Кристина Скай
Индия (20)

19

Сребристите очи на Торн блестяха със смесица от желание и веселие. Защо не бе имал късмет да се влюби в нормална, покорна жена? За предпочитане такава, на която е познато значението на думата „не“.

Миг по-късно вече бе забравил въпроса си. Препускането на сърцето му помете всякакви рационални размисли.

Тъй като жената в обятията му беше едновременно невинна и прелъстителка. Беше лятна жега и есенно спокойствие. Беше твърдоглава, непостоянна, невнимателна и забележителна. Самоубийствената й лудория при пускането на балона бе доказала всичко това.

А Девлин Карлайл знаеше, че не може да й устои.

Като през мъгла дочу скърцането на чакъла под нечии стъпки.

— Ъъъ, простете. Нямахме представа, че мястото е заето.

Две фигури се плъзнаха покрай младия мъж и се насочиха към беседката. Извиниха се припряно и се отдалечиха. Бурята в кръвта му обаче бе прекалено необуздана, за да му позволи да се отдръпне, както би следвало. Не можеше да го направи, при положение, че пръстите на Индия бяха сплетени с косите му, а тялото й, гъвкаво като калина през пролетта — притиснато в неговото. Прегърна я силно, като се опиваше от излъчващата се от нея топлина. В този момент поне цялото й същество бе отворено за него. Меките й устни го мамеха, като целуваха брадичката му, бузата и извивката край окото.

Разтърси го тръпка. Нощта бе толкова мамеща… тя самата също бе толкова мамеща. Почувства богатия аромат на шампанско в устата й и се запита колко ли чаши бе изпила от него.

— Ще си отивам по-често, скъпа моя, ако обещаеш да ме посрещаш всеки път така.

Усети как тялото й настръхна, чу, че дъхът й секна за миг. Отдръпна се и стисна длани в юмруци.

— Не си въобразявай и за момент, че това означава нещо, Девлин Карлайл. Просто ти бе първият подходящ, който се изпречи на пътя, когато трябваше да се измъкна от онези негодници.

— Така ли?

Светлината на фенера играеше по фината като паяжина коприна, обвила с любов великолепното й тяло. „Красотата й е толкова голяма, че чак ми причинява болка“ — помисли си с горчивина Торн. Безмълвно плъзна пръсти по пищната извивка на бедрата й и я привлече отново към себе си.

— Престани!

Не й обърна никакво внимание. Усмихна се и започна да си играе с възхитителните червеникави къдрици, които обграждаха шията й и се виеха върху гърдите й. Хвана едно кичурче — беше топло и гладко като атлаз. Стисна го и я придърпа още по-близко.

— Пусни ме, Девлин! Откажи се от тези осъдителни игрички. Няма да позволя това, чуваш ли?

Усмивката му ставаше все по-широка, милиметър по милиметър. Пламъкът в очите му прерасна в необуздан глад. Тя обаче не помръдваше. Силата, която се излъчваше от погледа му, командата в него, не й позволяваха. Младата жена чакаше напрегнато, вгледана в пулсиращата на врата му вена.

— Девлин, това е опасно. Лоша идея от наша страна е дори да помислим за…

Дланите му обхванаха кръста й и я привлякоха към него, като преодоляха последните сантиметри, които ги деляха. Торн отстъпи назад. Искаше да намери студената каменна пейка, която бе забелязал от едната страна на беседката. Вместо гранита обаче се натъкна на нещо малко и космато, което изпищя и се спусна нанякъде, прикрито от мрака. При това обаче Девлин изгуби равновесие и падна по гръб върху покритата със зеленина земя, като ругаеше ядосано.

Нещо остро се заби в гърба му.

— Какво, по дяволите, е това?

— Пистолетът ми, струва ми се.

Пистолетът й ли? О, разбира се, как не се бе сетил за това?

— Предполагам, че си давала уроци по стрелба с пистолет някъде тук.

— Защитавах се, естествено. Тогава видях маймунката.

— Маймунка ли? — Младият мъж се изправи до седнало положение и премигна. — Не ми ги разправяй.

Лейди Деламиър се намръщи.

— Девлин Карлайл, да не би да си пил? Говориш несвързано.

— Аз ли говоря несвързано? Не аз съм този, който разправя за маймунки и пистолети, скъпа моя.

Индия го изгледа продължително.

— Май, че трябваше да оставя онези двамата да ме пипнат, както заплашваха, че ще сторят.

При тези думи любимият й скочи на крака.

— Защо не ми каза досега? Ще ги убия. Ще се погрижа и двамата да увиснат на дъба срещу сцената.

Спусна се покрай прекатурената маса, но глезенът му се заплете в един от един стол от ковано желязо. Торнуд падна напред и удари главата си в гранитната пейка.

— Девлин, добре ли си?

— Чудесно! Честно казано за мен е истинско удоволствие да бъда нападнат от някаква подивяла маймуна, да си изкълча глезена и за капак да получа жестока травма на главата, и всичко това под дулото на проклетия ти пистолет.

Младата жена се добра до дългата каменна скамейка и се отпусна тежко върху нея. Миг по-късно започна да се смее.

— Не виждам кое е толкова смешно — озъби се Торн, като триеше подутото си чело.

— Страхотна… страхотна гледка си, проснат в цял ръст в тревата. Първо пистолета, после маймунката, сега пък това. О, моля те да ме извиниш, но това наистина преля чашата. А онова ужасно създание счупи чашата с шампанско. Внимавай да не седнеш на някое парче стъкло, чу ли? — Гласът звучеше задавено от смях. — Ето още едно парче стъкло. — Наведе се още повече и се намръщи. — Много е голямо. Всъщност е по-голямо дори от първото.

Гласът й секна внезапно.

— Какво има пък сега? Вече очаквам да ми кажеш, че в храстите край нас има тигър.

Тъй като не последва отговор, Торнуд се придвижи предпазливо към своята любима. Онова, което видя, го накара да зяпне на свой ред. В протегнатата длан на Индия лежеше несравним скъпоценен камък, а стотиците му фасетки проблясваха на светлината на фенерите като бледите лъчи на зората.

— Колко… колко е красив — рече едва чуто младата жена. — Но как, за Бога, се е озовал тук?

Девлин не откъсваше очи от розовия камък.

— Може би от онези мъже?

Лейди Деламиър поклати глава.

— Съмнявам се, че са останали тук достатъчно дълго. Е, вярно, че беше тъмно, а и тогава съзнанието ми бе заето с друго.

— Като например да ги простреляш право в сърцето — обади се мрачно Девлин, който оглеждаше невярващо диаманта. — Мили Боже, това нещо трябва да е поне шейсет карата. — Гласът му прозвуча по-сурово. — И е розово. Розов диамант. Чувал съм само за един такъв. Но той не може да е…

— Какво не може да е? — смръщи чело Индия. В това време любимият й свали маската си. — Девлин, какво се готвеше да кажеш?

През главата му минаваха хиляди мрачни мисли. Възможно ли бе корабът с диамантите вече да бе пристигнал и тази нощ да си бяха разменили първите скъпоценности? Надали имаше друго по-подходящо място от Воксхол, където, без да правят впечатление и да предизвикват въпроси, можеха да се срещат най-различни хора, бедни и богати, англичани и чужденци. А сред тях винаги, тихо и умно, се промъкваха някои от най-големите престъпници от лондонските улици. Да, Воксхол беше прекрасно избрано място за размяна на бижута. Можеше само да се чуди, че не се бе сетил по-рано.

— Девлин? Кажи какво означава това.

Не можеше да го направи, разбира се. Междувременно мозъкът му работеше отчаяно, опитвайки да проумее какво означаваше това откритие.

— Какво? А, нищо. А сега, ако нямаш нищо против, бих искам да огледам по-добре този скъпоценен камък.

И протегна длан.

Но беше прекалено късно. Диамантът бе изчезнал. Младият мъж се намръщи.

— Какво правиш?

— Прибрах го на сигурно място.

— В такъв случай просто бръкни в чантичката си и го извади.

Индия присви пълните си устни.

— Но аз не го сложих в чантичката си — рече сладко тя.

Торн присви очи. Не виждаше място, където би могла да скрие такъв голям камък, при положение, че роклята й прозираше. Нито едно местенце.

Освен ако…

Погледът му се впи в налятата гръд, която заплашваше да се разпилее от корсажа. За Бога, не беше възможно да има наглостта да пусне бижуто в корсажа си!

— Индия?

— Да, Девлин? — последва сладкият, подобен на мъркане, отговор.

— Ще го намеря, да знаеш. Това е само въпрос на време. Не се надявай да го скриеш от мен.

— Можеш да го намериш, но кой знае защо си мисля, че няма да се осмелиш да го потърсиш. Виждаш ли, Дев, ти се страхуваш от собствените си емоции. Страх те от онова, което виждаш, като ме погледнеш и онова, което чувстваш, като ме докоснеш. Точно затова съм готова да се обзаложа, че диамантът ще си остане там, където го скрих.

Едно мускулче на челюстта му потрепна. Тази жена го вбесяваше, направо го изкарваше от кожата му! Определено беше истински Макиавели, също като баба си! А фактът, че бе напълно права в изводите си, увеличи още повече яда му.

Да, той се страхуваше от това, което чувстваше в момента. Едно докосване бе достатъчно, за да изгуби самоконтрол, а знаеше, че не може да прави подобен риск. Не и тук, на това тихо и изпълнено със сенки и лунна светлина място, създадено единствено за влюбени и за онези, които имаха щастието да осъществят мечтите си.

А това бе нещо, което Карлайл бе изгубил отдавна, в една кална нива в Белгия.

Гласът му прозвуча предупредително.

— Дявол да го вземе, Индия, дай ми диаманта.

— Потърсете го сам, милорд.

Значи го мислеше за страхливец, така ли? Изруга наум и я дръпна да се изправи. По червеникавите й коси играеха светлинки, от които роклята й променяше цвета си, прилична на приказни криле. Стори му се лека, крехка, почти като приказно създание и тя самата. Гърлото му се сви, когато долови беглия аромат на виолетки, който се носеше от нея.

— Не ме карай да правя това, Индия. Ще причини болка и на двама ни.

— Наистина ли мислиш така? — Отметна глава, очите й блеснаха. — Не съм съгласна изобщо, поне що се отнася до мен. Мисля, че ще се забавлявам безкрайно.

— Опитвам се да те предпазя! Защо правиш всичко толкова трудно?

— Може би защото… не желая да бъда предпазвана.

Девлин сграбчи раменете й.

— Трябва да взема този камък, Индия. Той е много важен… повече, отколкото можеш да предположиш.

— Защо, Дев? Какво му е толкова специално на този диамант?

Торн задуши напиращото на езика му проклятие; и без това вече бе разкрил прекалено много.

— Просто… просто няма да ми бъде приятно подобен голям камък да се изгуби.

— Не ти вярвам. Има нещо, което не ми казваш. Много неща, подозирам.

Погледът на младия мъж стана суров.

— Единственото, което не ти казвам е онова, което знаем и двамата. Ние не си подхождаме и никога няма да си подхождаме. Защо не приемеш този факт? — Дланите му се плъзнаха по голите й ръце и обхванаха кръста й. Стисна челюсти, когато докосна несъзнателно едната й гърда, действията му бяха в пълна противоположност с току-що казаното. — Ако това е игра, ще съжаляваш много, че си я играла.

— Никаква игра не е, Дев. Разбира се, ако знаех какво правиш всъщност тук и защо този диамант те интересува толкова, може би щях да бъда по-предразположена да ти помогна.

Очите на Карлайл блеснаха, когато я привлече към себе си и прокара дългите си пръсти по прозрачната коприна.

— Искам това бижу.

Усети, как зърната й настръхнаха под прохладната материя. В гърлото му заседна стенание.

„Това, което правиш, е опасно, глупако. Прекалено е нежна, прекалено изкусителна. Прекалено близко до всичко, което някога си искал от живота.“

— Индия?

Никакъв отговор. Само мекота и топлина. Само опасност.

При най-слабата съпротива от нейна страна щеше да я пусне, но такава не последва. Тялото й бе олицетворение на гъвкавостта и отдаването и тя го знаеше прекрасно. Именно тази твърдоглава арогантност и фактът, че го познаваше по-добре, отколкото се познаваше дори той самият, го караха да реагира по този начин. Постави длани върху млечнобялата й кожа. Там не откри диаманти, а богатства, които го измъчваха далеч по-силно; кадифеното им съвършенство надминаваше разгорещените му фантазии, с които се бе върнал от Европа.

Усети трепета й.

— Достатъчно ли ти е? — попита дрезгаво той. — Само кажи и ще спра, Индия.

В отговор обаче тя само се изсмя мрачно.

— Не знаеш ли, че ние от рода Деламиър, никога не спираме? Това не е в природата ни. Всеки намек за опозиция ни действа като червено знаменце.

Ресниците засенчваха сивосините й очи. Гърбът й бавно се изви назад. И постепенно притисна дори още по-близо тяло към опипващите я пръсти.

Само това така прелъстително движение бе достатъчно, за да го лиши и от последната капчица самоконтрол. В главата му се редуваха шеметно всевъзможни фантазии, допълнително подсилени от съзнанието, че се намираха на това тихо и тъмно място, сякаш създадено специално за осъществяване контакта на плът с плът. Можеше всеки момент да бъде негова, да я обладае върху постелката от меки листа, да се слее с нея в сляпа страст. Девлин имаше достатъчно опит с жените и разбираше какво означават учестеният й пулс, дрезгавият глас и неравното й дишане.

Проклет да бъде, ако отстъпеше отново пред порива си! Брюксел бе едно; тогава целият град бе обхванат от лудост. Тогава имаше оправдание за своето безумие, но сега…

Сега нямаше извинение за желанието си да я има, макар да знаеше, че болката щеше да го разкъса на хиляди парченца, заради копнежа да чуе резкия й внезапен смях, да почувства как устните й се плъзгат бавно по всеки сантиметър от гладното му за нея тяло.

Наведе поглед и се намръщи при вида на набъбналото зърно между пръстите си.

— По дяволите, Индия, казах ти да…

От другата страна на оградата се чуха стъпки.

— Но аз съм сигурна, че го видях насам само преди малко.

Нямаше как да не разпознаят острия глас на Хелена Марчмънт.

— Може да сте се объркала. Тук е много тъмно, миледи — отговори Иън Деламиър.

Както бе възнамерявал Иън, думите му достигнаха до Индия. Тя направи опит да се откопчи, но Девлин не я пускаше, затиснал гърба й към дървената ограда зад беседката.

— Както виждате, тук няма никой. — В тона на младия мъж се долавяше лека насмешка. — Може би ще желаете да ви съпроводя до масите със закуски и напитки?

— Надали ще бъде необходимо — озъби се графинята. — А аз ще го намеря, можете да разчитате на това.

И чакълът заскърца под пантофките й. Отдалечаващият се смях на Иън извести тръгването му.

На лейди Деламиър й се струваше, че мълчанието я притиска. Тогава дочу гласа на своя любим, подобен на полъх на пролетния вятър в зелена ливада.

— Желая те, Индия! Господ да ми е на помощ, желая те!

Пръстите му я стискаха.

Целувка? Така го правеше, че никога не й омръзваше. Тялото му я натисна отново към оградата, гръбнакът й се изви като лък под ръцете му, бедрата й се разтвориха под напора на неговата страст. Не опитваше да се съпротивлява — знаеше, че желанието бе по-силно от волята й. Вместо това се впи в него; собственият й самоконтрол бе разклатен не по-малко от неговия. Беше убедена, че никога нямаше да й причини нещо лошо. Гневът, който се излъчваше от мощното му тяло, бе предназначен само към него самия, задето не бе съумял да пречупи желанието си.

А в този момент единствената мисъл на Индия бе насочена към това как да увеличи още повече същото това желание.

Младата жена изви шия. Докосна с езика си устните му и в отговор пръстите му веднага я стиснаха по-здраво. Плътта им се срещаше, бореше се, съединяваше се, докато започна да й се струва, че ще умре от горещината, обхванала тялото й. Желаеше го и бе прекалено честна, за да го отрича. Напрежението във всяко негово мускулче говореше красноречиво, че и той изпитваше същото. С присъщия за жените инстинкт Индия усещаше, че не само изгубената памет го караше да страни от нея.

Може би някоя нова и опасна мисия, която бе повикан да изпълни?

Погледът й потъмня; бе решила да използва най-доброто си оръжие, за да си отговори на този въпрос. Отметна назад глава и му предложи извивката на шията си.

— Индия, недей. Опитвам се да спра. Заради двама ни.

— Не. — Пръстите й погалиха устата му. — Не още.

„Никога.“

Той я стисна и зацелува яростно голата кожа, която му бе предложила. Поколеба се само за миг пред млечнобялата й гръд; секунда по-късно устните му се затвориха около фината копринена бариера. Всички звуци наоколо бяха заглушени от бесните удари на сърцата им и дивото препускане на кръвта във вените.

Младата жена не даваше и пет пари за тайните мисии и сложните задължения, които можеха да изложат на опасност живота на нейния любим. Единственото, което я интересуваше, бе допирът на плъзгащите се по тялото й длани. Единственото й желание бе да се убеди, че той помни онова, което бяха преживели заедно и да разбере дали могат да изпитат отново подобна радост.

Девлин очевидно я искаше.

Очевидно имаше нужда от нея. Повече от очевидно той бе почтен също като двамата й братя и твърдоглав като стария петел, който тероризираше всички живи същества в имението им в Норфолк.

Усмихна се мрачно, със съзнанието, че начинанието й вървеше към своя успешен край. Усети пръстите му да се пъхат под раменете на роклята й и да се промъкват надолу.

Коприната потрепера и откри достъпа към голата й кожа. Най-после щеше да получи чакания отговор. Помежду им нямаше да има повече лъжи.

В този момент дъхът й секна. Негодникът бе открил диаманта, скрит дълбоко под едната й мишница. Дяволите да го вземат този човек!

— Девлин, спри! — изрече дрезгаво тя.

Но той не я послуша. Разтвори устни, търсейки устата й. Езиците им се сляха. Младата жена усещаше тялото му подобно на опъната от желание струна, а сърцето му биеше диво, в унисон с нейното собствено.

Тогава пръстите му се затвориха около диаманта; той беше негов.

В същия миг другата му длан обхвана жадната й за ласки оголена гръд.

Индия замря на място, тялото й трепереше, цялото й същество потръпваше в безумен порив от гняв, желание и объркване. Как успяваше този мъж винаги да разпали в нея подобен ураган от емоции? С всеки друг представител на неговия пол тя оставаше хладна, спокойна и безпристрастна.

Устните му си играеха с чувствителната й кожа. Девлин се засмя тихичко.

— Като че ли открих моето съкровище — прошепна той. — А сега мисля, че е време да го огледам по-подробно.

Още едно подръпване и коприната се отдели от потръпващата плът на своята притежателка.

— Красива си. — Пръстите му се движеха в кръг около съвършената, подобна на корал, ареола. — Бях забравил…

Преглътна ругатнята, която напираше да излезе от гърлото му.

Индия се олюля, вплела длани в косите му, когато устата му се сля отново с нейната.

Рай… и болезнено мъчение.

Спомените я заляха.

— Трябва да са тук! — Чакълената настилка заскърца под нечии стъпки. — Сигурна съм, че запомних завоя.

— Ти не помниш дори къде си оставила куклата си.

Този глас, който се носеше откъм другата страна на дървената ограда, можеше да принадлежи само на Андрю.

Лейди Деламиър настръхна. Децата! Не можеше да позволи Девлин да открие, че бяха тук!

Но вече беше късно. Мускулите на тялото му се стегнаха и очите му бавно се изпълниха с гняв.

— Поредното ти дело, а?

— Не, аз…

— В такъв случай са нарушили нарежданията ми по собствена воля. Скоро ще си получат заслуженото, бъди сигурна.

Младата жена го хвана отчаяно за ръката.

— Не трябва да им се сърдиш. Дойдоха, защото Алексис била убедена, че съм в опасност. Видяла онзи човек, същия, когото сънувала.

Торн смръщи още по-силно чело.

— Тя има доста кошмари след Ватерло. Всички ги имаме — добави той. — Но не мога да позволя да се излагат на опасност по такъв начин.

Отдръпна се от Индия, отнесен от мислите си; в този момент отпусна пръсти и изтърва диаманта.

— Изглежда ме надхитри отново, но сега вече знам къде криеш съкровищата си. — Бузите на лейди Деламиър пламнаха от скрития в думите му подсмисъл. — Можеш да бъдеш сигурна, че ще си спомня… и ще се върна да си го взема.

А след това изчезна в гъсталака.

Младата жена стоеше бездиханна, докато ударите на сърцето й постепенно нормализираха ритъма си. Гласовете зад оградата започнаха да се отдалечават. Девлин все още не беше ги намерил, но онова, което каза, беше вярно. Тук децата бяха в голяма опасност.

Точно се обърна към вратичката в задната част на беседката, когато тя се отвори с трясък. Андрю влезе вдървено вътре, последван от Мариан.

И двамата бяха пребледнели.

— Какво правите? — попита лейди Деламиър. — Трябваше да се върнете с Иън в каретата. Вашият настойник ще дойде всеки момент да ви търси. Знаете какво ще каже, като ви открие.

Но децата не казаха нищо; лицата им бяха като вцепенени. Миг по-късно Индия разбра коя е причината. Алексис се промъкна през вратичката, стиснала здраво белите си длани пред гърдите.

Зад нея, все така покрит с тъмната маска, стоеше човекът, впуснал се в ядно преследване на избягалата маймунка.

Само че сега едната му ръка стискаше врата на момиченцето.

А другата допираше пистолет до сърцето й.