Кристина Скай
Индия (21)

20

Нещо преряза младата жена, когато се взря в ужасеното личице на детето.

— Пусни я.

— Не още, миледи. — Мъжът блъсна Алексис в беседката и затвори с ритник вратата след себе си. — Не и преди да получа диаманта, който криете.

Лейди Деламиър мислеше трескаво. Светлината беше слаба. Не беше невъзможно, ако успееше да се приближи достатъчно близо…

— Имате предвид глупаво парче стъкло, което намерих върху тревата ли?

Гласът й прозвуча убедително наивно.

— Не е стъкло, а истински диамант. Но вие знаете това дяволски добре!

— Диамант ли? Не може да бъде.

— Къде е той?

— Боже мой, ами беше тук само преди минутка. — Започна да се оглежда, като мигаше усилено. — Не казвайте само, че е бил ваш? Реших, че някоя жена с… ъъъ, не особено добри нрави, го е изтървала от огърлицата си.

— Как ли не — изръмжа мъжът. — Кой пък се смее сега? — Блъсна Алексис пред себе си. — Ако искате тя да остане жива, ще трябва да ми го дадете начаса.

С ъгълчето на окото си Индия забеляза някаква сянка, която се появи на върха на оградата. Малка червена шапчица със златен пискюл се преметна във въздуха.

Младата жена присви очи. Още две стъпки и маймунката щеше да бъде над главата на негодника, реши тя. С привидно безгрижие бръкна в корсажа си; знаеше, че погледът на непознатия щеше да остане прикован в нея, вместо в непрекъснато приближаващото се животно.

— Разбира се, ако е ваш ще трябва да ви го върна.

За да спечели време се направи, че все още търси, макар пръстите й вече да бяха обхванали скъпоценния камък.

— Добре сте го скрили, както виждам — рече похитителят на Алексис. — С радост бих го потърсил сам, затова точно това и ще направя. — Изсмя се грубо. — Но не съм толкова глупав, че да пусна това дете. Не и преди да съм получил диаманта си.

— Напълно разбираемо. — Индия се приближи още малко. Усещаше погледа му върху прозрачната коприна, която се опъваше и мърдаше под пръстите й. Междувременно Андрю и Мариан вече бяха видели маймунката и чакаха знак от своята приятелка. Когато животинчето стигна точно зад гърба на непознатия, лейди Деламиър се изсмя високо. — Колко съм глупава. Чак сега се сетих, че преместих бижуто в чантичката си за по-сигурно. Как можах да забравя? — Вдигна малката атлазена торбичка, окачена на кръста й. — Позволявате ли?

— Давай — изръмжа мъжът.

Младата жена направи цяло представление от отварянето на чантичката и тършуването на дъното й.

— А, ето го, цял-целеничък. — Протегна ръка със стисната длан. — Това ли търсехте?

Натрапникът с маската блъсна Алексис пред себе си, присвил алчно очи. Когато момиченцето бе почти на една ръка разстояние от нея, Индия отскочи встрани, направи се, че се спъва в масата, прекатурена в средата на оградената площ.

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш?

Нещо върху земята блесна ярко, осветено от фенерите на дърветата. Привлечена от блясъка, маймунката се хвърли върху най-близкото възможно място, което в случая бе главата на негодника. Обхвана я с косматите си ръце, като закри очите му.

Точно този момент бе очаквала лейди Деламиър. Изблъска пистолета на мъжа на земята и блъсна момиченцето обратно към стената на беседката, като го прикриваше със собственото си тяло. Похитителят на детето ругаеше като подивял и се опитваше да изтръска от себе си неканения натрапник. Младата жена знаеше, че разполага с броени секунди. Обви треперещото телце на Алексис с ръце и се насочи към главния вход, като подбра и другите деца пред себе си.

— Няма да ми избягаш отново, дявол да го вземе! Ще си взема диаманта или животът ти няма да струва и пукната пара.

— О, ще си го вземете, нали? — чу се ненадейно мъжки глас от мрака.

Торн изпроводи своята любима и изплашените си повереници малко по-нататък, след което се запъти към техния нападател, който най-после бе успял да се отърве от маймунката. Непознатият изруга, когато видя, че този път съперникът му беше друг мъж, а не беззащитна жена и три безпомощни деца.

Страхът го прикова на място, но след минутка присви коварно очи.

— Ще си го взема, а вие вървете по дяволите. Той си е мой и вие не можете да ми го отнемете.

Наведе се и вдигна пистолета от земята.

Но беше забравил за маймунката. Познала своя мъчител, тя очевидно бе решила да разчисти старите си сметки с него. Хвърли се с остър писък от оградата и впи зъби в ръката му. Болезненият вик на маскирания огласи нощта. Той блъсна животното, което полетя във въздуха, а след това се сви до оградата.

— Проклето да е дяволското изчадие! Проклети да сте всичките.

Щом видя, че Торн върви към него, изруга и търти да бяга натам, откъдето бе дошъл.

Дев се обърна намръщен.

— Алексис, ранена ли си? Да не би този грубиян да…

Момиченцето се хвърли в обятията му.

— Не, всичко е наред чичо Торн. Благодарение на лейди Деламиър. Тя постъпи толкова умно, като хвърли огледалцето си на земята, така че да го види маймунката. — Гласът й секна и тя зарови лице в гърдите на Карлайл. — Онзи ужасен човек можеше да я застреля. Както и мен…

— Шшш, Нарцисче. Всичките се държахте много смело. А сега вече сте в безопасност. — Младият мъж вдигна глава и погледна над къдриците на своята повереница. Огледа лицето на Индия и кимна бавно. — Да, лейди Деламиър е изключително умна, съгласен съм с теб. — Имаше нещо безкрайно нежно в дрезгавия му глас, нещо, което накара кръвта на любимата му да забушува в мрака. — Всички бяхте много умни. Би трябвало да съм ви много ядосан, задето сте дошли на такова място. — Изчака, намръщен, малко, а след това поклати глава. — Но виждам, че кой знае поради каква причина, не съм ви ядосан. Истината е, че съм прекалено радостен заради щастливия завършек. — Ръката му стисна треперещото рамо на Алексис. Затвори очи и я целуна по косите. — Слава Богу — прошепна той.

Индия усети парене в гърлото като си помисли, че се бяха отървали на косъм. И тогава се сети за маймунката.

— О, Боже, надявам се, че нашият приятел не е пострадал. — Последвана от Мариан и Андрю, тя се завтече към беседката и откри малкото създание, което опитваше тромаво да се изправи. Вдигна го внимателно и го погали по главичката. — Ето един смелчага. Въпреки, че именно той стана причина за всичките ни проблеми.

Животинчето изви опашка, избъбра тихо нещо и положи глава върху рамото на младата жена.

— Тече му кръв. — Мариан се взираше в червеното петно върху ръкава си. — Горкичкото. Ще го взема, ако нямате нищо против. Ще му превържа крака. Много съм добра в за тези неща. Веднъж дори заших ръката на Андрю.

Брат й трепна при този спомен, но заяви лоялно:

— И свърши добра работа, така каза и лекарят.

Мариан пое внимателно маймунката от Индия.

— Тя току-що спаси живота ми — заяви сериозно Алексис. — Заедно с лейди Деламиър. Вчера тя спаси живота на Андрю, а сега и моя.

— Дължим й страшно много, Алексис. — Торнуд се изправи бавно. Пое ръката на своята любима и я вдигна към устните си. Децата го наблюдаваха като омагьосани. — Дори един от тези дългове не може да бъде платен. А пък заедно… — Очите му блеснаха подозрително. — Имат голяма нужда от по-добри обноски, трите ми хлапета — рече дрезгаво той. — Но ако им се беше случило нещо…

Стисна челюсти, очевидно изгубил способността да говори.

— Чичо Торн? — обади се тихо Алексис.

Девлин се изкашля.

— Какво, Нарцисче?

— Лейди Деламиър си изтърва чантичката. Защо не й я вземеш?

Младият мъж бавно се наведе към атлазената торбичка. Подаде я безмълвно на притежателката й.

— Тя си изтърва също и шала — обади се Мариан с надеждата тя също да помогне с нещо.

Той също бе върнат в мълчание.

— Няма ли да е по-добре да й благодариш?

Думите бяха на Алексис, която наблюдаваше с любопитство своя настойник.

— Така ми се струва. Задължен съм ви толкова много, че не бих могъл да ви се отплатя, миледи. Децата са напълно прави.

Фенерите над тях се полюляваха и върху оградата се образуваха светлосенки с причудливи форми. Отнякъде се чу щастлив женски смях и нощният въздух се изпълни с аромата на рози и прясно окосена трева.

— Но, чичо Торн, не трябва ли да я целунеш?

Ръцете на Алексис потрепваха от напрегнато очакване.

— Какво ще кажете, лейди Деламиър? — Погледът на Девлин бе непроницаем. — Да ви целуна ли?

— Надали е необходимо. — Индия усети, че бузите й пламват. — Т.е., приемам благодарността ви, милорд. Наистина няма нужда от…

Дъхът й секна, когато Карлайл взе ръката й и за втори път я вдигна до устните си. Но този път целувката му попадна в нежния център на дланта й, а устните му се притиснаха към нея бавно, убедително, като напомняха за жега, за сенки и за полузабравени мечти. Това бе предупреждение… и обещание.

— Не мисли, че всичко между нас е приключено, Принцесо — прошепна дрезгаво той, така че децата да не го чуят. — Ти успя да скриеш онзи диамант, но аз пак ще успея да ти измъкна съкровищата, предупреждавам те.

Когато най-после вдигна очи, Алексис поклати нетърпеливо глава насреща му.

— Но, чичо Торн, не трябва ли…

— Знам, че е тук. Не би и помислил да си тръгне без мен.

Нямаше съмнение, това бе пронизителният глас на Хелена Марчмънт.

Погледът на Карлайл изгаряше лицето на Индия.

— Бързо! — прошепна той. Подбра децата пред себе си и се запъти към предната част на заграденото пространство, там, откъдето се бе появил Иън. — Тя е в безопасност. И благодарение на нея — и тримата палавници.

Младият мъж погледна въпросително сестра си.

Лейди Деламиър обаче не го забеляза. Цялото й внимание бе насочено към гърба на Торнуд, в който се взираше замислено.

* * *

Стори й се, че обратният път към дома на Девънамови, продължи цяла вечност.

Индия наблюдаваше напрегнато преминаващите като през мъгла улици, като стискаше пулсиращия си глезен; беше го ударила в масата. Усещаше непрестанно великолепния диамант, поставен в корсажа на роклята й.

— Но аз не разбирам какво е търсел този човек? — погледна сестра си Иън и смръщи чело.

Младата жена вдигна рамене. Грижливо бе избягвала да спомене за ролята, която бе изиграл скъпоценният камък в тазвечерните събития. Инстинктът й подсказваше, че брат й щеше да й забрани да направи онова, което вече бе решила да стори — да изследва загадката на този диамант и причината за тайнственото поведение на Торн, след като го бе видял.

— Къде би трябвало да отида, за да си купя диамант, Иън?

Въпросът й бе прозвучал внезапно и пресече тирадата му за непокорните жени, които отказвали да послушат братята си и стреляли с пистолет на публични места.

— Диамант ли? Защо, за Бога, ти е диамант? Баба има цяло съкровище от бижута, както знаеш добре и сама. И беше казала, че ще ги остави всичките на теб, ако проявиш поне малък интерес към тях. Какъвто никога не си имала. — Сивите му очи се присвиха подозрително. — Каква дяволия си замислила пък сега, непослушно момиче?

— Никаква дяволия, тъпчо такъв. — Погледът на младата жена бе замислен. — Просто изведнъж ми се прищя да си купя диамант. Някакъв изключителен диамант. Кой се занимава с такива неща?

— Като че ли аз пък някога съм се занимавал с покупка на бижута! Питай къде да намериш пистолети за дуелиране или расови коне и ще мога да ти отговоря. Но диаманти?

Иън повдигна рамене.

— Няма значение. Това бе просто една незначителна мисъл.

Лорд Деламиър изгледа подозрително сестра си.

— Не се опитвай да ме залъгваш. И преди съм виждал тази физиономия на лицето ти, палавнице, и тя винаги е означавала само едно — неприятности.

Изражението на Индия бе способно да разтопи сърцето дори на най-заклетия мизантроп.

— Аз да създавам неприятности? В голямо заблуждение си, скъпи братко.

* * *

— Закъсня.

Хелена Марчмънт присви обилно червисаните си устни, като се взираше в мрака на своя будоар.

— Ти ли си!? Нямах представа, че ще дойдеш тази вечер. — В гласа й прозвуча напрежение. — Кога пристигна?

Мъжът, седнал във фотьойла пред замиращия огън, се усмихна лениво.

— Достатъчно късно, за да се чудя какво те е задържало досега, скъпа.

— Но аз те очаквах най-рано утре. Каза, че ня…

Зад графинята прозвуча нисък смях и на вратата се появи човек.

— Скъпа ми, великолепна, Хелена, надявам се да компенсираш дългото ми чакане тази вечер. След знойното пътуване в каретата желанието ми е почти болезнено. — Намръщи се внезапно, забелязал потъналата в сянка фигура във фотьойла. — Кой сте…

Лейди Марчмънт се завъртя на пети и го отблъсна към вратата.

— В крайна сметка си промених намерението, Ричард. Върви си. Не съм в настроение за…

Мъжът във фотьойла се изправи мързеливо; погледът му беше тъмен и безизразен.

— Скъпа ми Хелена, би било грубо да отпратиш госта си сега. Покани го да влезе, чуваш ли. Аз ще му приготвя едно шери.

Младата жена се закова на място, допряла едната си длан до гърлото, като местеше смутено очи ту към единия, ту към другия.

— Виждал съм ви някъде. — Страстният събеседник на графинята се вторачи шокирано в човека пред огъня. — Но какво правите тук? Бих се заклел, че вие…

Светлината от огъня проблесна върху лъскавото сребърно дуло на протегнатия напред пистолет.

— Колко жалко, че ме познахте. За тази грешка ще платите… с живота си.

Спусъкът щракна. От дулото му излезе облаче дим.

Поразеният ухажор на Хелена се хвана за мястото, на което в гърдите му се бе появила дупка. Между пръстите му бликна кръв.

— Но вие… Хелена каза, че сте й… че сте й брат…

Политна напред със стон. Едрото му мускулесто тяло потрепна в конвулсия, а след това замря неподвижно върху скъпия обюсонски килим.

Графинята въздъхна.

— Имаш склонност да усложняваш простите неща. Какво, за Бога, ще правя сега с него?

— Бог няма почти нищо общо с тази работа. — Човекът край огъня махна лениво с ръка. — Оставям подробностите на теб, както обикновено, скъпа моя.

— Ти си най-чудовищният брат — озъби се младата жена. — Първо пристигаш без предупреждение, после пък ми създаваш подобна… подобна неприятност. Мислиш единствено за себе си!

— Разбира се, скъпа. Именно това ни кара да си приличаме толкова много. — Изви подигравателно тънките си устни. — Но аз в крайна сметка не съм ти брат, нали, Хелена? Аз съм ти само доведен брат. Колко удобно, какво ще кажеш?

Облегна се назад, като долепи рамене в полицата над камината. Светлината от гаснещия огън разкри ясно издутината на неговото желание.

Лейди Марчмънт го съзерцаваше като омагьосана. Прокара деликатно език около устните си. Събеседникът й се усмихна, като поглъщаше с поглед пищните извивки, които се виждаха прекрасно под роклята от прозрачна коприна. Ръцете му хванаха вратовръзката, разхлабиха възела й.

— Ела — нареди лаконично той.

Хелена се намръщи.

— А не искаш ли да разбереш за Торн? За случилото се във Воксхол?

Мъжът се усмихна смразяващо. Вратовръзката политна на пода.

— По-късно. Много по-късно.