Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обреченият град (6)

Глава втора

Мотоциклетът с трясък летеше по Главната улица, подскачайки по изровения асфалт. Присвит, Андрей криеше лицето си зад предпазния щит на коша, но въпреки това студът го пронизваше до кости. Трябваше да си вземе шинела.

От време на време срещу мотоциклета от тротоарите изтичваха посинели от студ луди, които се кривяха, танцуваха и крещяха нещо, но писъците им се заглушаваха от боботенето на двигателя. Полицейският мотоциклетист, ругаейки през зъби, намаляваше скоростта, изтръгваше се от здраво вкопчващите се в него протегнати ръце, промъкваше се през веригата от раирани болнични халати и мигновено пак даваше газ, така че Андрей отхвръкваше назад.

Освен побърканите по улицата не срещнаха никого. Само веднъж зърнаха една бавнодвижеща се патрулна кола с оранжева мигалка на покрива и на площада пред кметството видяха тромаво да тича огромен рунтав павиан. Той бягаше презглава от група небръснати мъже с раирани пижами, които го гонеха с викове и пронизителни крясъци. Андрей извърна глава назад и видя, че те все пак настигнаха павиана, събориха го на земята, разчекнаха му задните и предните лапи и взеха равномерно да го люлеят, припявайки му зловеща задгробна песен.

Носеха се като вихър срещу редките улични лампи, през черните, сякаш мъртви квартали без никаква светлинка, после пред тях се показаха очертанията на жълтеникавата грамада на синагогата и Андрей видя Зданието.

То стоеше здраво и непоколебимо, като че ли винаги, десетилетия наред беше заемало това пространство между стената на синагогата, надраскана с пречупени кръстове, и смотаното кино, глобено миналата седмица, загдето нощем в него се прожектират порнографски филми — стоеше на същото място, където довчера растяха хилави дръвчета, където в наподобяващо грамадна мърлява циментова чаша пръскаше анемично фонтанче, а на въжените люлки висяха и пищяха хлапета с най-различен цвят на кожата.

То действително беше червено, тухлено, четириетажно и прозорците на най-долния етаж бяха закрити с капаци, няколко прозореца на втория и третия етаж бяха осветени в жълто и розово, а покривът беше обшит с поцинкована ламарина и до единствения комин се издигаше странна антена с няколко напречни пръчки. Към вратата наистина водеше каменно стълбище с четири стъпала, медната дръжка блестеше и колкото повече гледаше сградата, толкова по-ясно в ушите на Андрей звучеше някаква тържествена и мрачна мелодия, и мимоходом той си спомни, че много от свидетелите твърдяха, че в Зданието свирела музика…

Андрей повдигна козирката на фуражката си, за да не му влиза в очите, и погледна полицейския мотоциклетист. Навъсеният дебелак седеше настръхнал, сврял глава във вдигнатата си яка и сънено пушеше, захапал цигарата със зъби.

— Виждаш ли го? — с приглушен глас попита той.

Дебелакът неловко извърна глава и свали яката си.

— А?

— Сградата, казвам, виждаш ли я? — попита Андрей раздразнено.

— Да не съм сляп — навъсено отвърна полицаят.

— А друг път виждал ли си я тук?

— Не — каза полицаят. — Тук не съм я виждал. Но на други места съм я виждал. И какво от това? Че тука нощем какви ли не работи можеш да видиш…

Музиката звучеше в ушите на Андрей с трагична сила, така че той едва разбираше думите на полицая. Хиляди и хиляди хора плачеха на някакво огромно погребение, те изпращаха своите близки и любими и гръмогласната музика не им позволяваше да се успокоят, да се унесат, да освободят съзнанието си…

— Чакай ме тук — нареди Андрей на полицая, но онзи не му отвърна и в това нямаше нищо чудно, защото бе останал със своя мотоциклет на отсрещната страна на улицата, а Андрей вече стоеше на каменното стълбище пред високата дъбова врата с медната дръжка.

Тогава Андрей хвърли поглед надясно в застиналата мъгла, погълнала горния край на Главната улица, хвърли поглед наляво в застиналата мъгла, погълнала долния край на Главната улица, за всеки случай се сбогува с всичко това и ръката му в ръкавицата легна върху богато гравираната блестяща мед.

Отвъд вратата имаше малко тихо антре, озарено от слаба жълтеникава светлина, на разклонена като палма закачалка висяха на гроздове шинели, палта и шлифери. Под нозете му имаше протрит килим с бледи, неясни шарки, а точно срещу него се издигаше широко мраморно стълбище с червена мека пътека, притисната към стъпалата с помощта на добре излъскани метални пръчки. Имаше и някакви картини по стените, имаше нещо и зад дъбовата преграда вдясно, имаше някой и до него, който почтително взе папката и му прошепна: „Нагоре, моля…“. Но Андрей не можа да разгледа нищо по-подробно, защото козирката на фуражката ужасно му пречеше, постоянно падаше над очите му, така че можеше да види само това, което беше под краката му. Някъде по средата на стълбището той си помисли, че трябваше да остави проклетата фуражка в гардероба на онзи позлатен тип със сърмените нашивки и бакенбардите до кръста, но сега вече беше късно, а тук всичко трябваше да се прави навреме или изобщо да не се прави и след всеки свой ход, след всяко свое деяние човек не можеше да се върне, за да поправи стореното. И той с въздишка на облекчение прекрачи последното стъпало и си свали фуражката.

Щом се появи на прага, всички станаха, но той не погледна към никого. Виждаше само своя партньор — нисък на ръст, възрастен мъж в костюм с полувоенна кройка и с блестящи хромови ботуши, който мъчително му приличаше на някого и в същото време беше абсолютно непознат.

Всички стояха неподвижно край стените, край белите мраморни стени, украсени със злато и пурпур и драпирани с ярки разноцветни знамена… не, не бяха разноцветни, всичко беше червено и златисто, и от безкрайно високия таван висяха огромни пурпурнозлатисти платнища, сякаш бяха материализирани ивици на някакво невъобразимо северно сияние, всички стояха покрай стените с големи полукръгли ниши, а в полумрака на нишите се криеха горделиво-скромни бюстове — мраморни, гипсови, бронзови, златни, малахитови, от неръждаема стомана… гробовна леденина вееше от тези ниши, всички зъзнеха, всички скришом потриваха ръце и се свиваха от студ, но стояха изпънати и гледаха право пред себе си, само възрастният мъж в полувоенния костюм, партньорът, противникът, бавно, с безшумни стъпки се разхождаше сред пустото пространство в средата на залата, леко свел масивната си побеляваща глава, сложил ръце на гърба, като с лявата си ръка притискаше китката на дясната. И след като Андрей влезе, и след като всички станаха и вече стояха мирно известно време, и след като едва доловимата въздишка, изглежда, на облекчение вече затихна сред сводовете на залата, заплетена в пурпура и златото, този човек продължаваше да се разхожда напред-назад, а после внезапно, насред пътя, се спря и много внимателно, без да се усмихва, изгледа Андрей и Андрей видя, че косите на едрия му череп са редки и посивели, челото — ниско, пищните мустаци също са рехави и грижливо подстригани, а равнодушното му лице е възжълто, с грапава, сякаш надупчена от едра шарка кожа.

Нямаше нужда да се представят един на друг и никакви приветствени речи не бяха потребни. Те седнаха зад инкрустираната масичка и се оказа, че Андрей трябва да играе с черните, а възрастният му партньор — с белите фигури, всъщност те не бяха бели, а жълтеникави и човекът със сипаничавото лице протегна малката си, съвсем без косми ръка, хвана с два пръста пешката и направи първия ход. Андрей мигновено придвижи срещу нея своята пешка, кроткия надежден Уан, който винаги желаеше само едно — да го оставят на мира — и тук щеше да му бъде осигурено известно, впрочем твърде съмнително и относително спокойствие, тук в самия център на събитията, които естествено щяха да се развият, които бяха неизбежни, и Уан щеше да изпадне в голямо затруднение, но тъкмо тук можеше да бъде подкрепян, прикриван и защитаван дълго, а при желание и безкрайно дълго време.

Двете пешки стояха една срещу друга, гърди срещу гърди, можеха да се докоснат, можеха да си разменят нищо не значещи думи, можеха просто мирно и тихо да се гордеят със себе си, да се гордеят с това, че те, простите пешки, със своето присъствие тук са обозначили главната ос, около която сега ще се разгърне цялата игра. Но те нищо не можеха да си направят един на друг, те бяха неутрални един към друг, те бяха в различни бойни измерения — малкият жълтолик, неугледен Уан с глава, свита по навик в раменете, и набитият кривокрак, както подобава на кавалерист, селяк в кавказки ямурлук и калпак, с огромни, направо чудовищни пухкави мустаци, със скулесто лице и сурови, леко кривогледи очи.

На дъската отново цареше равновесие и това равновесие сигурно щеше да продължи доста дълго време, защото Андрей знаеше, че партньорът му е гениално предпазлив човек, който винаги е смятал хората за най-ценното нещо на този свят, следователно в скоро време нищо не може да заплашва Уан, и Андрей откри сред редиците Уан и едва-едва му се усмихна, но тутакси отмести очи, защото срещна внимателния и печален поглед на Доналд.

Партньорът му мислеше, като спокойно почукваше с мундщука на дългата си цигара по инкрустираната със седеф повърхност на масичката, и Андрей отново стрелна с очи вцепенените редици край стените, но сега вече не гледаше към своите, а към тези, с които се разпореждаше съперникът му. Сред тях почти нямаше познати — бяха някакви изненадващо интелигентни на вид хора в цивилни дрехи, с бради, с пенснета, със старомодни вратовръзки и жилетки и някакви военни в необичайна униформа с многобройни ромбове по петлиците и с ордени, закрепени на винтове върху подложки от моаре… Откъде ли ги е насъбрал такива? — озадачен си помисли Андрей и отново се взря в преместената напред бяла пешка. Тази пешка поне му бе добре позната — човек с някога легендарна слава, който, както си шепнеха по-възрастните, не бе оправдал възлаганите му надежди и сега можеше да се каже, че е слязъл от сцената. Явно и той самият знаеше това, но кой знае колко не страдаше — стоеше здраво на паркета с кривите си крака, сучеше гигантските си мустаци, току поглеждаше изпод вежди настрани и от него се носеше остра миризма на водка и конска пот.

Партньорът вдигна ръката си над дъската и премести втора пешка. Андрей затвори очи. Изобщо не очакваше това. Че може ли такова нещо — така направо? Кой е този? Красиво бледо лице, вдъхновено и в същото време донякъде отблъскващо с високомерието си, синкаво пенсне, изящна къдрава брадичка, гъсти, черни коси над светлото чело — Андрей никога по-рано не беше виждал този човек и не можеше да каже кой е, но явно беше важна личност, защото властно и кратко поговори с кривокракия селяк в кавказкия ямурлук, а онзи само помръдваше с мустаците си, скулите му шаваха нагоре-надолу и през цялото време току отместваше настрани леко кривогледите си очи като на огромна дива котка пред уверен укротител.

Но Андрей хич не го интересуваха отношенията им — решаваше се съдбата на Уан, съдбата на мъничкия, цял живот патил Уан, чиято глава сега съвсем бе хлътнала между раменете, на вече готовия за най-лошото и безнадеждно примирилия се с участта си Уан, и сега той можеше да избере само една от трите възможности: или да пожертвува Уан, или да заложи на Уан, или да остави всичко така, както си е, и тия двамата постоянно да висят между живота и смъртта — възвишеният език на стратегията наричаше тази възможност „неприет дамски гамбит“, — и това продължение му беше известно, Андрей знаеше, че то се препоръчва в учебниците, знаеше, че то е от азбуката на играта, но не можеше да понесе дори и мисълта, че в продължение на дълги часове Уан ще виси на косъм, облян в ледената пот на предсмъртния ужас, а натискът върху него ще продължава да расте и расте, докато най-сетне чудовищното напрежение около това поле не стане абсолютно непоносимо, и тогава грамадният кървав гнойник щеше да се спука и от Уан нямаше да остане и помен.

Няма да понеса това, помисли си Андрей. И в края на краищата аз изобщо не познавам този човек с пенснето, какво ме засяга съдбата му, защо съм длъжен да го жаля, след като дори моят гениален партньор мисли само няколко минути, преди да се реши да предложи тази жертва… И Андрей свали от дъската бялата пешка, и постави на нейното място своята, черната, и в същия миг видя как дивата котка с ямурлука за първи път в живота си погледна укротителя право в очите и озъби пожълтялата си от тютюн паст в хищна самодоволна усмивка. И тутакси някакъв мургав, възтъмен като маслина човек, неприличащ на руснак и даже на европеец, се шмугна между редиците към синкавото пенсне, замахна с огромната си рижа лапа и пенснето се разлетя на парчета като небесносиня мълния, а човекът с бледото лице на велик трибун и неосъществил се тиранин слабо изохка, краката му се подкосиха и дребното стройно тяло се изтърколи по ощърбените, нажежени от тропическото слънце древни стъпала, въргаляйки се в бялата прах и в собствената си яркочервена лепкава кръв… Андрей си пое дъх, преглътна буцата, застанала на гърлото му, и отново погледна към дъската.

А там вече стояха една до друга две бели пешки и центърът здраво бе овладян от стратегическия гений, и освен това от дълбочина право в гърдите на Уан се бе прицелила изцъклената зеница на неизбежната гибел — сега вече нямаше време за размисли, нещата вече не опираха само до Уан: една погрешна стъпка и белият офицер щеше да се измъкне на позиция, която му даваше оперативен простор — той отдавна мечтае да се докопа до оперативен простор, този висок снажен красавец, окичен с цели съзвездия от ордени, значки, ромбове и нашивки, напереният красавец със стоманените очи и месестите като на юноша устни, гордостта на младата армия, гордостта на младата страна, преуспяващият съперник на също толкова високомерните и обсипани с ордени, значки и нашивки самоуверени горделивци на западната военна наука. Какво го интересува него Уан? Та той със собствените си ръце е съсякъл десетки такива като Уан, хиляди като Уан — мръсни, въшливи, гладни, сляпо вярващи в него, — само една дума е била достатъчна те да тръгнат, псувайки яростно, изправени срещу танковете и картечниците, и тези от тях, които по чудо са останали живи — сега вече имотни и охранени, — и днес са готови да тръгнат, съгласни са да повторят всичко отначало…

Не, не биваше да оставя в ръцете на този човек нито Уан, нито центъра. И Андрей бързо премести напред пешката, която му беше под ръка, без да гледа коя е тя, мислейки си само за едно: да прикрие, да подкрепи Уан, да го защити поне откъм гърба, да покаже на великия танкист, че той, разбира се, може да срази Уан, но затова ще трябва да плати с живота са. И великият танкист разбра това, и красивите му тежки клепачи морно се спуснаха над светналите допреди миг очи, но той беше забравил, явно както и на Андрей му бе изхвръкнало от ума, но сега внезапно го озари някакво страшно прозрение, че тук всичко решават не те — не пешките и офицерите и дори не топовете и цариците. И тъкмо малката гола ръка бавно взе да се надвесва над дъската, когато Андрей, вече осъзнал какво ще последва, дрезгаво гракна: „Поправям…“, съгласно благородния кодекс на играта, и толкова припряно, та чак пръстите му мъчително се сгърчиха, размени местата на Уан и онзи, който го подкрепяше отзад. Този път май му провървя: само до преди миг прикриваше Уан, а сега зае неговото място Валка Сойфертис, с когото Андрей шест години седя на един чин и който и без това вече бе умрял през четиридесет и девета година по време на операция от язва в стомаха.

Веждите на гениалния партньор бавно се понадигнаха, а кафеникавите му петнисти очи се присвиха учудено и насмешливо. Естествено на него му изглеждаше смешна и странна тази толкова безсмислена и от тактическа, пък и още повече от стратегическа гледна точка постъпка. Той продължи плавно да движи малката си немощна ръка над дъската, спря я над офицера, позабави се още няколко секунди, размишлявайки, после пръстите му уверено се събраха върху лакираната главичка на фигурата, офицерът се устреми напред, чукна леко черната пешка, отмести я и твърдо зае нейното място. Гениалният стратег все още бавно изнасяше взетата пешка извън игралното поле, а една групичка хора с бели престилки и делови, съсредоточени лица вече се трупаше около хирургическата количка, върху която лежеше Валка Сойфертис — мрачният оглозган от болестта профил за последен път се мярна пред очите на Андрей и количката изчезна зад вратата на операционната…

Андрей погледна към великия танкист и съзря в сивите му, прозрачни очи същия ужас и потискащото недоумение, които изпитваше и самият той. Танкистът гледаше към гениалния стратег, като примигваше бързо и нищо не разбираше. Беше свикнал да мисли с друг вид понятия, обхващащи придвижването в пространството на огромни маси от военна техника и хора, наивен и простодушен, беше свикнал да смята, че всичко и завинаги ще решат неговите бронирали армади, уверено шествуващи през чуждите земи, и многомоторните, натъпкани с бомби и парашутисти, летящи крепости, плуващи в облаците над чуждите земи, беше направил всичко възможно тази конкретна мечта да се осъществи във всеки подходящ момент… Разбира се, понякога си позволяваше известни съмнения дали гениалният стратег е чак толкова гениален и ще успее ли еднозначно да определи този подходящ момент и подходящите посоки на бронираните удари, и при все това никак не разбираше (и така не можа да разбере) как може да принасят в жертва тъкмо него, талантливия, неуморния и изключителния, как може да се принася в жертва всичко, създавано с толкова труд и усилия…

Андрей бързо го свали от дъската — да не го гледа — и постави на негово място Уан. Няколко души със сини шапки се промъкнаха между редиците, грубо сграбчиха великия танкист за раменете и за ръцете, отнеха му оръжието, така го цапардосаха по красивата породиста физиономия, че тя изпращя, и го повлякоха към дранголника, а гениалният стратег се отпусна върху облегалката на креслото, присви сито очи и сплел ръце на корема, взе да върти палците си. Той беше доволен. Разменил бе офицер за пешка и беше много доволен. И тогава Андрей изведнъж разбра, че в неговите очи, в очите на стратега, всичко това изглежда съвсем другояче: той ловко и неочаквано беше премахнал офицера, който му пречеше, а отгоре на това беше спечелил и пешка — ето как изглеждаше това в действителност…

Великият стратег беше нещо повече от стратег. Стратегът винаги е принуден да действува в рамките на своята стратегия. Великият стратег се бе отказал от всякакви рамки. Стратегията беше само нищожен елемент от играта му, за него тя беше точно толкова случайна, колкото за Андрей някой случаен ход, направен по собствена прищявка. Великият стратег беше станал велик именно защото бе разбрал (а може би го знаеше по рождение): печели съвсем не този, който спазва правилата; печели онзи, които умее в подходящ момент да се откаже от всички правила, да наложи своите правила на играта, неизвестни на противника, а когато се наложи — да се откаже и от тях. Кой е казал, че собствените фигури са по-малко опасни от фигурите на противника? Глупости! Собствените фигури са много по-опасни от фигурите на противника. Кой е казал, че царят трябва да се защитава и да се прикрива, когато му дават шах? Глупости. Няма такива царе, които не бива при нужда да се заменят, да речем, с някой кон или дори с пешка. Кой е казал, че пешката, промъкнала се до последния хоризонтал, непременно се превръща във фигура? Няма такова нещо. Понякога е много по-полезно да я оставиш да си стои там като пешка — нека поседи на края на пропастта за назидание на другите пешки…

Проклетата фуражка постоянно се смъкваше върху очите на Андрей и му беше все по-трудно да следи какво става наоколо. Той дочуваше обаче, че благоприличната тишина в залата вече се нарушава от тракането на съдове, долавяше се гълчава и някакъв оркестър настройваше инструментите си. Полъхнаха кухненски миризми. Някой пискливо викна на всеослушание: „Жохж! Дяволски пхигладнях! Нахеди по-бъхзо да ми донесат чаша кюхасо и а-ня-няс!…“

— Моля да ме извините — с почтена вежливост рече някой над ухото му, като се промуши между Андрей и дъската: мярнаха се черните поли на фрак и лъскави лачени обуща с гети, а над главата му преплува високо вдигната бяла ръка, крепяща отрупан поднос. И друга непозната бяла ръка постави до лакътя му чаша шампанско.

Гениалният стратег най-после очука и омачка цигарата си до такава степен, че вече можеше да я запали. И той запуши — синкавият дим заструи от косматите му ноздри и се заплете в пищните му пооредели мустаци.

А през това време играта продължаваше. Андрей трескаво се защитаваше, отстъпваше, маневрираше и все още успяваше да направи така, че загиваха само и без това мъртвите. Ето че отнесоха Доналд с простреляното сърце и сложиха на масичката до чашата неговия пистолет и бележката, която беше оставил, преди да умре: „Когато пристигаш — не се радвай, когато си отиваш — не тъжи. Пистолета дайте на Воронин. Все някога ще му дотрябва.“… Ето че свалиха брат му и баща му по заледеното стълбище и положиха върху камарата от трупове на двора тялото на баба му, Евгения Романовна, зашито в стари чаршафи… Ето че погребаха и баща му в братската могила, там някъде в Пискарьовското гробище, и мрачният шофьор, криейки небръснатото си лице от пронизващия вятър, мина натам-насам с парния валяк по вкочанясалите трупове, за да ги натъпче по-добре, та в един гроб да се поберат повече… А великият стратег щедро, весело и злорадо се разправяше със своите и с чуждите, и всичките негови знатни хора с брадички и ордени стреляха в слепоочията си, хвърляха се от прозорците, умираха от чудовищни изтезания, превръщаха се, прекрачвайки един през друг, в царици и си оставаха пешки…

Андрей все така се мъчеше да разбере що за игра е тази, която играеше, каква е целта й, какви са правилата, какъв е смисълът на това, което става, и до дън душа го глождеше въпросът: как така се оказа противник на великия стратег, той, верният войник от неговата армия, готовият по всяко време да умре за него, готовият да убива за него, нямащият никакви други цели, невярващият в никакви други средства, освен посочените от него средства, неправещият разлика между замислите на великия стратег и замислите на Вселената. Той жадно изгълта шампанското, без да усеща вкуса му, и тогава внезапно в ума му проблесна ослепително прозрение. Ама, разбира се, той не е никакъв противник на великия стратег! Ами да, разбира се, точно така стоят нещата! Той е негов съюзник, той му е верен помощник, това е то — главното правило на тази игра! Участниците в тази игра не са съперници, а играят именно партньори, съюзници, играе се пред една-единствена врата, никой не губи, а всички само печелят… е, разбира се, освен тези, които няма да доживеят до победата…

Някой докосна нозете му и промълви под масичката: „Бъдете така добър малко да си преместите крачето…“ Андрей погледна под краката си. Там тъмнееше блестяща локва и около нея шаваше на четири крака плешиво джудже с голям сух парцал с някакви съмнителни петна. На Андрей му се повдигна и той отново погледна към дъската. Вече бе пожертвувал всички мъртви, оставаха му само живите. Великият стратег от другата страна на масичката го наблюдаваше с любопитство и дори май кимаше одобрително, вежливо се усмихна, като показа малките си редки зъби, и тогава Андрей почувствува, че не може да продължи. Играта беше велика, най-благородната от всички игри, игра в името на най-грандиозните цели, които човечеството някога е поставяло пред себе си, но Андрей повече не можеше да играе.

— Искам да изляза… — дрезгаво рече той. — Само за малко.

Думите му прозвучаха толкова тихо, че той самият едва ги дочу, но всички тутакси впериха очи в него. В залата отново се възцари тишина и козирката на фуражката, кой знае защо, повече не му пречеше и той вече можеше ясно, очи в очи, да види своите — всичките, които засега все още бяха живи.

Мрачно се беше втренчил в него, жадно смучейки цигарата си, грамадният чичо Юра с разкопчаната и развяваща се избеляла гимнастьорка; пиянски се усмихваше Селма, излегнала се в креслото с толкова вирнати крака, та чак дупето й в дантелените розови пликчета се виждаше; сериозно и разбиращо го гледаше Кенши, до него с безизразен поглед стоеше разчорленият и както винаги страшно брадясал Володка Дмитриев; а на високия старинен стол, от който току-що бе станал и тръгнал в поредната си и последна тайнствена командировка Сава Барабанов, сега тържествено седеше, гнусливо сбърчил аристократичния си гърбав нос, Боря Чистяков и сякаш беше готов да попита: „Е, защо ревеш като ранен слон?“ — всички бяха тук, най-близките му хора, най-скъпите, и всички го гледаха, всеки по свой начин, и в същото време в погледите им се долавяше нещо общо, някакво единодушно отношение към него: дали беше съчувствие, или доверие, или пък жалост — не, не беше това, но той така и не разбра какво именно се четеше в тези погледи, защото неочаквано съзря сред добре познатите и привични лица някакъв съвсем непознат човек, някакъв азиатец с жълтеникаво лице и дръпнати очи, не, не беше Уан, този беше някакъв изискан, дори елегантен азиатец, и освен това му се стори, че зад гърба на непознатия се криеше някакво съвсем малко, мръсно, дрипаво, навярно бездомно дете…

Той стана, като отмести рязко стола, тътрейки го по пода, и се извърна с гръб към всички, направи някакъв неопределен жест по посока на великия стратег, бързо излезе от залата, промушваше се между нечии рамене и кореми и разбутваше настрани някого по пътя си, и сякаш за да го успокои, някой промърмори наблизо: „Е, какво пък, правилата го допускат, нека си помисли малко, да поразмисли… Трябва само да се спрат часовниците…“

Изнемощял, облян в пот, той се измъкна на стълбищната площадка и седна направо на килима, близо до камината, от която струеше жар. Фуражката отново беше закрила очите му и той дори не се опита да разгледа що за камина е това и какви са тези хора, дето седят около нея, само почувствува с мокрото си, сякаш пребито тяло сух, зноен полъх, видя позасъхващите, но все още лепкави петна по обувките си и дочу сред уютното пращене на пламтящите цепеници как някой спокойно, с удоволствие заслушан в собствения си кадифен глас, разказва:

— … Представете си само — красавец, снажен като планина, кавалер на три ордена „Слава“, а трябва да ви кажа, че по него време не всеки можеше да притежава и трите степени на този орден, такива хора бяха дори по-малко от Героите на Съветския съюз. С една дума, прекрасен другар, отличен студент и така нататък. Ама в едно отношение, трябва да ви кажа, беше доста чудат. Случвало се е, дойде на вечеринка във вилата на синчето на някой генерал или маршал и щом всички тръгнат да се пръскат по двойки, той лекичко се измъква в преддверието, изкривява фуражката и — сбогом. Отначало си мислехме, че си има някоя постоянна изгора. Ама момчетата постоянно го срещаха на публични места — в парка „Горки“ например, по разните му там клубове — със същински бостански плашила и все с различни! Аз също го срещнах веднъж. Гледам — леле каква си е избрал! — на проскубана гарга мяза, чорапите й се усукали около кокилите, а пък намацана — страшна работа ви казвам… по онова време, между другото, от сегашната козметика и помен нямаше — момичетата си почерняха веждите едва ли не с вакса… Изобщо, както се казва, мезалианс. А той — като риба във вода. Води я нежно под ръка и нещо я лъготи там, както му е редът. Тя пък направо се топи, хем се гордее, хем се срамува — току-виж напълнила гащите от удоволствие… Веднъж го хванахме натясно в ергенска компания: хайде сега признавай, що за извратен вкус имаш, не ти ли се повдига от тия п…и и как можеш да ходиш с тях, след като по тебе вехнат най-големите красавици… А трябва да ви кажа, че в нашата академия имаше педагогически факултет, едно такова привилегировано местенце, където приемаха момичета само от най-високопоставените семейства… Е, отначало се опита да се отърве от нас с разни шегички, а после се предаде и ни разказа нещо, което направо ни смая. Аз, другари, дето има една дума, всичко си имам: и красота, и ордени, и самочувствие. И аз самият, казва, си знам всичко, и колко бележчици получавам. Но веднъж ми се случи да съзра с очите си женското нещастие. През цялата война те бял ден не бяха видели, карали я бяха полугладно и се бяха трепали с най-черна мъжка работа — окаяни, грозни, дори и представа си нямаха какво значи да бъдеш красива и желана. И аз, казва, се заклех да оставя поне у няколко от тях ярки впечатления, че цял живот да имат какво да си спомнят. Така че запознавам се с някоя такава ватманка или работничка от „Сърп и чук“, или с някоя нещастна учителка, която и войната да я нямаше, пак не би могла да разчита на особено щастие, а пък сега, когато изтрепаха толкова мъже, вече изобщо нищо не се мярка на хоризонта. Прекарвам с тях две-три вечери, после изчезвам, сбогувам се естествено и лъжа, че ме изпращат в продължителна командировка или измислям нещо друго пак правдоподобно, и те си остават с този светъл спомен… Поне някаква, казва, светла искрица в живота си да имат. Не знам, казва, как биха погледнали другите на всичко това от гледна точка на високия морал, но аз имам чувството, че по този начин изпълнявам поне частица от нашия общ мъжки дълг. Разказа ни всичко това, а ние останахме със зяпнали уста. После, разбира се, взехме да спорим, но неговият разказ ни направи много силно впечатление. Впрочем скоро той изчезна някъде. Тогава мнозина от нас ей така изчезваха: заповед на командуването, а пък в армията не питат къде и защо… Повече не го видях…

И аз, помисли си Андрей. И аз повече не го видях. Две писма получихме — едното за мама, другото за мен. А после дойде съобщение за мама: „Вашият син, Сергей Михайлович Воронин, загина с чест при изпълнение на бойна задача на командуването“ Това стана в Корея. Под розовото акварелно небе на Корея, където за първи път великият стратег изпробва силите си в схватка с американския империализъм. Разигра в Корея великата си игра, а Серьожа си остана там със своя пълен комплект ордени „Слава“…

Не искам, помисли си Андрей. Не искам, да участвувам в тази игра. Може би всичко трябва да бъде точно така, навярно просто не може без тази игра. Може би. Дори сигурно е така. Но аз не мога… Не умея. И да се науча дори не искам… Какво да се прави, печално си помисли той. Значи просто съм лош войник. Или по-точно, просто съм войник. Нищо повече от един войник. Който не умее да мисли и затова е длъжен сляпо да се подчинява. И не съм никакъв партньор, не съм съюзник на великия стратег, а съвсем дребничко винтче в неговата колосална машина и моето място в тази игра, която умът ми не побира, не е на масата, а до Уан, до чичо Юра, до Селма… Аз съм скромен звезден астроном със средни способности и ако успея да докажа, че съществува някаква връзка между широките двойки и потоците на Скилт, това би било за мене голямо, твърде голямо постижение. А що се отнася до великите решения и грандиозните постижения…

В този миг той си спомни, че вече не е звезден астроном, че е следовател в прокуратурата, който постигна значителен успех: с помощта на специално подготвена мрежа от агенти и специфична методика на разследването се добра до това тайнствено Червено здание и проникна в него, разкри зловещите му тайни и създаде всички предпоставки за успешното унищожаване на това злокачествено явление в нашия живот…

Като се понадигна на ръце, той се плъзна едно стъпало по-надолу. Ако сега се върна на масата, вече няма да се измъкна от Зданието. То ще ме погълне. Всичко е ясно: то вече е погълнало мнозина, за което има свидетелски показания. Но работата не е само в това. Работата е там, че съм длъжен да се върна в кабинета си и да разплета това кълбо. Това е мой дълг. Ето това съм длъжен сега да направя. Всичко останало е мираж…

Той се спусна още две стъпала надолу. Трябва да се освободя от миража и да се хвана отново за работа. Тук няма нищо случайно. Тук всичко е чудесно премислено. Това е чудовищен илюзион, съграден от провокатори, които се стремят да разрушат вярата в крайната победа, да развратят понятията за морал и дълг. И никак не е случайно, че от едната страна на Зданието се намира това мръсно киносалонче, наречено „Нов илюзион“. Нов! Нищо ново няма в порнографията, а той — нов! Всичко е ясно! А от другата страна какво има? Синагога…

Той бързо-бързо запълзя надолу по стълбите и се добра до вратата, на която пишеше „Изход“. Когато вече беше сложил ръка на дръжката, бе я натиснал и преодолял съпротивата на скърцащата пружина, внезапно разбра кое бе общото в изражението на очите, устремени към него там, горе. В тях имаше укор. Те знаеха, че той няма да се върне. Той самият още и представа си нямаше за това, а те вече знаеха със сигурност…

Той се изхлузи през открехнатата врата на улицата, жадно пое огромна глътка влажен, мъглив въздух и със замряло от щастие сърце видя, че тук всичко си е както преди: надясно застиналата мъгла бе погълнала горния край на Главната улица, наляво застиналата мъгла бе погълнала долния край на Главната улица, а отсреща, на другата страна, бяха и мотоциклетът с коша, и съвсем заспалият полицай, заврял главата си под яката. „Спи като пребит шишкото — с умиление си помисли Андрей. — Умори се!“ И в този миг един вътрешен глас високо му каза: „Времето!“, и Андрей изпъшка, заплака от отчаяние, защото едва сега си спомни главното и най-страшното правило на играта. Правилото, измислено специално за такива интелигентни нищожества и чистоплътни маниаци: този, който прекъсне играта, се предава, а този, който се предава, губи всичките си фигури.

Като простена: „Недейте!“, Андрей се извърна към медната дръжка. Но вече беше късно. Сградата си отиваше. Бавно се отдръпваше в непрогледната тъма на мрачните задни дворове на синагогата и „Новия илюзион“. Отдалечаваше се пълзешком, като ясно се дочуваше как шумоли, стърже, скрибуца, подрънкват прозорците и току изскърцват таванските й греди. Една керемида се откъсна от покрива и се разби върху каменното стълбище на входа.

Андрей с всички сили натискаше медната дръжка, но тя сякаш се бе сраснала с дъбовата врата, а сградата се движеше все по-бързо и по-бързо, и Андрей вече бягаше, вкопчил се в нея като в заминаващ влак, а сградата почти го влачеше, той дърпаше и блъскаше дръжката и внезапно се спъна в нещо, падна, сгърчените му пръсти се плъзнаха по гладките медни завъртулки, главата му се удари в нещо и болката бе толкова ужасна, че искри му изскочиха от очите и в черепа му нещо изпращя, но той още виждаше как сградата, отстъпвайки заднишком, в движение гаси прозорците си, после тя свърна зад жълтата стена на синагогата, изчезна, отново се появи, сякаш надникна иззад ъгъла с последните си два светещи прозореца, а сетне и тези прозорци угаснаха и настана мрак.