъде на мода.

— Ако този побъркан събере достатъчно пари, за да въоръжи нова армия, във Франция ще настане пълен хаос. И тогава нищо чудно скоро да се изправим пред нов Ватерло.

Лицето на Торн придоби сурово изражение. Младият мъж привърши портвайна си и постави с рязко движение чашата върху масата.

— Не и ако зависи от мен. Веднъж вече умрях и не възнамерявам да умирам втори път. Собствените ми проблеми ме чакат да се погрижа за тях. Карлайл Хол е напълно изоставен, а… — Преглътна думите си. — Знам колко важно е това за Англия, но не ми се нрави особено перспективата да видя как наследственият ми дом в Норфолк се разпада в очакване на моето благоволение.

— Още две седмици, Торнуд, само за толкова те моля. — Уелингтън погледна своя посетител. — Трябва да се връщам на континента, а след това може да стане прекалено късно за всичките ни умни планове.

— Добре тогава. Две седмици за да успеем или да се провалим. — Графът вдигна чашата си. — Да пием за нашия успех и за объркването на неприятелите ни.

Кристалните съдове издрънчаха и двамата мъже ги пресушиха на един дъх. В този миг погледите им бяха станали сурови; в тях се четеше споменът за барут, кръв и кал, в която шляпаха краката на сто хиляди човека.

Девлин се изкашля пръв.

— Мога ли да изкажа поздравленията си за впечатляващата ви поява на неотдавнашния бал у лейди Джързи?

Генералът повдигна смръщено вежди.

— Какво знаете по този въпрос?

Торн се поклони ниско, жест, изпълнен с лек намек за подигравка на собствената си особа.

— Не си ли спомняте грубоватата възрастна матрона, седнала до вас в края на вечерта? Говорехте за ферми за развъждане на птици в Съсекс, струва ми се, и за трудностите, свързани със снабдяването на войската с продоволствие при придвижване от място на място.

— Мили Боже, човече, да не искаш да кажеш, че си бил ти?

— А кой друг? Беше страшно забавно. Дори Иън Деламиър не ме позна. — Девлин се ухили широко. — Мисля, че и воалът помогна.

— Започвате да прекалявате, Торн. Ами ако ви бяха разкрили? — Уелингтън поклати глава. — Щяхте да провалите цялата ни работа.

— Да, но не бях разкрит. А тази вечер научих много полезни клюки. Сега вече знам кой търси изключителни скъпоценности… и кой питае повече от топли чувства към французите.

— Открихте всичко това само за една нощ? Ще ми се да знам нещо повечко за вашите методи.

— Няма нищо по-просто. Просто слушах, ваше височество. Смайващ е фактът колко много са готови да споделят хората с една стара жена, която мислят за полуглуха и порядъчно склерозирала.

— И все така отказвате да ми кажете къде сте отседнали сега, след като Херингтън се премести у вас.

Погледът на младия мъж потъмня.

— Не бихте искали да разберете, ваше височество. Нека просто приемем, че аз не… не съм това, което изглеждам.

Генералът подсмъркна полувъзхитено, полунедоволно.

— Вие винаги сте следвали вашия собствен път по вашия начин. И, доколкото си спомням, по този начин имахте най-добри резултати в Испания. Също така сте дяволски добър в дегизирането.

Усмивката на Карлайл се изпари.

— Нямах друг избор.

Взря се в прашния шинел, потънал в спомени за нерадостното си детство, за майка си, която не го обичаше и за неумолимия си баща. От малък се бе научил да крие чувствата и истинските си надежди от света. С годините играта бе станала негова втора природа, докато наблюдаваше как неразумният му баща-разсипник оставя имението да се разпада. Цялата финансова стабилност на семейството се осигуряваше от Торн и неговото планиране, макар другите да нямаха представа за това. В продължение на години бе играл своята роля, като се представяше за мързелив и безгрижен младеж, завладян от всички модерни пороци. И винаги бе имал успех в този маскарад.

До деня, в който срещна една жена със златисточервеникави коси и проницателни очи. Само за минути Индия Деламиър бе успяла да види през привидното му отегчение.

— Ами лейди Деламиър? Тя понесе зле новината за вашата смърт, страхувам се. Но няма смисъл да се виждате с нея преди края на нашата задача, Торн. В противен случай тя скоро ще разпознае Херингтън от истинския Торнуд. — Уелингтън присви очи. — Разбирате това, нали?

Девлин повдигна рамене.

— Лейди Деламиър скоро ще ме преболедува. Разполага с безкрайни ресурси, като се има предвид тълпата от нейни обожатели.

— Тя ще се омъжва, знаете ли?

Херцогът изговаряше думите небрежно, но погледът му не изпускаше лицето на неговия офицер.

Торнуд стисна ръце.

— Лонгборо?

— Така казват всички. На мен обаче тя не ми прилича на влюбена жена.

— Какво значение има любовта тук? Това е сродяване между два знатни рода — отвърна хладно младият мъж. — Да, това в крайна сметка е едно от нещата, които ние, англичаните, правим най-добре. — Повдигна рамене. — Желая всичко най-добро и на двама им. Той е един користен опортюнист, а тя се е поразглезила от всички онези мъже, които танцуват по свирката й. Сигурно ще си подхождат прекрасно — изръмжа графът.

Уелингтън понечи да каже нещо, но посетителят му посегна към шинела си.

— Трябва да тръгвам. Моята малка банда ще изгуби търпение.

— Дръжте ме в течение. Бъдете предпазлив, но не и бавен, Торнуд. Не ни остава много време. Две седмици.

— За две седмици са рухвали цели царства и са се печелели състояния — отвърна Девлин.

„И сърца са се разбивали безвъзвратно“ — помисли с горчивина той, докато се промъкваше през тесния коридор, който го изведе навън.

* * *

Когато на следващата сутрин Торн се появи на главния вход на дома на херцогиня Кранфорд, той не се изненада, че в погледа на невъзмутимия иконом не откри и намек на това, че го е разпознал.

— Желаете да се видите с нейно височество херцогинята ли? За кого да предам?

— Торнуд — отвърна лаконично младият мъж.

— Закъснявате, милорд — беше леденият отговор.

„Закъснявам ли? Нима целият свят знае дневното ми разписание“ — помисли раздразнено Дев.

— Ако минете отсам, ще отида да проверя дали херцогинята е тук за посетители. Прекалено късно е за нормални визити, разбира се.

Това му бе дяволски ясно и на него самия. След бурните снощни събития той така и не бе успял да заспи. После, още с пукването на зората, бе отскочил у Уелингтънови. В резултат на всичко това не беше в настроение да търпи киселата физиономия на Бийч. Карлайл обаче преглътна напиращия в гърлото му отговор и последва иконома към залетия от слънцето салон. Оглеждаше с възхищение екзотичните растения и прекрасните орхидеи, които бяха едно от главните хобита на херцогиня Кранфорд, когато чу стъпки зад гърба си.

— Херцогинята не е разположена. Не е у дома за посетители — заяви ледено Бийч.

— Но тя…

Не довърши мисълта си. Естествено нямаше никакъв смисъл да спори с прислугата. Прекалено добре беше възпитан, за да направи такова нещо.

Какви игрички играеше старата свадливка? Когато излезе обратно на улицата, Девлин си даде дума, че непременно ще открие замислите й.