Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обреченият град (9)

Глава първа

В града отдавна се издаваха четири всекидневника, но Андрей се залови първо с петия, който започна да излиза съвсем отскоро, някъде около две седмици преди да настъпи „непрогледната тъма“. Вестничето беше малко, само две странички — всъщност не бе и вестник, а по-скоро лист, и този лист го издаваше партията на радикалното възраждане, отцепила се от лявото крило на партията на радикалите. Листът „Под знамето на радикалното възраждане“ беше злъчен, агресивен и заядлив, но хората, които го списваха, винаги бяха отлично информирани и обикновено много добре знаеха какво става в Града изобщо и особено в правителството.

Андрей разгледа заглавията:

„Фридрих Гайгер предупреждава: вие потопихте града в мрак, но ние не дремем!“

„Радикалното възраждане е единствената енергична мярка срещу корупцията.“

„И все пак, кмете, къде се дяна житото от градските складове?“

„Рамо до рамо напред! Среща на Фридрих Гайгер с вождовете на селската партия.“

„Становището на работниците от стоманолеярния завод: Прекупвачите на жито да се окачат на уличните фенери!“

„Давай, Фриц! Ние сме с теб! Митинг на домакините ервистки.“

„Отново павиани?“

На карикатурата дебелогъзестият кмет, възседнал купчина жито — прозрачен намек за житото, изчезнало от градските складове, — раздава оръжие на мрачни типове с вид на престъпници. Текстът под карикатурата гласи: „Я сега им обяснете, момчета, къде се е дянало житото!“

Андрей хвърли листа на бюрото и се почеса по брадичката. Откъде Фриц има толкова пари да плаща глоби? Боже мой, колко ми е омръзнало всичко! Той стана, отиде до прозореца и погледна навън. В непрогледния мрак, сред който едва проблясваха уличните фенери, трополяха каруци, дочуваха се дрезгави псувни и мъчителна тютюнджийска кашлица, от време на време звучно цвилеха коне. Втори ден вече към забуления в тъма град прииждаха фермери.

На вратата се почука и секретарката влезе с купчина коректури на шпалти. Андрей я пропъди с ръка като досадна муха:

— На Убуката, дайте ги на Убуката…

— Господин Убуката е при цензора — плахо възрази секретарката.

— Че няма да спи там, я — раздразнено отвърна Андрей. — Като се върне, ще му ги дадете…

— Но метранпажът…

— Казах вече! — грубо я прекъсна Андрей. — Вървете.

Секретарката си излезе. Андрей се прозя, намръщи се от болката в тила, върна се на бюрото си и запали цигара. Главата му щеше да се пръсне, а в устата му горчеше. И изобщо всичко беше гадно, мрачно и кишаво. Непрогледна тъма… Някъде отдалеч се чуха изстрели — слаб пукот, сякаш пращяха сухи съчки. Андрей отново се намръщи и взе „Експеримент“ — правителствения вестник, който излизаше в шестнадесет страници.

Кметът предупреждава ервистите: правителството не спи, правителството вижда всичко!

Експериментът си е Експеримент. Мнение на нашия научен наблюдател по повод слънчевите явления.

Тъмни улици и тъмни личности. Коментар на политическия консултант на кметството във връзка с последната реч на Фридрих Гайгер.

Справедлива присъда. Алойс Тендър е осъден на смърт за носене на оръжие.

„Там, при тях, нещо се е развалило. Нищо, ще го оправят“ — казва майсторът електротехник Тиодор У. Питърс.

Пазете павианите, те са ваши добри приятели! Резолюция на последното събрание на Дружеството за защита на животните.

Фермерите — надеждна опора на нашето общество. Среща на кмета с вождовете на селската партия.

Вълшебникът от лабораторията над пропастта. Съобщение за последните резултати от опитите за отглеждане на растения без светлина.

Отново „Падащи звезди“?

Ние имаме бронетранспортьори. Интервю с шефа на полицията.

Хлорелата не е палиатив, а панацея.

Арон Уебстър се смее, Арон Уебстър пее! Петнадесети благотворителен концерт на знаменития комик.

Андрей сграбчи цялата тази купчина хартия, смачка я на топка и я запрати в ъгъла. Всичко това му се струваше нереално. Реален беше мракът, възцарил се вече дванадесети ден над града, реални бяха опашките пред магазините за хляб, реален беше зловещият тропот на раздрънканите колела под прозорците, ярко проблясващите в тъмата червени огънчета на цигарите, глухото звънтене на метал под чергилата на селските каруци. Реална беше стрелбата, макар досега никой да не можеше смислено да обясни кой и в кого стреля… И най-отвратителната реалност бяха тъпото бучене в нещастната му глава след препиването и огромният грапав език, който не се побираше в устата му, та чак му се искаше да го изплюе. Портвайн с чист спирт — може да се смахнеш! На нея какво й е, въргаля се сега под одеялото, отспива си, а той тука си блъска ангелите… По дяволите, дали пък няма да е по-добре, ако всичко това по-скоро пропадне вдън земя… Омръзна ми да я карам така, пет за четири. Да вървят на майната си със своите експерименти, наставници, ервисти, кметове, фермери и това скапано жито… Ама че велики експериментатори се извъдиха — слънчева светлина не могат да осигурят. А днес трябва да ходя и до затвора, да мъкна колет на Изя… Колко ли му остана още да лежи? Четири месеца… Не, шест. Ех, тоя кучи син Фриц, де да можеше енергията му да се впрегне за мирни цели! Виж го как не пада духом човекът. Винаги се оправя. От прокуратурата го изгониха — партия създаде, някакви планове гради, борба с корупцията, да живее възраждането, ето на и с кмета се счепка… А добре би било сега човек да отиде в кметството, да сграбчи господин кмета за побелялата благородна грива и да му фрасне мутрата в бюрото: „Къде е хлябът бе, говедо? Защо не грее слънцето?“, и да го рита, да го рита, да го рита в задника…

Вратата зейна широко, блъсна се в стената и влезе Кенши — дребен, устремен, от пръв поглед личеше, че е побеснял от яд — очите му присвити, малките му зъби оголени, а черната му като катран буйна коса настръхнала. Андрей мислено изпъшка. Сега пак ще ме помъкне да воювам с някого, тъжно си помисли той.

Кенши се приближи и запокити на бюрото пред Андрей купчина шпалти, надраскани от горе до долу с червен молив.

— Това няма да го отпечатам! — заяви той. — Това е саботаж!

— Е, какво има пак? — умърлушено попита Андрей. — Да не си се скарал с цензора? — Той взе шпалтите и се вторачи в тях, без да разбира нещо, пък и нищо не виждаше освен червени черти и заврънкулки.

— Рубриката „Писма на читатели“ — с едно писмо! — гневно каза Кенши. — Уводната статия не можем да пуснем — прекалено остра била. Редакционният коментар за изявлението на кмета също пада — твърде предизвикателен бил. Интервюто с фермерите и него го спря — пръст в раната сме слагали, не му било сега времето… Аз така не мога да работя, Андрей, ти решавай. Трябва нещо да направиш. Тия мръсници унищожават вестника!

— Чакай малко… — намръщи се Андрей. — Чакай да видя какво става…

Сякаш огромен ръждив свредел изведнъж се заби в тила му, в самата основа на черепа. Той затвори очи и тихо изпъшка.

— С пъшкане тая работа няма да се оправи! — каза Кенши, като се тръшна в креслото за посетители и нервно запали цигара. — Тя пъшкаш, аз пъшкам, пък трябва да пъшкат ония мръсници, а не ние двамата с теб…

Вратата отново се отвори. Цензорът — дебел, потен, целият на червени петна — нахълта, едва дишайки, омаломощен в кабинета и още от прага се развика:

— Отказвам да работя при такива условия! Господин редакторе, аз не съм хлапак! Аз съм държавен служител! Да не би да седя тук за собствено удоволствие! Нямам намерение да слушам цинични ругатни от вашите подчинени! И да ме наричат с разни обидни думи!…

— Вас трябва да ви смачкат, а не да ви наричат с обидни думи! — просъска от своето кресло Кенши, святкайки с очи като змей. — Вие сте саботьор, а не служител!

Цензорът се вцепени и започна да мести от него към Андрей и обратно плувналите си в тлъстини очички. После изведнъж каза съвсем спокойно, дори тържествено:

— Господин главен редактор! Аз обявявам формален протест!

В този момент Андрей най-сетне с цената на чудовищно усилие превъзмогна себе си, удари с длан по бюрото и каза:

— Ще помоля всички да млъкнат. Ако обичате, седнете, господин Паприкаки.

Господин Паприкаки се намести срещу Кенши и вече без да гледа към никого, измъкна от джоба си голяма носна кърпа на квадрати и избърса потния си врат, бузите, тила и адамовата ябълка.

— Значи така… — започна Андрей, като прехвърляше шпалтите. — Ние подбрахме за нашата рубрика десет читателски писма…

— Подборът ви е тенденциозен! — незабавно възрази господни Паприкаки.

Кенши настръхна:

— Само през вчерашния ден получихме деветстотин писма във връзка с хляба! — изрева той. — И всички пишат така, че и по-рязко!…

— Един момент! — Андрей повиши глас и отново удари с длан по бюрото. — Ще ме оставите ли да говоря! Ако не ви харесва, излезте и двамата в коридора и там се препирайте… Та значи, господин Паприкаки, ние сме подбрали материала за нашата рубрика въз основа на грижлив анализ на писмата, получени в редакцията. Господин Убуката е напълно прав: някои читатели са ни писали далеч по-рязко и невъздържано. Но ние подбрахме именно най-спокойните и въздържани писма. Това са писма на хора, които не са просто гладни или изплашени, а разбират сложността на положението. Освен това в рубриката дори сме включили едно писмо, което направо поддържа правителството, макар то да е едно-единствено сред седемте хиляди, които…

— Нямам нищо против това писмо — прекъсна го цензорът.

— Има си хас — каза Кенши. — Та вие самият сте го писали.

— Това е лъжа! — изпищя цензорът така, че ръждивият свредел отново се заби в тила на Андрей.

— Е, ако не сте вие, сигурно е някой друг от вашата шайка — рече Кенши.

— Не, вие сте шантажист! — изкрещя цензорът, като отново стана на червени петна. Възгласът му прозвуча странно и за известно време се възцари мълчание.

Андрей подреди шпалтите.

— Досега се бяхме сработили добре с вас, господин Паприкаки — каза той умиротворително. — Сигурен съм, че и в този случай би трябвало да намерим някакъв компромис…

Цензорът размърда бузите си.

— Господин Воронин — започна той с вълнуващо искрен глас. — Нима аз съм виновен? Господин Убуката е невъздържан човек, той гледа само да си излее яда, а върху кого — му е все едно. Но поне вие разбирате, че действувам в строго съответствие с получените инструкции. В града назрява бунт. Фермерите всеки момент могат да започнат да колят и бесят. На полицията не може да се разчита. А вие какво, кръв ли искате? Пожари? Аз имам деца и не желая да се случи такова нещо. Пък и вие не искате това! В такива дни пресата трябва да допринася за смекчаване на ситуацията, а не за изострянето й. Такива са указанията и аз трябва да призная, че съм напълно съгласен с тях. А дори и да не бях съгласен, все едно съм длъжен да ги спазвам, това е мое задължение… Ето вчера арестуваха цензора на „Експрес“ затова, че е гледал през пръсти и е станал съучастник на подривните елементи…

— Прекрасно ви разбирам, господин Паприкаки — колкото се може по-сърдечно каза Андрей. — Но нали виждате в края на краищата, че писмата, подбрани за рубриката, са съвсем умерени. Разберете, тъкмо защото времената са тежки, ние не можем постоянно да се съгласяваме с правителството. Именно защото ни заплашва акция на декласираните елементи и фермерите, трябва да направим всичко, каквото можем, та правителството да се вразуми. Ние изпълняваме дълга си, господин Паприкаки!

— Няма да подпиша подбраните от вас писма — тихо каза Паприкаки.

Кенши изпсува шепнешком.

— Ще бъдем принудени да пуснем вестника без вашето съгласие — отсече Андрей.

— Много добре — каза Паприкаки тъжно. — Много мило. Просто очарователно. На вестника ще бъде наложена глоба, а мен ще ме арестуват. И ще спрат целия тираж. И вас ще ви арестуват.

Андрей взе листа „Под знамето на радикалното възраждане“ и го размаха под носа на цензора.

— А защо не арестуват Фриц Гайгер? — попита той. — Колко цензори на това вестниче са арестувани?

— Не знам — рече Паприкаки с кротко отчаяние в гласа. — Какво ме интересува това? И Гайгер все някога ще го арестуват, ще си навлече белята…

— Кенши, колко имаме в касата? Ще стигнат ли за глобата? — попита Андрей.

— Между сътрудниците в редакцията ще съберем още малко пари — делово каза Кенши и стана. — Нареждам на метранпажа да качва вестника на машината и да започват да печатат. Все някак ще се оправим…

Той тръгна към вратата, а цензорът тъжно гледаше след него, като въздишаше и подсмърчаше.

— Безсърдечни хора… — мърмореше той. — И безмозъчни. И устата им мирише на мляко…

Кенши се спря на прага.

— Андрей, на твое място все пак бих отишъл в кметството, за да задействувам всички възможни подводници.

— Какви подводници имам там… — мрачно възрази Андрей.

Кенши веднага се върна на бюрото.

— Иди при заместника на политическия консултант. В края на краищата той също е русин. Нали си пил водка с него.

— Аз и по мутрата съм го бил — навъсено каза Андрей.

— Нищо, той не е обидчив — рече Кенши. — Пък и знам със сигурност, че взема подкупи.

— Че кой в кметството не взема? — въздъхна Андрей. — Ама не е там работата! Добре, ще отида. Може да науча нещо ново… А с Паприкаки какво ще правим? Той ей сега ще хукне да се обади по телефона… Ще хукнете, нали?

— Ще хукна — съгласи се Паприкаки без ентусиазъм.

— А пък аз ей сега ще го вържа и ще го натикам зад шкафа! — каза Кенши с удоволствие и всичките му зъби блеснаха в усмивка.

— Ама защо… — учуди се Андрей. — Как така изведнъж: ще го вържа, ще го натикам… Заключи го в архива, там няма телефон.

— Това ще бъде насилие — отбеляза Паприкаки с достойнство.

— А ако ви арестуват, това няма ли да е насилие?

— Ама аз не възразявам! — каза Паприкаки. — Просто така… отбелязвам факта…

— Върви, върви Андрей — нетърпеливо го подкани Кенши. — Аз ще уредя всичко тук и без теб, не се бой.

Андрей с пъшкане се надигна, потътри се към закачалката, влачейки крака, и си взе шлифера. Баретата беше изчезнала някъде. Потърси я на пода, сред купчината галоши, забравени от посетителите в добрите стари времена, не я намери, изпсува и излезе в приемната. Хилавата и анемична секретарка втренчи в него изплашените си сиви очи. Мърлява уличница. Как й беше името?

— Отивам в кметството — мрачно рече той.

Работата в редакцията си вървеше както обикновено. Един крещеше по телефона, друг пишеше, приседнал в края на бюрото, трети разглеждаше мокрите снимки, някои пиеха кафе, хлапаците куриери хвърчаха насам-натам с папки или листове в ръка, беше задимено, пълно с боклук, завеждащият литературния отдел — невиждано магаре със златно пенсне, бивш чертожник от някаква квазидържава от рода на Андора — тържествено и надуто обясняваше на един оклюмал автор: „Тука някъде сте прекалили, някъде ви е изневерило чувството за мярка, материалът е излязъл по-силен от вас и по-лабилен…“. „Да го рита, да го рита, да го рита“, мислеше си Андрей, крачейки по коридора. Изведнъж си спомни колко присърце взе всичко това, колко ново и увлекателно му се струваше. Съвсем доскоро! Как всичко изглеждаше толкова перспективно, нужно и важно… „Шефе, един момент, ако обичаш!“ — викна след него Дани Ли, завеждащият отдел „Писма на читатели“, и хукна подире му, но Андрей, без да се обръща, само махна с ръка. „Да го рита, да го рита…“

Щом излезе от входа, той се спря и вдигна яката на шлифера си. По улиците продължаваха да трополят каруци — и всички се стичаха към центъра на града, към кметството. Андрей мушна ръцете си по-дълбоко в джобовете и прегърбен, тръгна в същата посока. След една-две минути забеляза, че върви редом с грамадна каруца с колела колкото човешки бой. В нея бяха впрегнати два огромни коня, явно уморени от дългия път. Товарът в колата не се виждаше зад високите дървени ритли, затова пък добре се виждаше кочияшът отпред — дори не толкова той, колкото исполинското му брезентово наметало с триъгълна качулка. От самия кочияш се виждаше само щръкналата му брада и сред скрибуцането на колелата и тропота на копитата се чуваше как подканя конете или пък със селско простодушие изпуска излишните си газове.

И този пристига в Града, мислеше си Андрей. Защо? Какво търсят тука? Хляб при нас няма да намерят, пък и не им трябва, имат си те хляб. И изобщо всичко си имат, не са като нас, гражданите. Дори оръжие имат. Нима наистина смятат да колят и бесят, да повторят касапницата на Махно? Може би. Само че каква ще е ползата им? По къщите ли ще шарят?… Нищо не е ясно.

Спомни си интервюто с фермерите и разочарованието на Кенши от това интервю, макар че самият той го взимаше — беше разпитал петдесетина селяни на площада пред кметството. „Ами тръгна народът и ние с него“; „Омръзна ми, нали разбираш, да седя в блатата, хайде, викам си, и аз да отида…“; „И не питайте, скъпи господине, защо толкоз напира народът и къде се е помъкнал? И ние се чудим…“; „Е, гледам аз — всички тръгват към Града. И аз — към Града. Че аз да не съм по-глупав!“; „… Автоматът ли? Че закъде сме без автомати? Там, при нас, без автомат човек една крачка не може да направи…“; „… Излизам аз сутринта да доя кравите, гледам — тръгнали. Сьомка Костилин тръгнал, Жак Французина тръгнал, онзи, как беше… ех, мамка му, все го забравям, зад Въшливата могила живее… и той тръгнал! Питам ги аз, момчета, казвам, накъде? Ами, викат, слънцето седми ден вече го няма, та трябва да прескочим до Града…“; „А вие началството питайте. То, началството, всичко знае…“; „Нали разправяха, че ще дават автоматични трактори! Та да си седиш в къщи и да се чешеш по врата, пък той щял вместо тебе да работи… Трета година обещават…“

Уклончиви, смътни, неясни приказки. И зловещи. Или просто хитруват, или някакъв инстинкт ги събира накуп, а може би си имат някоя тайна, добре замаскирана организация… Тогава какво излиза? Жакерия? Антоновщина?… Донякъде човек може да ги разбере: слънце няма дванадесети ден, реколтата загива, какво ще става после — не е ясно. И ето че са наизскочили от топлите си хралупи…

Андрей отмина малка кротка опашка пред месарницата, после друга — пред хлебарницата. Повечето от чакащите бяха жени и много от тях, кой знае защо, с бели превръзки на ръкавите си. Естествено Андрей тутакси си спомни за Вартоломеевата нощ и веднага си помисли, че всъщност сега не е нощ, а ден — един часът през деня е, а магазините още не са отворени. На ъгъла, под неоновата фирма на нощния бар „Квисисана“, се бяха скупчили трима полицаи. Видът им беше някак странен — дали пък не се чувствуваха малко неуверено? Андрей забави крачките си, надавайки ухо.

— И какво сега, ще ни заповядате да се бием ли? Та те са поне два пъти повече от нас…

— Я да вървим и така да доложим: няма да отидем там и толкоз.

— А той ще каже: „Че как така няма да отидете? Нали сте полиция.“

— Абе полиция сме, ама какво от това? Ние сме полиция, ама те са милиция…

Тая милиция пък откъде се пръкна, помисли си Андрей, отминавайки. За пръв път чувам за някаква милиция… Той мина покрай още една опашка и свърна към Главната улица. Отпред вече ярко проблясваха живачните улични лампи на Централния площад. Цялото обширно пространство беше изпълнено с нещо сиво, леко поклащащо се, забулено в пара или дим. В този момент го спряха.

Едър младеж, всъщност още юноша, прекалено избуял за годините си, нахлупил плоско кепе с козирка чак до очите, му препречи пътя и тихо попита:

— Вие накъде, уважаеми господине?

Държеше ръцете си на кръста, а на двата си ръкава имаше бели превръзки. До стената зад него стояха още няколко души, най-различни на вид, но всички те също бяха с бели превръзки на ръкавите си.

С крайчеца на окото си Андрей забеляза, че чичото с брезентовото наметало безпрепятствено продължи нататък с грамадната си конска кола.

— Отивам в кметството — Андрей беше принуден да спре. — А какво има?

— В кметството ли? — високо повтори хлапакът и погледна през рамо към своите. Още двама се отделиха от стената и се приближиха до Андрей.

— А мога ли да ви запитам каква работа имате в кметството? — осведоми се по-якият с омасления комбинезон и кепето с буквите „джи“ и „ем“. Беше небръснат, с енергично мускулесто лице и зли, щъкащи очи.

— Вие какви сте? — попита Андрей, опипвайки в джоба си медното чукало за хаван, което вече четвърти ден мъкнеше със себе си в това смутно време.

— Доброволна милиция — отвърна здравенякът. — Каква работа имате в кметството? Кой сте вие?

— Аз съм главният редактор на „Градски вестник“ — сърдито рече Андрей, стискайки чукалото. Никак не му хареса, че докато си приказваха, хлапакът мина от лявата му страна, а третият доброволен милиционер — също младеж и както си личеше, доста силен — вече сумтеше в ухото му отдясно. — Отивам в кметството да протестирам срещу действията на цензурата.

— А — каза неопределено здравенякът. — Ясно. Само че защо трябва да ходите в кметството? Да бяхте арестували цензора и да си издавате вестника както си щете.

Андрей реши засега да се държи дръзко.

— Втасахме я, вие да ме учите — каза той. — Цензора и без вашите съвети го арестувахме. И изобщо пуснете ме да мина.

— Представител на пресата… — промърмори онзи, който сумтеше в дясното му ухо.

— Че какво? Нека да върви — милостиво разреши хлапакът отляво.

— Нека — каза здравенякът. — Нека върви. Само после да не ни се сърди на нас… Оръжие имате ли?

— Не — каза Андрей.

— То си е за ваша сметка — рече здравенякът, отмествайки се встрани. — Минете…

Андрей мина. Зад гърба му здравенякът каза с писклив глас: „Жасминът е цвете хубавелче!…“^[1] и милиционерите се засмяха. Андрей знаеше това стихче и изпита желание гневно да се обърне, но само ускори крачките си.

На Главната улица беше пълно с народ. Повечето стояха покрай стените на сградите или се бяха скупчили във входовете и всички носеха бели превръзки. Някои стърчаха насред улицата — приближаваха се към прииждащите фермери, казваха им нещо и фермерите продължаваха нататък. Магазините все още бяха затворени, но тук пред тях нямаше опашки. Край хлебарницата възрастен милиционер с чепата тояга втълпяваше на някакво самотно бабе: „Абсолютно сигурно е, мадам. Днес магазините няма да работят. Аз самият съм собственик на бакалница, мадам, знам с положителност…“ Бабето пискливо обясняваше, че ще умре тук, ей на тия стъпала, но няма да си изтърве реда на опашката…

Като старателно потискаше нарастващата в душата си тревога и чувството за някаква ирационалност на заобикалящия го свят — всичко беше като на кино, — Андрей се добра до площада. Главната улица, която излизаше от площада, беше задръстена с талиги, каруци, двуколки и различни конски и биволски коли. Наоколо вонеше на конска пот и пресен оборски тор, жребци и кобили от всевъзможни породи клатеха глави, синовете на блатата шумно си подвикваха и блещукаха цигари. Носеше се дим — някъде наблизо бяха запалили огън. Изпод един свод излезе, закопчавайки се в движение, мустакат дебеланко с тексаска шапка. Той едва не връхлетя върху Андрей, добродушно спомена дявола и се запровира между талигите и каруците, като гръмогласно викаше някой си Сидор: „Давай насам, Сидор! Давай в двора, там може! Само гледай в краката си, да не цопнеш!…“

Андрей прехапа устни и продължи нататък. В самото начало на площада каруците вече стояха на тротоара. Много от тях бяха разпрегнати, наоколо подскачаха спънати коне и оклюмали душеха асфалта. В каруците спяха, пушеха и ядяха, дочуваше се апетитно бълбукане и мляскане. Андрей се изкачи на някакво входно стълбище да огледа отгоре този стан. До кметството оставаха около петстотин метра, но трябваше да преодолее същински лабиринт. Пращяха и димяха огньове, пушекът — сивосинкав от живачните лампи — се носеше над фургоните и талигите и се всмукваше като в гигантски комин от Главната улица. Някаква гадина с жужене кацна на бузата му и се впи в нея като карфица. Андрей с отвращение цапна нещо едро и мъхнато, което сочно изхрущя под дланта му. Домъкнаха ги от блатата, сърдито си помисли той. От полуотворения официален вход силно лъхаше на амоняк. Андрей скочи на тротоара и решително се мушна в лабиринта от коне и каруци, но още при първите крачки се подхлъзна на нещо меко и ронливо.

Тромавата закръглена сграда на кметството се извисяваше над площада като пететажен бастион. Светеха само няколко прозореца, а край тях жълтеникаво мъждукаха изнесените отвън шахти на асансьорите. Фермерският стан беше обкръжил зданието, така че между каруците и кметството пустееше тясно пространство, осветено от ярките лампи, окачени на изящни чугунени стълбове. Под лампите се тълпяха фермери, почти всички с оръжие, а срещу тях, пред входа на кметството, се бе изправила редица от полицаи — ако се съдеше по отличителните им знаци, повечето бяха сержанти и офицери.

Андрей вече се провираше през въоръжената тълпа, когато някой го повика. Той спря и се огледа.

— Абе тука съм, ето ме! — изрева познат глас и Андрей най-после видя чичо Юра.

Поклащайки се, чичо Юра се приближаваше към него с протегната ръка — все в същата гимнастьорка и с килната пилотка, а на широк ремък през рамото му висеше старата познайница — картечницата.

— Здрасти, Андрюша, градско чедо такова! — гръмогласно възкликна той и твърдата му длан с трясък се стовари върху дланта на Андрей. — А аз тука все те търся, я каква врява се е вдигнала, не може, викам си, нашият Андрей да го няма! Той е навито момче, си казвам, непременно ще се върти тука някъде…

Чичо Юра беше доста на градус. Той смъкна картечницата от рамото си, напъха дулото под мишницата си, подпря се на нея като на патерица и продължи все така разпалено:

— Зяпам аз насам-натам — няма го Андрюша. Брех, мамицата му, викам си, що за безобразие? Твоят Фриц, русолявият — той е тука. Вре се между селяните, речи им държи… А тебе те няма никакъв!

— Спри малко, чичо Юра. Ти пък защо си довтасал? — попита Андрей.

— Правата да си търся! — самодоволно се ухили чичо Юра и брадата му се разпери като метла. — Изключително с тая цел съм пристигнал, ама като гледам, нищо няма да излезе от наш’та работа. — Той плю и разтърка слюнката с огромния си ботуш. — Въшлив народ. И те не знаят за к’во са дошли. Дали да молят са дошли, дали да искат са дошли, а може нито за туй, нито за онуй, ами просто им е домъчняло за градския живот — ще поседим тука, ще осерем града ви и хайде обратно по къщята. Лайнян народ. Ей на… — Той се обърна и повика някого с ръка. — Да вземем за пример моя приятел Стас Ковалски… Стас, т-твой-та… Ела тука!

Приближи се мършав, прегърбен селянин с печално провиснали мустаци и рядка дълга коса. От него направо вонеше на първак. Само инстинктът му го държеше на крака, но той непрекъснато виреше войнствено глава, грабваше чудатия си къс автомат, окачен на врата му, и като надигаше с непосилна мъка клепачите си, застрашително се оглеждаше наоколо.

— Ей на Стас… — продължи чичо Юра. — Нали си воювал, Стас, воювал ли си, кажи де! Не, ти кажи воювал ли си? — настояваше чичо Юра, пламенно прегърнал Стас през раменете, като се кандилкаше заедно с него.

— Аха! Уха!… — отзоваваше се Стас, като с целия си вид се стараеше да покаже, че е воювал, и то още как е воювал, думи няма да опише как е воювал.

— Сега той е пиян — обясни чичо Юра. — Душата му страда, когато няма слънце. Та… за какво говорех? Да! Питай го де, него, глупака, за какво се върти тука? Оръжие има. Храбри момчета — колкото щеш. Какво друго му трябва?

— Чакай — прекъсна го Андрей. — Вие какво искате?

— Нали това ти разправям! — искрено развълнуван рече чичо Юра, като пусна Стас, и онзи тутакси се отдалечи, описвайки голяма дъга. — Какво ти наливам в главата досега! Веднъж да ги натиснем тия гадове и — край! Та те нямат картечници. С ботушите си ще ги стъпчем, с шапките си ще ги затрупаме… Той изведнъж млъкна и отново вдигна картечницата на гърба. — Да вървим.

— Къде?

— Да пийнем. Трябва да допием, каквото е останало, мамицата му, и да се махаме оттук по къщята си. Тъй де, за какво да си губим времето? Картофите ми там вече гният… Да вървим.

— Не, чичо Юра — каза Андрей с извиняващ се глас. — Сега не мога. Трябва да отида в кметството.

— В кметството ли? Да вървим! Стас! Стас, мамка ти…

— Чакай малко, чичо Юра! Та ти… такова… тебе няма да те пуснат.

— М-мене? — изрева чичо Юра и очите му засвяткаха. — Я тръгвай! Ще видим кой няма да ме пусне. Стас!…

Той прегърна Андрей през рамото и го повлече през пустото, ярко осветено пространство право срещу полицейската верига.

— Разбери, — горещо дишаше той право в ухото на дърпащия се Андрей. — Страх ме е, разбра ли? На никого не съм казал, ама на тебе ще кажа. Ужас ме хваща, като си помисля! Ами ако то сега изобщо повече не се запали, а? Домъкнаха ни тука и ни захвърлиха… Не, нека да обяснят, нека да кажат истината кучите му синове, щото така не може да се живее. Да спя вече не мога, разбра ли? Такова нещо и на фронта не ми се е случвало… Ти мислиш, че съм пиян, нали? Много здраве имаш, че съм пиян — това е страх бе, човек, сърцето ми е свито от страх!…

Андрей усети, че го побиват тръпки от това трескаво дърдорене. Спря се на пет-шест крачки от редицата (струваше му се, че целият площад е притихнал и всички гледат него — и полицаите, и фермерите) и като се стараеше да говори авторитетно, каза:

— Виж какво, чичо Юра. Аз сега ще отида да уредя един въпрос във връзка с моя вестник, а ти ме почакай тук. После ще идем у дома и ще си поговорим за всичко, както трябва.

Чичо Юра с все сила заклати брадата си.

— Не, аз съм с теб. И аз трябва да уредя един въпрос…

— Ама тебе няма да те пуснат! И мен заради теб няма да ме пуснат!

— Давай, давай… — повтаряше чичо Юра. — Как така няма да ни пуснат? Защо? Ние — кротко, благородно…

Те вече бяха пред самата редица, един едър капитан от полицията в контешка униформа, с разкопчан кобур отляво на колана пристъпи насреща им и студено ги попита:

— Вие накъде, господа?

— Аз съм главният редактор на „Градски вестник“ — каза Андрей, като леко побутваше настрани чичо Юра да не го прегръща. — Трябва да се срещна с господин политическия консултант.

— Моля документите — протегна се към Андрей обвита във велур длан.

Андрей извади служебната си карта, подаде я на капитана и погледна под око чичо Юра. За негова изненада сега чичо Юра стоеше спокойно, подсмърчаше и току оправяше ремъка на картечницата, макар че от това нямаше никаква нужда. Очите му, сякаш не съвсем пияни, бавно шареха по редицата.

— Можете да минете… — вежливо каза капитанът и му върна служебната карта. — Макар че съм длъжен да ви предупредя… — Той не завърши мисълта си и се обърна към чичо Юра: — А вие?

— Той е с мен — припряно рече Андрей. — Нещо като представител е… ъ-ъ… на част от фермерите.

— Документите!

— Че какви документи може да има един селянин? — учуди се чичо Юра.

— Без документи не мога да ви пусна.

— Че защо да не може без документи? — огорчи се чичо Юра. — Значи без някаква си келява хартийка вече не съм човек, така ли?

Някой горещо задиша във врата на Андрей. Стас Ковалски, който се олюляваше, но все още войнствено подрипваше, сега ги подкрепяше откъм тила. Към осветеното пространство запристъпваха мудно, сякаш подкарани насила, още няколко души.

— Господа, господа, не се трупайте! — започна да се нервира капитанът. — Ама минете де, господине! — сърдито подвикна той на Андрей. — Господа, назад! Всякакво струпване на едно място е забранено!…

— Значи, ако си нямам някакво надраскано листче — тюхкаше се отчаян чичо Юра, — тогаз значи ни оттука, ни оттам, отникъде не мога да мина…

— Фрасни го по мутрата! — с изненадващо ясен глас предложи Стас отзад.

Капитанът сграбчи Андрей за ръкава на шлифера и рязко го дръпна към себе си, така че Андрей тутакси се озова зад гърба на полицаите. Редицата мигновено се затвори, прикривайки го от фермерите, струпали се пред капитана, и той, без да изчака по-нататъшното развитие на събитията, бързо закрачи към мрачния, дрезгаво осветен портал. Зад гърба му ехтеше:

— Хляб им давай, месо им давай, а когато трябва да минеш някъде…

— Мо-оля не се струпвайте! Имам заповед да арестувам…

— Защо не пускаш представителя, а?

— Слънцето! Слънцето, мръсници, кога ще го запалите пак?

— Господа, господа! Аз нямам нищо общо с тая работа!

По стъпалата от бял мрамор, потропвайки с железцата на токовете си, срещу Андрей се изсипа ново попълнение полицаи. Бяха въоръжени с винтовки със затъкнати щикове. Сподавен глас командуваше: „Приготви газовите гранати!“ Андрей стигна до горния край на стълбището и се огледа. Сега осветеното пространство беше осеяно с хора. Фермерите — кой по-бавно, кой бегом — се придвижваха към струпалото се ръкомахащо и викащо множество.

Андрей с усилие дръпна вратата — беше тежка, висока, обкована с мед — и влезе във вестибюла. Тук също цареше полумрак и го лъхна остър, характерен мирис на казарма. В разкошните кресла, по диваните и натъркаляни направо на пода спяха полицаи, завити с шинели. По слабоосветените балкони, проточили се под тавана около трите страни на вестибюла, се мяркаха някакви фигури. Андрей не разбра дали бяха въоръжени.

Той изтича по дългия мек килим на втория етаж, където се намираше отдел „Печат“, и тръгна по широкия коридор. Изведнъж го обзе съмнение. Необичайно тихо беше днес в това огромно здание. Обикновено тук цареше голяма блъсканица, тракаха пишещи машини, рязко звъняха телефони, звучаха разговори на висок тон и ехтяха началнически викове, а сега нямаше и помен от такова нещо. Някои врати бяха широко отворени, а вътре кабинетите тънеха в мрак, пък и в самия коридор гореше само всяка четвърта лампа.

— Моля да ме извините — троснато каза Андрей. — Къде мога да намеря господин политическия консултант или неговия заместник?

Няколко глави с бомбета бавно се извърнаха към него.

— А за какво ви е? — попита по-дребният.

Изведнъж на Андрей му се стори, че лицето на този човек му е познато отнякъде, пък и гласът му — също. И кой знае защо му стана неприятно и се учуди, че този човек е тук. Тоя тип нямаше никаква работа в кметството… Андрей се навъси и като се стараеше да говори колкото може по-рязко и твърдо, обясни кой е и за какво е дошъл.

— Ама влезте — рече познатият отнякъде човек. — Защо стоите там, на вратата?

Андрей влезе и се огледа, но нищо не видя: през цялото време пред очите му беше това гладко избръснато лице на скопец. Къде ли съм го виждал? Някаква неприятна личност… и опасна… Напразно влязох тук, само си губя времето.

Дребният човек с бомбето също напрегнато се взираше в него. Беше тихо. Високите прозорци бяха закрити с тежки завеси и шумът отвън едва достигаше дотук. Дребният човек с бомбето внезапно скочи леко и плътно се приближи до Андрей. Сивите му очички, почти без ресници, примигваха, а от най-горното копче на палтото му подскочи чак до брадичката и отново слезе надолу грамадната му адамова ябълка.

— Главен редактор ли сте?… — рече дребосъкът и Андрей най-после го позна и прималял, с подкосени крака от терзаещия го спомен, усети, че и него са го познали.

Голобрадото лице настръхна и показвайки редките си развалени зъби, дребосъкът приклекна, а Андрей усети ужасна болка в корема, сякаш вътрешностите му се разкъсаха, и през гадната пелена, спуснала се пред помътнелите му очи, внезапно съзря отблизо излъскания под… Трябва да бягам, да бягам… Цял фойерверк избухна в мозъка му и над него се олюля, завъртя се бавно високият тъмен, напукан таван… от обгърналия го задушаващ мрак изскачаха и се забиваха в ребрата му нажежени до бяло копия… ще ме убие… ще ме убие!… Главата му изведнъж набъбна и се навря в някаква тясна воняща пролука, като одра ушите му, а гръмовен глас невъзмутимо произнесе: „По-спокойно, Керкенез, по-спокойно, недей всичко наведнъж…“ Андрей изкрещя с все сила, топла гъста каша изпълни устата му, той се задави и повърна.

В стаята нямаше никой. Грамадната плътна завеса беше дръпната, прозорецът зееше широко отворен, от него лъхаше влажен студен въздух и някъде отдалеч се чуваха крясъци. Андрей с мъка се надигна на четири крака и запълзя покрай стената. Към вратата. По-далеч оттук…

В коридора отново повърна. Полежа малко в блажена изнемога, после се опита да се изправи на крака. „Лошо ми е — помисли си той. — Ох, колко ми е лошо.“ Седна и опипа лицето си. Беше влажно и лепкаво и тогава откри, че вижда само с едното око. Ребрата го боляха и едва дишаше. Боляха го и челюстите и ужасна, непоносима болка го пронизваше под корема. „Мамината ти гадна, Керкенез. Осакати ме!“ — Андрей заплака. Той седеше на пода в празния коридор, опрял гръб в позлатените орнаменти, и плачеше. Не можеше да се овладее. Плачейки, с усилие запретна шлифера си и пъхна ръка под колана на панталона си. Болеше го ужасно, но не там, а по-горе. Целият корем, където и да пипнеше, го болеше. И гащетата му бяха мокри.

Някой, потропвайки тежко с ботушите си, се приближи от дъното на коридора и се надвеси над него. Беше полицай — зачервен, изпотен, без фуражка, с изплашени очи. Постоя няколко мига объркан и изведнъж хукна, а от дъното на коридора вече тичаше втори, като в движение смъкваше куртката си.

В този момент Андрей схвана, че оттам, откъдето дотичваха ония, се носят крясъци и многогласна гълчава. Той събра сили, едва се надигна и подпирайки се на стената, се затътри по посока на гласовете, като продължаваше да хлипа и да опипва със страх лицето си. По пътя непрекъснато се спираше, за да си отдъхне, превит на две, държейки се за корема.

Добра се до стълбището и се хвана за хлъзгавия мраморен парапет. Долу, в огромния вестибюл, вреше и кипеше гъсто човешко гъмжило. Изобщо не можеше да се разбере какво става. Прожекторните лампи по балконите озаряваха със студена ослепителна светлина тази бълбукаща каша, в която се мяркаха всевъзможни бради, униформени фуражки, златни шнурове от усукани полицейски акселбанти, натъкнати щикове, разперени длани, бледи плешиви темета, и от всичко това към тавана се издигаше топла, влажна смрад.

Андрей затвори очи, за да не вижда нищо наоколо, и пипнешком, местейки ръце по парапета, взе да се смъква, както дойде — по задник, на една страна, — без сам да знае защо прави това. Няколко пъти се спря, за да си поеме дъх и да изстене, отваряше очи, хвърляше поглед надолу, отново усещаше, че няма сили да гледа това зрелище, пак замижаваше и започваше да мести ръце по парапета. Малко преди да стигне до края на стълбището, ръцете му съвсем отмаляха, той се откъсна от парапета и се катурна през последните стъпала до мраморната площадка с огромни бронзови плювалници. През мътилката и врявата внезапно дочу смразяващ дрезгав глас: „Я гледай, та това е Андрюша!… Момчета, там нашите ги изтрепват!…“ Щом отвори очи, Андрей зърна съвсем наблизо чичо Юра, разрошен с разкъсана гимнастьорка, с изцъклени и обезумели очи с разперена брада, видя как чичо Юра вдигна с изпънати ръце картечницата си и ревящ като бик, изстреля един дълъг откос по балконите, по прожекторите, по стъклата на двата реда прозорци в залата…

После само откъслеци от действителността достигаха на приливи и отливи до съзнанието му заедно с приливите и отливите на болката и виенето на свят. Отначало откри, че се намира в средата на вестибюла. Оказа се, че упорито пълзи на четири крака към широко отворената врата в далечината, прехвърляйки се през неподвижни тела, при което ръцете му се подхлъзваха в нещо мокро и студено. Някой равномерно охкаше наблизо и непрекъснато редеше: „О, божичко, о, божичко, о, божичко…“ Килимът беше осеян с парчета стъкло, изстреляни гилзи и късове от мазилката. През отворената врата постоянно нахлуваха и тичаха право срещу него някакви страшни хора с горящи факли в ръце…

После се озова навън. Седеше разкрачен върху стъпалата на официалния вход, подпрян с длани на студения камък, а на коленете му лежеше винтовка без затвор. Лъхна го мирис на свеж дим, някъде в дъното на съзнанието му трещеше картечницата и цвилеха подивели коне, а той монотонно си втълпяваше, повтаряйки на глас: „Тук ще ме стъпчат, тук непременно ще ме стъпчат…“

Но не го стъпкаха. Когато се свести, вече беше на площада встрани от стълбището. Притискаше бузата си към грапавия гранит, над него светеше живачна лампа, винтовката липсваше, сякаш го нямаше и тялото му и той висеше в празното пространство с буза, притисната към гранита, а на площада пред него като на сцена се разиграваше някаква фантастична трагедия.

Видя как покрай редицата улични лампи, обкръжаващи площада, и покрай скупчените талиги и каруци с гръм и трясък се носи брониран автомобил, картечната му кула се върти като бясна на всички страни, сеейки плътен огън, и трасиращите куршуми летят из целия площад, а пред бронираната кола, вирнал глава, тича в галоп кон, влачейки скъсаните си тегличи… Изведнъж един фургон, покрит с брезент, се откъсна от гъмжилото от каруци и пресече пътя на бронирания автомобил, конят бясно се втурна настрани, връхлетя върху уличния стълб и се преби, а бронираната кола рязко удари спирачки и се завъртя. В този миг през откритото пространство претича висок мъж, целият в черно, замахна с ръка и падна по очи на асфалта. Под бронирания автомобил избухна пламък, взривната вълна го разтърси и желязното чудовище клюмна назад. Човекът в черно вече тичаше отново. Той заобиколи колата, пъхна нещо в амбразурата на водача и отскочи настрана. Андрей видя, че това е Фриц Гайгер, а амбразурата се озари отвътре, в бронирания автомобил проехтя гръм и от него излетя дълъг огнен език от пламък и дим. Приведен, с леко сгънати крака, разперил дългите си до земята ръце, Фриц обикаляше на една страна като рак около колата и изведнъж бронираната врата се отвори, на асфалта се изтърси рунтав вързоп, обхванат от пламъци, и с пронизителен вой се затъркаля, пръскайки искри…

Сетне Андрей отново изпадна в несвяст, сякаш на площада сцена се спусна завеса, чуваха се само някакви озверели гласове и истерични писъци и тропот на множество крака. От горящата бронирана кола се носеше воня на нажежено желязо и бензин. Фриц Гайгер, заобиколен от тълпа с бели ленти на ръкавите, извисявайки се с цяла глава над всички, раздаваше команди, рязко размахваше дългите си ръце, сочейки на разни страни, а лицето и русолявите му разчорлени коси бяха плувнали в пот. Други хора с бели ленти, струпани около уличните фенери пред входа на кметството, кой знае защо се катереха по тях и спускаха отгоре дълги, разлюлявани от вятъра въжета. Влачеха някого по стълбището, той се дърпаше, махаше с ръце и крака и през цялото време пищеше като жена на висок глас така, че ушите глъхнеха, и изведнъж цялото стълбище се изпълни с народ, замяркаха се черни, брадати лица и задрънча оръжие. Писъкът секна, тъмното тяло изпълзя нагоре по уличния стълб, като трескаво подритваше и се усукваше. От тълпата проехтяха изстрели, потръпващите крака се отпуснаха, изпружиха се и тъмното тяло бавно се залюля във въздуха.

А после Андрей вече дойде на себе си от някакво ужасно друсане. Главата му се мяташе сред твърди, миризливи вързопи, той пътуваше нанякъде, караха го бог знае къде, и познат разярен глас подвикваше: „Ди-и-й! Ди-и-й, твойта кожа!… Хайде, давай!“ А точно пред тях, на фона на червеното небе гореше кметството. Прозорците бълваха огнени езици и пръскаха искри в мрака и се виждаше как леко се поклащат дългите изпружени тела, увиснали на уличните фенери.