Кристина Скай
Индия (22)

21

На другата сутрин Индия се събуди с леки сенки под очите. Златните слънчеви лъчи се промушваха между завесите. Не беше спала добре; спокойствието й бе нарушено от поредица мрачни сънища. Случилото се във Воксхол я бе разтърсило и изпълнило с тревога за съдбата на Торнуд и тримата му повереници. А после се сети за диаманта.

Дръпна птичето гнездо, разположено на полица на един слънчев прозорец почти до леглото й. Бръкна дълбоко в мъха, с който бе застлано, и откри онова, което търсеше.

Изключително красив, яркорозов диамант. На утринната светлина в дланта й премигваха и блещукаха ослепително десетки великолепни червени фасетки. Чий беше този изключително красив и очевидно — невероятно рядък камък? И как бе попаднал у маймунката във Воксхол?

Младата жена въртеше бавно диаманта и наблюдаваше играта на светлинките върху дланта си. Подобно бижу несъмнено имаше дълга история зад гърба си, но как можеше да я научи?

На вратата се почука леко. Влезе личната й камериерка, присвила устни.

— Един човек долу иска да ви види, мис. Казва, че бил приятел на брат ви Люк.

И присви устни дори още повече.

— Скъпа Хокинс, ти никога не одобряваш когото и да било, щом е над дванайсет и под осемдесетгодишна възраст.

— Нищо подобно. Не одобрявам само мъжете, които са под вашето ниво. — Нацупи се. — А това означава всеки мъж над дванайсет и под осемдесет години. Освен това онзи долу ми изглежда малко странен. Очите му са някак си особени… или може би самият той е особен. Нещо в поведението му… мълчаливо и самоуверено.

— Конър Маккинън! — Описанието подхождаше единствено на него. Индия отметна завивките и скочи от леглото. — Престани поне веднъж да се тревожиш за мен и ми помогни да се облека, Хокинс.

* * *

В това време Конър Маккинън се мотаеше из слънчевия салон. Широките му рамене изпълваха безупречно скроения жакет, ботушите му за езда светеха като огледало, а косата му, въпреки, че бе по-дълга, отколкото го изискваше модата, омекотяваше дългите, сурово изсечени линии на лицето му. Конър Маккинън беше действително приятел на Люк, но малко жени биха устояли на желанието да им бъде нещо повече от приятел. За щастие Индия, която бе виждала колко много жени разбиваха сърцето си само с един поглед, оставаше имунизирана за неговия чар.

Открехнала вратата, подобна на видение в светложълт муселин с тъмен морскосин колан, които подчертаваха светлите й очи, Индия стоеше, потупвайки лекичко с върха на обувката си и оглеждаше екзотичния си посетител.

— Дошъл си да ме провериш, така ли?

Мъжът край прозореца се обърна бавно, с усмивка на лицето.

— Прекалено съм зает, за да ти бъда пазач, палавнице. Иначе ще се наложи по цял ден да се мъкна от единия край на Лондон до другия и да налагам твоите ухажори. С много дебела сопа.

Младата жена се изсмя.

— Мързел ли те налегна на стари години, Маккинън?

— На стари години ли? — Повдигна небрежно едната си тъмна вежда. — Ще се погрижа да ми платите за тези думи, лейди Деламиър. — Прекоси стаята с безмълвната грация, от която на Индия винаги й бе секвал дъхът, и се наведе над дланта й, леко усмихнат. — Имам ли нужда от извинение, че съм дошъл да видя любимата сестра на любимия си приятел?

— Аз съм единствената сестра на Люк. И подозирам, че Люк е единственият ти приятел.

Конър се хвана за сърцето.

— Наранявате ме, госпожице. Смъртно ме наранявате.

И се отпусна, като се давеше, върху най-близкия стол. Младата жена също седна, като се смееше.

— Ти си пълна откачалка, Конър. Не разбирам какво вижда брат ми в теб.

Но, разбира се, знаеше. Конър бе спасил живота на брат й в изпълнения с опасности Близък Изток, където Люк бе пленен от пирати. Няколко години по-късно, когато Люк отново бе попаднал в опасност, Маккинън пак му се бе притекъл на помощ. При спомена за тези времена усмивката на лейди Деламиър бавно изчезна. Брат й бе поверил живота си в ръцете на този човек. Тя знаеше, че също можеше да му вярва.

Сплете ръце пред кръста си.

— Какво знаеш за диамантите, Кон?

— Диамантите ли? — Гостът присви очи. — В Индия ги наричаха „частица от вечността“. През Средновековието са вярвали, че те могат да лекуват всичко — от брадавици до безплодие. Образуват се дълбоко в недрата на земята, където е много горещо, и са едни от най-ценените предмети за търговия в човешката история. — Присви устни. — Какво друго искаш да знаеш, освен това?

— Факти. Подробности.

— Само едно е от значение — Те са красиви, ценни… и много опасни.

— Опасни ли?

— Не винаги са това, което изглеждат. Безценното съкровище на един може да бъде фалшиво копие у друг.

— Какво ще кажеш за този? — Младата жена разтвори бавно длан. Светлината затанцува по розовите фасетки. — Това фалшификат ли е?

Конър пое прекрасния камък, заразглежда го напрегнато. Въртя го на различни страни, после бавно го върна.

— Е? — попита едва чуто Индия. — Истински ли е или не?

— Истински е. И е безупречен… поне толкова, колкото може изобщо да бъде един диамант. Никакви облачета, никакви перца, никакви възелчета.

— Какво?

— Миниатюрни пукнатини или инклузии^[1], които биха намалили стойността на един камък — обясни Маккинън. — Няма също никакви драскотини или вдлъбнатини. Истинската му стойност обаче идва от този невероятен цвят. Експертите наричат подобни камъни фантазия. Слабият жълт оттенък се смята за дефект, но подобен забележителен нюанс прави този диамант безценен. Виждал съм само два други подобни на този — диаманта „Конде“, част от колекцията на Людовик XIII, и „Санси“.

— Къде научи толкова много за скъпоценните камъни? — попита подозрително Индия.

— В Бразилия. Там работих известно време в една мина. — Погледът му, насочен към прозореца, се замъгли, сякаш понесен от не особено приятни спомени. — По принцип, скъпа ми Индия, когато светът се намира в хаос и хората не вярват на своите правителства, такива съкровища увеличават стойността си. Именно заради това си поставих задача да понауча това-онова, та да мога да различавам ценните диаманти от по-скромните им събратя.

Лейди Деламиър бе готова да се закълне, че Конър знаеше още доста неща по този въпрос, но вече познаваше достатъчно мълчаливия приятел на брат си, за да е наясно, че той щеше да й разкрие единствено онова, което избере сам.

— А какво ще кажеш за този диамант? Той от Бразилия ли е?

— Вероятно — не. По-скоро от Индия. Най-известните диаманти са оттам: „Кохинор“, „Диамантът на надеждата“, „Санси“ и, разбира се, „Конде“.

— Къде би трябвало да отида, Конър, ако искам да продам… или да купя подобна скъпоценност?

— На улица „Монтегю“. Най-вероятно в бижутерията „Ръндел“, но „привилегията“ да пазаруваш в този „магазин за избраници“ ще ти струва доста солено. Защо?

— Просто питам.

Младият мъж присви очи.

— Чух какво е станало снощи във Воксхол. Не предполагам, че случилото се има нещо общо с този диамант, нали?

Изражението на неговата домакиня беше олицетворение на невинността.

— Какво те наведе на подобна идея?

Маккинън поклати глава.

— Ти би излъгала дори самия крал, нали?

— Само ако е крайно необходимо — отвърна тихо Индия. — Значи „Ръндел“, казваш, но може и друг бижутериен магазин. Благодаря ти, Конър.

Силните му пръсти стиснаха китката й.

— Стой далеч от това, Индия. — Погледът му бе много мрачен. — Хората, които притежават подобни скъпоценности често не живеят достатъчно дълго, за да им се порадват. Всичките тези огньове и блясък могат да разпалят ужасна алчност.

— Да не искаш да кажеш, че камъкът е прокълнат?

— Нищо подобно не казвам. Онова, което твърдя е, че човешкият мозък може да бъде прокълнат — прокълнат с алчност. Камък с подобен цвят и блясък може да влуди едно по-нестабилно съзнание. — Взря се за момент в лицето на лейди Деламиър, а след това въздъхна. — Тъй като виждам, че си твърдо решена да научиш нещо повече за камъка, ще дойда с теб. Какво ще кажеш за два часа?

Индия понечи да протестира, но в този момент се сети, че Конър можеше да бъде не само очарователен, а и непреклонен.

— Чудесно, два часът ще свърши прекрасна работа.

Когато приятелят на брат й се тръгна няколко минути по-късно, той бе напълно спокоен.

Конър, естествено, не можеше да знае, че младата жена възнамеряваше да излезе поне един час преди неговата поява в два следобед. А за да бъде съвсем сигурна, че ще го обърка напълно, когато пристигне, Индия изпрати бележчица на Торнуд, за да го помоли да дойде в същия час. Докато двамата привършеха със споровете и си изясняха положението, тя вече щеше да бъде на безопасно разстояние от тях.

* * *

Един от часовниците удари един часа. В същия момент някакъв елегантен младеж в модни кожени бричове и безупречно ушит жакет заслиза по стълбите на дома на семейство Девънам. Шалчето на врата му бе увито великолепно по начина, известен като „математически“, а в лъснатите му ботуши човек можеше да се огледа без проблем. Походката му наистина беше бавна и леко женствена, но този дефект беше несъществен за във всяко друго отношения прекрасната му външност.

Разбира се „момчето“ изобщо не беше момче, а Индия Деламиър с бричове, които отдавна бе отмъкнала от гардероба на брат си. Най-трудното от всичко бе да се справи с косата. Беше я навила нагоре и завързала здраво, а след това бе покрила всичко с цилиндър с по-широка периферия, килнат екстравагантно на една страна.

Първата й цел, магазина на Ръндел, се намираше на една от най-хубавите търговски улици в Лондон. Младата жена бе наистина впечатлена, когато пристъпи в богато застланата със скъпи и прескъпи килими зала, в която бяха изложени бижутата. От облицованите с кадифе кутии блестяха скъпоценности с всевъзможни цветове и размери, а облечени в елегантни тоалети дами разговаряха приглушено и обсъждаха покупки, които струваха повече от заплатата, която заработваха за цял един живот огромната част от обитателите на столицата. Индия стисна скъпоценния камък, скрит във вътрешния джоб на бродираната й жилетка.

— Мога ли да ви помогна, сър?

Някакъв мъж в строго черно сако я наблюдаваше от бюрото си от розово дърво край вратата.

„Трябва да направя така, че да запомнят оставеното от мен име“ — помисли си лейди Деламиър.

— Може би — отвърна безгрижно тя. — Чух, че в „Ръндел“ имало приемливи бижута.

Усмивката на човека придоби по-сурови очертания.

— Нашите бижута са много повече от приемливи, уверявам ви. — Огледа тънката й снага и очевидно я постави в категорията на онези младежи, чийто интерес към модата е далеч по-голям от здравия им разум. — Търсите ли нещо специално?

— О, нямам намерение да купувам. Искам да продам. Разбира се само човек с изключително голям опит ще може да оцени съкровището, което предлагам.

— Така ли? Но всеки, който дойде да продава мисли, че държи съкровище в ръцете си — заяви кисело мъжът зад бюрото.

Индия взе окачения на връв около врата й монокъл и заоглежда толкова дълго през него служителя, че той почервеня от гняв. Едва тогава се отпусна небрежно върху изкусно бродираната възглавница на близкия стол.

— Това, което продавам, е диамант. Необикновен, при това — продължи да обяснява лениво тя. — От тези, които, доколкото знам, вие наричате „фантазия“.

Забеляза как очите на мъжа светнаха при тази дума, която не можеше да не разпали въображението и алчността на един бижутер.

— Фантазия ли? — попита уж непринудено той.

— Цветен, не знаете ли? В този случай — яркорозов. Дяволски съвършен, както ми казаха. И безупречен.

По това време зениците на човека вече се бяха разширили забележимо, а дланите му не можеха да си намерят място върху бюрото от розово дърво. Младата жена забеляза, че върху челото му бяха избили капчици пот. Значи Конър имаше право.

— Предполагам, че не носите в себе си въпросния камък?

— Разбира се, че го нося. Безсмислено е да идвам тук без него, не мислите ли?

Индия бръкна в джоба на жилетката си и извади диаманта. Когато го постави върху плота пред себе си, чу как въздухът излезе със свистене от гърдите на бижутера.

Той вдигна с безкрайна нежност бижуто в парче черно кадифе. Ръцете му започнаха да треперят.

— Може ли да го огледам?

— Разбира се. — Измина повече от минута. — Е? — попита след известно очакване тя.

— Доста необичаен. И цветът е задоволителен.

— Задоволителен? — Лейди Деламиър се изсмя хладно. — Този цвят прави камъка почти безценен и вие го знаете много добре.

— Необичаен е, признавам. — Очите му се свиха. — Откъде се сдобихте с него?

Индия повдигна отново монокъла си и го изгледа с убийствено високомерие.

— Не мисля, че това е ваша работа, добри ми човече.

— Разбира се, разбира се — побърза да се съгласи мъжът. — Просто в нашия бизнес човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив…

— Да не би да намеквате, че диамантът е откраднат? Що за безсрамие! — Младата жена скочи на крака и грабна бижуто. — Нахалник! Явно ще трябва да отнеса стоката другаде.

Само за секунда бижутерът вече беше заобиколил бюрото и препречил изхода.

— Недейте да прибързвате, сър. Ако съм ви обидил, със сигурност не съм го направил умишлено. Защо не дойдете да поговорим в кабинета ми? Имам много хубав портвайн, който пазя за специални случаи. Може би ще пийнете една чаша?

Индия изгледа отвисоко мъжа.

— Не днес. Трябва да видя един кон в Татърсол. Може би ще се върна утре или идната седмица. — Бръкна в джоба си и измъкна визитна картичка. — Ако чуете за някой, който се интересува от подобен диамант, може би ще си струва за вас да се свържете с човека от визитната картичка.

Бижутерът се вгледа в написаното.

— Лейди Деламиър?

— Моята братовчедка — обясни небрежно младата жена. — Не мога да я оставя да се занимава с подобни покупко-продажби. Все пак е само една жена.

Мъжът кимна.

— Разбира се, че не може да оставите на нея тази работа. Не трябва да се има доверие на никоя жена, когато става дума за толкова важни неща. Ще видя какво можем да направим за нея.

Когато Индия излезе от магазина, бижутерът беше пред нервна криза.

Точно както беше планирала Индия.

* * *

Вторият магазин, за който бе споменал Торн, бе съвсем различен от „Ръндел“. Смачкан между дюкян на свещар и кръчма, той се бе сгушил на една тясна уличка в най-оживената част на „Пикадили“. Три шумни момчета търкаляха обръчи по калдъръмената настилка точно пред магазина, някакъв жилест мъж бършеше с парцал прозорци, с наслоена отгоре им многогодишна мръсотия.

Индия се поколеба за момент. Онова, което правеше, беше опасно, но само така можеше да получи най-бързо информация. Тъй като нямаше как да открие собственика на диаманта, щеше да се погрижи той да я намери. Едва тогава можеше да започне разгадаването на тайнствения интерес на Торн към забележителния камък.

Изпъна рамене и влезе в магазина; премигна, докато привикне с полумрака в него.

От тъмнината изплува плешивеещ мъж с посивяло лице.

— Точно затварях за днес — заяви с кавгаджийски тон той. — Но, щом вече сте влезли, кажете по каква работа сте дошли.

Индия прибягна до най-високомерното си поведение.

— Моята работа, добри ми човече, със сигурност е и твоя. Освен ако табелата отвън не е поставена грешно и вие не се занимавате с диаманти, бижута и скъпоценни метали.

Човекът въздъхна.

— Чашата с чай и купата с бульон ще трябва да почакат, както виждам. Е, добре, каква работа сте ми донесли?

Лейди Деламиър огледа магазина. Имаше само няколко покрити със стъкла кутии с доста оскъдно съдържание. Няколко диаманта със средни размери блестяха върху протрито кадифе, а разположените до тях огърлици бяха изработени без вкус. Вдигна монокъла си и се взря в най-близкото бижу — гривна с диамант значително по-едър от всички останали в магазина. Спомни си какво й бе казал Конър и реши да опита.

— Осмелявам се да кажа, че няма да работим заедно, ако се опитвате да ме впечатлите с фалшиви дрънкулки като тази гривна например.

Собственикът избърса капчиците пот от оплешивяващата си глава.

— Достатъчно, достатъчно. Виждам, че разбирате от тези неща. Въпросната гривна естествено е просто копие на нещо, което изработих за един клиент.

Индия не повярва и за миг на думите му. Важното в случая бе, че вече беше привлякла интереса на човека и сега възнамеряваше да се възползва от него.

— Значи се разбираме един друг. — Бръкна в джоба си и извади диаманта. — Ето моята работа.

Очите на бижутера се разшириха при вида на големия камък, който блестеше в дланта й.

— Какво чудо — прошепна той и протегна ръка към бижуто.

Младата жена обаче го дръпна към себе си.

— Възнамерявам да продам това, мистър…

— Монтегю, Мортимър Монтегю. За мен ще бъде удоволствие да продам вашия диамант, но ще трябва да го огледам по-подробно.

Индия подаде скъпоценния камък и го последва до една маса, отрупана с парченца кадифе, с длета и пилички.

— Тук ли шлифовате?

— Някои от нещата — тук, някои — другаде — отвърна неопределено бижутерът.

Взе една лупа и придърпа един от свещниците по-близо. Взря се напрегнато в диаманта, застинал без да диша. Някъде в задната част на магазина се затвори врата, а след това някой повлече сандък по каменния под.

Мъжът изправи бавно гръб и изтърва лупата в скута си.

— Изключително. Струва ми се, че не съм виждал нищо подобно. Поне откакто…

Не довърши мисълта си.

„По същия начин, както направи и Торн“ — помисли си лейди Деламиър.

— Е? — прекъсна съзерцанията му тя. — Колко ще донесе?

— Кралски откуп — прошепна бижутерът. — Искам да кажа, ако успея да намеря купувач за него.

— Какво значи това? — попита остро младата жена. — Той е великолепен, сам го признахте.

— Така е. Но камък с подобни размери и чистота може да си позволи да купи само човек със значително количество готов капитал. — Обръщаше бавно диаманта, като наблюдаваше играта на светлината по фасетките. — Ако ми го оставите, ще разпитам насам-натам. След два-три дена ще мога да…

Индия се засмя.

— Да ви го оставя? Трябва да ме мислите за последен глупак. Не, камъкът ще си остане у мен. — Пусна една визитна картичка върху черното кадифе. — Ако откриете някой, който се интересува, изпратете съобщение на този адрес. А дотогава, имам да върша други неща насам. Търся един бижутер няколко улици по-нататък — заяви нехайно тя. — Сигурно го познавате.

Тенът на лицето на нейния събеседник стана още по-нездравословно сивкав.

— Само не ми казвайте, че възнамерявате да занесете този великолепен камък на братя Париш. Те ще ви одерат кожата, помнете ми думата. На всичкото отгоре не могат да различат диамант от кварц — запротестира той.

Значи щели да я одерат жива, усмихна се на себе си Индия. Магазинът на братя Париш й се струваше идеално място за следващата й спирка. Пъхна бижуто в джоба си и тръгна към вратата.

— Изпратете ми съобщение, ако това ви интересува. Довиждане.

Усети, че бижутерът я проследи с поглед до другия край на улицата. Някъде наблизо църковните камбани възвестиха два часа.

В това време граф Торнуд стоеше край камината в дома на семейство Девънам и се взираше в Конър Маккинън.

— Какво искаш да кажеш с това, че питала за някакъв диамант?

Събеседникът му вдигна рамене и устните му се извиха в небрежна усмивка.

— Това, което казах. Лейди Деламиър се интересуваше от някакъв специален камък. Трябваше да се срещнем в два часа, за да я придружа до няколко бижутерски магазина.

— Защо, за Бога, не помоли мен? — промърмори Девлин. — И защо ми каза да дойда тук, след като е знаела, че вече ще е излязла? Този проклет камък, разбира се, е свързан по един или друг начин с „Аврора“.

Конър замръзна на място.

— „Аврора“ ли? Защо би се интересувала Индия Деламиър от любимия диамант на Наполеон?

Карлайл присви очи.

— Познаваш ли този камък?

— Всеки, който има поне някакъв интерес към бижутата, е чувал за този невероятен розов камък. Задно със „Санси“ и с „Конде“, той се слави като един от трите най-редки розови диаманта на света. „Аврора“ беше любимецът на Наполеон; на него той приписваше всяка своя победа. Онова, което бих искал да разбера, е как е попаднал в Индия, тъй като надали е съществувало по-прокълнато бижу от него.

— Не ми е позволено да обсъждам този въпрос — заяви сковано Дев. — Освен това, каква е връзката ви с Инд… с лейди Деламиър?

— Аз съм един от най-близките приятели на Люк Деламиър. Поради тази причина се интересувам от щастието на сестра му.

— О, така ли? Е, добре, и аз се интересувам от същото. — Очите на младия мъж блеснаха. — И мога да я направя истински щастлива и сам.

Усмивката в погледа на Маккинън показваше, че ситуацията го забавляваше безмерно.

— Тя е рядка жена, но предлагам да я вземете здраво в ръце, Торнуд. Онзи, който е изгубил въпросния диамант, ще гледа да си го върне на всяка цена.

— Какво знаете за „Аврора“? — попита мрачно Карлайл.

— Ако трите камъка попаднат в ръцете на един колекционер, те ще станат безценни в буквалния смисъл на думата. А това със сигурност е достатъчно да вдигнеш цяла армия и да промениш съдбата на цяла Европа. — Конър присви очи. — Доколкото знам един от притежателите на „Аврора“ е прерязал лично гърлата на двама от собствените си братя, за да се добере до него. Мога само да се чудя как диамантът е стигнал до Наполеон.

— Изглежда знаете твърде много — измърмори Торнуд.

Маккинън вдигна рамене.

— Чувам доста неща. Подобна информация ми е полезна в работата.

— И каква работа точно е това, мистър Маккинън?

— Злато, бижута, коприна и подправки. Понякога дори се занимавам и с английската вълна. Корабите ми обикалят по-голямата част от света и чрез техните капитани събирам информация от всякакъв вид.

— Като например?

Младият мъж се усмихна почти незабележимо.

— Като например слуха, че личната съкровищница на Наполеон в момента се внася незаконно в Англия като откуп за неговата свобода.

Карлайл се намръщи на широкоплещестия мъж, станал известен с източните си бойни техники.

— Струва ми се, че действително знаете прекалено много, мистър Маккинън. И към кого бихте проявили лоялност, ако трябва да избирате между Наполеон и интересите на Англия?

Беше невъзможно да прочете каквото и да било по лицето на своя събеседник.

— Моята лоялност… е доста сложна. Сигурно за това има вина и кръвта ми. Една част от предците ми са шотландци, друга — французи. Но, преди да облечете доспехите, Торнуд, нека да отбележа, че най-голямата ми вярност е към моите приятели и херцог Люк Деламиър е най-старият от тях. Може да разчитате на моята помощ в тази афера не поради патриотичен патос, а защото съм готов да направя всичко, за да защитя Индия. — Присви устни за миг. — А вероятно и защото Наполеон винаги, ама винаги се е отразявал много зле за бизнеса.

— Той се отрази зле на още много неща — отвърна глухо Девлин. Чул ли сте къде точно в Англия ще бъдат вкарани тези бижута?

— Още не. Имах късмет, че не научих дори и това. Тези хора спазват суров кодекс и всяка грешка се заплаща с моментална смърт. Ето защо няма да оставя сестрата на Люк да се забърква, Торнуд. Мъжете, предприели нещо подобно, трябва да са отчаяни.

— Мислите ли, че не знам това? — Карлайл се обърна и започна да крачи гневно из стаята. — Но аз трябва да открия защо този проклет диамант се озова във Воксхол и как попадна в Индия. — Погледна към Конър. — Мога да си изгубя главата, задето ви казвам тези неща, знаете ли? Уелингтън беше повече от ясен по този въпрос. Мога ли да ви се доверя?

— Понякога. — Усмивката беше загатната на лицето му. — Особено, когато са засегнати роднини или приятели. — Вгледа се за миг в своя събеседник. — Влюбен сте до ушите в нея, нали?

Торн прокара пръсти в косата си и се намръщи.

— Би трябвало да го отрека. Тази жена преобърна живота ми с главата надолу от мига, в който я видях. Тя е буйна, невъзможна, може да вбеси и светец. И въпреки това…

— И въпреки това не можете да живеете без нея — довърши тихо вместо него Маккинън.

Карлайл въздъхна.

— Не мога да мисля за задълженията си. Половината от времето не мога да мисля изобщо, а когато успея, главата ми е изпълнена с Индия, а не с мисията, която съм се заклел да изпълня.

Конър се усмихна.

— Патетичен случай, няма две мнения по въпроса.

— Понякога мисля, че щеше да бъде по-добре, ако никога не се бяхме срещали. Тогава се сещам за всичко, което щях да съм пропуснал — смеха, лудите приключения. — Девлин се засмя несигурно. — Както виждате, истински патетичен случай. — Поклати глава. — Но защо се интересува от бижута тя?

— Несъмнено възнамерява да използва този диамант като примамка. Тъй като не може да открие вашите врагове, тя възнамерява да ги прилъже след себе си.

— А от мен се очаква да я предпазвам, дяволите да го вземат! Как успява винаги да бъде едно рамо пред мен?

— Тя е Деламиър, приятелю. Те живеят според по-различни правила. — Очите на младия мъж блеснаха при спомена за някои от миналите подвизи на Люк. — Няма никакъв смисъл да се спори с един Деламиър. От тях стават най-добрите приятели… и най-лошите врагове. Но Индия е в изключително сериозна опасност. Всички лондонски главорези ще хукнат подире й като открият, че притежава „Аврора“. И нито един бижутер не би и помислил да се заеме с него, тъй като той се идентифицира прекалено лесно.

— И аз си мислех нещо подобно — додаде мрачно Карлайл. — Казахте, че трябвало да се срещнете тук в два часа, нали? Бих дал царски откуп, за да разбера къде е отишла.

— Аз бих могъл да бъда от полза — заяви небрежно Конър. — Ако ми разкажете за вашата мисия.

— Имам изрична заповед да действам извънредно секретно. И без това вече станаха достатъчно издънки. — Девлин изруга. — По дяволите заповедите! Къде мислите, че е отишла?

Маккинън се засмя тихо, сграбчи събеседника си за раменете и посочи към вратата.

— Доколкото познавам Индия Деламиър, може да се е отправила с балон към Тибетските планини. Но ми се струва, че все още можем да я открием някъде по-близо. Добре, че поне е взела коняря със себе си.

— Това не ме успокоява кой знае колко. — Торн погледна към градината зад къщата на Девънамови. — Несъмнено Индия върти бедния човечец около пръста си, както прави и с всички останали.

Конър се вгледа за момент в него.

— С нея няма да имате и миг покой, приятелю. Тя непрекъснато ще ви създава главоболия. И ще ви дари с повече радост, отколкото някога сте предполагали, че може да съществува.

Карлайл се усмихна криво. Вече и сам бе започнал да подозира нещо подобно. В този момент граф Торнуд бе готов да даде страшно много, само за да зърне твърдоглавото вбесяващо изражение на невероятно красивото лице на своята любима, вместо да се разкъсва от тревога за нея.

* * *

Слънцето почти се бе скрило зад покривите, когато Индия най-после откри пътя до тясното магазинче с надпис „Братя Париш, бижута и антики“.

Пред входа му се разтакаваха неколцина мъже в компанията на две жени, които определено не бяха дами. От време на време преминаваше карета с изрисуван фамилен герб, но никоя от тях не спираше пред мръсните витрини на братя Париш. Само на два пъти бе проявено любопитство към магазина, и в двата случая от хора с хитър поглед и изпомачкани дрехи.

Индия погледна несигурно към стария коняр със загрубяло лице, когото бе убедила да я придружи при тази необикновена мисия.

— Е, Фрогет, какво мислиш?

— Мисля, мис Индия, че бричовете на Иън, които сте сложили, изобщо не ви отиват.

— Не за бричовете, Фрогет. За братя Париш.

— Не ми вдъхват доверие. — Старият коняр кръстоса предизвикателно ръце. — И ако мислите, че ще ви оставя да влезете в туй свърталище на крадци, жестоко се заблуждавате.

— Струва ми се, че си прав, Фрогет. Това място съвсем не ми се струва ни почтено. Но не знам друг бижутериен магазин. Какво ще правя, ако…

В този момент зад тях се чуха тежки стъпки на тичащ човек. Обърнаха се и видяха собственика на „Монтегю“, здраво задъхан.

— Милорд… толкова се радвам, че… че ви открих навреме… — Бижутерът спря край младата жена, за да си поеме дъх. Лицето му бе добило болезнено сивкав цвят след положените усилия. — Реших, че е мой дълг да ви предупредя за братя Париш. На тях изобщо не може да им се има доверие, да знаете. С две думи, зърнат ли само вашия диамант, не ви чака нищо добро.

Поклати глава изразително и прокара показалец върху гърлото си.

— Туй вече е капак на всичко — намеси се решително Фрогет. — Ще обмислим пак таз’ работа и после ще се приберем вкъщи.

— Но има още една възможност — обади се припряно Монтегю. — Не е нещо особено, но може би ще ви свърши работа. Има един доста необикновен човек, който обаче плаща много добре за качествените стоки. Ще го намерите източно от Лондон, в едно селце на име Ившам, недалеч от Темза. Наричат го Французина, но не знам нищо повече за него. Както впрочем и всички останали. Но той плаща, и то добре. Говори се, че тези дни особено много се интересувал от редки диаманти. Но ще трябва да внимавате, защото в онзи участък край реката се подвизават банди разбойници.

Младата жена усети, че я обхваща вълнение. Възможно ли бе този Французин да е човекът, изгубил диаманта? Същият, който нападна Алексис във Воксхол?

— Много благодаря, че ми казахте — отвърна решително тя. — А сега, Фрогет, трябва да…

— Що за търговец е този Французин? — заинтересува се конярят. — Никога не съм чувал за банкер, който работи в някакво село на брега на Темза.

Монтегю поклати глава.

— Французина не е банкер. Нито пък бижутер. Говори се, че е бил много неща, нали разбирате, и не е особено безопасно да се пита за миналото му. Но той няма да ви стори нищо лошо, освен ако не се опитате да го измамите, а аз съм сигурен, че джентълмен като вас никога не би замислил подобно нещо.

Колкото повече го слушаше Индия, толкова повече се убеждаваше, че именно това бе ключът, който търсеше. Бръкна в джоба си и подхвърли половин крона на своя информатор за помощта му.

— Скъпи ми Монтегю — проговори лениво тя, — уверявам ви, че не може да става и дума за измама от моя страна. Всъщност, намеренията ми са толкова почтени, колкото е вярно че съм Едуард Феърчайлд, братовчед на лейди Деламиър.

Фрогет се задави във внезапен пристъп на кашлица.

— Не е много далеч от Лондон — отвърна Монтегю, като учтиво не обърна внимание на коняря, който все още не можеше да дойде на себе си. Прибра монетата и се поклони. — Все пак искам да ви предупредя нещо. Не говорете пред никого по каква работа отивате. Някои хора не изпитват скрупули относно начина, по който са се сдобили с подобно съкровище. А сега трябва да се връщам в магазина си. Бульонът ми е изстинал окончателно.

И той се затича обратно. Фрогет го проследи с поглед.

— Тя не слуша никого. Не очаквам да послуша и теб — промърмори под носа си той.

— Не забравяй за ревматизма си, Фрогет — обади се разсеяно Индия.

Когато го стисна за ръката и го помъкна обратно към къщи, вече правеше планове за предстоящото си пътуване до селцето на име Ившам.

* * *

Два часа по-късно младата жена седеше върху гърба на белия си скопен кон и оглеждаше проснатия в краката си Лондон.

— Прекрасна нощ за езда. Какво ще кажеш, Фрогет?

— Прекрасна нощ някой негодяй да ти пререже гърлото — отвърна унило възрастният човек. — Не трябваше да ви оставям да ме уговорите, та да вършим подобна лудост.

— Глупости. Най-после ще излезем малко от този град и ще подишаме отново чист въздух. — Индия поглади врата на коня и изправи глава. — Това ми напомня един случай в Калкута, когато с Иън най-после успяхме да избягаме от ужасната гувернантка, с която ни бе насадила мама. С помощта на нашия коняр, от местното население, яздихме като луди в продължение на часове. Беше страшно забавно… докато не ни спря банда главорези. Един от негодниците пожела да окачи Иън с главата надолу, за да види за колкото време ще приключат с него лешоядите. Останалите искаха да направят нещо, което звучеше дори още по-страшно. Тъй като индийският ни беше доста ограничен, така и не разбрахме точно какво имаха предвид. — Лейди Деламиър повдигна бодро рамене. — Тогава откриха, че съм жена, и станаха още по-ужасни. Разперих ръце, започнах да се въртя и да се поклащам, като издавах странни напевни звуци. Те, разбира се, не искаха да имат нищо общо с луда, тъй като бяха много суеверни.

— Имали сте късмет, иначе как едно момиче с жълто около устата като вас би могло да ги заблуди.

— Не ставай мрачен, Фрогет. Знаеш, че от това ревматизмът ти само се влошава. Както казах, в крайна сметка всичко завърши добре. Най-накрая платиха на Иън да ме отведе от лагера им; бяха убедени, че съм обсебена от ракшите и ще да им докарам нещастия.

— И са били напълно прави, тъй като досега не съм срещал друг човек с по-голяма склонност към неприятностите. — Конярят изсумтя недоволно. — Какво, за Бога, е ракша?

— Зъл дух. Виждаш ли, открих един пакет с фойерверки, който татко ми бе донесъл от Макао. Хвърлих го в огъня, когато целият лагер бе заспал и изпоплаших конете. Иън се възползва от случая, за да им иска все повече и повече пари, само и само да ме отведе от тях. Забавляваше се неимоверно. — Усмихна се замечтано. — В крайна сметка предложиха царска сума и добавиха две прекрасни ками. Бяха от великолепна стомана.

— Тази вечер ще срещнем смъртта си и без езическо оръжие. Добрата, обикновена английска стомана ще се справи не по-зле с проблема — предрече мрачно Фрогет.

— Защо? В ръкавите си имам пистолети, а в ботуша — кама. Изобщо не се притеснявам. — Индия приглади стария жакет на брат си. — Ние сме просто коняр и неговият помощник, тръгнали да търсят расови коне в Норич.

— Кой е конярят и кой — помощникът, туй искам да знам?

— Аз съм помощникът, разбира се — отвърна надменно младата жена. — Какво опасно може да има в това?

— Цял ден няма да ми стигне, за да изброя всичко възможно — промърмори възрастният човек.

Изражението му не стана по-щастливо с напредването им по пътя. След като оставиха града зад гърба си, те се озоваха сред самотно поле, където опасността можеше да се крие зад всяко дърво или храст. На всеки завой на Фрогет му се привиждаха разбойници, легнали в засада на пътя.

— Признай, че това си е истинско приятно приключение — рече лейди Деламиър, след като спря големия си бял кон и извади буца сирене, огъната в пергаментова хартия.

Отчупи парче и го подаде на спътника си.

— О, добре е, вярно. Колко хора са откривали опасността през някоя прекрасна нощ, без изобщо да подозират за нея. И не ми се мисли какво ще стане, когато баба ви и братята ви научат за това, мис Индия. Ще имам късмет, ако не ме уволнят, задето се съгласих да участвам в тази лудост.

— Глупости — отвърна младата жена и отхапа замислено от своята половина от сиренето. — Тебе никой няма да те обвини, скъпи Фрогет. Моите братя ме познават достатъчно добре, за да предположат, че някой друг би планирал тазвечерното ни мероприятие. — Огледа хоризонта на изток, където нощното небе лежеше като кадифе върху по-тъмния черен цвят на хълмовете. — Освен това, „Червеният лъв“ е точно зад онова възвишение, стига да не бъркам. Ще си починем там няколко часа, преди да продължим към Съфък.

— Аз обаче все още мисля, че идеята е глупава. Районът бъка от разбойници и главорези.

— Именно заради това нося два заредени пистолета.

— Кой знае дали въпросният Французин не е един от тях.

— В такъв случай нямаше да купува скъпоценни камъни, нали? — Лейди Деламиър се вгледа в луната, която бе изплувала току-що на хоризонта. — Просто щеше да преобърне някоя карета и да вземе каквото пожелае от нея, както правеше Люк. Не, интуицията ми подсказва, че Французина е точно човекът, когото търсим.

Конярят изсумтя.

— Господ да ми е на помощ, щом се уповаваме на вашата интуиция.

Индия се засмя и поведе великолепния си кон към поточето, което бълбукаше в подножието на хълма. Животното изцвили и се наведе да пие.

— Само още няколко мили, Фрогет. А после те чака удобно легло, а Ханибал — торба овес…

Внезапно конят вдигна глава. Отстъпи назад, като цвилеше и затанцува уплашено.

От гъсталака насреща изплуваха десетина сенки. Потайният начин, по който се промъкваха, напомни на младата жена за една ветровита нощ и шайка ядосани бандити.

Един мъж пристъпи пред останалите.

— Я да видим сега кой е пред нас — заяви студено той и вдигна пистолета си. — Може би късметът ни шъ проработи.