Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обреченият град (7)

Глава трета

Той седеше на пейката пред глупавата циментова чаша на водоскока и притискаше влажната, вече затоплила се кърпа към грамадната, ужасна на пипане цицина над дясното си око. Пред очите му сякаш беше паднала пелена, такава болка цепеше главата му, че се уплаши дали не си е пукнал черепа, охлузените колене го смъдяха, изобщо не чувствуваше силно натъртения си лакът, но имаше известни признаци, които му вдъхваха надежда, че в скоро време лакътят все пак ще напомни за себе си. Всъщност може би така беше по-добре. Всичко това ясно и осезаемо придаваше на станалото груб, реалистичен смисъл. Не е имало никакво Здание, нито Стратег, нито тъмна лепкава локва под масичката, не е имало игра на шах и никакво предателство, а просто си е вървял мирно и тихо човекът в тъмнината, зазяпал се и се сгромолясал през ниската циментова ограда право в идиотската чаша, като си цапнал глупавата тиква и се натъртил целият във влажното циментово дъно…

Естествено Андрей прекрасно си даваше сметка, че в действителност всичко не би могло да е толкова просто, но му беше приятно да си мисли, че може би все пак наистина си е вървял мирно и тихо, наистина се е спънал и се цапардосал — тогава всичко изглеждаше даже смешно и във всеки случай удобно за него. И какво ще правя сега, мярна се в главата му мъглява мисъл. Е, добре, намерих го това Здание. Е, да речем, бях в него и видях всичко с очите си… А по-нататък? Само не ми надувайте главата, не ми тъпчете болната кратуна с всички тези безкрайни врели-некипели за слухове, митове и друга пропаганда. Това — първо. Не ми надувайте… Всъщност не съм прав — май аз самият им надувах на всички главите. Трябва незабавно да наредя да пуснат онзи… как му беше името… с флейтата. Интересно тая неговата Ела дали не е играла там шах?… Гадове, ох, как ме боли главата…

Кърпата съвсем се стопли, Андрей, пъшкайки, се надигна, докуцука до водоскока, надвеси се над ниската ограда и пъхна влажната кърпа под ледената струя. Цицината пламна — вътре в нея някой яростно заблъска. На ти на тебе мит. И това ми било мираж… Той изцеди кърпата, наложи я отново на болното място и погледна към другата страна на улицата. Дебелакът продължаваше да спи. Тлъст негодник, помисли си Андрей с озлобление. Я го виж как си изпълнява задълженията. За какво те взех със себе си? Да спиш като пън — затова ли те взех? Та на мене тука сто пъти можеха да ми счупят главата… А пък това говедо, разбира се, щом се наспеше, щеше да се яви заранта в прокуратурата и — ни лук яло, ни лук мирисало — щеше да доложи; господин, значи, следователят, откакто влезе нощес в Червеното здание, така вече и не излезе… Известно време Андрей си представяше как сега би могъл да гребне една кофа ледена вода, да се приближи незабелязано до този гаден дебелак и да му излее кофата във врата. Ех, как щеше да изреве само. Също както се забавляваха момчетата на учебните сборове: заспи някой като заклан, а те завържат с връзка обувка за срамното му място, пък после му турят огромния мръсен кундур на мутрата. Онзи в просъница озверява и запраща с бясна сила обувката в пространството… Голям смях падаше.

Андрей се върна на пейката и откри, че вече има съсед. Някакъв дребничък, слабичък човечец, целият в черно, дори ризата му бе черна, седеше, метнал крах връз крак, като държеше на коленете си старомодно бомбе. Навярно беше пазачът на синагогата. Андрей тежко се стовари на пейката до него и внимателно заопипва през влажната кърпа цицината.

— Е, добре — каза човечецът с ясен старчески глас. — А по-нататък какво ще стане?

— Нищо особено — отвърна Андрей. — Всички ще ги изловим. Няма да я оставя така тази работа.

— А по-нататък? — настояваше старецът.

— Не знам — каза Андрей, като се замисли. — Може би ще се появи още някаква гадост. Експериментът си е Експеримент. Дълго време ще е така.

— За вечни времена — забеляза старецът. — Съгласно всяка религия така ще бъде за вечни времена.

— Религията няма нищо общо с това — възрази Андрей.

— Вие и сега ли продължавате да мислите така? — учуди се старецът.

— Естествено. И винаги съм мислил така.

— Добре, да оставим засега тая работа. Експериментът си е Експеримент, въжето на бесилката си е най-обикновена връв… тук мнозина така се утешават. Почти всички. Това, между другото, не е предвидено от никоя религия. Но аз исках друго да кажа. Защо дори тук ни е оставена свобода на волята? Нали в царството на абсолютното зло, в царството, на чиито врати е написано: „Надежда всяка оставете…“, би трябвало…

Андрей почака да чуе продължението, не го дочака и рече:

— Вие някак странно си представяте нещата. Това не е царство на абсолютното зло. Това е по-скоро хаос, в който сме призвани да въведем ред. А как можем да въведем ред в него, ако нямаме свобода на волята?

— Интересна мисъл — замислено промълви старчето. — Това никога не ми е минавало през ума. Значи смятате, че ни е даден още един шанс? Ние сме нещо като наказателен батальон — с кръвта си трябва да изкупим своите прегрешения в челните редици на вечната борба на доброто със злото…

— Защо забърквате тук — „със злото“? — каза Андрей, като започна вече да се дразни. — Злото е нещо целенасочено…

— Вие сте манихей! — прекъсна го старчето.

— Аз съм комсомолец! — възрази Андрей, като се раздразваше все повече и чувствуваше необикновен прилив на вяра и убеденост. — Злото винаги е класово явление. Няма зло ей така, изобщо. А тук всичко е объркано, защото това е Експеримент. На нас ни е даден хаосът. И ние или няма да се справим и ще се върнем към миналото — към класовото разслоение и останалите там гадости, — или ще оседлаем хаоса, ще го превъплътим в нови прекрасни форми на човешките отношения, които се наричат комунизъм…

Известно време старчето смаяно мълчеше.

— Виж ти — промълви то накрая безкрайно учудено. — Кой би могъл да си помисли, кой би могъл да предположи… Тук да се прави комунистическа пропаганда! Това дори не е схизма, това е… — Той замълча. — Впрочем нали идеите на комунизма са сродни с идеите на ранното християнство…

— Това е лъжа — сърдито заяви Андрей. — Чиста попска измислица. Ранното християнство е идеология на смирението, идеология на робите. А ние сме бунтовници! Ние няма да оставим тук камък върху камък, а после ще се върнем там, обратно, откъдето сме дошли, и всичко ще преустроим така, както сме го преустроили тука!

— Вие сте Луцифер — промълви старецът с благоговеен ужас. — Горд дух! Нима още не ви е споходило смирението?

Андрей внимателно обърна кърпата откъм студената страна и погледна подозрително към старчето.

— Луцифер ли?… Тъй. А вие всъщност кой сте?

— Аз съм тленен прах — отвърна старчето.

— Хм… — трудно беше човек да не се съгласи с него.

— Аз съм никой — уточни старчето. — Бях никой там и тук също съм никой. — Той млъкна. — Вие ми вдъхнахте надежда — внезапно заяви старчето. — Да, да, да! Вие дори не можете да си представите колко странно, колко странно… колко радостно прозвучаха вашите думи за мен! Наистина, щом са ни оставили свобода на волята, защо непременно да са потребни смирението и търпеливите мъки?… Не, аз смятам тази среща за най-значителното ми преживяване, откакто съм тук…

Андрей го огледа с враждебно любопитство. Гаври се с мене старият пръч, а… Не, май няма такова нещо… Дали е пазач на синагогата?… Синагогата!

— Моля да ме извините. Отдавна ли седите тук? Искам да кажа — на тази пейка? — осведоми се той угоднически.

— Не, скоро се преместих. Отначало седях на табуретката ей в онзи вход, там има табуретка… А когато домът се оттегли, дойдох на пейката.

— Аха — рече Андрей. — Значи го видяхте?

— Естествено! — с достойнство отвърна старецът. — Трудно е да не го види човек. Аз седях там, слушах музиката и си поплаках.

— Поплакахте си… — повтори Андрей, мъчейки се да проумее как стоят нещата. — Я ми кажете, вие евреин ли сте?

Старецът трепна.

— Боже мой, не! Що за въпрос? Католик съм, верен и — уви! — недостоен син на римокатолическата църква… Разбира се, нямам нищо против юдаизма, но… А вие защо ме попитахте за това?

— Така — измънка Андрей. — Значи нямате нищо общо със синагогата?

— Май че не — каза старецът. — Ако не смятаме това, че често седя в тази градинка и понякога тук идва пазачът… — Той стеснително се ухили. — Ние с него водим религиозни спорове…

— А Червеното здание? — попита Андрей, затваряйки очи от болката в черепа.

— Домът ли? Е, когато идва домът, ние естествено не можем да седим тук. Тогава се налага да почакаме, докато си отиде.

— Значи не го виждате за първи път?

— Разбира се, че не. Рядко се случва да не дойде някоя нощ… Наистина днес беше тук по-дълго време, отколкото обикновено.

— Почакайте — рече Андрей. — А знаете ли що за дом е това?

— Трудно е да не го познае човек — тихо каза старецът. — По-рано, в предишния живот, често съм виждал изображенията му и съм чел как го обрисуват. Той подробно е описан в откровенията на Свети Антоний. Наистина този текст не е канонизиран, но сега вече… На нас, католиците… С една дума, чел съм го. „И още ми се яви на мене дом, жив и деятелен, и вършеше той непристойни деяния, а вътре през прозорците видях в него хора, които крачеха из стаите му, сияха и приемаха храна…“ Не гарантирам за точността на цитата, но смисълът на оригиналния текст е такъв… И, разбира се, Йеронимус Бош… Аз бих го нарекъл Свети Йеронимус Бош, много съм му задължен, той ме подготви за всичко това… — С широк жест старецът обхвана заобикалящия го свят. — Неговите забележителни картини… Няма съмнение, че господ го е допуснал тук да види всичко с очите си. Както и Данте… Между другото, има един ръкопис, който се приписва на Данте, и в него също се споменава този дом. Как беше… — Старецът затвори очи и повдигна разперените си пръсти към челото. — Ъ-ъ-ъ… „И спътникът ми, прострял ръка, съсухрена и костелива…“ М-м-м… Не… „Окървавените тела са сплетени в покоите зловещи…“ М-м-м…

— Един момент — рече Андрей, облизвайки сухите си устни. — Какви ги дрънкате? Какво общо имат тук Свети Антоний и Данте? Накъде всъщност клоните?

Старецът се учуди.

— На никъде не клоня — възрази той. — Нали ме попитахте за този дом и аз… Разбира се, трябва да благодаря на Бога, че със своята предвечна мъдрост и безкрайна доброта още в предишния ми живот ми вдъхна просветление и ми даде възможност да се подготвя. Много, твърде много познати неща откривам наоколо и сърцето ми се свива, когато си помисля за другите, дето са пристигнали тук и не разбират, нямат сили да проумеят къде са се озовали. Колко мъчително е да не можеш да вникнеш в същината, а отгоре на това да те измъчват спомените за греховете ти. Може би в това също се проявява великата мъдрост на Твореца: вечно да съзнаваш греховете си, без да осъзнаваш възмездието за тях… Ето да вземем вас например, млади човече — защо ви е захвърлил в тази бездна?

— Не разбирам, за какво говорите — промърмори Андрей и си помисли: „Само религиозни фанатици ни липсваха тук.“

— Ама не се стеснявайте — насърчи го старецът. — Няма смисъл да криете това, защото съдът над вас вече се е състоял… Аз например съм грешен пред своя народ — бях предател, доносник, гледах как измъчваха и убиваха хората, които аз издавах на слугите на сатаната. Мене ме обесиха в хиляда деветстотин четиридесет и четвърта. — Старецът млъкна. — А вие кога умряхте?

— Аз не съм умирал… — промълви Андрей. Побиха го студени тръпки.

Старецът закима с усмивка.

— Да, мнозина мислят така — рече той. — Но това не е вярно. В историята има случаи хора да отиват живи на небето, но никой никога не е чувал — за наказание! — живи да са ги изпращали в ада.

Андрей, смаян, беше се вторачил в него.

— Вие просто сте забравили — продължаваше старецът. — Станало е по време на войната, бомбите се сипели по улиците, вие сте тичали към скривалището и изведнъж — трясък, болка и всичко е изчезнало. А после сте имали видение, ангел ви е говорил ласкаво и иносказателно и сте се озовали тук… — Той отново разбиращо кимна, издал напред долната си устна. — Да-да, няма никакво съмнение, че точно така е възникнало чувството за свобода на волята. Сега вече разбирам: това е инерция. Просто мислите така по инерция, млади човече. Говорехте толкова убедено, че дори малко ме разколебахте… Ще организирате хаоса, ще изградите нов свят… Не-не, всичко това е просто по инерция. С течение на времето полека-лека ще ви мине. Не забравяйте, че преизподнята е вечна, връщане няма, а пък вие все още сте само в първия кръг…

— Вие… сериозно ли говорите? — гласът на Андрей стана малко писклив.

— Та вие и сам го знаете — кротко рече старецът. — Всичко това вие отлично го знаете! Просто сте атеист, млади човече, и не искате да признаете пред себе си, че сте изживели с лъжливи представи целия си — макар и кратък — живот. Вашите глупави и невежи учители са ви учили, че след смъртта няма нищо — пустота и тление; че не трябва да очаквате нито благодарност, нито възмездие за деянията си. И вие сте приемали тези жалки идеи, защото са ви изглеждали толкова прости, толкова очевидни, но главната причина е, че сте били съвсем млад, с красиво, здраво тяло и смъртта е била за вас далечна абстракция. Сътворявайки зло, вие винаги сте се надявали да избегнете наказанието, защото са можели да ви накажат само хора като вас. А ако се е случвало да сътворите добро, вие сте изисквали от такива като вас незабавно да получите награда. Вие сте били смешни. Естествено сега вече разбирате това — виждам по лицето ви… — Той неочаквано се засмя. — Там при нас, по време на съпротивата, имаше един инженер, материалист, често спорехме с него за задгробния живот. Боже мой, колко жестоко ми се подиграваше той! „Татенце — казваше той. — Ние с вас ще завършим този безсмислен спор в рая…“ И знаете ли, постоянно го търся тук, търся го и все не мога да го намеря. Дали пък на шега не е казвал истината, може би той наистина е отишъл в рая като мъченик. Смъртта му беше мъчителна… А пък аз съм тук.

— Нощни дискусии за живота и смъртта, а? — изкряка внезапно над ухото на Андрей познат глас и пейката се разтресе. Както винаги мърляв и разчорлен, Изя Кацман с все сила се стовари от другата страна на Андрей и държейки в лявата си ръка огромна светла папка, тутакси се захвана да дърпа с дясната брадавицата си. Както обикновено, той беше обхванат от някаква възторжена възбуда.

— Този възрастен господин пък смята, че всички ние се намираме в ада — каза Андрей колкото може по-нехайно.

— Възрастният господин е абсолютно прав — веднага се съгласи Изя и се захили. — Във всеки случай, ако това не е пъкълът, то всичко, което става наоколо, недвусмислено показва, че по нищо не се различава от него. Но трябва да се съгласите, пан Ступалски, че вие така и не успяхте да откриете в моята кариера приживе нито едно прегрешение, заради което си е заслужавало да ме пратят тука! Дори не съм прелюбодействувал — до такава степен бях глупав.

— Пан Кацман — заяви старецът. — Напълно допускам, че и вие самият не знаете нищо за това ваше съдбоносно прегрешение!

— Възможно е, възможно е — на бърза ръка прие Изя. — Ако се съди по вида ти — обърна се той към Андрей, — ти си бил в Червеното здание. Е, хареса ли ти там?

В този момент Андрей вече съвсем се опомни. Лепкавата полупрозрачна обвивка на кошмара сякаш се спука и се разпадна, болката в главата му утихна, вече ясно и контрастно различаваше всичко наоколо и Главната улица престана да изглежда неясна и мъглива и се оказа, че полицаят изобщо не спи на мотоциклета, а се разхожда по тротоара, червеното огънче на цигарата му проблясва и той току поглежда към пейката. „Боже мой — помисли си Андрей, почти ужасен. — Какво правя тука? Та аз съм следовател, времето лети, а аз си чеша езика с тоя смахнат, и то пред Кацман… Кацман… А той как попадна тук?“

— Ти откъде знаеш къде съм бил? — рязко запита Андрей.

— Не е кой знае колко трудно да се досети човек — ухили се Изя. — Да беше се видял в огледалото…

— Аз сериозно те питам! — повиши глас Андрей.

Старецът неочаквано стана.

— Лека нощ, панове — рече той, като плавно повдигна бомбето над главата си. — Приятни сънища.

Андрей не му обърна никакво внимание. Той гледаше Изя. А Изя, пощипвайки брадавицата си и леко подскачайки на място, ухилен до уши и предварително започнал да се дави и да охка, следеше с поглед отдалечаващия се старец.

— Е-е? — попита Андрей.

— Каква личност е той да знаеш! — с възхищение процеди Изя. — Ах, каква личност! Ти си глупак, Воронин, ти както винаги бъкел не разбираш! Знаеш ли що за птица е той, а? Това е знаменитият пан Ступалски, Юда Ступалски! Предал е двеста четиридесет и осем души на гестаповците в Лодз, два пъти са го изобличавали и двата пъти все някак се е измъквал, като натопявал друг вместо себе си. Чак след освобождението най-сетне го спипали на тясно, изправили го на подсъдимата скамейка да го осъдят бързо и справедливо, но той и тогава успял да се изплъзне! Господа Наставниците сметнали, че е полезно да го отърват от бесилката и да го прехвърлят тук. Да попълнят колекцията си. Тук той живее в лудницата, прави се на смахнат, а всъщност продължава активно да работи по любимата си специалност… Да не мислиш, че случайно се е оказал тук, на пейката, до тебе? Знаеш ли за кого работи сега?

— Млъкни! — Андрей с усилие на волята потисна любопитството и интереса, които обикновено го обземаха, щом Изя започнеше да приказва нещо. — Всичко това изобщо не ме интересува. Кажи ми ти как се озова тук? И откъде, дявол да го вземе, знаеш, че съм бил в Зданието?

— Ами и аз самият бях там — спокойно отвърна Изя.

— Аха. И какво стана там?

— Че от твоята камбанария по-добре се вижда какво става там. Аз откъде да знам какво е станало там от твоята гледна точка?

— А какво видя да става там от твоята камбанария?

— Виж, това тебе изобщо не те засяга — отсече Изя, като понамести обемистата папка на коленете си.

— Папката оттам ли я взе? — попита Андрей, протягайки ръка.

— Не — каза Изя. — Не е оттам.

— Какво има в нея?

— Слушай, драги — рече Изя. — Това не е твоя работа. Какво си се лепнал за мене?

Той още не разбираше какво става. Всъщност и Андрей не беше съвсем наясно какво става и трескаво премисляше как да действува по-нататък.

— Знаеш ли какво има в тази папка? — попита Изя. — Намерих старото кметство, то е на петнайсетина километра от тука. Рових се там цял ден, слънцето угасна, тъмница — като в негърски задник, нали ти е ясно, там вече двадесет години няма никакво осветление… Лутах се там сума време, едвам се измъкнах на Главната улица — наоколо развалини, някакви зловещи гласища вият…

— Така значи — каза Андрей — Ти да не би да не знаеш, че е забранено да се рови из развалините на стария град?

Пламъкът в очите на Изя угасна. Той внимателно се взря в Андрей. Изглежда, започваше да разбира.

— Хубава работа — продължи Андрей, — да не искаш да докараш в града някоя зараза?

— Нещо в тона ти не ми харесва — усмихна се накриво Изя. — Някак особено разговаряш с мен тази вечер.

— А пък ти изцяло не ми харесваш! — каза Андрей. — Защо ми надуваше главата, че Червеното здание уж било мит? Та ти си знаел, че не е мит. Право в очите си ме гледал и си ме лъгал. Защо?

— Това да не е разпит? — попита Изя.

— А ти какво си мислиш? — отвърна Андрей.

— Мисля си, че здравата си се халосал по главата. Мисля си, че няма да е лошо да се понаплискаш със студена вода и изобщо да дойдеш на себе си.

— Дай тука папката — каза Андрей.

— Абе що не си…! — отговори Изя, ставайки. Той беше пребледнял като платно.

Андрей също стана:

— Ще дойдеш с мене.

— И през ум не ми минава даже — отсече Изя. — Покажи ми заповедта за арест.

Гняв и омраза обзе Андрей. Без да сваля очи от Изя, той важно разкопча кобура и извади пистолета си.

— Тръгвайте пред мен — заповяда той.

— Идиот… — промърмори Изя. — Съвсем си се побъркал…

— Млък! — изкряска Андрей. — Напред!

Той заби дулото в ребрата му и Изя послушно закуцука към другата страна на улицата. Явно беше си подбил краката, защото куцаше силно.

— Ще умреш от срам — рече Изя през рамо. — Ще си отспиш и ще пукнеш от срам, така да знаеш…

— Никакви разговори!

Те стигнаха до мотоциклета, полицаят ловко отметна покривалото на коша и Андрей посочи натам с дулото на пистолета.

— Качвайте се.

Изя мълком, доста непохватно се настани в коша. Полицаят бързо яхна мотоциклета, а Андрей седна зад него и прибра пистолета в кобура. Двигателят изрева, запука, мотоциклетът направи широк завой и подскачайки по дупките, се понесе обратно към прокуратурата, като плашеше лудите, бродещи морно и безцелно по улицата, вече влажна от падналата роса.

Андрей се стараеше да не гледа към свилия се в коша Изя. Поривът на ярост се уталожи и сега той се чувствуваше някак неловко — май всичко стана доста набързо, твърде припряно, на един дъх, като в оня виц за мечката, дето люлеела заека в люлка без дъно. Нищо, ще се оправим…

В преддверието на прокуратурата, като избягваше погледа на Изя, Андрей заповяда на полицая да зарегистрира задържания и да го отведе горе, при дежурния, а самият той, прескачайки през три стъпала, се качи в кабинета си.

Оставаха четири часа до включването на слънцето — най-напрегнатото време. В коридорите стояха край стените или седяха на дългите, излъскани от множество задници пейки подследствени и свидетели, физиономиите на всички изглеждаха еднакво безнадеждни и сънени, почти всички заразително се прозяваха и се кокореха в просъница. От време на време дежурните се провикваха от своите маси, тъй че гласовете им ечаха из цялата сграда: „Тишина! Никой да не разговаря!“ Иззад тапицираните с изкуствена кожа врати на стаите за разпит се дочуваше тракане на пишещи машини, бързо и монотонно гъгнеха гласове и се долавяха жални ридания. Беше задушно, мръсно и сумрачно. Андрей усети, че му се гади — изведнъж му се прииска да отскочи до бюфета и да пийне нещо ободряващо: чаша силно кафе или поне една водка. И в този миг съзря Уан.

Клекнал и облегнат на стената, Уан бе застанал в поза на безкрайно и търпеливо очакване. Беше облечен в обичайната си ватенка, главата му бе хлътнала между раменете, така че яката на ватенката разперваше ушите му, а кръглото му гладко, неокосмено лице излъчваше спокойствие. Той дремеше.

— Ти пък какво правиш тук? — учуден го попита Андрей.

Уан отвори очи, надигна се леко и усмихнато рече:

— Арестуван съм. Чакам да ме повикат.

— Как така си арестуван? За какво?

— За саботаж — тихичко промълви Уан.

Набитият мъжага с измачкания шлифер, който дремеше до него, също отвори очи, по-точно — едното си око, защото другото бе потънало в морав оток.

— Какъв саботаж?! — смая се Андрей.

— Отклоняване от правото на труд…

— Член сто и дванайсти, параграф шести — делово поясни мъжагата с отока. — Шест месеца блатна терапия — и толкоз.

— Вие не се обаждайте — сряза го Андрей.

Мъжагата го погледна с моравия си оток, ухили се (Андрей тутакси си спомни за своята цицина на челото и я усети как пулсира) и миролюбиво изхриптя:

— Мога и да не се обаждам. Че то за какво да се обаждам, като всичко и без това е ясно?

— Никакви разговори — заплашително изрева дежурният отдалече. — Кой се е подпрял на стената? Я се изправи!

— Чакай малко — рече Андрей на Уан. — Тебе къде те викат? Тук ли? — той посочи вратата на двадесет и втора стая, като се мъчеше да си спомни чий е този кабинет.

— Точно така — с готовност потвърди мъжагата прегракнало. — За двайсет и втора сме. Час и половина вече подпираме стената.

— Чакай малко — отново каза Андрей на Уан и бутна вратата.

Зад бюрото тържествено седеше Хайнрих Румер — младши следовател и личен телохранител на Фридрих Гайгер, бивш боксьор от средна категория и мюнхенски букмейкър. Андрей попита: „Може ли за момент?“, но Румер не отвърна. Беше много зает. Рисуваше нещо на голям лист ватманова хартия, като наклоняваше звероподобната си физиономия със сплескания нос ту към едното, ту към другото рамо, охкаше и дори от време на време простенваше от напрежение. Андрей затвори вратата зад себе си и се приближи до бюрото. Румер копираше порнографска картичка. Ватмановата хартия и картичката бяха разчертани на квадратчета. Работата беше още в началния си стадий, на листа бяха нанесени само общите контури. Предстоеше му титаничен труд.

— С какво се занимаваш в работно време бе, говедо? — скара му се Андрей.

Румер се стресна и вдигна очи.

— А, ти ли си… — промърмори той с явно облекчение. — Какво искаш?

— Така работиш значи? — рече с огорчение Андрей. — Хората там те чакат, а ти…

— Кой ме чака? — трепна Румер. — Къде?

— Твоите подследствени те чакат!

— А-а… Че какво от това?

— Нищо — злобно каза Андрей. Сигурно трябваше да накара този тип да се засрами, да напомни на този див звяр, че Фриц е гарантирал за него, че е заложил честното си име за този мързелив кретен, за този брутален дръвник, но Андрей почувствува, че сега това ще е непосилно за него.

— Кой те светна така по челото? — с професионален интерес попита Румер, като разглеждаше цицината на Андрей. — Я как те е разкрасил, екстра удар…

— Не е важно. Виж за какво съм дошъл: делото на Уан Лихун при тебе ли е? — нетърпеливо попита Андрей.

— На Уан Лихун ли? — Румер престана да разглежда цицината и замислено пъхна пръст в дясната си ноздра. — А какво е станало? — предпазливо попита той.

— При тебе ли е или не?

— А защо питаш?

— Защото седи отвън, пред вратата ти, и чака, докато ти тука се занимаваш с тази свинщина?

— Че защо да е свинщина? — обиди се Румер. — Я погледни какви цици има само! Ох-ох-ох! А?

Андрей с отвращение побутна снимката настрана.

— Извади веднага делото — настоя той.

— Какво дело?

— Дай тука делото на Уан Лихун!

— Абе няма при мене такова дело! — разсърди се Румер. Той издърпа средното чекмедже на бюрото си и погледна в него. Андрей също надникна вътре. То наистина беше празно.

— Къде са ти делата изобщо? — попита Андрей, като едва се сдържаше.

— Ти какво искаш бе? — агресивно се нахвърли Румер. — Да не си ми началник.

Андрей решително вдигна телефонната слушалка. В свинските очички на Румер се мерна тревога.

— Чакай — каза той и припряно сложи огромната си лапа върху телефонния апарат. — Ти къде… такова? Защо?

— Ей сега ще се обадя на Гайгер — сърдито рече Андрей. — Той ще ти налее малко ум в главата, идиот такъв…

— Почакай де… — мърмореше Румер, опитвайки се да измъкне телефонната слушалка от ръцете му. — Какво искаш всъщност… Защо трябва да се обаждаш на Гайгер? Двамата с теб не можем ли да я оправим тая работа? Ти първо ми обясни като хората какво по-точно искаш?

— Искам да взема делото на Уан Лихун.

— Това да не е оня китаец? Портиерът?

— Да!

— Ами с това трябваше да започнеш бе, човек! Срещу него няма заведено никакво дело. Току-що го докараха. Сега ще го разпитам за пръв път и ще съставя протокол.

— А защо са го задържали?

— Не ще да си сменя професията — каза Румер, деликатно придърпвайки към себе си телефонната слушалка заедно с Андрей. — Саботаж. За трети път му изтича срокът, а той все още си стои портиер. Член сто и дванайсети знаеш ли го?

— Знам го — каза Андрей. — Но случаят е особен. Все нещо ще объркат. Къде е придружителният документ?

Сумтейки шумно, Румер най-сетне издърпа от ръката му слушалката, сложи я на мястото й и отново се наведе над бюрото — този път отвори дясното чекмедже — порови там, прикривайки съдържанието му с гигантските си рамене, измъкна листа и целият плувнал в пот, му го подаде. Очите на Андрей зашариха по документа.

— Тук никъде не пише, че го изпращат именно при теб — заяви той.

— Че какво значение има?

— Ами такова, че го вземам аз — каза Андрей я пъхна листа в джоба си.

— Но той е записан на мое име! При дежурния.

— В такъв случай се обади на дежурния и му кажи, че Уан Лихун го е взел Воронин. Нека да го презапише.

— А-а, не, ти ще му се обадиш — важно изрече Румер. — От къде на къде аз ще върша тая работа? Ти го вземаш, ти ще му се обадиш. А на мен дай разписка, че си го взел.

След пет минути всички формалности бяха уредени. Румер скри разписката в чекмеджето, после погледна към Андрей, погледна към снимката:

— Какви цици, а! Като вимета!

— Зле ще свършиш ти, Румер — предупреди го Андрей на излизане.

В коридора той мълчаливо хвана Уан под ръка и го повлече след себе си. Уан вървеше покорно, без да пита за нищо, и на Андрей му мина през ума, че той също така безмълвно и послушно би вървял и на разстрел, и на изтезание, и на всякакво унижение. Андрей не го разбираше. В смирението на Уан имаше нещо животинско, примитивно, но в същото време възвишено, будещо по необясним начин дълбоко уважение, защото зад смирението прозираше свръхестествената способност да осъзнаваш, че това, което става, има някаква много дълбока, скрита и вечна същност, да разбираш, че противодействието е предвечно безполезно, а следователно и недостойно. Западът си е Запад. Изтокът си е Изток. Лъжливо, несправедливо, унизително съждение, но в този случай, кой знае защо, то му се стори уместно.

В кабинета си Андрей настани Уан на стола — не на табуретката за разпит, а на секретарския стол отстрани на бюрото, — после седна и той:

— Я кажи сега какво искат ония от тебе? Разказвай.

И Уан тутакси се захвана да разказва с характерния си плавен и повествователен глас:

— Преди седмица при мене, в портиерната, дойде районният пълномощник по трудоустрояването и ми напомни, че грубо нарушавам закона за правото на разнообразен труд. Беше прав, аз наистина грубо нарушавах този закон. Три пъти ми изпращаха призовки от трудовата борса и аз и трите пъти ги изхвърлях в боклука. Пълномощникът заяви, че ако продължавам да пренебрегвам закона, ме очакват големи неприятности. Помислих си: нали има случаи, когато машината оставя човека на предишната му работа. Още същия ден отидох на борсата и сложих трудовата си книжка в разпределителната машина. Обаче не ми провървя. Назначиха ме за директор на обувния комбинат. Но аз предварително бях решил, че няма да отида на нова работа, и си останах портиер. Тази нощ дойдоха двама полицаи и ме прибраха. Ето така стана цялата работа.

— Я-ясно — провлачено рече Андрей. Той нищо не беше разбрал. — Слушай, искаш ли чай? Мога да поръчам чай и сандвичи. Безплатно.

— Много главоболия ще ви създам — възрази Уан. — Не си заслужава.

— Абе какви главоболия!… — Андрей нареди по телефона да донесат две чаши чай и сандвичи. Сетне постави слушалката, погледна към Уан и предпазливо попита: — Аз все пак не разбрах добре, Уан, защо не си искал да станеш директор на комбината? Хората гледат с уважение на тази длъжност, ти би могъл да усвоиш нова професия и да допринесеш много полза, та ти си толкова изпълнителен и трудолюбив човек… Знам го този комбинат — там вечно крадат, цели сандъци с обувки изнасят… Ако ти си там, такова нещо не би се случвало. И после, заплатата там е значително по-висока, а ти все пак имаш жена, дете… Каква е причината?

— Мисля, че на тебе ще ти е трудно да разбереш това…

— А какво има за разбиране? — нетърпеливо попита Андрей. — Без съмнение е по-добре да бъдеш директор на комбинат, отколкото цял живот да ровиш с лопата боклука… Или, още повече пък, шест месеца да бъхтиш в блатата…

Уан поклати кръглоликата си глава:

— Не, не е по-добре. По-добре е човек да бъде там, откъдето вече няма накъде по-ниско да пада. Ти не можеш да разбереш това, Андрей.

— Защо пък задължително трябва да пада? — попита Андрей, объркан.

— Не знам защо. Но е задължително. Или се налага да правиш такива неимоверни усилия да се задържиш, че наистина е по-добре да паднеш. Знам, всичко това ми е минало през главата.

Един полицай със заспала физиономия донесе чая, козирува, залитайки, и с рамото напред напусна кабинета. Андрей сложи пред Уан едната чаша с потъмняла метална подставка и премести по-близо до него чинията със сандвичите. Уан благодари, сръбна от чашата и взе най-малкия сандвич.

— Ти просто се страхуваш да поемеш отговорност — каза Андрей огорчен. — Извинявай, разбира се, но това не е съвсем честно спрямо другите.

— Аз винаги се старая да върша само добро на хората — спокойно възрази Уан. — А що се отнася до отговорността, поел съм най-голямата отговорност. За жена ми и детето ми.

— Това е вярно — каза Андрей, отново пообъркан. — Това, разбира се, е така. Но съгласи се, че Експериментът поставя изисквания към всеки от нас…

Уан го слушаше внимателно и кимаше. Когато Андрей свърши, той рече:

— Разбирам те. Ти посвоему си прав. Но нали ти си дошъл тук да строиш, а пък аз избягах тук. Ти искаш да се бориш и да побеждаваш, а аз искам да ме оставят на мира. Ние двамата с тебе сме много различни, Андрей.

— Какво значи на мира? Та ти сам се клеветиш! Ако търсеше спокойствие, щеше да си намериш някое топло местенце и да си живееш живота. Тука е пълно с топли местенца. А ти си избрал най-мръсната, най-непрестижната работа и работиш честно, не жалиш нито силите, нито времето си… За какво спокойствие може да става дума!

— За душевното, Андрей, за душевното! — рече Уан. — Да може човек да живее в мир със себе си и с Вселената.

Андрей забарабани с пръсти по бюрото.

— И какво сега, значи имаш намерение цял живот да бъдеш портиер, така ли?

— Не е задължително да бъда портиер — каза Уан. — Когато попаднах тук, отначало бях товарач в един склад. После машината ме назначи за секретар на кмета. Отказах и ме изпратиха в блатата. Отработих си там шестте месеца, върнах се и като наказан ме назначиха според закона на най-ниската длъжност. Но после машината пак взе да ме избутва нагоре. Отидох при директора на борсата и му обясних всичко, както на тебе. Той беше евреин, нападнал тук от концентрационен лагер, и много добре ме разбра. Докато той беше директор, никой не ме безпокоеше — Уан помълча. — Преди два месеца той изчезна. Говори се, че го намерили убит, ти сигурно знаеш това. И всичко започна отначало… Нищо, аз ще си отработя наказанието на блатата и отново ще стана портиер. Сега ще ми е много по-леко — момчето ми поотрасна, а на блатата ще ми помогне чичо Юра…

В този момент Андрей се усети, че е зяпнал срещу Уан и се пули съвсем неприлично, сякаш пред него седеше не Уан, а някакво невиждано чудато същество. Всъщност Уан действително беше рядък екземпляр. Боже мой, помисли си Андрей. Колко ли трябва да е препатил човек в живота, за да стигне до тази философия? Не, непременно трябва да му помогна. Просто съм задължен. Но как?…

— Е, добре — каза той накрая. — Както искаш. Но няма абсолютно никакъв смисъл да ходиш на блатата. Не знаеш ли случайно кой сега е директор на борсата?

— Ото Фрижа — каза Уан.

— Какво? Ото ли? Че тогава какъв е проблемът?…

— Да. Аз бих отишъл при него, разбира се, ама той е един такъв, съвсем мъничък, нищо не разбира и от всичко се страхува.

Андрей грабва телефонния указател, намери номера и вдигна слушалката. Наложи се дълго да чака: явно Ото спеше като заклан. Най-сетне той се обади с пресеклив, изплашено-сърдит глас:

— Директорът Ото Фрижа на телефона.

— Здравей, Ото — каза Андрей. — Обажда се Воронин от прокуратурата.

Настана мълчание. Чуваше се как Ото няколко пъти се закашля. После предпазливо попита:

— От прокуратурата ли? Слушам ви.

— Ти какво — още ли не си се събудил? — сърдито рече Андрей. — Сигурно Елза ти е изстискала силиците, а? Андрей се обажда! Воронин!

— Ах, Андрей! — със съвсем друг глас каза Ото. — Ама бива ли така посред нощ? Ей че си, я как ми бие сърцето… Какво искаш?

Андрей му обясни положението. Както и очакваше, нещата се наредиха от гладко по-гладко. Ото беше напълно съгласен с всичко. Да, той винаги е смятал, че Уан си е на мястото. Да, той нито за миг не се съмнява, че от Уан няма да излезе никакъв директор на комбинат. Той явно и недвусмислено е възхитен от стремежа на Уан да остане на тази толкова незавидна длъжност („Де да имахме повече такива хора, пък то все се бутат нагоре, същински алпинисти ти казвам!…“), той с възмущение отхвърля идеята Уан да бъде изпратен в блатата, а що се отнася до закона, той до дъното на душата си е изпълнен със свещен гняв към идиотите и бюрократичните кретени, които подменят здравия дух на закона с книжни параграфи. В края на краищата законът съществува, за да ограничава подмолните стремежи на разни хитреци да се издигат, но той не трябва да важи за хората, желаещи да си останат долу. Директорът на борсата беше абсолютно наясно с всичко това. „Да! — повтаряше той. — О, да, разбира се!“

Наистина Андрей остана със смътното смешно и досадно впечатление, че Ото би се съгласил с всяко предложение на Андрей Воронин — например да назначи Уан за кмет или да го тикне в карцера. Ото винаги изпитваше болезнено чувство на благодарност към Андрей, навярно защото той беше единственият човек в компанията им (а може би и в целия град), който се отнасяше човешки към Ото… В края на краищата обаче по-важно беше да се оправи тази работа.

— Аз ще дам съответните нареждания — за десети път повтаряше Ото. — Можеш да бъдеш абсолютно спокоен, Андрей. Ще дам съответното указание и повече никой никога няма да закачи Уан даже и с пръст.

Така се и договориха. Андрей затвори телефона и взе да пише на Уан пропуск за излизане.

— Веднага ли ще тръгнеш? — попита той, продължавайки да пише. — Или ще почакаш слънцето? Имай предвид, че по улиците сега е опасно…

— Благодаря ви — промълви Уан. — Благодаря ви…

Андрей вдигна учудено глава. Уан стоеше пред него и ситно-ситно се кланяше, сложил ръка на сърцето си.

— Я престани с тия китайски церемонии — спря го Андрей, раздразнен и засрамен. — Да не би някакво благодеяние да съм ти направил? — Той подаде пропуска на Уан. — Питам те, веднага ли ще си тръгнеш?

Уан взе пропуска с поредния поклон.

— Мисля, че ще бъде по-добре да си тръгна веднага — рече той, сякаш се извиняваше. — Сега веднага. Боклукчиите сигурно вече са дошли…

— Боклукчиите… — повтори Андрей. Той погледна чинията със сандвичите. Сандвичите бяха големи, пресни, с чудесна шунка. — Я чакай малко — каза той, измъкна от бюрото си стар вестник и уви сандвичите. — Ще ги вземеш в къщи, за Мейлин…

Уан започна слабо да се съпротивлява, промърмори нещо за ужасното безпокойство, но Андрей му напъха пакета в пазвата, прегърна го през раменете и го поведе към вратата. Чувствуваше се страшно неудобно. Всичко стана не както трябва. И Ото, и Уан някак странно реагираха на неговите действия. А нали той само искаше да възтържествува справедливостта, въпросът да се реши правилно и разумно, а дявол знае какво излезе — работата заприлича на някакво благодетелство, на шуробаджаначество, оправи се по втория начин… Той трескаво търсеше подходящи думи, сухи, делови, подчертаващи официалността и законността на положението… И внезапно му се стори, че ги намери. Андрей се спря, вирна глава и като гледаше Уан отвисоко, студено рече:

— Господин Уан, от името на прокуратурата ви поднасям най-дълбоките си извинения за незаконното задържане. Гарантирам ви, че това вече никога няма да се повтори.

И тогава вече се почувствува съвсем неудобно. Ама че глупости надрънка. Строго погледнато, първо, задържането не беше незаконно. Дори, честно казано, то си беше напълно законно. И, второ, следователят Воронин нищо не можеше да гарантира, той нямаше това право… В този миг той внезапно видя очите на Уан — погледът му беше странен и тази странност бе страшно позната на Андрей, и той изведнъж си спомни всичко, и при този спомен го побиха тръпки.

— Уан — рече Андрей с неочаквано пресипнал глас. — Искам да те питам нещо, Уан.

Той замълча. Глупаво беше да пита, нямаше никакъв смисъл. А пък вече не можеше и да не попита. Уан бе вдигнал очи към него в очакване.

— Уан — каза той, като се изкашля. — Къде беше днес в два часа през нощта?

Уан не се учуди.

— Точно в два часа дойдоха да ме вземат. Тъкмо миех стълбището.

— А преди това?

— А преди това събирах боклука, Мейлин ми помогна, после тя отиде да спи, пък аз отидох да мия стълбището.

— Да — каза Андрей. — Така си и мислех. Добре, довиждане, Уан. Извинявай, че стана така… Всъщност не, почакай, ще те изпратя…