Кристина Скай
Индия (29)

28

Бележката за откупа пристигна призори.

Изборът на времето не убягна от вниманието на Девлин, заедно с думите, простички и същевременно — смразяващи. „Хайд Парк, край река Сърпънтайн. Непосредствено преди зазоряване утре. Лейди Деламиър, носи диаманта — ако изобщо искаш да видиш отново някога момиченцето.“

Дев се взираше в изпомачкания лист; вената на слепоочието му пулсираше учестено.

— Утре — повтори дрезгаво той. — Непосредствено преди зазоряване в Хайд Парк.

Изражението му стана сурово.

Индия наблюдаваше как емоциите изчезват от лицето му, как се превръща в безчувствен войник. Едва в този момент си даде сметка колко много се бе променил нейният любим. Беше скрил от нея и тази част от себе си.

— С Иън ще изберем мястото, което ни дава най-големи предимства. Ще изготвим грижливо плана си… надявам се, че ще успеем да го използваме.

— Надяваш се ли? — попита младата жена.

— Ако имат поне малко разум, похитителите на Алексис също ще съставят някакъв план — обясни мрачно Карлайл.

— А Фрогет ще се крие тук, метър и половина по-вдясно, зад група храсти.

Дев, Иън, Конър Маккинън и Фрогет седяха в кухнята зад Индия, вторачени в скицата, която Девлин бе направил на парка. С „Х“ бе отбелязано мястото, където тя трябваше да чака похитителите на детето. Ако те решаха да опитат да я замъкнат някъде другаде, беше изключително важно тя да измисли начин да ги задържи на място.

— Разбра ли? Точно тук до дъба. — Торн потупа надебеления „Х“. — Всичко зависи от това, да успееш да ги докараш тук. — Погледна към своята любима, в очите му проблеснаха топли пламъчета. Ръката му се докосна до нейната за частица от секундата. А след това той отново се превърна във войник, суров и безчувствен. — Ще имаме нужда от две карети, от одеяла и храна за Алексис. Тя сигурно ще е… разстроена.

Никой не се възпротиви на това определение, макар всички да знаеха, че то е изключително меко, сравнено с ужаса, който момиченцето щеше да изпита, докато го освободят.

Ако изобщо го освободяха.

* * *

Един час преди разсъмване Индия чакаше край един гигантски дъб в Хайд Парк. По-надолу се виеше Сърпънтайн. Вдясно от нея имаше букет от къпинови храсти. Единственият фенер в клоните на дървото осветяваше бледото лице на младата жена.

Конър и Иън бяха скрити в гъстия листак на дъба, готови да скочат в мига, в който се появи Алексис. Фрогет се бе притаил в гъсталака на метър и половина от нея, а диамантът, яркорозовият източник на всичките им неприятности, лежеше в безопасност в обувката на лейди Деламиър.

Погледът й непрекъснато прескачаше към върха на хълма. Всеки път, когато бе питала за Дев, брат й бе отвръщал шепнешком, че ще дойде по-късно и че не трябва да се тревожи. Погледна смръщено към тъмната сянка на някакво каменисто възвишение. Къде бе Девлин?

През листата се виждаше как първите лъчи на зората осветяват небето на изток. Внезапно зад гърба й се чу шумолене на листа.

— Лейди Деламиър?

Индия се завъртя на пети; сърцето й заби диво.

— Тук съм.

На възвишението се изправи човек; лицето му бе скрито под широкопола шапка.

— Къде е диамантът?

Младата жена опита да преглътне буцата страх, заседнала в гърлото й.

— На сигурно място. Къде е детето?

Мъжът посочи зад гърба си.

— В една карета горе на хълма, където можем да я държим под око. Елате и ще ви я върнем.

Лейди Деламиър поклати глава. Двамата с Дев бяха обмислили грижливо тази възможност. Тя трябваше някак си да успее да убеди този човек да доведе Алексис тук; в противен случай всичките им приготовления щяха да отидат на вятъра.

— Не — отвърна категорично тя. — Тук, на открито. Иначе не мога да бъда сигурна какво ще направите с нея, каквито сте главорези.

Мъжът се приближи още по-близо.

— А аз не мога да бъда сигурен какви приготовления сте направили — изсъска той. — Ако желаете да видите живо детето, миледи, ще направите точно онова, което ви кажа.

Но младата жена вече бе доловила леката неувереност в гласа му. Молеше се нейният тон да прозвучи по-убедително.

— Вие искате диаманта, а аз искам детето. Всички можем да получим какво желаем. Но само тук и сега, докато наоколо няма никой. Колкото по-бързо свършим — добави тя, — толкова по-бързо можете да се измъкнете на свобода.

Мъжът погледна за миг зад гърба си. Индия видя, че направи рязък жест с ръка. След това се обърна и заслиза към нея.

— Добре тогава, но ако си ме измамила по някакъв начин, и двете ще свършите с прерязани гърла — изсъска той.

Единствено с усилие на волята си лейди Деламиър се въздържа да не вдигне поглед към клоните, където бяха скрити Иън и Конър. Коленете й трепереха, но гласът й прозвуча равно.

— Къде е Алексис? Няма да получите нищо от мен, докато не видя детето живо и здраво.

— Ще бъде тук съвсем скоро. Къде е диамантът?

Сега вече той бе близо до дървото. Индия излезе от пътеката, за да пресече пътя му така, че той да се озове точно под мястото, където се спотайваше брат й.

— Ще получиш всичко, което искаш, всичко, което заслужаваш веднага, щом пристигне Алексис.

Вятърът прошумоля в листата; един желъд се откъсна, полетя към земята, по пътя си се удари в един клон и отскочи нагоре. За момент Индия се ужаси, че непознатият ще вдигне поглед, но той само изруга, когато миниатюрният снаряд го чукна по главата.

Тогава се чу сподавен вик и лейди Деламиър видя, че към нея се приближават две фигури. Сърцето й замря, когато разпозна в едната от тях Алексис с увита с парче плат уста.

Мъжът с шапката се приближи още една крачка.

— Вече видя момичето. Сега ми дай диаманта!

Младата жена разбра, че това бе най-опасният момент, момента, в който всички трябваше да действат като един. Внимателно се наведе към земята; всяко движение й се струваше неестествено дълго, тъй като от него зависеше самият живот.

— В ботуша ми е за по-сигурно. Ей сега ще го извадя. Ще ми отнеме само миг.

Предпазливо се отпусна на едно коляно и издърпа мекия кожен ботуш. В всяка следваща стъпка Алексис идваше все по-близо. Вече беше почти време…

Пръстите й обхванаха студения камък. Ако само вторият човек се приближеше достатъчно до Фрогет, скрит точно зад онези храсти…

— По дяволите, какво правиш толкоз време!

— Вече съм готова.

Индия се изправи бавно, стиснала диаманта. Мъжът пристъпи още няколко сантиметра към нея с надеждата да види бижуто.

Младата жена разтвори длан.

Първите розови лъчи на зората светнаха над хълма и камъкът в ръката й блесна в цялото си великолепие. Човекът на възвишението блъсна момиченцето напред; в това време неговият съдружник издаде нисък, доволен звук.

— Удоволствие е да се прави бизнес с вас, миледи — заяви подигравателно той. — А сега, ако нямате нищо против, ще взема диаманта и ще ви помоля да дойдете с нас, докато…

Лейди Деламиър чу вика на Алексис, последван от пукота на пистолет. Само след секунда и Иън, и Конър бяха на земята и тичаха след своите цели. В това време Фрогет се бе заел енергично с похитителя на детето и двамата се боричкаха на земята.

Алексис тръгна, препъвайки се, към своята приятелка, когато на хълма се появи трети човек, който се движеше право към момиченцето.

Сърцето на Индия спря да бие за момент. Тя измъкна пистолета от чантичката си и опита да се прицели, но той бе прекалено близо до детето. Не можеше да рискува да стреля. Можеше само да наблюдава ужасена как новопоявилият се се приближава все повече и повече.

И тогава, обвит в облак от листа, Девлин катапултира от далечния край на дъба, където се бе скрил. След секунда големият му камшик профуча във въздуха и се насочи към мъжа зад Алексис. Последва силен плясък и болезнен вик.

Миг по-късно Алексис беше в обятията на младата жена; цялото й телце се тресеше.

— Направиха ли ти нещо лошо, Алексис? Миличката ми, добре ли си?

Момиченцето кимна; лицето му бе обляно в сълзи.

— Държах се смело. Плаках само веднъж. Щеше да се гордееш с мен.

— Аз се гордея с теб. Много, много се гордея — отвърна прегракнало лейди Деламиър.

— Не забравих и куклата си — додаде Алексис и показа парцаливата фигурка, която я придружаваше навсякъде.

Сега тя бе по-мръсна, а полата й — по-парцалива от всякога, но, подобно на своята собственичка, беше поне цяла.

— Много умно си постъпила, като си я спасила — заяви младата жена и я прегърна още по-силно.

Иън и Конър вече водеха насам своите пленници, докато Девлин усука камшика си около третия и го помъкна не особено нежно надолу по хълма.

— Видя ли чичо Торн? — попита, затаило дъх, момиченцето. — Казах ти, че може да прави страхотни неща с камшика си.

— Имала си право.

Внезапно Индия усети, че детето я дърпа за ръката.

— Имаше още нещо, нещо, което трябваше да запомня. — Долната устна на детето потрепна. — Спомних си го, когато бях сама там в тъмното и нямаше какво друго да правя, освен да мисля. То беше много важно. — Очите й се изпълниха със сълзи. — Сега отново го забравих.

Лейди Деламиър я прегърна силно.

— Не се притеснявай, мъничката ми. Ще си спомниш, когато стане нужда. А сега се отпусни и си мисли колко ще се зарадват да те посрещнат Андрю и Мариан.

— Държах се смело дори тогава, когато видях сивите хора — сподели тихо Алексис. — Бяха навсякъде около човека с маската. Същия с белега, за когото казвах толкова пъти на чичо Торн.

Младата жена се намръщи. Дали това бяха поредните кошмари или виденията на детето бяха истински от самото начало?

— Човекът с белега е бил там с теб?

Момиченцето кимна.

— Съвсем същият. Само че се оказа по-зъл, отколкото си мислех. И тогава сивите хора го наобиколиха, изпълнени с омраза, с надеждата да си отмъстят. Беше у-ужасно. Те го очакват, просто го очакват.

Алексис потръпна и Индия я погали по косата.

— Не говори, скъпа моя. Лошото свърши. Отново си в безопасност.

* * *

По обратния път от парка Алексис беше в центъра на вниманието. Тя седеше между Индия и Торн, плътно увита в топло одеяло и в най-хубавия кожен маншон на херцогинята.

Прекосиха Лондон и се насочиха на изток към Норфолк, към имението на семейство Деламиър, където детето щеше да се срещне с брат си и сестра си. Дев бе решил, че така то имаше най-голям шанс да остави лошите спомени зад гърба си. Бурната веселост на Андрю и Мариан щеше да й помогне да възвърне собствената си жизнерадостност.

Карлайл не разпитваше момиченцето за случилото се. И на това щеше да му дойде времето, когато измъчената физиономия изчезнеше от лицето му и телцето му престанеше да трепери. Засега говореха само за глупави, незначителни неща например как корсетът на принца-регент скърцал винаги, когато той се навеждал да целуне ръката на някоя жена, или за момчешките подвизи на Иън в Итън, откъдето бе отпратен, защото бе скрил една крава в дома на своя учител.

Алексис постепенно се отпускаше. Когато край прозорците на каретата започнаха да преминават зелените ливади, очите й се затвориха, тя отпусна глава върху рамото на Индия и заспа. Погледите на младата жена и на Торн се срещнаха; той кимна. Вдигна я на ръце и я държа в скута си до края на пътуването. Лудият блясък в очите му говореше ясно, че нямаше да позволи вече да й се случи нищо лошо.

Детето все още спеше, когато редуващите се хълмове отстъпиха мястото си на блеснала в смарагдовозелен цвят долина. След това пред тях се изправи Суолоу Хил — кулички и комини без никакъв ред и симетрия, сякаш сградата бе израснала безразборно и за един миг от зелените недра на земята. Но от залетите от светлина стени се излъчваше такава красота и виталност, че малко други домове можеха да се сравняват с него.

И докато се взираше в осветените от слънцето стени от розов гранит на имението, Индия реши, че на света нямаше по-прекрасна гледка.

Тя се прибираше у дома.

* * *

На широките стъпала на Суолоу Хил слугите се бяха наредили в две редици в очакване да приветстват пътниците от каретата. Торн носеше на ръце Алексис и от безопасното си местенце тя наблюдаваше със сънено страхопочитание всички тези облечени в ливреи хора. Едва когато навън изскочиха Андрю и Мариан, благоговението бе забравено, изместено от шумни, облени със сълзи прегръдки.

Трите деца все още бъбреха, когато ги въведоха в един великолепен жълт салон в задната част на къщата, с изглед към просторните зелени морави.

— Както виждам, малкото ми дяволче, отново си успяла да се измъкнеш благополучно от надвисналата опасност.

Херцогиня Кранфорд се усмихна на момичето, което кимна щастливо, с полепнали по устата трохи от лимоновата торта. Старата жена се бе погрижила неколцина от лондонските слуги да дойдат в Суолоу Хил. Мислеше, че по този начин Алексис щеше да се чувства по-добре, тъй като прислугата вече се бе влюбила в нея. Така че Бийч, мисис Харисън и Албърт, лакея, я приветстваха усмихнати.

Но детето внезапно разтърси глава.

— О, не, не аз бях умната. Това бяха чичо Торн и другите трима добри мъже. — Дари с кралска усмивка Иън, Фрогет и Конър Маккинън, които сияеха от другия край на канапето. — И, разбира се, лейди Деламиър. Тя беше толкова смела, дори когато онзи ужасен човек й заповяда да го последва до каретата. Чух ги да казват, че смятат да я отведат със себе си, след като им даде диаманта — обясни задъхано момиченцето.

Девлин седеше до нея и поглаждаше нежно косите й.

— Някой от тях беше ли ти познат, Алексис? Гласът му, името, каквото и да е?

Детето поклати глава.

— Видях само единия от тях отблизо, и това бе мъжът с маската. Другите трима се появиха едва в края. Но тогава аз вече бях в каретата със завързани очи.

Телцето й започна да се напряга отново. Карлайл я притисна към себе си.

— Край на въпросите, Нарцисче. Между другото, сигурна ли си, че не искаш още едно парче лимонова торта? Готвачката положи такива усилия, а ти си изяла само четири.

Алексис изхихика.

— Бях толкова гладна, чичо Торн. Те не ми дадоха нищо за ядене, освен едно парче мухлясал хляб. А аз пък го дадох на плъховете, защото разбрах, че са по-гладни дори от мен.

Погледът на младия мъж стана суров. Индия забеляза, как в очите му проблесна ярост.

— Край на плъховете, Нарцисче. — Тъй като клепачите й започваха да се затварят, той я взе в ръцете си. — И на приказките. Ако херцогинята не възразява, мисля, че трябва да те сложа да си починеш.

— Разбира се — отвърна лейди Кранфорд. — Бийч ще ви заведе на горния етаж.

Бяха решили момиченцето да спи на кушетката в стаята на Индия, за да не бъде само, в случай, че се събуди през нощта.

След като занесе съненото дете в спалнята, Дев отиде да му занесе чаша топло мляко. В това време лейди Деламиър покри Алексис с дебел пухен юрган.

— Тук ще ти бъде добре. Джоузефин е с теб, нали?

Момиченцето кимна сънено и протегна парцаливата кукла.

— Жива и здрава, също като мен. — Присви за момент очи. — Видях го отново, знаеш ли. Той идваше да ми помогне, когато ми се плачеше.

— Кой, Алексис?

— Детето — отвърна нетърпеливо момиченцето. — Хубавото момченце с бляскави очи и лъскави къдрици. — Загледа се в младата жена, като примигваше сънливо. — И сега пак е тук. Опитва да ми каже нещо. Нещо много важно, струва ми се, но аз съм толкова уморена… и заспивам…

Очите й се затвориха и главата й се отпусна назад, върху ръката на Индия.

Лейди Деламиър не помръдваше, а сърцето й биеше силно до пръсване. Косъмчетата по тила й бяха настръхнали и имаше странното чувство, че някой я наблюдава.

Което беше абсурд, разбира се, тъй като в стаята нямаше друг освен Алексис, която вече спеше.

Но въпреки всички хладни, разумни доводи, които представяше мозъкът й, Индия стоеше като замръзнала. Сплела длани, тя се молеше да усети усмихнатия дух, който момиченцето бе видяло така ясно.

И докато стоеше до сгушеното до нея дете, иззад един облак се показа слънчев лъч и освети средата на леглото. В същия миг някакъв дрозд запя весело върху едно клонче точно пред прозореца на стаята.

Младата жена не успя да спре топлия поток от сълзи, който потече по бузите й.

* * *

— Бабо, може ли да ти задам един въпрос? Един важен въпрос?

Херцогинята вдигна поглед от кошницата, пълна наполовина с рози.

— Разбира се, че може, дете. Да не би все още да се притесняваш заради Алексис?

— Не, това е свързано с мен, бабо. С онова, което чувствах през последните месеци. Трябва да си забелязала.

Старата жена постави внимателно последната роза в кошницата и седна, вперила поглед в лицето на своята внучка.

— Много неща съм забелязала, скъпа моя. Начина, по който не довършваше мисълта си и се заглеждаше в залязващото слънце. Начина, по който се усмихваше, когато някой ти разказваше нещо, но усмивката никога не достигаше до очите ти. Да, много неща забелязах, откакто се върна от Европа. Да не би да си решила най-после да ми кажеш истината?

— Никога не съм можела да крия особено добре тайни, нали? — Миг по-късно Индия се озова в обятията на херцогинята и положи глава в скута й. — О, бабо. Беше Дев, разбира се, само Дев. Когато се запознахме в Брюксел, беше диво, необуздано и прекрасно. А после… — Преглътна риданията си. — После се оженихме. В изпълнените с хаос дни преди Ватерло не беше трудно да се уреди подобно нещо. Знам, че трябваше да ти съобщя, но нямаше време. Той трябваше скоро да тръгне на война и аз не знаех, дали ще го видя отново някога.

— А след това пък беше прекалено късно, за да ни казваш — обади се тихо лейди Кранфолд. — Защото той беше мъртъв, изчезнал при Ватерло. И вместо да отвориш отново раната, ти просто запази всичко в тайна.

Младата жена кимна; лицето й бе пребледняло като платно.

— Но от това не се получи нищо, нали, скъпа? — Баба й се загледа някъде в далечината, като се бореше със собствените си тъжни спомени. — Болезнените тайни никога не ни напускат. Понякога си мисля, че трябва да бъдат споделени, за да изгубят жилото си. — Възрастната жена въздъхна, после повдигна нагоре лицето на своята внучка, за да вижда очите й. — А сега, след като Торнуд се завърна?

— Не знам, бабо. Понякога го обичам. Но сега той е друг човек. Може да бъде толкова студен и тайнствен. Когато е така дистанциран и резервиран ми се иска да го ударя с всичка сила по главата, но един влюбен човек не би трябвало да се чувства така.

Лейди Кранфорд се засмя.

— Много е здравословно, ако питаш мен. Никога не са ме привличали онези превзети госпожички, които се кълнат, че чезнат от любов. Глупост и половина — заяви бойко тя. — Любовта не означава да си придаваме вид на умиращи лебеди. Любовта означава да се борим, да планираме и да израстваме. Време е и двамата да сте го разбрали — додаде херцогинята.

Младата жена избърса очите си.

— Не знам дали ще можем, бабо. Любовта не е винаги нежна или безпроблемна, както си мислех. Какво не ни е наред?

Баба й я потупа по дланта.

— Абсолютно всичко ви е наред.

— Има обаче още нещо, което така и не успях да се накарам да му кажа. А сега може би е прекалено късно.

Херцогинята я погледна и се усмихна.

— Не мислиш ли, че е по-добре да отидеш и да попиташ съпруга си дали наистина е прекалено късно?

* * *

Торнуд мърмореше ядосано под носа си, като се въртеше из коридорите. Беше изгубил надежда, че ще открие пътя си из тази огромна къща. Собственото му имение, Торнуд Хол, което се намиране на по-малко от десет мили северно от Суолоу Хил, бе елегантно, но не и наполовина толкова голямо.

Зад гърба си чу тихо покашляне.

— Ако търсите мис Индия, мисля, че е с нейно височество в розовата градина — заяви невъзмутимо Бийч. — Да ви я доведа ли?

— Струва ми се, че това е твое задължение, Бийч. И, ако не се лъжа, ще трябва да раболепнича доста. Трябва да обясня защо не съм бил напълно честен с нея, разбираш ли.

Очите на иконома светнаха.

— Според мен раболепниченето е нещо, което всички мъже от рода Деламиър се научават да правят още докато са малки, милорд. Нещо в жените Деламиър ги кара да го правят. Сигурен съм, че ще се справите прекрасно.

Но когато Девлин най-после намери пътя до розовата градина, Индия вече си бе отишла.

— Не е тук? Дяволска работа!

Херцогинята го изгледа сериозно.

— Изпусна я само за няколко минути, което май ти е обичайна практика, Торнуд. Индия не е като другите жени. Тя е твърдоглава и независима, но душата й е уязвима, а всъщност това е от значение. И аз няма да позволя отново да й бъде причинена болка, чу ли? Без това вече преживя достатъчно — заяви ожесточено лейди Кранфорд.

Младият мъж стисна юмруци.

— Последното, което съм искал да сторя, е да й причиня болка. Дори сега, ако знаех, че за нея ще бъде по-добре да си тръгна, можете да бъдете сигурна, че щях да го направя. Но се надявам отчаяно, че двамата все още имаме някакъв шанс. — Прокара пръсти през косите си; имаше объркан вид. — Предполагам, че думите ми нямат никакъв смисъл.

— По-голям, отколкото можеш да предположиш, хаймана с хаймана. И ако бях разбрала по-рано каква сте я свършили двамата, щях да отида до Брюксел и да ви домъкна тук — рече рязко възрастната жена.

— Вие знаете? Значи ви е казала?

Дев изглеждаше шокиран.

— В нашето семейство нямаме почти никакви тайни едни от други, Торнуд. Ако искате да бъдете един от нас, ще трябва да го приемете.

Карлайл поклати глава.

— Как да бъда един от вас, след като ви измамих по такъв начин? Първо накарах вашата внучка да се съгласи на прибързания ни нелегален брак в навечерието на войната, после изчезнах за толкова месеци.

Устните на херцогинята се разтегнаха в едва забележима усмивка.

— Надали има значение какво мисля аз, по-важно е какво мисли Индия. Не е ли по-добре да попиташ нея?

Торн отвори широко очи. Избра букет рози от кошницата на своята събеседница.

— Нямате нищо против, нали? — извика той вече от вратата.

— Върви, върви — отпрати го дрезгаво възрастната жена. — Ще я намериш на тавана, струва ми се. Често ходи там. Казва, че това било мястото й за размисъл.

* * *

Таванът в Суолоу Хил бе подобно на пещера място със стрехи от двете страни, под които нахлуваше норфолското слънце. Индия идваше тук от дете всеки път, когато имаше нужда да избяга от буйните си братя или просто да се отдаде на дивите си, авантюристични мечти.

Отиде на тавана и сега, като се опитваше да се ориентира в противоречивите си емоции. Като на сън мина покрай огромното легло, в което бил спал Чарлз II, покрай безценните гоблени и гигантската дъбова маса, върху която, както шепнеха някои от членовете на нейното семейство, била подписана Магна Харта.

Но днес младата жена не поглеждаше нито наляво, нито надясно. Погледът й беше вперен в големия, обкован с месинг сандък, поставен под таванския прозорец.

Ръцете й трепереха, когато вдигна тежкия му капак. Дробовете й се изпълниха с чистото ухание на лавандула. В него, увита във фина хартия, лежеше спретнато сгъната бяла батиста.

Лейди Деламиър не помръдваше. От очите й се отрони сълза и падна върху горния плат, великолепен лен, бродиран на ръка, украсен с дантела и панделки. Това бе бебешка роба за кръщене.

Робата, която бе носил мъничкият й син по време на церемонията в Брюксел, седмица преди смъртта си.

Пръстите на Индия трепереха. Тя вдигна уханната тъкан до лицето си и вдъхна дълбоко аромата й. Спомни си последния път, когато бе видяла детето, на което бе дала името Девлин Райън Карлайл.

Тъмните му къдрици блестяха, а очичките му светеха, докато си играеше с простата дрънкалка, която му бе направил съпругът на нейната хазайка. Смехът му бе изпълвал дните й с радост.

Но трагедията бе връхлетяла без предупреждение. Дали това бе някоя от многобройните болести, нападнали Брюксел след битката, тя така и не бе разбрала. Момченцето залиня, отслабваше с часове, телцето му лежеше безсилно и неподвижно.

До самия си край синът й не заплака нито веднъж.

Полудяла от тревога, Индия изпълняваше всички препоръки на лекаря, но баните и билковите чайове не помогнаха. Детето сякаш бе изгубило желанието си за живот. Непосредствено преди зазоряване на петата нощ то като че ли възвърна част от силите си. Премигна, пръстчетата му стиснаха дланта на Индия.

А след това затвори очи и изпусна последния си дъх, докато майка му го притискаше към сърцето си.

Загубата бе съсипала младата жена, която едва се бе възстановила от вестта за смъртта на Дев. Тя не се показа от стаята си в продължение на три седмици. Стоеше неподвижно, вперила поглед в калните ниви и в новия гроб в църковния двор с малки каменни херувими върху надгробния камък.

Тогава й се струваше, че ще умре; дори бе мислила, че й се иска да умре. Но се бе случило нещо странно. Внезапно от изток се бе извила буря и бе отнесла цветята върху пресния гроб на Райън. Вятърът бе донесъл пороен дъжд, който изрови пръст и трева.

Тази буря бе поставила на изпитание разсъдъка на Индия. Тя бе прекосила тичешком двора на църквата, бе се хвърлила на колене и бе опитала да задържи богатата земя, да попречи на водата да разкъса цветята и крехката трева, за които се бе грижила с такава нежност през тези първи пролетни дни.

Но отчаяните й усилия бяха напразни. Природата следваше неумолимия си път. Калта бе изтекла измежду дланите й, тревата бе изкоренена, колкото и да се стараеше да ги задържи на мястото им. Докато седеше така на колене, окаляна до лактите, пребледняла от гняв, бе започнала да плаче за първи път, откакто бе изгубила любимото си красиво детенце.

Никой не й бе попречил. За местните жители тя бе само непознатата англичанка, която прекарваше дните си в църковния двор, така че я оставиха да тъгува на воля.

Когато три часа по-късно най-после се бе изправила на крака, трепереща и изтощена, за първи път бе усетила известен покой да запълва огромната празнина, зейнала в сърцето й.

Детето си беше отишло. Вече бе приела този факт.

Съпругът й бе изгубен. Това също бе трябвало да приеме.

И бе разбрала, че няма какво повече да прави тук, че не й остава друго, освен да се върне сред своето семейство, сред онези, които я обичаха. Там, в Норфолк, щеше да опита да си създаде нов живот.

Сега, докато стоеше пред високата капандура в Суолоу Хил и преживяваше отново онези тъжни дни в Европа, проникващите през стъклото слънчеви лъчи се отразяваха в сълзите, покапали върху бебешките дрешки, които съпругът й така и не бе видял, а синът й не бе имал възможността да носи.

Потънала в мислите си, лейди Деламиър не чу леките стъпки зад гърба си, нито сдържания дъх.

Две ръце докоснаха раменете й.

— Индия, какво правиш тук? Баба ти каза… — Гласът на Торн секна, когато чу сподавено ридание. — Индия, плачеш ли?

— Не. — Отдръпна се така, че високият капак да остане помежду им. — П-просто… имам нужда да остана сама.

— Защо? Няма нищо, което да не можеш да ми кажеш. Освен това — додаде дрезгаво младият мъж, — дължа ти някои важни обяснения.

— Може би е доста късно за обяснения, Дев. Може би онова, което преживяхме заедно снощи, всичкия онзи огън и страст, са най-многото, на което можем някога да се надяваме. — Върху бледото й лице бе изписана несигурност. — Може би това именно е урокът, който трябваше да научим в Брюксел.

— По дяволите, Индия, не се отвръщай така от мен! — Обхвана я през кръста и я придърпа с лице към себе си. — Онова, което се случи снощи, бе прекрасно, но то е само част от чувствата ми към теб. Обичам твоя дух и твоята невинност. Обичам твоята решителност и твоята почтеност. Обичам дори непокорността ти, макар понякога да ме плаши почти до смърт. — Погали мократа й буза. — Онова, което се опитвам да кажа, е, че те обичам цялата, обичам всичко, което си, Индия Деламиър. И винаги ще те обичам.

— Така ли? — Гласът й се бе превърнал в треперещ шепот. — Понякога миналото ми се струва толкова далеч, все едно че е било сън. Друг път сякаш всичко е станало вчера, болката все още кърви като току-що отворена рана.

— Какво говориш, Индия? Дявол да го вземе, какво се опитваш да ми кажеш?

Младата жена сведе очи, без да се замисли; те приличаха на кладенци от мъка. Торн проследи погледа й и забеляза блестящите като скъпоценни камъчета сълзи върху белия плат.

На спретнато сгънатите нови бебешки дрешки.

И внезапно стисна до болка пръсти.

— Мили… мили Боже — откъсна се глух стон от гърлото му. — Ти не ми каза. Не знаех… дори не предполагах…

По тялото му премина тръпка; всичките му мускули, стави и сухожилия за момент като че ли се схванаха, а някаква гигантска ръка проникна в гърдите му и изскубна и разкъса всичко в тях.

— Вярно ли е? Имало ли е дете? — попита дрезгаво Торн.

Индия не отговори. Само ръката й продължи да гали финия бял лен.

Девлин я привлече трескаво към себе си. Гласът му прозвуча пресекливо.

— Какво се случи, Индия? Мили Боже, трябва да знам истината.

Лейди Деламиър усети, че нещо топло падна върху рамото й и разбра, че това трябва да бяха сълзите на нейния любим. Разбра също така, че бе дошло време съпругът й да вкуси мъката, която бе носила толкова време в мълчание.

— Беше… красиво момченце, очите му бяха умни като тези на баща му. Беше радостта на моя живот за краткото време, за което го имах. И не съжалявам за нищо, дори за една секунда от времето, което бях с него, чуваш ли? Макар да го… да го изгубих така внезапно.

— Умрял е толкова малък. Аз даже нямах шанса да го видя. — Младият мъж стисна устни. — И те оставих сама в един непознат град. С дете, с моето дете… — Отмести поглед. — Какво чудовище трябва да съм? — Поклати глава. — Защо не почаках? Защо не си наложих да издържа, докато се върна у дома след битката? Моята слепота и невъздържаност доведоха до смъртта на сина ни. Нашия син.

Кокалчетата на пръстите му, които стискаше, побеляха.

— Недей, Дев. Не съжалявам нищо от случилото се в Брюксел — възкликна буйно Индия. — Беше късмет, че се върна при мен. Не се опитвай да поемеш върху твоите рамене тежестта на направения избор.

— Как можеш да ме гледаш, без да изпитваш омраза, когато съм пропуснал толкова много, толкова много? Всичко, което има значение. — Ръката му се плъзна по стройната й талия. — Пропуснах да те видя бременна с моето дете. Пропуснах да видя радостта и щастието, които си излъчвала, когато си наедрявала ден след ден. Пропуснах да видя и едно момченце с умен поглед, което се усмихва, докато ти го държиш в обятията си. И заради какво? — Изсмя се горчиво. — Заради някакви безсмислени понятия за чест и родина, която се интересува повече от златни гвинеи и шумни паради, отколкото от своите герои — изръмжа той.

— Ти имаше своите задължения, а аз — моите. Не можеш да се върнеш и да промениш това.

— Само ако можех! — Дев сведе поглед към подредените дрешки. Взе една малка ризка; очите му блеснаха. Когато се обърна, слънцето бе превърнало косите на Индия в лъскава червеникава маса, а лъчите му се пречупваха в сълзите на лицето й. При тази гледка дъхът на Карлайл секна. — Искам още един шанс, Индия. Искам теб. Искам това. — Допря уханния лен на бузата си. — Искам дом, изпълнен със смях и деца. Макар да се страхувам, че няма да бъда добър баща. — Усмихна се криво. — Не може да се каже, че съм имал нормално детство. Баща ми беше непоправим комарджия, а майка ми беше… — Изкашля се. — Може би е по-добре да не я назовавам с подходящото име.

— Ти няма да си такъв.

— Няма ли? — засмя се горчиво той. — Ужасно се страхувам, че никога няма съумея да пусна корени някъде. Ами ако открия, че не съм добър баща или съпруг? Ами ако побягна като най-големия страхливец?

— Тогава и аз ще побягна с теб. Не забравяй, че познавам по-голямата част от Туркестан. А и онзи бедуински вожд, който би бил много щастлив да…

— Разбрах какво искаш да кажеш — отвърна мрачно Торн.

— Но аз не искам него. Искам теб.

Младата жена се взираше в очите му, изпълнена с желание, с нужда.

Внезапно двамата се озоваха в някакъв свят, в който имаше само желание.

— Предупредих те, Дев — прозвуча нисък и дрезгав гласът й. — Никога не съм обещавала да направя това по-леко за теб.

Вдигна длани към гърдите му и ги плъзна в отвора на ризата, върху издадените мускули.

— Действай още малко в този дух, скъпа, и аз ще…

Индия се потърка в тялото му.

— И какво ще направиш?

Едно мускулче на челюстта му потрепна, когато видя глада в погледа й.

— Мисля, че ще ви дам всичко, което поискате, миледи.

— А аз искам това.

Лейди Деламиър се надигна на пръсти и прокара език по ухото му.

Ръцете на Дев се вкопчиха в меките й бедра, докато се вслушваше в шепота й.

— Мили Боже, Индия, ще умра в страдания ей тук в краката ти.

— Не можеш да умреш от онова, което предложих — намръщи се тя. — Поне аз мисля така. Никога не съм опитвала, разбира се, но подозирам, че доста мъже биха били щастливи да ми покажат как да…

Карлайл я притисна към гърдите си; изражението му беше заплашително.

— Не искам да слушам за другите мъже, които са влюбени в теб. Не захвърляй в моето лице собствената ми глупост. За мен ти си единствената от мига, в който те видях на онази кална брюкселска улица.

— А прочутият речен пират?

— Никога не е бил толкова прочут, колкото изглеждаше. И това бе само една роля, една от многото, които съм се научил да играя в скапания си хамелеонски живот. Единствено ти имаш тайнствената способност да проникваш отвъд моята фасада и да откриваш истината за мен.

Младата жена приведе глава и прокара устни по топлата кожа на врата му; трепета, който предизвика, я изпълни с неописуема радост.

— В такъв случай ми го докажи. Искам да усетя как сърцето ти бие до моето. Искам да видя очите ти да ослепяват от желание. И тогава искам да те усетя слят с мен. Докато ме обладаваш.

Девлин простена. Ръцете му трепереха силно, когато я целуна.

Не стигнаха до леглото, където бе спал Чарлз II. Торн я вдигна и я постави да седне върху най-близката стабилна повърхност, която по една случайност се оказа голямата дъбова маса.

Нямаше значение, че върху нея бе подписана Магна Харта. В момента те пишеха своята собствена история, история от по-личен характер, върху полираните дървени дъски.

Оградени от облак черен поплин и прасковен атлаз, те се бореха със слоеве от нежелани дрехи.

— Дев, не мога… не мога да дишам.

— Нито пък аз, скъпа. — Отметна широкия колан на роклята й, вдигна единия й крак върху кръста си и плъзна нагоре фустите й; погледът му потъмня при вида на млечнобялата й кожа. — Тук ще бъде, ma mie. Не мога да чакам. И без това ми се струва, че чакам вече цяла вечност.

— Да, тук. Веднага.

И го направиха тук, начаса. Индия го посрещна насред път — гореща женска страст с твърдо мъжко желание. Дланите й се вкопчиха в раменете му и тя го привлече по-дълбоко в себе си.

— Doucement^[1], красавице! — рече дрезгаво той. — Ако действаме така припряно, ще ти причиня болка.

Но младата жена гореше от всяко негово докосване, гореше от месеците, изпълнени с фантазии и суровата реалност на изминалата нощ. Кръвта на Деламиърови гореше във вените й и не оставяше никакво място за търпение.

— Дай ми бъдеще, Дев. Тук, на тази огряна от слънцето маса, помогни ми да имам друго дете. Той също щеше да иска това от нас, струва ми се.

Дрезгавата й молба проряза Торн. Ръцете му я стиснаха още по-силно и той проникна още по-дълбоко. Усети как тя го обхваща като във вакуум. Целуваше лицето й, дланите, шията, като опитваше да запази хладнокръвие.

В този момент ръцете й се плъзнаха надолу и го обхванаха и той вече бе напълно в нейна власт.

Затвори очи. Ръцете му трепереха, когато я постави да легне, като се движеше бързо и дълбоко, толкова дълбоко, колкото може да проникне изобщо един мъж.

И двамата бяха изгубени, изгубени за всичко друго, освен за желанието, което се вихреше свободно и неограничавано. Младият мъж шепнеше непрестанно, думи, които боготворяха красотата й и се възхищаваха на дивия й кураж. Обичаше я не само с тялото и сърцето си, но и със своите слова.

И наградата му бе пълното й отдаване.

Усмихна се мрачно, когато почувства, че тя се напрегна под него, изви гръбнак и се вкопчи в раменете му. После дишането й се успокои и той я понесе отново към главозамайващи висини, към вълшебни пейзажи.

Индия потръпна, когато се върна отново към спокойното каре от слънчева светлина в спокойната стая в едно спокойно кътче на Норфолк. Отвори очи, унесени и замъглени от желание и присви решително устни.

— А сега е твой ред, немирник такъв. Вече се наситих на чара ти.

Раздвижи се, все така долепена до него, а ръцете й правеха мъчителни, невероятни неща с всичките му мускули.

Торн потрепваше при всяко едно еротично движение.

— Исках да ти покажа колко съм сериозен. Исках да ти покажа колко добре мога да раболепнича.

Очите на лейди Деламиър блеснаха, когато огледа слетите им тела.

— Скъпи ми съпруже, ти наистина раболепничиш прекрасно — измърка тя. — Но разказвала ли съм ти за красивия офицер, който се опита да ме убеди да избягам с него след…

Както се бе надявала, отговорът на нейния любим бе незабавен и бурен. Ръцете му се впиха в меките й бедра и той проникна дълбоко в нея, забравил всякакви задръжки. Сега те бяха просто двама, които искаха да погребат тъжните спомени и да изковат първото от много щастливи „утре“.

Двама, които бяха открили, благодарение на някакво великолепно чудо, че понякога в смъртта можеха да се крият семената на живота.