Кристина Скай
Индия (25)

24

…Индия бягаше, а вдясно и вляво от нея бушуваха пламъци. Подвикваха гласове, високо, рязко и подигравателно, но тя не спираше. Защото той бе там, някъде в мрака, някъде в нощта. И тя трябваше да го намери.

Извика името му, но отговор не получи. Беше сама, както винаги, пленена от мрака и сънищата.

И тогава се чу глас. Една-единствена дума.

Това беше нейното име, прошепнато ниско и дрезгаво, както бе звучало винаги в неговата уста. Младата жена потръпна, усетила, че сенките я обгръщат още по-плътно. И тогава се появи той, изплувал от мечтите й, с пламнали от желание очи, с напрегнато от страст тяло.

Нямаше време за страхове или протести. Прекалено силно го искаше, за да им обръща внимание. Притисна се плътно в него и вкуси огъня на плътта му. Искаше й се още. Искаше да почувства неговия мирис по своята кожа, а дъхът му да стане така неравен и учестен, както нейния.

— Моля те! — прошепна тя, без сама да знае какво точно иска.

Той обаче знаеше.

— Добре, любов моя.

Последва шумолене на коприна и роклята й се плъзна сантиметър по сантиметър надолу по трескавата й плът.

Не достатъчно бързо. Дръпна я, за да се освободи от нея и притихна, когато го усети с цялото си тяло.

Все едно най-после се бе прибрала у дома. Все едно си бе поела диво въздух, след като бе плувала прекалено дълго под водата. Все едно бе прескочила на един път заливчето край Суолоу Хил.

Най-после бе открила Девлин. Висок и силен, и смеещ се. Светлите му очи горяха, подобни на самия рай. Кой знае как го бе намерила отново.

Дъхът й секна. Изгаряше от неописуемо желание да го докосне навсякъде, да боготвори тялото, което така и не бе имала време да опознае. Засмя се, опиянена от радост, и се притисна в него; пръстите й си играеха с махагоненочерните косъмчета на гърдите му.

Но тогава по тях, по бронзовата им кожа протече тънка струйка кръв. Последва нисък смях и на светлината на единствения фенер просветна златна халка.

Индия се изправи с вик, все още замаяна от съня.

— Не, не той. Това беше само сън.

Сън. Но защо имаше усещането, че беше много повече.

Притисна завивките към гърдите си; сякаш искаше да прогони ужаса и да разсее забранените си мисли.

* * *

— И така, Пъркинс, каква работа ни чака днес?

Капитанът на „Циганката“ се бе качил на фордека, а вятърът рошеше косите му. Беше вперил поглед в неспокойните води на реката, които течаха на изток към морето. Днес същото безпокойство светеше и в очите на Французина.

Застанал върху навито на руло въже, неговият помощник почеса загрубялата си от вятъра буза и се намръщи.

— Някой трябва да съ види с вас заради някакви си диаманти. Кълнял съ, че били приказни. Един друг, който твърди, че знаел таен проход под Кулата с кралските бижута. Срещу съответното заплащане, разбира съ. Предложение да купят онзи бял кон. — Морякът присви устни. — И три предложения за купуване на момчето, което го яздеше.

— Да купят ли? Пъркинс, учудваш ме.

— Аз също съ смаях, капитане. Моля да мъ извините.

— И кой бяха тези, ъъъ, купувачи?

— О, обичайната речна утайка, както и някакъв човек от някакъв бордей в Уайтчапъл.

Французина се засмя горчиво.

— Сега вече със сигурност се превърнахме в гнездо на порока. И колко предложиха за момчето?

— Най-високата цена ли? Двеста лири за коня и двайсет — за момчето. За работата в бордея, искам да кажа. — Пъркинс присви очи. — Като че ли мислите да продавате момъка.

— А не мисля ли? Аз съм човек с грозна слава, Пъркинс.

Помощникът подсмъркна.

— Днес си в лошо настроение, Пъркинс.

— Не в толкова лошо, колкото би трябвало. Откога вземаме пленници на борда на „Циганката“? Особено пък момчета, които не са момчета?

Капитанът повдигна едната си вежда и се почеса замислено по гъстата черна брада.

— Накъде биеш с този въпрос, питам се?

— Какво правим с жена в кораба? Това достатъчно ясно ли е?

— По-тихо! — рече припряно младият мъж и се огледа, за да се увери, че са сами.

— Е, уморих се да чувам „предпазливо“ за това и „търпение“ за онова. Аз спотаявам нещата тук, докато вие ходите до Лондон и един Господ знае още къде. И за какво, питам аз? Вече намерихте три комплекта диаманти и още два — със смарагди. Но те не са това, което търсите, нали? Какво тогава търсим тук, да съ поклащаме на тази котва, когато можем да пренасяме контрабандно през Ламанша първокласно бургундско или коне от Голуей Бей.

Изражението на Французина стана сурово.

— Никакви въпроси, приятелю. Споразумяхме се в началото на пътуването и това все още трябва да остане в сила.

— О, аз не питам, капитане. Вие ще ми кажете, когато му дойде времето. Но аз не мога да бъда търпелив вечно. Не мога да наруша правилото „никакви жени на борда“. От това ще последват само неприятности, помнете ми думата.

— Неприятности. Е в този случай точно така ще стане, това е повече от сигурно. — Пиратът вдигна ножа, който бе взел от Индия, и се взря в наточеното му острие. Но тя ще остане още малко, приятелю. Независимо дали ще донесе нещастие или късмет.

Пъркинс потърка с пръста на крака си едно мръсно петно върху пода.

— И какво да кажа на онези, които ви чакат?

— Не на смарагдите. Не на Кралските бижута в кулата. И не на първите две предложения да купят наперения ми червенокос младеж. Който ще си остане момче — обърна се предупредително към Пъркинс той.

— Да, капитане. Това е вашата игра. А какво ще правим с последния от негодниците? Онзи от бордея?

Погледът на пирата стана безмилостен.

— Кажи на нашия приятел от Уайтчапъл, че ако отново се покаже в тази част на реката, ще обръсна мръсните му уши от не по-малко мръсната глава. С онзи с диамантите ще се видя след десет минути.

Помощникът му се подсмихна.

— Други заповеди?

— Само още една. Вратата на моята кабина остава заключена, каквото и да стане. Разбра ли?

— Да. Но ще си имаме неприятности — заяви мрачно жилавият моряк. — Ще видите. Това е толкова сигурно, колкото че духа вятър от изток и привечер се спуска мъгла.

* * *

Един час по-късно Индия лежеше в очакване на капитана, притиснала към гърдите си последното чекмедже от скрина.

Когато от другата страна дръпнаха резето, тя се прицели натам, откъдето трябваше да се покаже главата на пирата.

И едва се удържа, когато на входа се появи Фрогет.

— К’вото и да правите сега, мис… — Старецът се изкашля. — Ъъ, Джеремая.

Някой го блъсна в кабината и резето падна зад него.

— Опитах да избягам! Направиха ли ти нещо, Фрогет?

Конярят огледа разхвърляните върху скрина географски карти, изпочупените стъкла по пода и разхвърляното легло.

— Не, отнесоха се доста добре към мен. Както и към белия ви кон. Но к’во, мътните го взели, е станало тук? Да не би Французина…

— Не — отвърна припряно младата жена. — Не, че не е искал. И не, че няма да опита отново — добави унило тя. — Арогантната змия знае, че съм жена, Фрогет. И, кой знае откъде, знае и че съм Деламиър. Трябва да избягаме.

— А к’во стана с великия ви план да получите информация от Французина? Казах ви к’во ще стане, нали? Дяволии и детинщини и в резултат сме затворници насред проклетата река, без никой дори да знае, къде сме отишли.

Индия въздъхна.

— Беше прав, Фрогет, признавам.

— Този Французин е хитър, за туй спор няма. Вижда всичко, макар да се прави, че не вижда. И през цялото време колкото щеш лоши хора влизат и излизат. — Погледна към лейди Деламиър, която потъркваше болезненото си бедро. — К’во е туй?

— Нищо. Нараних се, като паднах върху парче стъкло.

— Не знам кой е по-опасен — вий или тоз’ пират — промърмори старецът.

— Престани с тези мрачни приказки и ми помогни да измислим как да се измъкнем оттук.

— Май ще трябва да използвате камъка, който криете.

— И аз си мислех същото. Жалко, че ще го пропилеем така.

— Още по-жалко ще бъде, ако не го пропилеем — заяви мрачно конярят. — Не ми се ще да остана тук, докато изгния. Или дори още по-лошо.

Младата жена въздъхна.

— Струва ми се, че си прав. Но той не трябва да разбере, че диамантът е тук, иначе никога няма да ни пусне. Ще му кажа, че е скрит на брега. Ще трябва да ме изпрати да го потърся, а аз ще настоя да дойдеш и ти. После ще избягаме.

Старият коняр погледна към небето.

— Господ да ни е на помощ, ако това е планът ви.

— Имаш ли предвид нещо по-добро?

Фрогет се намръщи.

— Както виждам — не. Така че ще трябва да се задоволим с този. — Индия се приближи до вратата и почука силно. — Ей вие там! Доведете капитана и то по-скоро!

* * *

— Става въпрос за момчето, капитане. — Пъркинс се приближи до Французина, който тъкмо слизаше по въжетата на предната мачта. — Момчето, което не е момче — допълни шепнешком той.

— Какво иска пък сега? Може би вана и топла храна? Или представяне в царския двор?

— Иска вас.

Пиратът се подсмихна.

— Човек може само да желае подобно нещо, Пъркинс.

Младият мъж извика някаква заповед към един от членовете на екипажа и трепна, след като скочи на палубата.

— Отново сте си наранил рамото.

— Дреболия. — Французина погледна намръщено своя помощник. — Какво иска моят пленник от мен?

— Не ми каза. Но може би първо шъ е по-добре да съ видите с един човек на име Фрейзиър, който таман пристигна от Лондон. Рече, че го изпратил някакъв бижутер от „Братя Париш“ и че носел важна информация. Свързано с диаманти — додаде морякът.

— Покани го на кораба.

* * *

Разговорът се водеше между две навити на руло въжета и купчина разкъсани платна. Французина нямаше доверие на своя посетител, мургав мъж, който като че ли се интересуваше повече от „Циганката“, отколкото от дискусията.

— Споменал сте за някакви диаманти.

Лондончанинът измъкна от ботуша си нож и започна да си играе със сребърната му кания.

— Чух, че търсите хубави камъни. Много специални.

— Възможно е.

— Тогава аз имам онова, което търсите. Диаманти, каквито никога досега не сте виждали.

Французина присви очи.

— Кога мога да ги видя?

Вдигане на рамене.

— Може би утре. Може би идната седмица. Въпросът е доста… деликатен.

— По дяволите деликатността. Имате ли скъпоценности за продажба или нямате?

— Няма защо да се ядосвате. Нали съм дошъл тук? Ще ви уведомим, когато са готови да бъдат показани. Но заплащането е в злато в момента на продажбата. — Погледът му стана суров. — И никакви въпроси, ясно ли е?

— Ще се уверите, че плащам по-добре от който и да е друг. И не ме интересува много кой е бил последният собственик на камъните.

— В такъв случай ще бъде истинско удоволствие да въртим бизнес с вас. — Фрейзиър се изправи и прибра ножа в ботуша си. — Ще ви съобщя, когато дойде време да се срещнем.

— Аз съм зает човек. Откъде ще разбера кога да ви очаквам?

Посетителят се усмихна.

— Няма да разберете. Между другото, изглежда, че държите здраво юздите на вашия екипаж, капитане.

Французинът се намръщи; той също бе чул приглушените викове от другия край на палубата. Погледна натам и видя, че половината му хора се бяха струпали край стълбата, водеща до неговата кабина.

— Или може би имате проблем с някой от човешкия си товар? — Лондончанинът присви очи. — Може би това е слабоватият юноша с червеникави коси, яхнал най-хубавият кон, който е виждан някога по тези бедни места?

— Какво имате предвид?

— Какво имам предвид ли? Че неотдавна са видели в Лондон млад джентълмен, отговарящ на това описание, който опитвал да продаде най-прекрасния розов диамант на света. Любопитно, не мислите ли?

Пиратът се облегна на перилото на палубата.

— Именно любопитството убило котката от вашата английска приказка, n’est-ce pas^[1]? По-добре не я забравяйте.

Тъй като виковете се засилиха, Фрейзиър се приготви да си тръгва.

— Само не се забърквайте със съдията заради убийство — присви устни той. — Или противоестествени деяния.

Намръщен, Французина изпрати с поглед своя посетител, който прекоси наперено палубата. Нещо в този човек го дразнеше, но ако предложението му беше истинско, то можеше да се окаже от изключителна важност. Трябваше да планира внимателно действията си.

Но първо трябваше да се справи с една викаща, непослушна англичанка.

Щом видяха, че капитанът им се приближава до своята кабина, хората му побързаха да се разпръснат.

— Какво става тук, дявол да го вземе? — изръмжа той.

— Момчето, капитане — отвърна услужливо някой. — Шъ му дръпнете още един бой, нали?

Пиратът се намръщи още по-заплашително.

— Гледай си твойта работа!

— Да, капитане.

Пред самата каюта виковете бяха оглушителни. Французина отвори вратата.

— Престани да крещиш!

— Крайно време беше да се появиш!

Младият мъж не й обърна внимание. Погледна към коняря и посочи към изхода.

— Вън.

— Ама, само чуйте какво…

— Не поставяй на изпитание търпението ми, старче — озъби се Французина.

— Върви, Фрогет. Аз не се страхувам от тази змия.

Възрастният човек погледна двамата ухилени моряци, които чакаха да отведат.

— Сигурен ли си, ъъ, Джеремая?

Конярят излезе. Капитанът изчака, за да заключи вратата и пристъпи към своята пленница.

— Назад.

Индия измъкна едно чекмедже от скрина.

— Не вярвам, че ще го направиш, ma mie^[2].

В същия миг се приведе; чекмеджето прелетя над рамото му и се блъсна в стената. Най-хубавият му рог с барут и четирийсетте железни куршума за пистолет се разпиляха по пода.

Младата жена се хлъзна на металните топчета и политна обратно към леглото.

— Н-не се п-приближавай. Иначе ще се развикам отново. А после ще ти счупя врата.

Пиратът беше точно зад нея. Пръстите му се плъзнаха нежно по врата й.

— Наранила си собствения си врат, малка глупачке.

— Нищо ми няма — отвърна напрегнато лейди Деламиър.

Грубите му пръсти действаха като мехлем на наранената й кожа. А после устните му погалиха ухото й.

Пленницата преглътна, почувствала по краката й да се надига топла вълна и малко по малко да се придвижва все по-нагоре и по-нагоре. Гърлото й пресъхна. Опита да се освободи от него.

— Не прави повече това.

Младият мъж се взря в пулсиращата вена на шията й и я погали с цяла длан.

— Защото те е страх от мен ли?

— Не — излъга Индия. — Просто… просто не ми е приятно някой да ме мачка, пъхнал език между устните ми, докато… ъъъ… студените му пръсти бърникат навсякъде.

— Кой е правил така?

Гласът прозвуча ядосано и рязко като изстрел.

— Порядъчно много, струва ми се. — Повдигна рамене. — Не мога да си спомня.

— Позволявала си на тези избесили с подобни на копита ръце да вършат подобни неща?

— Просто бях любопитна. Исках да науча някои неща за живота — отвърна раздразнено младата жена. — Какво те интересува това?

— Какво си искала да научиш?

— Как би се почувствала… т.е., дали бих познала, ако… — Не довърши мисълта си, неспособна да я изрази с думи. — О, ти си само един пират. Как би могъл да разбереш?

— Може и да мога — отвърна с кадифен глас той. — Може и да успея да отговоря на твоите въпроси. — Дланите му се плъзнаха в косите й. — Искаш да знаеш, дали някой мъж може да те накара да изпиташ страст, нали? И дали ти можеш да предизвикаш същото у него.

— Глупости — отсече рязко лейди Деламиър. Но въпреки това не помръдна. Горещата вълна бе стигнала до коленете й и по всичко личеше, че ще продължи нагоре. — Просто, с тези вечни пътувания, тъй като баща ми непрестанно тичаше подир някое съкровище или ново откритие, така и нямах възможността да… т.е., никога не успях да разбера дали…

— Дали си желана, така ли? Дали видът на устните ти може да накара краката на един мъж да омекнат от желание? Дали докосването на прекрасната ти гръд няма да възпламени слабините му?

— Не! Никога не съм казвала…

Но вече бяха стигнали прекалено далеч. Пръстите му бяха вплетени в косите й, а тя се бе притиснала към напрегнатото му тяло.

— Да ти отговоря ли сега, ma belle^[3]? Да ти кажа ли, че можеш да намериш отговора на твоите въпроси тук, в моето тяло? — промълви дрезгаво Французина.

Хиляди въпроси преследваха Индия, въпроси, които не бе успяла да проучи с Девлин преди да тръгне за Ватерло. Имаше още нещо, което я измъчваше дори повече от тези въпроси. Младата жена настръхна.

— Пусни ме.

— Нали искаше отговори?

— Не от теб.

— Ти ме желаеш. Кръвта ти вече реагира на допира ми.

— Не!

— Можеш да получиш веднага отговорите си. Целуни ме и ги прочети на устните ми.

Лейди Деламиър не можеше да помръдне, хипнотизирана от пламенния му поглед, от дрезгавия му глас, изпълнен със страст. Тя изпитваше желание, горещо и сладко.

Към един непознат. Към един пират.

Към някакъв негодяй от най-долен тип.

А тя…

Тя го желаеше, желаеше да почувства устните му върху устата си, дланите му върху голата си кожа.

Опита да се отдръпне, но Французина се изсмя мрачно и я притисна още по-силно към себе си. Светлината на свещта се отрази в златната халка на ухото му. Замахна ядосано, с трепереща ръка.

Но пръстите й срещнаха само гореща плът.

— Не! — възкликна тя, докато желанието препускаше в кръвта й. — Не с теб!

Смехът му отекваше в ушите й. Мазолестите му длани се плъзгаха по хълбоците й. Двамата се сляха, твърдото с горещото, мъжа с жената, както се бе дарявала любовта откакто свят светува.

Пръстите му масажираха напрегнатите мускули на гръбнака й, после преминаха към ребрата. Индия потръпна неволно; стегнатите й мускули се превръщаха в желе под умелите действия на пирата. Колко ли жени бе имал, за да добие подобни умения?

— А онези дръвници с ръце като копита? Тях спря ли ги? Викаше ли от удоволствие за тях, когато те докосваха така?

Ръката му се плъзна още по-ниско, към долната част на корема й.

— Не — произнесе задъхано лейди Деламиър.

— Не разбирам. „Не“, че не си ги спирала, или „не“, че не си викала от удоволствие с твоите английски любовници?

— Нито едното, нито другото, свиня такава. Долен, жалък, презрян, противен козел.

Тих смях подразни кожата й; топлият въздух премина през косата й.

— Колко се радвам да го чуя, скъпа. Защото те трябва да бъдат само за мен, comprends-tu^[4]? Само ние двамата.

— Ти си луд! Когато баща ми и братята ми открият какво си направил, ще те убият. Но първо ще те вържат и ще ти одерат кожата, така, както правят разбойниците в Индия. После ще вземат разпалени въглени и ще…

Натискът на мускулестото му тяло я накара да спре. Младият мъж я притисна към леглото и зацъка тихо с език.

— Езикът ти е като камшик. Сигурно така плашиш мъжете и ги прогонваш, а?

Закачката му я жегна, защото беше вярна. Винаги се налагаше да следи острия си език, да прикрива буйния си темперамент и авантюристична натура. В противен случай предизвикваше непрестанни критики и насмешки, съпроводени с безкрайни, уморителни клюки, които процъфтяваха сред лондонското общество и без които то очевидно не можеше да съществува.

— Значи е вярно, enfin^[5]?

„Да върви по дяволите този човек, нима никога нищо не пропуска?“

— Не, не е вярно, проклет да си, гадняр със змийско сърце!

Индия се съпротивляваше ожесточено, като опитваше да се измъкне изпод силното му тяло, но това бе напълно безсмислено, все едно че опитваше да изгребе Темза със сито. Пиратът се отмести съвсем леко; движенията му бяха изпълнени със сила и грация.

— Мисля, че трябва да решиш. Или съм козел, или имам змийско сърце. Дори неук човек като мене знае, че не мога да бъда и двете.

Младата жена се извиваше диво, но в резултат само се отъркваше в една особено издута негова част, на която повече не можеше да не обръща внимание.

Дъхът й секна.

— Аз обаче отговорих на твоя въпрос. Можеш да го прочетеш в тялото ми, което вече гори, готово за теб. Enfin, ти си жена в пълния смисъл на думата.

Индия удържа гневния си вик и освободи едната си ръка, а после я стовари с трясъка върху брадичката на своя похитител. Той се отдръпна и лейди Деламиър се възползва от момента, за да скочи на крака.

— Много си красива — прошепна капитанът.

Но този път в гласа му долови надвиснала опасност.

Тя проследи погледа му и се изчерви, когато разбра, че ризата й се бе разкопчала в резултат на разгорещената борба и през отвора й се виждаше млечнобялата извивка на едната й гърда и дръзко щръкналото й розово връхче.

— А ако съдя по вида на този прекрасен цвят, твоята кръв също ври и кипи.

Младата жена изруга вбесено, загърна се в ризата и заотстъпва заднишком към вратата.

— От гняв. От отвращение. Нищо повече, кълна се в честта си.

На студената сива светлина на зората очите му изглеждаха бездънно тъмни като пътя към Ватерло, като гюллетата, наредени върху каруците, които пъплеха към фронта. Гласът му прозвуча по-сурово.

— Чест? Ето една странна за женските уста дума. Ти имаш ли чест, моя anglaise^[6]? Спазваш ли дадения обет?

— Винаги!

— А! — Пръстите му потрепнаха леко. — А когато дадеш брачния си обет на мъжа, с когото ще се свържеш един ден, ще го удържиш ли с чест?

Единственото му око я гледаше подигравателно.

Бракът беше онова, което й трябваше. И майка й, и баба й го повтаряха непрестанно. Да, и така щеше да остави Девлин Карлайл в миналото, където му беше мястото.

— Да — отвърна глухо тя. — Ще го удържа.

Защо я обзе такъв хлад, когато произнесе тези думи?

— А това, това скрепена от честта връзка ли е?

— Разбира се. Защо ме зяпаш така?

— Защото няма да откриеш радост в обятията на някой благоприличен английски лорд. В теб има прекалено много плам, прекалено много желание. Той никога няма да те накара да викаш от страст. Ако се омъжиш за такъв човек, скоро ще му сложиш рога.

— Никога. Когато се оженя, ще бъде без любов. Ще бъда предана и почтена, и, о, най-послушната и вярна на дълга съпруга!

Французина се изсмя грубо.

— Но един мъж не иска дълг и послушание в леглото.

— Нямаш ли капка благоприличие?

Той я изгледа замислено, после поклати глава.

— Не, мисля, че нямам. Изгубих го, когато напуснах родината си и опитах да науча вашите студени, груби английски порядки. — В гласа му имаше горчивина. После вдигна рамене — типично галски, философски жест. — Благоприличието няма да напълни стомаха ми. Нито ще стопли леглото ми. Не като теб, скъпа. Не, няма да говорим повече за благоприличие. Може би дори няма да говорим и за honneur^[7]. Ще говорим само за страст и заслепеност. За coup de foudre^[8], тъй като именно това почувствах, когато те видях за първи път, необуздана и великолепна на големия бял кон, който си откраднала.

— Не съм откраднала…

Пиратът се засмя мрачно.

— Да, забравих. Просто си взела онова, което е твое, от конюшнята на херцога.

— Не можеш да ме държиш тук! И няма да бъда това, което искаш от мен. Никога! Дори ти да си последният жив представител на мъжкия род на земята.

— Par Dieu^[9], какъв език. Но скоро ще го усетя по малко по-различен начин, ще почувствам кадифената му гладкост.

— Никога! И ако не отвориш веднага тази врата…

— Капитане! Отвори!

По дървената й повърхност заудряха силни ръце. В същото време по палубата затропаха ботуши.

Французина се намръщи, прекоси каютата и отвори със замах вратата.

— Е?

Помощникът му стоеше пред него, намръщен.

— Онази сган по-надолу по реката, капитане. Решили, че е време да те прогонят веднъж завинаги от своята територия. Сигурно съ петдесет и всички съ въоръжени.

Пиратът изруга. Пое сабята, която държеше Пъркинс и профуча навън.

— Не забрави ли нещо, капитане?

— Какво?

— Момчето. Момчето, което не е момче — добави по-тихо той.

Французина се обърна. Но вече бе късно. Индия Деламиър излетя през вратата, блъсна помощника и го повали встрани, после заизкачва бежешком стъпалата към шумната палуба на „Циганката“.