Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обреченият град (18)

Глава четвърта

Никакъв Пак не намериха в библиотеката. Той, разбира се, изобщо не е мислил да идва тук. Книгите си стояха на купчина, както ги бяха оставили.

— Чудна работа… — рече Изя, като объркано въртеше глава. — Та той каза, че ще подбере книгите по социология…

— „Той каза, той каза…“ — процеди през зъби Андрей. После ритна попадналия под краката му дебел том, обърна се и изтича по стълбите. Въпреки всичко успя накрая да ни излъже. Прати ни за зелен хайвер този с дръпнатите очи. Евреинът му с евреин далекоизточен… На Андрей не му беше много ясно как ги е преметнал този хитър далекоизточен евреин, но с цялото си същество усещаше: излъга ни!

Сега вървяха плътно прилепени до стените — Андрей от дясната страна на улицата, а Немия, който също разбра, че работата е лоша — от лявата. Изя реши да тръгне по средата, но Андрей така му изрева, че архиварят отскочи назад и тръгна подире му, като възмутено сумтеше и презрително пръхтеше. Видимостта беше някъде към петдесетина метра, а по-нататък улицата изглеждаше като аквариум — всичко отпред смътно трептеше, преливаше, проблясваше и дори като че ли някакви водорасли се поклащаха над паважа, устремени във висините.

Когато стигнаха до кинотеатъра, Немия изведнъж се закова на място. Андрей, който го следеше с крайчеца на окото, също спря. Немия не помръдваше, сякаш се ослушваше за нещо, стискайки в отпуснатата си ръка грамадния проблясващ нож.

— Мирише на изгоряло… — тихо рече Изя отзад.

И Андрей тутакси усети миризма на изгоряло. Ето на, помисли си той, като стискаше зъби.

Немия им махна, както бе стиснал ножа, и те продължиха нататък. Изминаха още около двеста метра, превърнали се целите в слух и зрение. Миризмата на изгоряло се усилваше. Миришеше на горящ метал, на тлеещи дрипи, на гориво и се носеха още някакви сладникави, почти вкусни миризми. Какво ли е станало там, по дяволите? — мислеше си Андрей, стискайки зъби така, че слепоочията му запукаха. Какво ли е направил? — упорито се питаше той със свито сърце. Какво гори там? Та там явно горят… И в същия миг съзря Пак.

Веднага си помисли, че е Пак, защото трупът беше в познатата куртка от избелял син, копринен хастар. Никой друг в лагера нямаше такава куртка. Кореецът лежеше по корем в ъгъла с разтворени крака, обронил глава върху саморъчно направения автомат с късата цев. Дулото беше насочено към дъното на улицата по посока на лагера. Пак бе някак необичайно дебел, сякаш се бе подул, и китките на ръцете му бяха синьо-черни и лъщяха.

Андрей още не беше успял да разбере какво всъщност означава това, което вижда, когато Изя изграчи нещо, избута го настрана, хукна, настъпвайки го по крака, пресече бързо кръстовището и падна на колене пред трупа. Андрей преглътна и погледна към Немия. Той ожесточено кимаше и сочеше с грамадния нож някъде напред и Андрей видя там, на самата граница на видимостта, още едно тяло. Някой лежеше там, по средата на улицата, също така разплут и черен, а през маранята сега се виждаше как над покривите се издига, изкривен от рефракцията, стълб сив дим.

Свалил автомата, Андрей прекоси кръстовището. Изя вече се бе изправил и като наближи, Андрей тутакси разбра защо: от трупа с куртката от син, копринен хастар се носеше непоносима сладникава и противна миризма.

— Боже мой… — промълви Изя, извръщайки към Андрей обляното си в пот, пребледняло като на мъртвец лице. — Та тия гадове са го убили… Те, всичките на куп, не струват колкото него…

Андрей бегло погледна в краката си към ужасната разплута кукла, която вместо тил имаше черна дупка. Купчинката пръснати медни гилзи проблясваше матово под палещото слънце. Андрей заобиколи Изя и вече без да се прикрива, без да се снишава, закрачи напреки през улицата към следващата подута кукла, над която току-що бе приклекнал Немия.

Този труп лежеше по гръб и макар че лицето му беше ужасно подпухнало и черно, Андрей го позна: беше един от геолозите, заместникът на Кехада, отговарящ за снимките — Тед Камински, по долни гащи и, кой знае защо, с ватенка, каквато носеха шофьорите. Това му придаваше особено зловещ вид. Явно бе улучен в гърба и автоматичният откос го беше прерязал — ватенката на гърдите му бе цялата в дупки и от тези дупки стърчаха сиви валма от сплъстен памук. На пет-шест крачки се въргаляше автомат без пълнител.

Немия докосна рамото на Андрей и посочи напред. Там, притулен до стената от дясната страна на улицата, се бе сгърчил още един труп. Оказа се, че е Пермяк. Явно куршумите го бяха застигнали насред улицата, на паважа още личеше изсъхнало черно петно, но той със сетни сили бе изпълзял до стената, оставяйки след себе си гъста черна диря, и там, до стената, страдайки като куче, беше умрял с изметната глава, притискайки с все сили разкъсания си корем.

Те се бяха избивали тук един друг в пристъп на яростно озлобление, като разбеснели се хищни зверове, като настървени отровни паяци, като обезумели от глад плъхове. Като хора.

Напреки на изровената пресечка досами лагера, сред засъхналите нечистотии се въргаляше Тевосян. Беше тичал след трактора, който явно е свърнал в тази пресечка и се е понесъл по черния път към пропастта, изравяйки със забързаните си гъсенични вериги спечената земя. Тевосян е търчал след него от самия лагер дотук, стреляйки в движение, а от трактора са стреляли по него и тук, на кръстовището, където оная вечер стоеше статуята с жабешката мутра, са го улучили и той е останал да лежи със зейнала уста, от която стърчаха жълтите му зъби, в своята просмукана с прахоляк, нечистотии и кръв войнишка униформа. Но преди да умре, а може би и след смъртта си и той бе улучил: по средата на пътя, водещ към пропастта, вкопчил сгърчените си пръсти в изораната от гъсеничните вериги пръст, подпухнал като планина, се възвишаваше сержант Фогел, а по-нататък тракторът бе продължил без него, до самия край на терасата и по-надолу, в пропастта.

В лагера бавно догаряше влачката. По изкорубените и надупчени от куршумите варели със синьо-черни отсенки от жаравата все още пробягваха хищните езичета на оранжеви пламъци и гъсти кълбета дим бавно се издигаха в размътения небосклон. От черните изпепелени останки на влачката стърчаха нечии обгорели крака и оттам се носеше същата тази вкусна миризма, от която сега на човек му се повдигаше.

От прозореца на стаята, където се бяха настанили картографите, висеше голият труп на Рулио — дългите му космати ръце почти докосваха тротоара, а на плочите се въргаляше автомат. Цялата стена около прозореца беше надупчена и изровена от куршумите, а на отсрещната страна на улицата лежаха един връз друг, поносени от един и същ автоматен откос, Василенко и Палоти. Около тях не се виждаше никакво оръжие, а върху съсъхналото лице на Василенко все още се четяха неимоверно изумление и страх.

Вторият геолог, вторият картограф и заместникът по техническите въпроси Елизауер бяха разстреляни до същата стена. И там лежаха, до превърнатата на решето врата — Елизауер по долни гащи, а останалите голи.

А в самия център на тази воняща хекатомба, точно по средата на улицата, на дълга маса с алуминиеви крака, покрит с британския флаг, спокойно лежеше с ръце на гърдите полковник Сейнт Джеймс в парадна униформа, с всички ордени, все така съсухрен, невъзмутим и дори иронично усмихнат. До него, свлякъл се в подножието на масата и забол посивялата си глава в паважа, лежеше Дуган — също в парадна униформа — и стискаше в ръка счупения бастун на полковника.

И това бе всичко. Шестима войници, включително Хнойпек, инженер Кехада, лепналата се за отряда развратна Фъфла и вторият трактор с втората влачка бяха изчезнали. След тях бяха останали трупове, захвърлената камара от струпани геологични уреди и инструменти и няколко зарязани автомата в пирамидата. И смрад. И дебел слой сажди. И задушливата воня на печено месо от догарящата влачка. Андрей нахълта в стаята си, строполи се в креслото и като простена, оброни глава в шепите си. Това бе краят. Всичко беше безвъзвратно загубено. И нямаше как да се избави от болката, и нямаше как да се отърве от срама, и нямаше как да се спаси от смъртта.

… Аз ги доведох тук. Аз. Аз ги изоставих, защото съм страхливец и мръсник. Исках да си почина малко. Да си отдъхна от техните мутри, понеже съм смрадлив пор, чистник и мекотело… Ех, полковник, полковник! Не биваше да умираш, не биваше!… Ако не бях тръгнал, той нямаше да умре. А ако беше жив, нали тук никой нямаше да посмее и гък да каже. Зверове, животни… Хиени! Трябваше да им тегля куршума, да ги разстрелям!…

Отново застена дълго и тежко и потърка мократа си буза в ръкава. Из разни библиотеки ще се разхожда… речи на статуи ще държи, нищожество такова, лапацало, всичко оплеска, всичко погуби… Е, сега пукни, гадино! Никой няма да пролее и една сълза даже. За какъв дявол си притрябвал на някого, а?… Косите му настръхват на човек, като си помисли какъв ужас е било… Преследвали са се един друг, стреляли са — в спящите са стреляли, в мъртвите са стреляли, с псувни и бой по мутрата са ги изправяли до стената… Докъде стигнахте, момчета, а? Докъде ви докарах?… И защо? Защо?!

Той стовари със страшна сила свитите си юмруци върху масата, вдигна глава и избърса с длан лицето си. Чуваше се как отвън Изя крещи нещо като бесен, а Немия успокояващо гука като гълъб. Не ми се живее вече, помисли си Андрей. Не искам. Да върви по дяволите всичко… Той стана от масата — теглеше го натам, към Изя, към хората — и внезапно съзря пред себе си дневника на експедицията. Понечи с отвращение да го запокити и в същия миг видя, че последната страница е изписана с друг почерк. Пак седна и взе да чете.

Кехада бе написал:

„31-ви ден. Вчера заранта на 30-ия ден от експедицията съветникът Воронин заедно с архиваря Кацман и емигранта Пак тръгнаха на рекогносцировка с оглед да се върнат, преди да бъде изключено слънцето, но не се завърнаха. Днес в 14,30 часа внезапно почина от сърдечен удар временно изпълняващият длъжността началник на експедицията полковник Сейнт Джеймс. Тъй като съветникът Воронин все още не се е върнал от рекогносцировката, аз поемам командуването на експедицията. Подпис: заместник-началник на експедицията по научните въпроси Д. Кехада. 31-ви ден на експедицията, 15,45 часа.“

По-нататък следваше обичайната мътилка за разхода на хранителни запаси и вода, за температурата, за вятъра, а също и заповед за назначаването на сержант Фогел за началник по военните въпроси, заповед за мъмрене на заместника по техническите въпроси Елизауер заради забавянето на ремонта и пак заповед до него за максимално ускоряване на ремонта на втория трактор. След това Кехада бе написал:

„Смятам утре да организирам тържественото погребение на преждевременно починалия полковник Сейнт Джеймс и веднага след церемонията да изпратя добре въоръжен отряд да издири групата на съветника Воронин, тръгнала на рекогносцировка. В случай че изчезналата група не бъде открита, имам намерение да издам заповед за завръщане в Града, тъй като смятам, че по-нататъшното придвижване напред става още по-безсмислено, отколкото преди.“

„32-ри ден. Групата, тръгнала на рекогносцировка, не се завърна. Снощи картографът Рулио и редниците Хнойпек и Тевосян най-безобразно се сбиха, което ме принуди да ги накажа с последно предупреждение и да ги лиша от днешната дажба вода…“

По-нататък по листа имаше мастилени драскулки и петна и с това записът свършваше. Явно навън е започнала стрелба, Кехада е скочил и повече не се е върнал.

Андрей прочете два пъти написаното. Да, Кехада, ти точно това искаше. Каквото искаше, това стана. А аз, грях ми на душата, през цялото време се съмнявах в Пак, Бог да го прости… Прехапа устна и стисна очи, защото пред него отново изплува подутата кукла със синята избеляла куртка, и внезапно проумя друго: тридесет и вторият ден. Как така ще е тридесет и вторият? Трябва да е тридесетият! Вчера писах отчета за двадесет и осмия… Той трескаво запрелиства страниците. Да. Двадесет и осмият… И тези подути трупове — та те лежат вече няколко денонощия… Боже мой, какво става тука?… Един, два… Кой ден сме днес? Нали тази сутрин тръгнахме!

И той си спомни знойния, осеян с празни пиедестали площад, и ледената тъма на пантеона, и слепите статуи, седнали около безкрайно дългата маса… Това беше отдавна. Това беше много отдавна. Да-а… Взе ми ума значи, завъртя ми главата омайната зла сила, обърка ме, замая ме… Та аз можех същия ден да се върна и щях да заваря полковника жив, и нямаше да допусна всичко това…

Вратата се отвори широко и в стаята влезе Изя, неузнаваем, изведнъж се беше смалил, с изпито, костеливо лице, навъсен, озлобен, сякаш не беше той, който преди малко виеше навън като оплаквачка. Изя запрати в ъгъла полупразната торба, седна в креслото срещу Андрей и каза:

— Труповете лежат най-малко от три дни. Какво става, ти разбираш ли нещо?

Андрей мълчаливо побутна към него дневника. Изя жадно впи очи в страницата, погълна отведнъж написаното и вдигна към Андрей зачервените си очи.

Усмихвайки се накриво, Андрей рече:

— Експериментът си е Експеримент…

— Долна, мръсна гадост… — каза Изя със злост и отвращение. Той хвърли още един поглед на написаното и запокити дневника на масата. — М-мамица-та им!

— Според мен на площада сме попаднали под властта на чужда воля — рече Андрей. — Около пиедесталите…

Изя кимна, отпусна се в креслото и като вирна брадата си, затвори очи.

— Е, какво ще правим сега, господин съветник?

Андрей мълчеше.

— Само да не си помислил да се гръмнеш! — каза Изя. — Знам те аз тебе… комсомолче… соколче.

Андрей пак се усмихна накриво и си подръпна яката.

— Виж какво — рече той. — Я да идем някъде другаде…

Изя отвори очите си и се втренчи в него.

— Вонята отвън… — с мъка промълви Андрей. — Не мога…

— Да вървим в моята стая — каза Изя.

В коридора Немия се изправи да ги посрещне. Андрей го хвана за мускулестата ръка и го помъкна след себе си. Всички заедно влязоха в стаята на Изя. Нейните прозорци гледаха към друга улица. Зад тях над ниските покриви се издигаше във висините Жълтата стена. Тук изобщо не вонеше и, кой знае защо, дори беше прохладно, само дето нямаше къде да се седне — всичко беше затрупано с документи и книги.

— На пода, седни на пода — каза Изя, а той самият се тръшна на неоправеното легло. — Хайде да помислим какво ще правим — продължи той. — Аз нямам намерение да пукна. Имам тука още твърде много работа.

— А какво има да му мислим? — мрачно рече Андрей. — Вода нямаме, отнесли са я всичката, а цялото плюскане е изгоряло. Пътят назад на практика е затворен за нас — няма да можем да прекосим пустинята… Даже и да догоним тези гадини… Глупости говоря, как ще ги догоним, като са минали няколко дни… — той помълча. — Ако можехме да намерим вода… Далече ли е тази твоя кула с помпената станция?

— На двайсетина километра трябва да е — рече Изя. — Или на трийсет.

— Ако тръгнем през нощта, на хладина…

— Не бива да вървим през нощта — каза Изя. — В тъмното. Пък и вълците.

— Тук няма вълци — възрази Андрей.

— Откъде знаеш?

— Ами хайде тогава да си теглим куршума, дявол да го вземе — каза Андрей.

Той вече знаеше, че няма да си пръсне слепоочието. Той искаше да живее. Никога досега не му беше минавало през ум, че на човек може толкова много да му се живее.

— Добре де — рече Изя. — А ако говорим сериозно?

— Ако говорим сериозно, аз искам да живея. И ще направя всичко да оцелея. Изобщо нищо вече не ме интересува. Сега ние двамата с тебе трябва да мислим за себе си, разбра ли? Сега двамата с тебе сме длъжни да оцелеем и това е. А всички те да вървят на майната си. Просто ще намерим вода и ще живеем край нея.

— Правилно — каза Изя. Той седна в леглото, пъхна ръка под ризата и взе ожесточено да се чеше. — Денем ще пием вода, а нощем аз ще те таковам.

Андрей го погледна недоумяващо.

— Ти нещо друго можеш ли да предложиш? — попита той.

— Засега не. Така е — първо трябва да намерим вода. Без вода ще хвърлим топа. После ще видим какво ще правим… Сега обаче ми хрумна друго. По всичко личи, че те са офейкали оттук презглава веднага след касапницата. Уплашили са се. Натоварили са се на влачката и — газ! Трябва да претършуваме къщата — сигурно ще открием тук и вода, и храна…

Той искаше да каже още нещо, но млъкна със зяпнала уста и очите му се ококориха.

— Гледай, гледай! — уплашено прошепна той.

Андрей рязко се извърна към прозореца.

Отначало не забеляза нищо особено, само дочу някакъв далечен тътен, сякаш беше тръгнала лавина, сякаш някъде се сипеха камъни… После очите му доловиха някакво движение по жълтия вертикален склон над покривите.

Отгоре, от синкавобелезникавата мъгла, където чезнеше светът, бързо летеше с острия връх надолу странен триъгълен облак. Той се спускаше от неимоверна височина и все още беше твърде далеч от подножието на стената, но човек вече можеше да различи, че на върха на това острие бясно се върти, връхлитайки върху невидимите издатини и отскачайки от тях, някакво тежко тяло с познати до болка очертания. При всеки удар от това тяло хвърчаха и оставаха да падат зад него парчета, смесващи се с каменната попара, сипеща се като разтворено ветрило, и избухваха кълба от светла прах, които се всмукваха от облака, създаваха го, разпервайки се под ъгъл като пенеста диря зад кърмата на бързоходен катер, а далечният тътен се усилваше и се разпадаше на отделни удари, на ситно трополене на отломки по монолита и на страшен глух бумтеж от гигантско свличане…

— Тракторът! — едва промълви Изя.

Андрей го разбра чак в последната секунда, когато обезобразената и изтерзана машина стремглаво се гмурна зад покривите и подът под краката им се разтресе от страшния удар, после се изви стълб от тухлена прах, във въздуха полетяха отломки и парчета ламарина и след миг всичко това бе погълнато от жълтата лавина.

Те още дълго мълчаха и се ослушваха как гърми, трещи, скърца и боботи и подът под краката им непрекъснато потреперваше, а над покривите вече нищо не се виждаше зад неподвижния жълт облак.

— Ама че работа! — каза Изя. — Какъв вятър ги е завеял натам?

— Кого? — тъпо попита Андрей.

— Че това беше нашият трактор бе, глупчо!

— Кой трактор? Онзи, дето офейка ли?

Изя замълча, търкайки с все сила носа си с мръсни пръсти.

— Не знам — каза той. — Нищо не разбирам… А ти разбираш ли? — внезапно попита той, обръщайки се към Немия.

Онзи равнодушно кимна. Изя с досада се плесна по коляното, но в същия момент Немия направи странен жест: изпъна пред себе си показалеца, рязко го свали до пода, а после го вдигна високо над главата си, описвайки във въздуха разтеглен кръг.

— Е, и? — жадно попита Изя. — Какво значи това?

Немия повдигна рамене и отново повтори същия жест. Андрей изведнъж си спомни — спомни си и веднага разбра всичко.

— „Падащите звезди“! — каза той. — Ама че работа!… — Той горчиво се засмя. — Гледай ти кога трябвало да го разбера!…

— Какво си разбрал? — провикна се Изя. — Какви звезди?

Все още смеейки се, Андрей махна с ръка.

— Няма значение — каза той. — Не ме интересува, не ме е грижа, не ща и да знам! Какво ни засяга сега всичко това? Стига сме дрънкали глупости, Кацман! Сега трябва да се спасяваме, ясно ли ти е? Да се спасяваме! В този гнусен неправдоподобен свят! Трябва ни вода, Кацман!

— Чакай, чакай… — промърмори Изя.

— Нищо вече не искам! — изрева Андрей, тресейки стиснатите си юмруци. — Нищо не ща да разбирам! Нищо не ща да научавам!… Навън се въргалят трупове, Кацман! Трупове!… Нали и те искаха да живеят, Кацман! А сега просто са се надули и гният!

Изя с вирната брада слезе от леглото, хвана Андрей за куртката и насила го накара да седне на пода.

— Тихо! — каза той, като сумтеше страшно. — Искаш да те фрасна по мутрата? Готово. Баба такава!

Андрей скръцна със зъби и млъкна. Дишайки тежко, Изя се върна на леглото и отново почна да се дръгне.

— Сякаш не е виждал трупове… — мърмореше той. — Ненавиждал този свят… Баба такава.

Заровил лице в шепите си, Андрей потискаше и сподавяше в себе си безсмисления отвратителен вой. Но с частица от съзнанието си вече разбираше какво става сега с него и това му помагаше. Много смешно беше: да бъдеш тук, сред мъртъвците, които сякаш още са живи, но в действителност вече са мъртви… Изя му говореше нещо, но той не го слушаше. После болезненото усещане попремина.

— Какво казваш? — попита той и свали ръце от лицето си.

— Казвам, че ще отида да претършувам войнишките стаи, а ти порови из багажа на интелигенцията. И стаята на Кехада претършувай — там някъде при него трябва да е останал неприкосновеният запас на геолозите… Няма страшно, все някак ще изкараме зимата…

В този момент слънцето изгасна.

— Мамицата му! Тъкмо сега ли намери! — рече Изя. — Има да търсим фенер… Я чакай, твоят фенер трябва да е тука някъде…

— Часовниците — с мъка промълви Андрей. — Трябва да нагласим часовниците…

Той вдигна китка до очите си, съзря фосфоресциращите стрелки и ги премести точно на дванадесет. Ругаейки през зъби, Изя се щураше в тъмното, кой знае защо буташе леглото и шумолеше с книжата. После се чу драскане на кибритена клечка и лумна огънче. Изя бе клекнал в средата на стаята и светеше с клечката ту наляво, ту надясно.

— Вие какво седите, мамицата ви!… — изрева той. — Я търсете фенера! И по-живо, че имам само три клечки.

Андрей се надигна без желание, но Немия вече беше намерил фенера, вдигна стъклото и го подаде на Изя. Стана по-светло. Съсредоточено поклащайки брада, Изя се мъчеше да натъкми пламъка. Ръцете му бяха кьопави и горелката не искаше да се регулира. Целият лъснал от пот, Немия се върна в своя ъгъл, клекна и оттам жално и предано загледа Андрей с широко отворените си очи на дете. Войнството. Останките от разбитата армия…

— Дай тука фенера — каза Андрей.

Той го измъкна от ръцете на Изя, нагласи пламъка и изкомандува:

— Да вървим.

С властен жест Андрей отвори вратата към стаята на полковника. Прозорците бяха плътно затворени, а стъклата цели и затова в тази стая вонята изобщо не се усещаше. Лъхна ги ароматът на тютюн за лула и на одеколон. Миришеше на полковника.

Всичко беше грижливо прибрано и разтребено, солидната кожа на двата готови за път куфара светеше от чистота, походното легло бе застлано без нито една гънка, на гвоздея над него висяха портупеят с кобура и фуражката с грамадната козирка. Върху големия тежък скрин в ъгъла на кръгла плъстена поставка стоеше газов фенер, до него имаше кибрит, купчинка книги и калъфът с бинокъла…

Андрей остави своя фенер на масата и отново се огледа. Подносът с манерката и захлупените чашки се оказаха върху полицата на празната библиотека.

— Подай го — рече той на Немия.

Немия се втурна, взе подноса и го сложи на масата до фенера. Андрей наля коняк в чашките. Те бяха само две, така че за себе си напълни капачката на манерката…

— Да пием — каза той. — За живота.

Изя го погледна одобрително, взе едната чашка и помириса съдържанието й с вид на познавач.

— Това се казва питие! — рече той. — За живота значи, а?… Че това живот ли е? — той се изхили, чукна се с Немия и гаврътна чашката. Очите му се навлажниха. — Ех, че хубаво-о… — с леко пресипнал глас промълви той.

Немия също си изпи коняка — като вода, без всякакъв интерес. А Андрей все още стоеше с пълната капачка в ръка и не бързаше да пие. Искаше да каже нещо, но и той самият не знаеше точно какво. Завършваше някакъв пореден голям етап, и започваше нов. И макар че нищо хубаво не можеше да се очаква от утрешния ден, все пак утрешният ден беше реалност — доста осезаема реалност, защото щеше да бъде може би един от малкото, от твърде малкото оставащи дни. Това беше съвсем непознато и много остро усещане за Андрей.

Но не можа да измислят какво още да каже, само повтори: „За живота“; и си изпи коняка.

После запали газовия фенер на полковника, връчи го на Изя и му се закани:

— Ако строшиш и този, брадата сванто, ще ти перна един по врата…

Изя промърмори нещо обиден и излезе, а Андрей все още се бавеше да тръгне, като разсеяно оглеждаше стаята. Би трябвало, разбира се, да порови и тук — Дуган непременно е скътал някоя приятна изненада за полковника, — но да тършува точно тук, кой знае защо, му се струваше… някак срамно?

— Не се стеснявайте, Андрей, не се стеснявайте — дочу той изведнъж познат глас. — Мъртвите нямат нужда от нищо.

Немия седеше на края на масата, клатеше крака и това вече не беше Немия, по-точно беше, но не съвсем. Както и преди той си беше гол до кръста с грамадния нож, втъкнат в широкия пояс, но кожата му сега бе станала суха и матова, лицето му се бе закръглило и бузите му бяха поруменели като праскови. Това беше Наставника — лично — и при вида му Андрей за пръв път не усети нито радост, нито надежда, нито въодушевление. Изпитваше досада и се чувствуваше неловко.

— Пак ли вие… — промърмори той, обръщайки се с гръб към Наставника. — Доста отдавна не сме се виждали…

Андрей отиде до прозореца и като притисна чело до топлото стъкло, се загледа в тъмата, едва-едва озарявана от пламъчетата на догарящата влачка.

— А ние тука, както виждате, се канехме да мрем…

— Че защо трябва да умирате — бодро рече Наставника. — Трябва да се живее! Знаете ли, никога не е късно да умре човек и винаги е рано, не е ли така?

— Ами ако не намерим вода?

— Ще намерите. Винаги сте намирали и сега ще намерите.

— Добре. Ще намерим. И ще живеем около нея до края на живота си, така ли? Защо тогава да живеем?

— А защо изобщо живее човек?

— Ето на, и аз все си мисля: защо живее човек? Глупаво си изживях живота, Наставнико. Безсмислено… През цялото време се мотах насам-натам като лайно на повърхността — ни нагоре, ни надолу. Отначало за някакви идеи се сражавах, после за дефицитни килими, а накрая съвсем си изгубих ума… я колко хора погубих…

— Хайде, хайде, не говорите сериозно — възрази Наставника. — Хора винаги загиват. Какво общо имате вие с това?… Вие навлизате в нов етап, Андрей, и според мен той е решаващ. В известен смисъл дори е добре, че всичко стана точно така. Рано или късно всичко това неизбежно трябваше да се случи. Та нали експедицията беше обречена. Но вие бихте могли да загинете, без да преодолеете този важен праг…

— Интересно какъв е този праг? — усмихна се Андрей. Той се извърна с лице към Наставника. — През идеите вече минах — през разните боричкания за общественото благо и останалите хлапашки щуротии… Кариера вече направих, стига ми толкова, благодаря, бях известно време началник… Какво още може да ми дойде до главата?

— Разбирането! — каза Наставника и леко повиши глас.

— Какво значи разбирането? Какво да разбирам?

— Разбирането — повтори Наставника. — Ето през какво изобщо не сте минали досега — разбирането!

— Дотук ми е дошло това ваше разбиране! — Андрей прекара длан през гърлото си. — Сега вече всичко разбирам на този свят. Тридесет години драпах до това разбиране и ето че сега проумях. Никому не съм нужен и никой на никого не е нужен. Има ли ме, няма ли ме, сражавам ли се или лежа на дивана — все тая. Нищо не може да се промени, нищо не може да се поправи. Човек може само да се уреди — по-добре или по-зле. Всичко става от само себе си и аз изобщо нямам пръст в тази работа. Ето това е то вашето разбиране и повече няма какво да разбирам… По-добре ми кажете какво да правя с това разбиране? Да го осоля за зимнина или още сега да го ям?…

Наставника кимаше.

— Точно така — каза той. — Тъкмо това е последният праг: какво да прави човек с разбирането? Как да живее с него? Нали все пак трябва да се живее!

— Човек трябва да живее, когато нищо не разбира! — с тиха ярост рече Андрей. — А когато разбере, трябва да умре! И ако не бях такъв страхливец… ако тая моя проклета протоплазма не се бе вкопчила с нокти в живота, знам какво щях да направя. Щях да си избера въже — някое по-здраво…

Той замълча.

Наставника взе манерката, внимателно напълни едната чашка, после — другата, и замислено завинти капачката.

— Ами да започнем от това, че не сте страхливец — каза той. — И няма да се възползвате от въжето не защото се страхувате… Някъде в подсъзнанието ви, при това не чак толкова дълбоко, се е притаила надежда — нещо повече, увереност, че може да се живее и с разбирането. И добре да се живее. Интересно. — Той взе да побутва с нокът една от чашките към Андрей. — Я си спомнете как баща ви насила ви накара да прочетете „Война на световете“ — как вие не искахте, как ви беше яд, как завирахте проклетата книжка под дивана, за да се върнете към „Барон Мюнхаузен“ с чудесните илюстрации… Уелс ви беше скучен, повдигаше ви се от него, не знаехте за какъв дявол ви е притрябвал, искахте да минете без него… А после прочетохте тази книжка дванадесет пъти, научихте я наизуст, рисувахте илюстрации към нея и дори се опитахте да напишете продължение…

— И какво от това? — навъсено каза Андрей.

— Ами такива неща ви се случваха неведнъж! — рече Наставника. — И ще ви се случват още много пъти. На вас току-що са ви втълпили разбирането и все още ви се повдига от него, не знаете за какъв дявол ви е, искате да минете без него… — Той взе чашката си и каза: — За продължението!

Андрей пристъпи към масата, взе своята чашка и я поднесе към устните си, усещайки с обичайното облекчение как отново се разсейват всичките му мрачни съмнения и вече нещо просветва напред, в доскоро непрогледната тъма, и сега трябва да пийне и бодро да тракне с празната чаша по масата, и да каже нещо енергично, жизнерадостно, и да се захване за работа, но в този момент някой трети, който досега винаги бе мълчал, през всичките тези тридесет години бе мълчал — дали бе спал, или се бе въргалял пиян, или бе плюл на всичко, — този трети внезапно се изхили и изтананика нещо безсмислено: „Трам-та-там, трам-та-там!…“

Андрей лисна коняка на пода, хвърли чашката на подноса и каза, пъхайки ръце в джобовете си:

— А пък аз разбрах и друго нещо, Наставнико… Ще мина и без „Хайде да пием за здраве“. — Андрей не можеше повече да гледа това румено лице. Даде му гръб и пак отиде до прозореца. — Много „дакате“, господин Наставник. Твърде безочливо се съгласявате с мен, господин Воронин-втори, съвест моя жълта, разтеглива, употребяван презерватив… Твоите работи винаги се нареждат, Воронин, всичко ти е наред, мили мой. Важното е ние да сме здрави, а пък те нека да изпукат. Ако свърши плюскането, мога да застрелям Кацман, а? Чудесно!…

Вратата зад гърба му изскърца. Той се обърна. Стаята беше празна. И чашките бяха празни, и манерката беше празна, и в гърдите му имаше празнота, сякаш бяха изрязали оттам нещо голямо, с което бе свикнал. Дали бе тумор или пък сърцето му…

И вече нагаждайки се към това ново усещане, Андрей се приближи до леглото на полковника, свали от гвоздея ремъка с пистолета, стегна го здраво върху куртката си и премести кобура отпред.

— За спомен — високо каза той на белоснежната възглавница.