Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обреченият град (16)

Глава втора

Като си светеше с фенерчето в краката, Андрей бързо се заизкачва към горния етаж — май беше петият. Д-дявол да го вземе, няма да успея… Той се поспря и целият напрегнат изчака да мине острият напън в червата му. Нещо с глухо къркорене се обърна в корема му и малко му поолекна. Дяволи недни, осрали са всички етажи, няма къде да стъпи човек. Добра се до площадката и бутна още първата врата. Тя проскърца и се открехна. Андрей се промуши вътре и задуши във въздуха, но не усети нищо… Освети с фенерчето. На разсъхналия се паркет, току до самата врата, сред изпръхналите дрипи се белееха кости и ехидно му се зъбеше череп тук-там с по някое снопче коса. Ясно: надзърнали са, но са се изплашили… С неестествена походка Андрей почти изтича по коридора. Гостната… Д-дявол да го вземе, това трябва да е спалнята… А къде им е клозетът? Аха, ето го…

После, вече спокоен, макар острата болка в корема да не беше утихнала съвсем, целият облян в студена лепкава пот, той отново излезе в коридора, закопча се в тъмното и пак извади от джоба си фенерчето. Немия вече бе цъфнал тук — стоеше, опрял рамо в някакъв полиран, безкрайно висок шкаф и пъхнал големите си бели длани под широкия колан.

— Пазиш ли ме? — добродушно и разсеяно му рече Андрей. — Пази ме, пази ме, че току-виж ме цапнали с нещо тежко зад ъгъла — какво ще правиш тогава?…

Той се усети, че вече е придобил навик да разговаря с този странен човек като с огромно куче, и му стана неудобно. Андрей приятелски потупа Немия по голото прохладно рамо и сега вече спокойно се разходи из апартамента, като светеше с фенерчето наляво и надясно. Подире му, без да изостават и без да се приближават, се дочуваха меките стъпки на Немия.

Този апартамент беше още по-разкошен. Множеството стаи бяха претъпкани с тежка старинна мебел, огромни полилеи и грамадни почернели картини в музейни рамки. Но почти всички мебели бяха натрошени — дръжките на креслата бяха изтръгнати, столовете се въргаляха без крака и без облегалки, вратите на шкафовете бяха изкъртени. Да не би пък да са палили печките с мебели? — помисли си Андрей. При такава горещина? Странно…

Изобщо този дом, честно казано, беше малко странен — човек напълно можеше да разбере войниците. Някои жилища зееха широко отворени, те просто бяха празни, абсолютно нищо нямаше вътре, само голи стени. Други пък бяха заключени отвътре, понякога вратите им дори бяха барикадирани с мебели и ако успееха да влязат със сила, се оказваше, че вътре на пода се въргалят човешки кости. Същото беше и в съседните сгради и можеше да се предположи, че положението е такова и в останалите къщи в квартала.

В цялата тази работа нямаше никаква логика и дори Изя Кацман засега не бе успял да измисли никакво разумно обяснение — защо някои от живеещите в тези домове са избягали, като са взели със себе си всичко, което са могли да носят, дори книгите, а други са се барикадирали в жилищата си, за да умрат там, както изглежда, от глад и жажда. А може би и от студ — в някои апартаменти откриха жалки подобия на ламаринени печки, а в други явно бяха палили огън направо на пода или върху ръждясали ламаринени листове, изтръгнати по всяка вероятност от покривите.

— Ти разбираш ли какво е ставало тука? — обърна се Андрей към Немия.

Той бавно поклати глава.

— Бил ли си преди в този квартал?

Немия кимна.

— Тук живееха ли хора?

„Не“ — завъртя глава Немия.

— Ясно… — промърмори Андрей, опитвайки се да разбере какво е нарисувано на една от почернелите картини. Май че беше нещо като портрет. Изглежда, на някаква жена…

— Това място опасно ли е? — попита тоя.

Немия го гледаше вторачено.

— Разбираш ли въпроса ми?

„Да.“

— Можеш ли да отговориш?

„Не.“

— Здраве да е — замислено рече Андрей. — Значи може да няма нищо. Добре, да си тръгваме.

Върнаха се на втория етаж. Немия остана в своя ъгъл, а Андрей влезе в стаята си. Кореецът Пак вече го чакаше — приказваха си за нещо с Изя. Щом зърна Андрей, Пак млъкна и стана прав.

— Седнете, господин Пак — рече Андрей и сам седна.

Като изчака съвсем мъничко, Пак внимателно приседна на стола и сложи ръце на коленете си. Жълтеникавото му лице беше спокойно, сънените му очи влажно проблясваха през цепките между подпухналите клепачи. Той винаги бе харесвал на Андрей — с нещо необяснимо му напомняше Канеко, а може би му харесваше просто защото винаги бе спретнат, доброжелателен, дружелюбен с всеки, но без каквато и да било фамилиарност, не говореше много, но беше вежлив и приветлив — винаги малко независим, винаги на известно разстояние… А може би му се нравеше, защото тъкмо той, Пак, беше прекратил онази безсмислена схватка на триста и четиридесетия километър — в самия разгар на стрелбата излезе от развалините и вдигнал ръка с отворена длан, бавно тръгна срещу куршумите…

— Събудиха ли ви, господин Пак? — попита Андрей.

— Не, господин съветник. Още не бях си легнал.

— Стомахът ли ви мъчи?

— Не повече, отколкото другите.

— Но навярно и не по-малко… — забеляза Андрей. — А с краката как сте?

— По-добре от останалите.

— Чудесно — каза Андрей. — А изобщо как е самочувствието? Много ли сте уморен?

— Благодаря ви, господин съветник. Чувствувам се добре.

— Чудесно — повтори Андрей. — Ето за какво ви обезпокоих, господин Пак. Утре ще бъде обявена голяма почивка. Но още вдругиден имам намерение да направя малка рекогносцировка със специална група. Ще се придвижим на около петдесет-седемдесет километра. Трябва да намерим вода, господин Пак. Вероятно ще тръгнем почти без нищо, за да вървим бързо.

— Разбирам ви, господин съветник — каза Пак. — Моля да ми разрешите да се присъединя към вас.

— Благодаря ви. Тъкмо това исках да ви помоля. И така тръгваме вдругиден, точно в шест сутринта. Суха храна и вода ще получите от сержанта. Разбрахме се, нали? А сега още нещо… Как мислите, ще успеем ли тук да намерим вода?

— Мисля, че ще открием — рече Пак. — Чувал съм какво се говори за тези райони. Някъде наоколо трябва да има водоизточник. Според слуховете навремето е бил много силен извор. Сега вероятно е намалял. Но за нашия отряд може и да стигне. Трябва да разберем.

— А може ли изобщо да е пресъхнал?

Пак поклати глава.

— Може, но не ми се вярва. Никога не съм чувал за напълно пресъхнали извори. Дебитът на водата може да понамалее, дори силно да спадне, но, изглежда, изворите никога не пресъхват съвсем.

— В документите засега не съм намерил нищо полезно — рече Изя. — Водата се е подавала към града по акведукт, а сега този акведукт е сух като… като не знам какво.

Пак нищо не каза.

— А какво друго сте чували за тези квартали? — попита го Андрей.

— Най-различни, къде повече, къде по-малко странни неща — каза Пак. — Част от тях явно са измислици. Що се отнася до останалото… — той повдигна рамене.

— Все пак например — предразполагащо рече Андрей.

— Всъщност всичко това вече съм ви го разказвал, господин съветник. Например според слуховете някъде недалеч оттук се намира така нареченият Град на Железоглавите. Обаче какви са тези Железоглави така и не можах да разбера… После, да речем, Кървавият водопад — но дотам явно има още доста път. Вероятно става дума за поток, който размива някоя скала с червен цвят. Там поне водата ще е много… Има и легенди за говорещи животни — това вече е на границата на невероятното. А за онова, което е отвъд тази граница, очевидно няма смисъл да говорим… Впрочем Експериментът си е Експеримент.

— Сигурно вече ви е дошло до гуша от това разпитване — рече Андрей, усмихвайки се. — Представям си как ви е омръзнало по сто пъти да повтаряте едно и също. Но ще трябва да ни извините, господин Пак. Няма как — нали вие сте най-осведоменият сред нас.

Пак отново повдигна рамене.

— За съжаление ползата от моята осведоменост е малка — сухо каза той. — Повечето слухове не се потвърждават. И обратно — сблъскваме се с много неща, за които никога нищо не съм чувал… А що се отнася до това, че постоянно ме разпитвате, не ви ли се струва, господин съветник, че редовите членове на групата са прекалено осведомени, когато става дума за слухове? Лично аз отвръщам на запитванията само когато разговарям с някого от командния състав. Според мен, господин съветник, войниците и останалите редови членове на експедицията не бива да знаят за всичките тези слухове. Вредно е за морала.

— Напълно съм съгласен с вас — каза Андрей, като се стараеше да не отклонява поглед от него. — И във всички случаи бих предпочел да има повече слухове за реки от мед и масло.

— Да — рече Пак. — Затова, когато ме разпитват войниците, винаги гледам да заобикалям неприятните теми и разпространявам най-вече легендата за Кристалния дворец… Наистина напоследък те вече не желаят да слушат за него. Всички много се страхуват и искат да се връщат у дома.

— И вие ли? — съчувствено попита Андрей.

— Аз нямам дом — спокойно каза Пак. Лицето му беше непроницаемо, а очите му станаха съвсем сънени.

— М-да… — Андрей взе да барабани с пръсти по масата. — Е, господин Пак, още веднъж ви благодари. Моля ви, идете да си почивате. Лека нощ.

Той изпроводи с очи гърба му в избелялосин копринен хастар, почака, докато Пак затвори вратата, и рече: — Бих искал все пак да разбера защо се лепна той за нас?

— Как така „защо“? — сепна се Изя. — Те не са могли да организират разузнавателен поход и затова Пак помоли да го вземеш със себе си…

— А за какво им е всъщност на тях да разузнават?

— Ех, драги мой, та нали не всички харесват царството на Гайгер като теб! По-рано те не са искали да живеят по гайдата на господин кмета — и това не те учудва, нали? А сега не искат да живеят по волята на господин президента. Искат да живеят, както сами смятат за добре, разбираш ли?

— Разбирам — каза Андрей. — Само че според мен никой няма намерение да им пречи да си живеят както искат.

— Така е според теб — рече Изя. — Но ти не си президент.

Андрей бръкна в железния сандък, извади плоското шише със спирт и взе да развива капачката.

— Нима си въобразяваш — каза Изя, — че Гайгер ще търпи под носа си такава добре въоръжена и силна колония? Двеста закалени, изпечени мъже само на триста километра от Стъкления дом… Естествено той няма да ги остави да си живеят там. Значи трябва да се махнат по̀ на север. Но къде?

Андрей ливна малко спирт в шепата си и с все сила взе да си трие дланите.

— Ах, как ми е дотегнала тази мръсотия… — промърмори той с отвращение. — Не можеш да си представиш…

— Да-а, тая мръсотия… — разсеяно рече Изя. — Досадна работа… Я ми кажи защо си се захванал с Пак? Какво ти пречи той? Аз го познавам отдавна, едва ли не от първия ден. Той е извънредно честен и много културен човек. Какво си се заял с него? Човек може да си обясни тези безкрайни йезуитски разпити само с твоята патологична зоологическа ненавист към интелигенцията. Ако наистина чак толкоз искаш да научиш кой разпространява слуховете, вземи, че разпитай твоите осведомители, Пак няма нищо общо с тази работа…

— Аз нямам осведомители — студено каза Андрей.

И двамата млъкнаха. После Андрей неочаквано за себе си рече:

— Да ти кажа ли честно?

— Кажи — жадно рече Изя.

— Ето каква е работата, драги. Напоследък имам чувството, че някой много иска да прекрати нашата експедиция. Да сложи кръст на цялата работа, разбираш ли? Не просто да си вдигнем дърмите и да се махаме, откъдето сме дошли, а да ни види сметката. Да ни унищожи. Безследно да изчезнем, разбираш ли?

— Виж го ти!… — каза Изя и ожесточено зарови пръсти в брадата си, мъчейки се да докопа брадавицата.

— Да-да! И аз непрекъснато си блъскам главата кому може да е изгодно това. И както гледам, може да е изгодно само на твоя Пак. Мълчи! Остави ме да се изкажа! Ако изчезнем безследно, Гайгер няма да научи нищо — нито за колонията, нито за каквото и да било… И скоро няма да се реши да организира такава експедиция. Тогава те няма да бъдат принудени да напуснат топлото си местенце и да се оттеглят на север… Ето как излиза, разбираш ли?

— Според мен ти си се побъркал — рече Изя. — Откъде е това чувство у тебе? Ако става дума да си вдигаме дърмите — за това не е нужно никакво чувство. Всички искат да се връщат… Но откъде ти хрумна, че някой иска да ни унищожи?

— Не знам! — рече Андрей. — Казвам ти: имам такова чувство… — Той помълча. — Във всеки случай прав бях, когато реших да взема вдругиден Пак със себе си. Той няма какво да прави в лагера без мен…

— Абе какво общо има той с тази работа?! — сопна се Изя. — Я си размърдай малко глупавата тиква! Да речем, че ни унищожи, а после какво? Осемстотин километра пеша ще драпа, а? През безводната пустиня?

— Откъде да знам? — озъби му се Андрей. — Може пък да умее да кара трактор…

— Ами тогава вземи да подозираш и Фъфлата — каза Изя. — Как беше там… Като в приказката за цар Додон… Шемаханската царица^[1].

— М-да… Фъфлата… — замислено рече Андрей. — И тя не е цвете за мирисане… И оня Немия… Какъв е той? Откъде е? Защо ходи постоянно подире ми като куче? Даже до клозета… Между другото знаеш ли, оказа се, че той вече е бил по тези места.

— Голямо откритие си направил! — пренебрежително рече Изя. — Колко отдавна съм го разбрал. Тези, безезичните, са дошли от север…

— Да не би пък тука да са им отрязали езиците, а? — тихо подхвърли Андрей.

Изя го погледна.

— Виж какво, дай да пийнем — каза той.

— Няма с какво да го разредим.

— Ами тогава искаш ли да ти доведа Фъфлата?

— Я се махай от главата ми… — Андрей стана и мръщейки се, раздвижи протритото си стъпало в обувката. — Е, добре. Ще отида да поогледам какво става наоколо. — Той се потупа по празния кобур. — Ти имаш ли пистолет?

— Тука някъде трябва да е. Защо?

— Нищо, аз тръгвам — рече Андрей.

Като измъкна в движение фенерчето, той излезе в коридора. Немия се изправи насреща му. Вдясно, от вътрешността на апартамента, иззад открехнатата врата се дочуваха тихи гласове. Андрей се поспря.

— … В Кайро, Дуган, в Кайро! — внушително и тържествено заяви полковникът. — Сега вече се убеждавам, че всичко сте забравили, Дуган. Двадесет и първи полк на Йоркширските стрелци беше и тогава го командуваше старият Бил, петият баронет Стратфорд.

— Моля да ме извините, господин полковник — почтително възрази Дуган. — Можем да направим справка в дневниците на господин полковника…

— Няма нужда, няма нужда от никакви дневници, Дуган! Занимавайте се там с пистолета си. Освен това ми обещахте да ми почетете, преди да заспя…

Андрей излезе на стълбищната площадка и връхлетя върху Елизауер като върху телеграфен стълб. Сгърбен, той пушеше, опрял задник в железните перила.

— Последната преди лягане, а? — попита Андрей.

— Тъй вярно, господин съветник. Сега си лягам.

— Лягайте си, лягайте си — рече Андрей, минавайки покрай него. — И помнете, че който повече спи, той по-малко греши.

Елизауер почтително се засмя подире му. Върлина с върлина, помисли си Андрей. Ти само гледай да не оправиш трактора за три дни и тогава ще видиш как ще те впрегна във влачката…

Нисшите чинове се бяха разположили на долния етаж (макар че се бяха научили да оплескват по-горните). Тук не се чуваха никакви разговори — явно всички или почти всички вече спяха. Вратите на апартаментите, които гледаха към широкото преддверие, бяха открехнати, за да става течение, и през тях се дочуваше многогласно хъркане, сънено примляскване, бълнуване и дрезгава тютюнджийска кашлица.

Отначало Андрей надникна в апартамента отляво. Там се бяха настанили войниците. От една малка стая без прозорци струеше светлина. Сержант Фогел само по гащи и с фуражка, килната на тила, седеше зад масичката и прилежно попълваше някаква ведомост. В армията цареше ред: вратата на стаичката беше широко отворена, така че никой не можеше да влезе или да мине, без да бъде забелязан. Щом дочу стъпки, сержантът бързо вдигна глава и се вгледа, като заслони с ръка лицето си от светлината на лампата.

— Аз съм, Фогел — тихо рече Андрей и влезе.

Сержантът тутакси му поднесе стол. Андрей седна и се огледа. Остана доволен от реда в армията. И трите бидона с дажбата вода бяха тук. Сандъците с консервите и сухарите за утрешната закуска вече бяха подредени до тях. И кашонът с цигарите. Прекрасно почистеният пистолет на сержанта лежеше на масата. От стаичката лъхаше тежка, мъжка, походно-полева миризма. Андрей обгърна с ръка облегалката на стола.

— Какво ще има за закуска, сержант? — попита той.

— Както обикновено, господин съветник — отвърна Фогел учудено.

— Я дайте да измислим нещо не толкова обикновено — рече Андрей. — Каша някаква, да речем, нещо като мляко с ориз, но без мляко… Консервирани плодове останаха ли?

— Можем да дадем подсладена оризова каша със сушени сини сливи — предложи сержантът.

— Добре, със сини сливи… Утре дайте двойна дажба вода. И по един шоколад… Има ли още шоколад?

— Има малко — ще-не ще, каза сержантът.

— Значи раздайте… А цигарите — това последният кашон ли е?

— Тъй вярно.

— Е, няма как. За утре — както обикновено, а от другиден съкратете дажбата… Да, и още нещо. От днес и занапред ще давате на полковника двойна порция вода.

— Позволявам си да доложа… — подхвана сержантът.

— Знам. Ще кажете, че аз съм наредил.

— Слушам… Щом така желае господин съветникът… Анастасис! Къде?

Андрей се извърна. Като се олюляваше на омекналите си нозе и се подпираше с ръка на стената, в коридора стоеше, съвсем премалял, сънен войник — той също беше само по гащета и с обувки.

— Извинете, господин сержант… — изфъфли той. Явно беше, че нищо не разбира. После ръцете му се изпънаха по шевовете. — Разрешете да отида до нужника, господин сержант!

— Хартия искаш ли?

Войникът премлясна с устни и лицето му се сгърчи.

— Съвсем не… Имам… — той показа смачкана в юмрука си хартия, явно от архивите на Изя. — Разрешете да напусна?

— Върви… Моля да ме извините, господин съветник. Цяла нощ тичат. А се случва и ей така… направо под себе си… Преди поне калиевият перманганат помагаше, ама сега вече нищо не помага… Ще желае ли господин съветникът да провери караула?

— Не — каза Андрей и стана.

— Ще наредите ли да ви съпровождам?

— Не. Останете.

Андрей отново излезе в преддверието. И тук беше голям задух, но все пак вонеше по-малко. До него безшумно изникна Немия. Чуваше се как по стълбите, един етаж по-горе, редник Анастасис стъпи накриво и просъска през зъби. Няма май да стигне до клозета, ще омърси пода, помисли си Андрей с гнусливо съчувствие.

— Е, какво — рече той полугласно на Немия. — Да видим как са се настанили гражданските лица, а?

Андрей прекоси преддверието и влезе в отсрещния апартамент. И тук го лъхна походно-полевата миризма, но наоколо вече не цареше казармен ред. Мъждукащият пламък на лампата в коридора едва-едва осветяваше безразборно натрупаните прибори в брезентови калъфи, които се въргаляха по пода заедно с оръжието, някаква мръсна, раздърпана раница и захвърлени до стената манерки и канчета. Андрей взе лампата и пристъпи в най-близката стая, но тутакси се спъна в нечия обувка.

Тук спяха водачите на тракторите — голи, потни, проснали се на изпомачкания брезент. Дори чаршафи не бяха си постлали… Макар че чаршафите им сигурно бяха по-мръсни от всякакъв брезент. Един от водачите внезапно се надигна, седна, без да отваря очи, зверски се почеса по рамото и измънка: „На лов отиваме, а не на баня… На лов, разбра ли? Водата е жълта… под снега е жълта, разбра ли?“ И още недоизрекъл това, се отпусна и падна настрани.

Андрей се увери, че и четиримата са тук, и премина в следващата стая. Нея вече я обитаваше интелигенцията. Спяха на походни легла, застлани с посивели чаршафи — двамата картографи в една стая, а двамата геолози в съседната. И техният сън беше неспокоен, сред болнавото похъркване се чуваха стонове и проскърцваха зъби. В стаята на геолозите Андрей долови непознат сладникав мирис и мигновено си припомни слуха, че геолозите пушели хашиш. Онзи ден сержант Фогел отне от редник Тевосян цигара с анаша^[2], фрасна го по мутрата и го заплаши, че ще го прати да изгние в авангарда. И макар че полковникът погледна на този случай по-скоро откъм смешната му страна, всичко това никак не се хареса на Андрей.

Останалите стаи в огромния апартамент бяха празни, само в кухнята, завила се презглава с някакви дрипи, спеше Фъфлата — явно доста я бяха измъчили тази вечер. Изпод гнусните дрипи стърчаха мършавите й голи крака, целите ожулени и покрити с петна. И тая беля как си я докарахме на главата, помисли си Андрей. Шемаханската царица. Мътните да я вземат дано тая проклета кучка. Мръсна курва… Откъде е? Каква е? Мрънка нещо на някакъв неразбираем език… Защо в Града има неразбираем език? Как е възможно това? Изя я чу и зяпна като побъркан… Фъфла. Нали той й извади това име. Правилно я нарече така. Много й прилича. Фъфла.

Андрей се върна в стаята на водачите, вдигна лампата над главата си и с очи направи знак на Немия към Пермяк. Немия безшумно се промъкна между спящите, наведе се над Пермяк и го хвана с две ръце за ушите. После се изправи. Пермяк вече седеше, като с едната ръка се подпираше на пода, а с другата бършеше потеклата в съня слюнка по устата му.

Щом очите им се срещнаха, Андрей кимна към коридора и Пермяк тутакси стана — леко и безшумно. Те влязоха в празната стая в дъното на апартамента, Немия плътно затвори вратата и се облегна на нея. Андрей се огледа къде да седне. Стаята беше празна и той се настани направо на пода. Пермяк клекна пред него. Под светлината на лампата сипаничавото му лице изглеждаше мръсно, сплъстените му коси падаха на челото и през тях се чернееше разкривена татуировка „роб на Хрушчов“.

— Вода искаш ли? — попита го Андрей полугласно.

Пермяк кимна. На лицето му се появи похотлива усмивчица. Андрей извади от задния си джоб плоско шише, на дъното на което се плискаше малко вода, и му го подаде. Гледаше го как пие — на малки скъпернически глътки, като шумно дишаше през нос и изпъкналата му адамова ябълка подскачаше. Водата мигновено се превърна в пот, която изби по цялото му тяло.

— Стоплила се е… — дрезгаво рече Пермяк, връщайки му празното шише. — Ех, да имаше студена!… От чешмата…

— Какво му има на двигателя? — попита Андрей, пъхайки шишето обратно в джоба си.

Пермяк избърса с разперени пръсти потта от лицето си.

— Лайнян е този двигател — каза той. — Него там, при нас, втори го правиха и не можаха да сколасат… Направо не е за вярване, че изкара до днеска.

— Може ли да се оправи?

— Може да се оправи. Два-три дена ще го ръчкаме и ще се оправи. Ама няма да е задълго. Още двеста километра да изкара и пак ще загазим. Лайнян е този двигател.

— Ясно — каза Андрей. — А не си ли забелязал корееца Пак да се навърта около войниците?

Пермяк с досада отклони въпроса. Наведе се към Андрей и му прошепна на ухото:

— Днеска през обедната почивка войниците се наговориха да не вървят повече.

— Това вече го знам — каза Андрей, стискайки зъби. — Ти ми кажи кой им е главатарят?

— Абе и аз не мога да разбера, началник — със свистящ шепот отвърна Пермяк. — Най-много от всички плещи Тевосян, ама той си е дрънкало, пък и напоследък няма сутрин да не е вдървен…

— Какво?

— Да не е вдървен… Абе като се нагълта с ония цигари… Него никой не го слуша. Ама кой им е тарторът, ей на, не мога да проумея.

— А Хнойпек?

— Дявол го знае. Може и той да е. Той по̀ има авторитет… Другите на тракторите май също натам клонят, с една дума, да не продължаваме нататък. От господин Елизауер никаква полза няма — той само се хили като педераст и гледа на всички да угоди… страх го е значи. А аз к’во мога да направя? Аз само ги придумвам да не гледат войниците, щото те нас, дето сме на тракторите, много ни мразят. Ние, викам им, се возим, а пък те трамбоват пеш. Тяхната дажба — войнишка, пък наш’та — кат на учените господа… Как, викам им, искате да ни обичат? По-рано хващаше дикиш, ама вече не. Кое е най-важното? Тринайстият ден е вдругиден.

— А учените какво разправят? — прекъсна го Андрей.

— Дявол ги знае. Псуват страшно, ама с кого са — не мога да разбера. Всеки божи ден се хващат за гушата с войниците зарад Фъфлата… А господин Кехада, знаете ли к’во казва? Че полковника нямало да го бъде.

— На кого го каза?

— Ами тъй кат гледам, на всички разправя така. С ушите си го чух как обяснява таз работа на свойте геолози, та да не се разделят с оръжието. За всеки случай. Цигарка нямате ли, Андрей Михайлович?

— Не — рече Андрей. — А сержантът?

— До сержанта не можеш да припариш. С него шега няма. Чепат човек. Него първи ще го утрепят. Много го мразят.

— Добре — каза Андрей. — А я кажи все пак за корееца. Агитира ли той войниците или не.

— Не съм видял. Той винаги стои настрана. Ако толкоз искате, мога, разбира се, нарочно да го държа под око, ама според мен това е празна работа…

— Тогава виж какво — каза Андрей. — От утре правиш голяма почивка. Общо взето, няма да има никаква работа. Само на трактора. А войниците пък само ще се въргалят и ще си чешат езиците. Така че виж какво, Пермяк. Искам от тебе да разбереш кой там, при тях, е главният. Това ти е най-важната работа. Измисли нещо, ти по-добре знаеш как да го направиш… — Той стана и Пермяк също скочи. — Днес наистина ли си повръщал?

— Да, присви ме нещо… Но сега май ме поотпусна.

— Имаш ля нужда от някакви лекарства?

— Ами! По-добре няма да ми стане. Тютюнец да имаше…

— Добре. Ще оправите трактора, ще ви дам премия. Върви.

Пермяк се изхлузи навън покрай Немия, който му направи път, а Андрей отиде до прозореца и се облегна на перваза, изчаквайки да минат задължителните в такива случаи пет минути. В отблясъците на подвижния фар тъжно се чернееха силуетите на влачките и втория трактор и просветваха останките от стъклата на черните прозорци на отсрещния дом. Вдясно невидимият в тъмнината часови крачеше назад-напред по улицата, като потракваше с подкованите си обуща и тихичко си подсвиркваше някаква тъжна, проточена мелодия.

Нищо, помисли си Андрей. Ще се оправим някак. Само да пипна главатаря. Той пак си представи как по негова заповед сержантът строява войниците в една редица без оръжие и как той, Андрей, началникът на експедицията, бавно върви с пистолет в отпуснатата си ръка покрай редицата и се вглежда във вцепенените брадясали лица, как се спира пред отвратителната рижа мутра на Хнойпек и стреля в корема му — веднъж, още веднъж… Без съд и присъда. Така ще бъде с всеки негодник и страхливец, който се осмели…

А господин Пак, изглежда, наистина няма нищо общо с тази работа, помисли си той. Сполай му и за това. Добре. Утре все още нищо няма да се случи. Поне още два-три дни нищо няма да се случи, а за три дни човек може много работи да измисли… Може например да намери хубав водоизточник на стотина километра по-нататък. Виждам ги вече как препускат като коне към водата… Ама голям задух е тука, ей. Ето на, само една вечер сме пренощували, а вече навсякъде вони на лайна… И изобщо времето винаги работи за началството и против бунтовниците. Навсякъде е било така и винаги е било тъй… Ето те днес се наговориха, че утре няма да продължат нататък. Сутринта ще станат настръхнали, готови да се озъбят, а ние обявяваме голяма почивка. Оказва се, момчета, че изобщо никъде не трябва да ходите, тъй че напразно сте се наострили… А отгоре на всичко ти сервират подсладена оризова каша със сушени сини сливи, второ канче чай, шоколад… Ето така стоят работите, господин Хнойпек! А тебе все пак ще те спипам натясно, само ми дай малко време… Дяволите да го вземат, спи ми се. Жаден съм… Е, за жаждата си, да речем, трябва да забравиш, господин съветник, ама виж да си лягаш вече е време. Утре в ранни зори трябва да бъдеш на крак… Ех, Фриц, да пукнеш дано с тая твоя експанзия. Ама че се извъди и ти вселайнян император…

— Да вървим — рече той на Немия.

Изя продължаваше да прелиства своите книжа на масата. Вече беше придобил нов глупав навик — да си хапе брадата. Сграбчваше я като метла в шепата си, пъхаше я между зъбите си и гризеше. Същинско бостанско плашило… Андрей отиде до походното легло и се хвана да застила чаршафа. Той лепнеше в ръцете му като мушама.

Като се извърна с цялото си тяло към него, Изя внезапно рече:

— Виж какво излезе. Живели си те тука под управлението на Най-Любимия и Добродушния. И забележи, всичките му титли все с главна буква се пишат. Живели си добре, всичко си имали в изобилие. После климатът взел да се променя, настъпило рязко захлаждане. А после още нещо станало и те всичките загинали. Намерих тук един дневник. Собственикът му се барикадирал в дома си и умрял от глад. По-точно не умрял, а се обесил, но се обесил от глад — побъркал се… Всичко започнало от това, че на улицата се появило някакво трептене…

— Какво се появило? — попита Андрей и спря да си събува обувките.

— Някакво трептене се появило. Трептене! Който попаднел в това трептене, изчезвал. Някои успявали да изкрещят, а други и това не успявали да направят — просто се стопявали във въздуха и край.

— Дрън-дрън… — промърмори Андрей. — Е, и?

— Тези, които излизали от домовете си, до един загивали в това трептене. А онези, които се изплашили или проумели, че работата им е спукана, в началото оцелели. Известно време си говорели по телефона, а после полека-лека взели да измират. Нали нямало нищо за плюскане, навън — студ, с дърва не се запасили, централното отопление не работело…

— А с трептенето какво станало?

— Нищо не пише по този въпрос. Нали ти казвам, накрая той се побъркал. Виж какво е написал за последен път… — Изя изшумоля в книжата. — Слушай: „Не мога повече. Пък и за какво? Време е вече. Тази сутрин Любимия и Добродушния мина по улицата и надникна у нас през прозореца. Това е усмивката. Време е.“ И край. А имай предвид, че апартаментът му е на петия етаж. Той горкичкият си приготвил примката, завързал я за полилея… Между другото тя още виси там.

— Да, изглежда, наистина се е побъркал — рече Андрей, пъхайки се в постелята. — Явно е от глада. Слушай, а какво става с водата, няма ли?

— Засега няма. Смятам, че утре трябва да отидем до края на акведукта… Ти да не се каниш вече да спиш?

— Да. И те съветвам и ти да направиш същото — каза Андрей. — Угаси лампата и се измитай.

— Виж какво — жално рече Изя. — Ще ми се още малко да почета. Твоята лампа е толкова хубава.

— А твоята къде е? Тя е съвсем същата.

— Ами виж, счупи се… Във влачката… Сложих отгоре й един сандък. Без да искам…

— Крет-тен — рече Андрей. — Хайде, вземай я и се махай.

Изя припряно изшумоля с книжата, избута стола и после каза:

— А, сетих се! Преди малко Дуган ти донесе пистолета. И предаде нещо от полковника, ама го забравих…

— Добре, дай тука пистолета — каза Андрей.

Той пъхна пистолета под възглавницата и се обърна настрани, с гръб към Изя.

— Не искаш ли да ти прочета едно писмо? — мазно каза Изя. — Знаеш ли, при тях тука е имало нещо като полигамия…

— Дигай си дърмите — спокойно каза Андрей.

Изя се изхили. Андрей чуваше със затворени очи как той шета насам-натам и шумоли, а разсъхналият се паркет скърца под краката му. После вратата се хлопна леко и когато Андрей отвори очи, вече беше тъмно.

Трептене някакво си… М-да. Е, да става каквото ще става. Туй не зависи от нас. Човек трябва да мисли само за това, което зависи от него… Ето на. В Ленинград никакво трептене нямаше, имаше студ, ужасен, свиреп студ и замръзващите крещяха в заледените входове на сградите — все по-тихо и по-тихо, дълго, много часове наред… Той заспиваше, слушайки как някой крещи, събуждаше се и продължаваше да чува все същия безнадежден вик и не можеше да се каже, че е страшно, по-скоро беше мъчително, а когато сутринта, омотан до очите, слизаше за вода по стълбите, залети със замръзнала помия, хванал се за ръката на майка си, която влачеше шейната с привързаната за нея кофа, този, който крещеше, лежеше долу край шахтата на асансьора, навярно там, където е паднал вчера, сигурно точно там, защото не можеше сам да стане, нито да изпълзи, а никой изобщо не беше излязъл при него… И никакво трептене не беше нужно. Ние останахме живи само защото мама имаше навик да купува дърва не през лятото, а рано напролет. Дървата ни спасиха. И котките. Дванадесет котки и едно малко котенце, което беше толкова гладно, че когато поисках да го помилвам, то се хвърли върху ръката ми и взе да хапе и гризе пръстите ми… Вас да можеше човек да ви натири там, гадове, с неочаквана злоба си помисли Андрей за войниците. Това не ви е Експериментът… Онзи град беше много по-страшен от този. Аз там сигурно щях да полудея. Спаси ме това, че бях малък. Малчуганите просто умираха…

А градът между другото изобщо не се предаде, помисли си той. Тези, които останаха, полека-лека измираха. Подреждаха ги на камари под дървените навеси, опитваха се да изведат живите от града — въпреки всичко властта функционираше и животът си течеше по реда си — странен живот, като насън. Някой просто мирно и тихо си умираше, някой вършеше героични постъпки и после също умираше, някой до последния момент се трепеше в завода, а когато му дойдеше времето, и той умираше… Някой гледаше да си напълни гушата от всичко това, за късче хляб грабеше скъпоценности, злато, перли, обици, после също умираше — отвеждаха го долу, на брега на Нева, и го застрелваха, а после се изкачваха обратно и без да поглеждат никого в очите, премятаха винтовките на изпосталелите си гърбове… Някой ходеше на лов, като дебнеше с брадва в пресечките, ядеше човешко месо и дори се опитваше да търгува с човешко месо, но въпреки всичко също умираше… В този град нямаше нищо по-обикновено от смъртта. А властта си оставаше и докато си оставаше властта, градът се държеше.

Интересно е все пак дали им е било жал за нас? Или просто не са мислели за нас? Чисто и просто са изпълнявали заповед и заповедта се е отнасяла до града, а за нас изобщо не е ставало дума. По-точно и за нас естествено е ставало дума, но едва в осма точка… На Финландската гара под ясното, побеляло от студа небе стояха ешелоните с някогашните излетни вагони. Нашият вагон беше пълен с хлапета, такива като мене, дванадесетгодишни — от някакъв детски дом. Почти нищо не си спомням. Помня слънцето в прозорците и парата от дишането ни и един детски глас, който все повтаряше и повтаряше една и съща фраза, с все една и съща писклива интонация, бликаща от безсилна злоба: „Мамицата ти курвенска, евакуацийо!“ и пак: „Мамицата ти курвенска, евакуацийо!“ и пак…

Чакай, не за това ставаше дума. Въпросът беше може ли човек да заповядва и да изпитва жалост. Ето на мен например ми е жал за войниците. Прекрасно ги разбирам, дори им съчувствувам. Нали подбирахме само доброволци и естествено услугите си предложиха преди всичко авантюристи, сган от типа „марш-на-носа!“^[3], на които им е скучно и доста са посърнали в нашия благоустроен град и които нямат нищо против да поогледат съвсем нови, непознати места, при нужда да си поиграят с автоматите, да потършуват из развалините, а когато се върнат, да натъпчат джобовете си с парите от наградата, да си лепнат новите нашивки и да се поперчат като петли пред майките… И ето че вместо всичко това пипнаха дрисък, кървави мазоли и някаква ужасна проклетия се тръсна на главите им… Как човек да не се разбунтува!

А на мен? На мен да не би да ми е по-леко? Да не би и аз да съм дошъл тука дрисък да хващам? И на мен не ми се ще кой знае колко да вървя по-нататък, аз също не очаквам вече нищо хубаво и аз, дявол да ви вземе, също хранех някакви надежди — и аз си имах, ако искате да знаете, свой кристален дворец там някъде, далеч зад хоризонта! Защо си мислите, че аз няма да съм доволен сега да издам заповед: край, момчета, да си вдигаме чукалата и да се връщаме откъдето сме дошли!… Нали и на мен вече ми се повдига от тази мръсотия, аз също съм разочарован, аз също, дявол да го вземе, се страхувам от онова келяво трептене и от хората с железните глави. Защо си мислите, че моето сърце не се е свило, когато видях онези хора без езици: ето го предупреждението — не отивай нататък, глупако, връщай се… А вълците? Да не си мислите, че мед ми капеше на душата, когато сам-самичък вървях в ариергарда, защото вие всичките бяхте напълнили гащите от страх? Изскачат от облака прах със зинала паст, откъсват ти половината задник и дим да ги няма… Ето как стоят нещата, миличките ми, драга моя паплач, не само на вас ви е тежко и на мен душата ми чак се е напукала от жажда…

Е, добре, рече си той. А ти за какъв дявол тогава искаш да продължиш напред? Давай още утре сутринта команда — като птички ще полетим, след месец ще си бъдем в къщи, ще хвърлиш в краката на Гайгер всичките си високи пълномощия и ще му кажеш: ще имаш да вземаш, братче, сам върви, щом чак толкоз ти е припряло да си играеш на експанзия, тъй де, ако тебе те сърби оная работа… Всъщност не, защото непременно трябва да вдигнеш скандал? Кой каквото ще да разправя, но ние проникнахме на седемстотин километра на север, направихме карта, изровихме и натъпкахме десет сандъка с архиви — да не би да е малко? Абе нищо няма там, нататък! Докога трябва да се трепем? Краката ни са целите в мазоли, здраво място по тях не остана! Това не ти е Земята, не е кълбо! И никакъв Антиград естествено няма, това сега вече е ясно като бял ден — него тука никой не го е чувал, нито го е виждал… С една дума, оправдания ще се намерят. Оправдания… Там е работата, че са оправдания!

А всъщност как стоят нещата? Разбрахте се да вървите докрая и на тебе ти беше заповядано да вървиш докрая. Така ли е? Така. Я да видим сега: можеш ли да продължиш? Мога. Кльопачка има, с оръжието всичко е наред… Хората естествено са капнали от умора, но всички са здрави и читави… Пък и в края на краищата май не са чак толкова каталясали, щом всяка вечер имат сили да катурват Фъфлата… Не, братче, явно противоречие има в думите ти. Никакъв началник не си ти, голям боклук излезе, ще ти каже Гайгер, подведе ме ти! Пък и в това време Кехада ще почне да му пее на ухото, Пермяк ще се лепне на другото, а и Елизауер няма да пропусне възможността да заприглася…

Андрей се помъчи бързо да пропъди тази мисъл, но вече беше късно. С ужас откри, че всъщност никак не му е безразлично дали ще запази положението си на господин съветник и цялото му същество се бунтува дори при мисълта, че това положение внезапно може да се промени.

Много важно, като се промени, мислеше си той, защитавайки се. Да не би да умра от глад, като не заемам вече това положение? Моля! Нека господин Кехада да седне на моето място, а пък аз ще седна на неговото. Да не би общото дело да пострада от това?… Боже мой, внезапно си помисли той. Че какво дело е всъщност? Какви ги дрънкаш, драги? Не си малък — тръгнал си да се грижиш за съдбините на света… Вече трябва да си наясно, че съдбините на света ще минат и без тебе, и без Гайгер… Нали всеки трябва да си гледа работата на своя пост? Така е, нямам нищо против. Готов съм да си гледам работата на своя пост. На своя. Тъкмо на този пост. На поста, който ми дава власт. Те това е, господин съветник!… Но защо не, по дяволите! От къде на къде един бивш подофицер от победена армия ще има право да властвува над милионен град, а аз — почти кандидат на науките, човек с висше образование, комсомолец — да нямам право да властвувам над научния отдел? Хубава работа, да не би да имам по-малки възможности от неговите? Каква е причината тогава?…

Всичко това са глупости — „имам право, нямам право“… Право на власт има този, който притежава властта. Или, ако щете, още по-точно е да се каже, че право на власт има този, който осъществява властта. Ако можеш да накараш хората да ти се подчиняват — имаш право на власт. Ако не можеш — много ти здраве!…

А аз ще ви накарам да припкате пред мене, негодници! — рече той на спящата експедиция. Не защото аз самият горя от желание като този брадат павиан да видя с очите си неизследваните далнини, а защото аз ще заповядвам да хукнете напред. А пък аз ще ви заповядвам да си размърдате задниците, кучи синове такива, нехранимайковци, ландскнехти дрисливи, воден не от чувството за дълг пред Града или, пази боже, пред Гайгер, а защото имам власт и съм длъжен постоянно да утвърждавам властта си — и пред вас, мръсниците, да я утвърждавам, и пред себе си. И пред Гайгер… Пред вас — защото в противен случай ще ме изядете с парцалите. Пред Гайгер — защото иначе той ще ме изрита и ще бъде прав. А пред себе си… Трябва да знаете, че едно време кралете и разните му там монарси са си имали една приказка. Властта им била дадена от бога, лично — нито те, нито техните поданици можели да си ги представят без тази власт. Пък и поданиците между другото никой не ги е питал. А ние, малките хора, не вярваме в бога. Нас не са ни миропомазали на трона. Ние трябва сами да се грижим за себе си… При нас нали знаете как е: имаш ли зъби, хапи, докато не са те захапали. От самозванци нямаме нужда — аз ще командувам. Не ти, не той, не тез и не онез. Аз. Армията ще застане зад мене…

Е, стига толкова гадости, помисли си той, като почувствува дори известно неудобство. Обърна се на другата страна и за да му е по-удобно, пъхна едната си ръка под възглавницата, на по-хладно. Пръстите му опряха в пистолета.

… Та как смятате да осъществите цялата тази програма, господин съветник? Нали ще се наложи да стреляте! Не само във въображението си да стреляте („Редник Хнойпек, три крачки пред строя!…“), не с умствен онанизъм да се занимавате, а ето така — грабвате пистолета и застрелвате жив човек, може би обезоръжен, може би нищо не подозиращ и може би в края на краищата невинен… я стига глупости! — ще стреляш в жив човек — в корема, в плътта, в червата… Не, това не мога да направя. Това никога не съм го правил и, бога ми, не мога да си го представя… На триста и четиридесетия километър, разбира се, и аз стрелях като другите, просто от страх, без да имам представа какво става… Но там никого не виждах, пък и тогава, дявол да го вземе, по мене също стреляха!…

Така да е, помисли си той. Добре, да речем, че най-вече хуманизмът и липсата на навици ти връзват ръцете… Ами ако те въпреки това не тръгнат? Аз им заповядвам, а пък те ми отвръщат: що не се таковаш отзад бе, братче, я си върви сам нататък, щом те сърби онова място…

Та това е идея! — помисли си той. Давам им на тия нехранимайковци малко вода, част от плюскането и счупения трактор, нека да го поправят и да се връщат с него… С една дума, махайте се и без вас можем да минем. Ех, че хубаво ще бъде с един замах да се отърва от цялата тази измет!… Ала Андрей тутакси си представи лицето на полковника, когато чуе това предложение. М-да, полковникът няма да го разбере. Той е от друго потекло. Той е тъкмо от тия… от монарсите… На него просто и през ум не може да му мине, че някой би могъл да не му се подчини. И във всеки случай той изобщо няма да си блъска главата с всичките тия проблеми… До мозъка на костите си е потомък на военната аристокрация. Какво му е на него — и баща му е бил полковник — я каква империя са направили хората, кой знае колко народ трябва да са изтрепали… Нека тогава той да разстрелва, ако стане нещо. В края на краищата това са неговите хора. Аз нямам намерение да се бъркам в тази работа… д-дявол да го вземе, омръзна ми всичко това! Гнила интелигенцийо, само бръмбари можеш да развъждаш в тиквата си!… Длъжни са да вървят и толкоз! Аз изпълнявам заповед и вие благоволете да я изпълнявате. Мене няма да ме погалят по главата, ако я наруша, ама и вие, дявол да ви вземе, ще си изпатите! Край вече. Махайте се от главата ми. По-добре за жени да си мисля, отколкото за тази щуротия. И това ми било философия на властта…

Андрей отново се обърна на другата страна, като усука чаршафа под себе си, и се напъна да си представи Селма. В онзи нейния светлолилав пеньоар — как се навежда до леглото, за да постави на масичката подноса с кафето… В подробности си представи как би се любил със Селма, а после изведнъж — вече без всякакво напрягане — се озова в служебния си кабинет, където откри в голямото кресло Амалия с поличка, запретната до мишниците… Тогава разбра, че нещата са отишли твърде далеч.

Той отметна чаршафа, нарочно седна неудобно, така че ръбът на походното легло да се забие в задника му, и седя известно време, опулен към слабо осветения от разсеяните отблясъци правоъгълник на прозореца. После погледна часовника си. Вече минаваше полунощ. Ей сега ще стана, помисли си той. Ще сляза на първия етаж… Тя къде ли спеше като заклана — май в кухнята беше? По-рано тази мисъл винаги предизвикваше у него силно отвращение. Ама сега нямаше и помен. Представи си голите мръсни крака на Фъфлата, но въображението му не се спря на тях, а продължи нагоре… Изведнъж му стана интересно да види как изглежда тя гола. В края на краищата жената си е жена…

— Божичко! — високо рече той.

В същия миг вратата изскърца и на прага се появи Немия. Черна сянка в тъмата. Само бялото на очите му проблясваше.

— За какво си дошъл? — изпъшка Андрей. — Върви да спиш.

Немия изчезна. Андрей нервно се прозя и се тръшна на една страна в походното легло.

Събуди се обзет от ужас и целият плувнал в пот.

— … Стой, кой е? — отново изкрещя часовият под прозореца. Гласът му вече пронизителен и отчаян, сякаш викаше за помощ.

И в същия миг Андрей дочу тежки, смазващи удари, като че ли някакъв великан отмерено биеше с огромен каменарски чук и раздробяваше на парченца гранитна скала.

— Стой, ще стрелям! — пронизително изпищя часовият вече с нечовешки глас и започна да стреля.

Андрей не разбра как се озова до прозореца. В тъмнината отдясно нервно потрепваше оранжевият пламък на изстрелите. В огнените отблясъци по-нагоре по улицата се чернееше нещо грамадно, неподвижно, с неясни очертания и от него летяха и се сипеха пръски от зеленикави искри. Андрей не успя нищо да проумее. Пълнителят на часовия свърши, за миг настъпи тишина, после той там отново диво изпищя в тъмнината, изтрополи — съвсем като кон — с подкованите си обувки и внезапно се озова в светлия кръг точно под прозореца — появи се като стрела, завъртя се на едно място, размахвайки празния автомат, след това, без да престане да пищи, хукна с всички сили към трактора и се завря в черната сянка под гъсеничната верига, като непрекъснато дърпаше и дърпаше запасния пълнител и все не можеше да го издърпа от паласката на колана… И тогава отново се дочуха смазващите удари на каменарския чук в скалата: бум-бум-бум…

Когато Андрей само по куртка, без панталони, с развързани обувки и мятащи се насам-натам връзки изскочи на улицата с пистолет в ръка, там вече беше пълно с народ и сержант Фогел ревеше като бик:

— Тевосян, Хнойпек! Надясно! Готови за стрелба! Анастасис! На трактора, зад кабината! Наблюдавайте и бъдете готов за стрелба!… По-живо! Мърди с мърди!… Василенко! Наляво! Залегнете и на… Наляво бе, куха славянска кратуно! Залегнете и наблюдавайте!… Палоти! Къде бе, макаронаджийо!

Той сграбчи за яката хукналия презглава италианец, ритна го със страшна сила в задника и го запрати към трактора.

— Зад кабината бе, говедо!… Анастасис, осветете горния край на улицата!…

Блъскаха Андрей в гърба, в хълбоците и стиснал зъби, той се мъчеше да се задържи на крака, без да схваща абсолютно нищо, борейки се с неудържимото желание да закрещи като луд. Притискаше се до стената, стиснал пистолета в протегнатата ръка, и се озърташе като преследван звяр. Защо всички тичат нататък? Ами ако изведнъж ни нападнат в гръб? Или от покрива? Или откъм отсрещната къща?…

— Водачите! — ревеше Фогел. — Водачите, бегом на трактора!… Кой стреля там, идиоти? Прекратете стрелбата!…

Постепенно мътилката в главата на Андрей се избистри. Оказа се, че положението съвсем не е чак толкова лошо. Войниците бяха залегнали, където им бе заповядано, суматохата свърши и най-сетне някой завъртя прожектора на трактора, като освети улицата.

— Ей го на! — викна сподавен глас.

Проехтяха автоматични откоси и тутакси секнаха. Андрей успя само да зърне нещо огромно, извисяващо се едва ли не над сградите, уродливо, ръбато, със стърчащи на разни страни шипове. То хвърли безкрайна сянка по дължината на улицата и веднага свърна зад ъгъла две пресечки по-нагоре. Вече не се виждаше, а тежките удари на каменарския чук по раздробяваната, хрускаща скала все повече утихваха и най-сетне съвсем заглъхнаха.

— Какво се е случило, сержант? — прозвуча спокойният глас на полковника над главата на Андрей.

Закопчан догоре, подпрял се с две ръце на перваза и леко наведен, полковникът стоеше на прозореца.

— Часовият вдигна тревога, господин полковник — отговори сержант Фогел. — Редник Терман.

— Редник Терман, при мен — рече полковникът.

Войниците взеха да се озъртат.

— Редник Терман! — кресна сержантът. — При полковника!

В разсеяната светлина на прожектора се видя как редник Терман трескаво се заизмъква на четири крака иззад гъсеничната верига. Но се закачи за нещо горкичкият. Дръпна се с все сила, изправи се на крака и изкряка:

— Редник Терман се явява по ваша заповед, господин полковник!

— Ама че плашило! — погнусен рече полковникът. — Закопчейте се!

И в този миг включиха слънцето. Беше толкова неочаквано, че над лагера екна многогласен сподавен вик. Мнозина прикриха очите си с длани. Андрей зажумя.

— Защо вдигнахте тревога, редник Терман? — осведоми се полковникът.

— Външно лице, господин полковник! — с отчаяние в гласа тръсна Терман. — Не отговаряше. Вървеше право срещу мен. Земята трепереше!… Съгласно устава извиках два пъти: „Стой, кой е?“, после открих огън…

— Правилно — рече полковникът. — Заслужавате похвала.

Под ярката слънчева светлина всичко изглеждаше доста по-различно, отколкото преди пет минути. Сега лагерът имаше вид на най-обикновен лагер — с омръзналите до гуша влачки, с мръсните метални варели за гориво, с потъналите в прах трактори… На този обичаен, вече до болка втръснал фон полуголите въоръжени хора, налягали и наклякали зад картечници и автомати, чорлави, с недоспали лица и рошави бради, изглеждаха нелепи и смешни. Андрей си спомни, че и той самият е без панталони, с развързани обуща и мотаещи се в краката му връзки, и се сконфузи. Внимателно заотстъпва към вратата, но там се бяха струпали накуп водачите, картографите и геолозите.

— Позволявам си да доложа — каза в това време поокопитилият се Терман, — това не беше човек, господин полковник.

— А какво беше?

Терман се затрудни да отговори.

— Приличаше по-скоро на слон, господин полковник — авторитетно каза Фогел. — Или пък на някакво допотопно чудовище.

— Най-много ми мязаше на стегозавър — обади се Тевосян.

Полковникът тутакси извърна очи към него и няколко секунди любопитно го разглежда.

— Сержант — рече той накрая. — Защо вашите хора си отварят устата без разрешение?

Някой злорадо се изхили.

— Р-р-раздрънкахте се, а! — страшно просъска сержантът. — Разрешете да бъде наказан, господин полковник.

— Предполагам… — понечи да отвърне полковникът и в същия миг го прекъснаха.

— А-ау-ау-ау-у-у… — тихо, а после все по-силно зави някой и очите на Андрей лудо зашариха из лагера, мъчейки се да открият кой вие и защо.

Всички се размърдаха уплашено, взеха да въртят глави и най-сетне Андрей видя Анастасис, изправен зад кабината на трактора, да сочи с ръка някъде напред, целият побелял като платно, даже зелен, без да може да обели и една свързана дума. Като се стегна, готов на всичко, Андрей погледна накъдето сочеше той и нищо не видя. Улицата беше пуста и някъде в далечината над паважа вече потрепваше знойната мараня. После изведнъж сержантът силно се прокашля и нахлупи фуражката на челото си, някой тихо, отчаяно изруга, а Андрей все още не разбираше нищо и едва когато непознат глас дрезгаво рече до ухото му: „Твоя воля, господи!…“, Андрей най-после разбра. Косите му се изправиха и краката му се подкосиха.

Статуята на ъгъла я нямаше. Огромният железен човек с жабешкото лице и патетично разперените ръце бе изчезнал. На кръстовището бяха останали само засъхналите изпражнения, с които вчера войниците бяха осеяли мястото около статуята.