Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Град обреченный, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Аркадий и Борис Стругацки

Обреченият град

Първо издание

Издателска къща „Христо Ботев“, София, 1990

 

Превел от руски: Милан Асадуров

Рецензент: Благой Киров

Редактор: Марта Владова

Художник: Александър Хачатурян

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Петър Илчев

Коректор: Бистра Цолова

 

Издателски № 8630

Дадена за набор на 2.VII.1990 г. Подписана за печат на 20.XI.1990 г. Излязла м. декември

Печатни коли: 26,50. Издателски коли: 22,46. Условно-издателски коли: 23,09

Формат: 84×108/32. Цена 4,24 лв. Код 22/9536379511/5617-197-90.

Печат: ДП „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Корекция

Глава втора

Маймуните вече бяха в града. Те подскачаха по корнизите, на гроздове висяха по уличните лампи, зловещи космати тълпи маймуни танцуваха по кръстовищата, надничаха през прозореца, замеряха се с павета, изтръгнати от настилката, гонеха обезумелите хора, изскочили по долни дрехи на улицата.

Няколко пъти Доналд спира камиона, за да вземе бежанци в каросерията. Кофите отдавна бяха изхвърлени. Известно време пред камиона препускаше в галоп побеснял кон, впрегнат в каруца, а на капрата приклякваше и се олюляваше, размахваше косматите си ръчища и пронизително крещеше грамаден сребрист павиан. Андрей видя как каруцата с трясък се вряза в един уличен стълб, конят със скъсаните ремъци се понесе надалеч, а павианът ловко прелетя върху най-близката водосточна тръба и изчезна на покрива.

На площада пред кметството цареше паника. Пристигаха и заминаваха автомобили, бягаха полицаи, лутаха се объркани хора по долни ризи, нощници и пижами, пред входа неколцина бяха притиснали до стената някакъв чиновник и се караха с него, а той ги отблъскваше с бастуна си и ги пропъждаше с чантата.

— Бардак — каза Доналд и изскочи от кабината.

Те се втурнаха в сградата и тутакси се загубиха един друг сред пъстрата неуправляема тълпа от хора в цивилно облекло, в полицейски униформи и по долни дрехи. Цялото това множество вдигаше врява до бога, а очите лютяха от тютюневия дим.

— Разберете! Какво мога да направя така — по бели гащи!

— … Незабавно да се отвори арсеналът и да се раздаде оръжието… Дявол да ви вземе, поне на полицаите раздайте оръжие!…

— Къде е шефът на полицията? Нали току-що се мотаеше тука…

— Жена ми остана там, разбирате ли? И тъщата — безпомощна старица!

— Виж какво, нищо страшно няма. Маймуните са си маймуни…

— Представяш ли си, събуждам се, а някой седи на перваза…

— А шефът на полицията къде е? Тоя дебел задник спи като пън, нали?

— Една лампа имахме на нашата улица. И нея изкъртиха.

— Ковалевски! Бързо в дванадесета стая!

— Но как така по бели гащи…

— Кой може да кара кола? Шофьорите! Всички на площада! До стойката за реклами.

— Абе къде е, дявол да го вземе, шефът на полицията? Да не би да е избягал, мръсният подлец?

— Значи така. Вземаш момчетата и право в леярната. Там нарамваш тия… абе едни такива метални прътове има за градински огради… Всичките ги докарай, всичките! И по-бързо се връщай…

— И така го фраснах по косматата муцуна, че, бога ми, ръката си натъртих, честна дума…

— А въздушните пушки стават ли?

— В седемдесет и втори квартал — три коли! В седемдесет и трети квартал — пет коли…

— Ако обичате, наредете да им дадат униформено облекло втора употреба. И само срещу разписка, та после да го върнат!

— Слушайте, тия имат ли опашки? Или така ми се стори?

Всички те блъскаха Андрей, избутваха го, притискаха го към стените на коридора, изпотъпкаха го и той се блъскаше, провираше се и напираше. Отначало търсеше Доналд, за да присъствува като свидетел на защитата, когато той се покайва и предава оръжието, после му мина през ума, че нашествието на павианите трябва да е много сериозна работа, щом е настанала такава бъркотия, и съжали, че не може да кара камион, че не знае къде е леярната с тайнствените прътове, че не може да осигури на някого униформено облекло втора употреба, и излиза, че той тук май никому не е нужен. Опита се поне да разкаже какво е видял с очите си, може пък тия сведения да се окажат полезни, но едни просто не го слушаха, а други, щом отвореше уста, го прекъсваха и започваха да разправят какво са преживели.

С огорчение се убеди, че в този кръговрат от униформи и долни гащи няма нито един познат, само черният Силва се появи за миг, омотал главата си с кървав парцал, но моментално изчезна — а в това време очевидно нещо се предприемаше, хората се организираха и тръгваха нанякъде, гласовете ставаха все по-силни и уверени, белите гащи се мяркаха по-рядко, а пък униформите, напротив, станаха повече, в един миг на Андрей дори му се причу отмерен тропот на ботуши и строева песен, но се оказа, че просто бяха изпуснали преносима огнеупорна каса за ценности и тя, търкулнала се с грохот по стълбището, беше се спряла пред вратата на отдел „Снабдяване с хранителни продукти“…

Неочаквано Андрей зърна познато лице — един чиновник, бивш негов колега от счетоводството на Палатата за мерки и теглилки. Андрей разбута хората край себе си, догони го, притисна го до стената и на един дъх обясни, че той е Андрей Воронин — помните ли, работехме заедно, а сега съм товарач-асенизатор, никого не мога да намеря, изпратете ме някъде да свърша нещо полезно, та нали непременно са нужни хора… Чиновникът го изслуша, но беше като шашардисан, мигаше на парцали, гърчеше се и плахо се опитваше да се измъкне, после внезапно отблъсна Андрей и закрещя: „Къде да ви изпратя? Не виждате ли, че нося документ за подпис!“ и се завтече по коридора.

Андрей направи още няколко опита да се включи в организираните действия, но всички категорично му отказваха и го отпъждаха, всички страшно бързаха и буквално нямаше човек, който спокойно да си стои на мястото и, да речем, да съставя списък на доброволците. Тогава Андрей се озлоби и взе да отваря всички врати поред, надявайки се да намери някоя отговорна личност, която да не бяга, да не крещи и да не размахва ръце — нали бе близко до ума, че наоколо все пак трябва да има някакъв щаб, откъдето да се насочва цялата тази бурна дейност.

Първата стая се оказа празна. Във втората един човек по долни гащи крещеше в телефонната слушалка, а друг с ругатни се мъчеше да надене тясна канцеларска престилка. Изпод престилката се подаваха полицейски бричове и високи униформени обувки без гети и без връзки, целите в кръпки. В третия кабинет нещо розово с копчета перна Андрей по очите и той мигновено отскочи, като успя да забележи само някакви доста пищни, явно женски телеса. Затова пък в четвъртата стая попадна на Наставника.

Той седеше на перваза, обхванал коленете си с ръце, и гледаше в черната бездна зад стъклото, озарявана от летящите светлини на фаровете. Когато Андрей влезе, Наставника извърна към него доброто си румено лице, както винаги повдигна леко вежди и се усмихна. Щом видя тази усмивка, Андрей веднага се успокои. Ядът и злобата му се изпариха и стана ясно, че в края на краищата всичко непременно ще бъде организирано, всяко нещо ще застане на мястото си и изобщо всичко ще свърши благополучно.

— Ето на — каза той, като разпери ръце и също се усмихна на Наставника. — Оказа се, че никому не съм нужен. Кола не мога да карам, гимназията не знам къде е… В тая суматоха нищо не може да разбере човек…

— Да — съгласи се съчувствено Наставника. — Ужасна суматоха. — Той свали нозете си от перваза, подпъхна длани под бедрата си и взе да си люлее краката като хлапе. — Дори е неприлично. Направо срамота. Сериозни възрастни хора, повечето от тях опитни… Значи организацията е слаба! Нали така, Андрей? Значи някои важни въпроси са били оставени да се развиват стихийно. Хората са неподготвени… Дисциплината е лоша… Е, и бюрократизъм има много, разбира се.

— Да! — потвърди Андрей. — Разбира се! Знаете ли какво реших? Никого няма да търся повече и нищо няма да се мъча да проумея, а ще взема някоя тояга и ще тръгна. Ще се присъединя към някой отряд. Ако не ме приемат, сам ще действувам. Та нали там са останали жени… и деца…

След всяка негова дума Наставника леко кимваше, той вече не се усмихваше, лицето му беше сериозно и излъчваше благоразположение.

— Само едно нещо ме смущава… — каза Андрей, като се намръщи. — Какво ще стане с Доналд?

— С Доналд ли? — попита Наставника, повдигайки вежди. — А-а, с Доналд Купър? — Той се засмя. — Вие естествено предположихте, че Доналд Купър вече е арестуван и се е покаял за престъпленията си… Няма такова нещо. Тъкмо сега Доналд събира отряд от доброволци, за да отблъснат това безсрамно нашествие и, разбира се, той не е никакъв гангстер и не е извършил никакви престъпления, а с пистолета се е сдобил на черната борса, като го е заменил за старинния си джобен часовник със звънец. Какво да се прави? Нали цял живот е носил оръжие в джоба си — така е свикнал!

— Ами да, разбира се! — каза Андрей с огромно облекчение. — Сега ми е ясно! То аз и сам не вярвах, просто смятах, че… Все едно, добре! — Той понечи да тръгне, но се спря. — Кажете… ако не е тайна, разбира се… Защо е всичко това? Тези маймуни! Откъде се взеха? Какво трябва да докажат?

Наставника въздъхна и слезе от перваза.

— Пак ни задавате въпроси, Андрей, на които…

— Не-не! Разбирам! — развълнувано рече Андрей, притискайки ръка към сърцето си. — Аз само…

— Почакайте. Отново ми задавате въпроси, на които просто не зная как да отговоря. Разберете най-сетне: не зная. Ерозията на сградите, помните ли? Превръщането на водата в жлъч… Впрочем това стана преди да дойдете… Ето сега павианите. Помните ли, вие ме питахте как става така, че хората от различни националности говорят на един език и дори не подозират това. Спомняте ли си колко поразен бяхте, как недоумявахте, дори се плашехте, как доказвахте на Кенши, че говори на руски, а пък Кенши ви доказваше, че самият вие говорите на японски, помните ли? А ето че сега свикнахте и тези въпроси вече дори и през ум не ви минават. Нали това е едно от условията на Експеримента. Експериментът си е Експеримент, какво друго мога да добавя? — Той се усмихна. — Е, вървете, вървете, Андрей. Вашето място е там. Най-важното е да се действува. Всеки на своето място и всеки да дава всичко, каквото може!

И Андрей излезе, по-точно не излезе, ами хукна към коридора, сега вече съвсем опустял, спусна се по парадното стълбище на площада и веднага се озова сред делова, добре организирана тълпа около камиона до уличната лампа и без да се колебае, се смеси с тълпата, промуши се напред, пъхнаха му в ръката тежко метално копие и той се почувствува въоръжен, силен и готов за решителен бой.

Наблизо някой — много познат глас! — гръмко командуваше да се строят в колона по трима и Андрей, хванал копието на рамо, изтича там да си намери място между един дебел латиноамериканец с опънати тиранти върху горнището на пижамата и един кльощав, сламенорус интелигент, който ужасно нервничеше — постоянно си сваляше очилата, дъхаше в стъклата, бършеше ги с носната си кърпа и отново ги натъкмяваше на носа си, като ги оправяше с два пръста.

Отрядът не бе голям — някъде около тридесетина човека. Стана ясно, че го командува Фриц Гайгер, което, от една страна, бе твърде обидно, но, от друга страна, човек не можеше да не признае, че при създалото се положение Фриц Гайгер, макар и останка от разгромената фашистка паплач, все пак бе попаднал, така да се каже, съвсем на мястото си.

Както и подобаваше на бивш подофицер от вермахта, той много-много не подбираше думите си и на човек му се повдигаше, като го слуша. „Р-рав-нис! — ехтеше гласът му из целия площад, сякаш командуваше цял полк на строева подготовка. — Ей, вие, там с пантофите! Да, на вас говоря! Я си поприберете шкембето!… А пък вие какво сте се разчекнали като говедо след съешаване? За вас не се ли отнася? Пики — при но-о-озе! Не на рамо, а при нозе казах бе, ей, вие, лелката с тирантите! Мир-р-рно! След мен, ходо-о-ом марш… Ос-стави! Ходо-о-ом… арш!“ Криво-ляво тръгнаха. Някой отзад веднага настъпи Андрей, той се спъна, блъсна с рамо интелигента и онзи, разбира се, изтърва за пореден път очилата, които бършеше. „Го-оведо!“ не можа да се сдържи Андрей. „По-внимателно! — взе да крещи интелигентът с писклив глас. — За бога!…“ Андрей му помогна да си намери очилата, а когато Фриц връхлетя отгоре им, задавяйки се от ярост, Андрей го прати да върви по дяволите.

Като не преставаха да си благодарят и току да се препъват, двамата с интелигента догониха колоната, изминаха още двайсетина метра и получиха заповед да се качват по колите. Колата впрочем беше една — голям самосвал за превозване на циментов разтвор. Щом се накатериха в него, стана ясно, че в краката им нещо шляпа и жвака. Човекът с пантофите тежко прекрачи обратно през борда, слезе и заяви високо, че с тази кола лично той няма намерение никъде да ходи. Фриц му заповяда да се върне в каросерията. Човекът възрази още по-силно, че е по пантофи и краката му вече са прогизнали. Фриц спомена за някаква бременна свиня. Човекът с прогизналите пантофи изобщо не се уплаши, а гръмко му отвърна, че тъкмо той не е свиня, защото само някоя свиня би могла да се съгласи да пътува в такава кал и мръсотия — той поднася най-искрените си извинения на всички, които са склонни да търпят тази кочина, но… В този момент от каросерията скочи и латиноамериканецът, презрително се изплю в краката на Фриц и като пъхна палци под тирантите, без да бърза, си тръгна.

Андрей с явно злорадство наблюдаваше тази сцена. Не че одобряваше поведението на човека с пантофите, да не говорим за постъпката на мексиканеца — без съмнение те не проявиха нужното уважение към другарите си по съдба и изобщо се държаха като еснафи, — но му беше много любопитно да види какво ще направи сега сърбалият навремето попарата ни подофицер и как ще се измъкне от създалото се положение.

Андрей бе принуден да признае, че сърбалият навремето попарата ни подофицер се измъкна с чест от положението. Без да каже нито дума, Фриц се завъртя на токовете си, скочи на стъпенката до шофьора и изкомандува: „Тръгваме!“. Самосвалът потегли и в същия миг включиха слънцето.

Андрей едва се задържаше на крака и постоянно се хващаше за съседите си. Извърнал глава, той наблюдаваше как малиновият диск бавно се разгаря на обичайното си място. Отначало дискът трептеше, сякаш пулсираше, като ставаше все по-ярък и плавно преливаше в оранжево, жълто, бяло, после само за част от секундата изгасна и изведнъж пламна с все сила, така че човек вече не можеше да го гледа.

Започна новият ден. Непрогледното черно, беззвездно небе стана мътносиньо, знойно, лъхна горещ, сякаш идващ от пустиня повей и градът се възправи като че ли от нищото — ярък, пъстър, набразден от тъмногълъбови сенки, огромен, проточил се надалеч… Етажи се камареха над етажи, сгради се въздигаха над сгради и нито една не приличаше на друга, появи се нажежената Жълта стена, възвисяваща се вдясно към небето, а вляво, между пролуките над покривите, изникна лазурна пустота, сякаш там беше морето и на човек изведнъж му се приискваше да утоли жаждата си. Мнозина по навик тутакси си погледнаха часовниците. Беше точно осем.

Пътуването беше кратко. Явно маймунските пълчища още не бяха се добрали дотук — улиците бяха тихи и пусти както винаги в този ранен час. Тук-таме се разтваряше някой прозорец, подпухнали хора сънено се протягаха и равнодушно поглеждаха към самосвала. Жени с нощни шапчици провесваха на первазите дюшеци, на един балкон жилав старец с развяваща се брада и раирани гащета усърдно правеше гимнастика. Паниката още не бе стигнала дотук, но близо до Шестнадесети квартал срещнаха първите бежанци — разчорлени, не толкова изплашени, колкото озлобени, някои с вързопи на гърба. Съзирайки мощния циментовоз, хората се спираха, махаха с ръце и крещяха нещо. Моторът изрева, самосвалът свърна по Четвъртия Ляв булевард, като едва не прегази двама грохнали старци — мъж и жена, бутащи пред себе си количка с две колела, пълна с куфари, — и спря. Всички тутакси видяха павианите.

Маймуните се държаха на Четвъртия Ляв булевард като у дома си — в джунглите или където там живееха. Лениви тълпи от павиани със засукани опашки бродеха от тротоар на тротоар, весело скачаха по корнизите, люлееха се на уличните лампи, съсредоточено се пощеха един друг, покатерили се на рекламните пана, гръмко подвикваха, кривяха мутри, биеха се и непринудено правеха любов. Банда сребристи злосторници опустошаваха един павилион за хранителни продукти, двама опашати хулигани задяваха примряла от ужас жена, вцепенила се в един вход, а някаква космата красавица, настанила се удобно в будката на регулировчика, кокетно се плезеше на Андрей. Топлият вятър разнасяше по улицата облаци от прах, перушина от пухени юргани, хартиени отпадъци, кичури козина и просмукалата се вече навсякъде миризма на зверилник.

Доста объркан, Андрей погледна към Фриц. Присвил очи, Гайгер с вид на изпечен пълководец оглеждаше полето на предстоящите бойни действия. Шофьорът изключи двигателя и възцарилата се тишина се изпълни с диви, абсолютно неприсъщи за един град звуци — ревове и мяукане, басово кадифено крякане, оригване, мляскане, грухтене… В този момент обсадената жена запищя с пълен глас и Фриц се захвана за работа.

— Слизай! — заповяда той. — По-живо, по-живо! Разгръщай се във верига… Във верига, казах, а не накуп! Напред! Бийте ги, разгонете ги! Нито една жива маймуна да не остане! Налагайте ги по кратуните и по гърбините! Не ги удряйте, ами ги пребийте! Напред, по-живо! Не се спирайте, ей вие, там!…

Андрей скочи един от първите. Не се включи във веригата, а прихвана по-удобно железния си прът и хукна право към жената да й помогне. Щом го зърнаха, опашатите хулигани се заляха в дяволски смях и с едри подскоци офейкаха нагоре по улицата, като се гавреха с него и подигравателно въртяха отвратителните си задници. Жената продължаваше да пищи, замижала и здраво стиснала юмруци, но сега вече нищо не я заплашваше, затова Андрей я остави и тръгна към бандитите, които ограбваха павилиона.

Те бяха яки, видели и патили екземпляри, особено единият, с черна като въглен опашка, който седеше на голяма каца, пъхаше дългата си космата лапа до рамото в нея, вадеше кисели краставички и сладко ги хрупаше, като от време на време плюеше по посока на събратята си, заети разпалено да трошат шперплатовата стена на павилиона. Щом забеляза приближаващия се Андрей, черноопашатият престана да дъвче и кръвожадно се ухили. На Андрей това хилене никак не му хареса, но не можеше да отстъпи. Той размаха железния прът, зина: „Мамицата ти!“ и се хвърли напред.

Черноопашатият зина още повече — кучешките му зъби бяха като на кашалот, — лениво скокна от кацата, отмести се на няколко крачки встрани, мушна глава под мишницата и продължи да яде. „Мамицата ти, гадино!“ — изрева още по-бясно Андрей и със замах стовари железния прът върху кацата. Тогава черноопашатият се метна встрани и с един скок се озова на корниза на втория етаж. Страхливостта на противника му вдъхна смелост, Андрей налетя върху павилиона и тресна с пръта по стената. Шперплатовата преграда се пропука и приятелите на черноопашатия се пръснаха накъдето им видят очите. Противникът очисти бойното поле и Андрей се огледа.

Атакуващата верига на Фриц се бе разпаднала. Бойците смутено обикаляха из опустялата улица, надничаха във входовете, спираха се и, вирнали глави, гледаха към павианите, настанили се по корнизите на къщите. Някъде далеч напред, като въртеше сопата над главата си и вдигаше прах, по улицата тичаше одевешният интелигент — той преследваше някаква куца маймуна, която подтичваше, без да бърза, на две крачки пред него. Нямаше с кого да воюват и дори и Фриц се обърка. Той стоеше до самосвала, мръщеше се и хапеше пръст.

Притихналите павиани, усетили, че са в безопасност, отново взеха да си разменят реплики, да се чешат и да правят любов. Най-безочливите слизаха по-ниско и кривяха мутри, явно псувайки по този начин. Андрей отново видя черноопашатия: той вече бе преминал на другата страна на улицата, седеше върху един стълб и се заливаше от смях. Със заплашителен вид към уличната лампа тръгна дребен, чернокос мъж, приличащ на грък. Той замахна и с все сила запрати железния прът към черноопашатия. Чу се звън и трясък, наоколо се посипаха парчета стъкло, от изненада черноопашатият подскочи цял метър нагоре, едва не се срина, но ловко успя да се задържи на стълба с опашката си, зае предишната си поза и внезапно, превил гръб, обля гърка със струя рядка мръсотия. Андрей усети, че му се повдига, и се извърна. Поражението беше пълно и никой не можеше да измисли каквото и да било. Тогава Андрей се приближи до Фриц и тихо запита:

— Ами сега какво ще правим?

— Един дявол знае — злобно отвърна Фриц. — Да имаше сега една огнепръскачка…

— Дали пък да не докараме тухли, а? — предложи приближил се пъпчив момък в комбинезон. — Аз съм от тухларницата. Ей го на самосвала, след половин час съм тука…

— Не — авторитетно рече Фриц. — Тухлите не ни вършат работа. Ще изпочупим всички стъкла, а пък после те те ни почнат с тия тухли… Не. Трябва ни някаква пиротехника… Сигнални ракети, книжни бомбички… Ех, да имаше десетина бутилки фосген!

— Че къде ще намериш в града книжни бомбички? — презрително се обади басов глас. — А ако трябва да избираме между фосгена и павианите, лично аз предпочитам павианите…

Около началството взе да се събира тълпа. Само тъмнокосият грък стоеше настрана — бълвайки нечовешки проклятия, той се миеше на уличната чешма.

С крайчеца на окото си Андрей наблюдаваше как черноопашатият и приятелите му отново се приближаваха крадливо към павилиона. Тук-там по прозорците на къщите взеха да се появяват бледите от преживените страхотии и зачервените от яд физиономии на местните жители, повечето лица бяха женски. „Абе какво сте застанали там? — сърдито се провикваха от прозорците. — Че прогонете ги де, нали сте мъже! Вижте ги, разграбват павилиона!… Абе мъже, защо стоите? Ей, ти, русолявият! Защо не ги изкомандуваш, бе?… Какво стоите като истукани?… Боже мой, децата ни плачат! Абе направете така, че да можем да излезем!… И това ми било мъже! От едни маймуни се изплашиха!“ А мъжете, мрачни и засрамени, им подвикваха троснато да млъкнат. Настроението на всички бе потиснато.

— Пожарникарите! Трябва да извикаме пожарникарите! — повтаряше презрителният бас. — Със стълбите и маркучите…

— Я стига глупости, откъде ще намерим в града толкова пожарникари…

— Пожарникарите са на Главната улица.

— Да вземем ли да запалим някакви факли, а? Може пък да се изплашат от огъня!

— Мътните да ги вземат дано! За какъв дявол трябваше да прибират оръжието на полицаите? Нека да им го раздадат сега!

— А не е ли време да си вървим по къщите, момчета? Като си помисля само, че жена ми там е сам-самичка…

— Я млъквай. Всички имат жени. И тези тука също са нечии жени.

— Вярно, така е, ама…

— А не може ли да се покатерим на покривите, а? И оттам с нещо… такова…

— И с какво ще ги достигнеш бе, глупако? Да не би със сопата си, а?

— У-у, гадини! — внезапно изрева с ненавист презрителният бас, завтече се и със силен замах запрати своя прът в многострадалния павилион. Копието проби шперплатовата стена и се показа от другата страна, маймуните от бандата на черноопашатия се заозъртаха учудено, почакаха малко и пак се захванаха с киселите краставички и картофите. Жените по прозорците взеха да се кикотят подигравателно.

— Е, какво пък — рече някой благоразумно. — С нашето присъствие тук поне ги задържаме, ограничаваме действията им. И това е нещо. Докато сме тук, те няма да посмеят да проникнат навътре в града…

Всички се заоглеждаха и вдигнаха врява. Бързо накараха благоразумния да млъкне. Първо, стана ясно, че павианите все пак се придвижват навътре в града въпреки присъствието на благоразумния тука. А, второ, дори и да са ги задържали за известно време, да не би той, благоразумният, да се кани да пренощува тук, а? Тук ли ще живее? Тук ли ще спи? Да не би пък да смята тук да ака и да пишка?…

В този момент се дочу мудно чаткане на копита и скърцане на ритли, всички погледнаха нагоре по улицата и замълчаха. По паважа бавно се приближаваше каруца с два коня. Седнал на една страна и провесил краката си в груби кирзови ботуши, в нея дремеше едър мъжага с избеляла гимнастьорка руски военен модел и с още по-избелели памучни бричове. Сведената глава на мъжа беше обрасла със сплъстени руси коси, а в грамадните и кафеникави ръце той вяло държеше поводите. Конете — единият кестенявочервеникав, а другият сив и на петна — пристъпваха лениво и също сякаш дремеха, както си вървяха.

— На пазара отива — рече някой с глас, изпълнен с уважение. — Фермер.

— Да, момчета, фермерите пет пари не дават — че кога ще се доберат тия гадини до тях…

— Между другото, ще ми се да ги видя как ще се чувствуват павианите в полето!…

Андрей се загледа с любопитство. Откакто беше в града, за първи път виждаше фермер, макар да беше слушал доста приказки за тези хора — че уж били мрачни и малко диви, живеели далече на юг, водели там сурова борба с блатата и джунглите, в града прескачали от време на време само за да продадат това, което са произвели в стопанството си, и за разлика от гражданите никога не сменяли професията си.

Каруцата бавно се приближаваше, клюмналата глава на коларя потрепваше и той току примлясваше с устни, без да се събужда, подръпвайки леко поводите. Маймуните, настроени дотогава доста миролюбиво, внезапно изпаднаха в необичайно злобна възбуда. Дали конете ги раздразниха или пък най-сетне им омръзна присъствието на чужди тълпи на тяхната улица, но те изведнъж вдигнаха врява, взеха да се мятат насам-натам, зъбите им блеснаха, а няколко от най-смелите се изкатериха по водосточните тръби на покрива и се захванаха там да трошат керемидите.

Едно от първите парчета улучи коларя между плешките. Фермерът трепна, изправи се и се заоглежда наоколо с широко отворени, изпълнени с гняв очи. Първият, когото зърна, беше очилатият интелигент, който уморен се завръщаше от напразното преследване и самотен се влачеше подир каруцата. Без да изрече нито дума, фермерът хвърли поводите (конете тутакси спряха), скочи от каруцата и замахвайки в движение, тъкмо се канеше да връхлети върху дръзкия нахалник, когато неочаквано друго парче керемида улучи Интелигента точно по темето. Интелигентът изохка, изпусна пръта, клекна и се хвана за главата. Фермерът се спря озадачен. На паважа наоколо с трясък се разбиваха парчета керемиди и на всички страни се разлетя оранжев трошляк.

— Отряд, бегом в скривалището! — бойко заповяда Фриц и хукна към най-близкия вход. Всички в миг се разпиляха кой къде свари. Андрей се притисна към стената в мъртвата зона и с интерес взе да наблюдава действията на фермера, който съвсем шашардисан, се озърташе като луд и явно ама съвсем нищичко не разбираше. Помътнелият му поглед се плъзна по покривите и водосточните тръби, осеяни с разбеснели се маймуни, той замижа и разтърси глава, а после пак разтвори широко очи и високо рече:

— Мамицата ви, да опустеете дано!

— Скрий се! — викаха му от всички страни. — Ей, брадатият! Ела насам! Ще те цапардосат по кратуната бе, тъпанар. Личи, че си от блатата!

— Абе какво става тука? — гръмогласно разпитваше фермерът, обръщайки се към интелигента, който лазеше на четири крака да търси очилата си. — Няма ли да ми кажете тия пък тука какви са?

— Маймуни, разбира се — сърдито му отвърна интелигентът. — Нима не виждате, господине?

— Брей, ама тука при вас „дий“ да кажеш и всичко ще тръгне — стъписан рече фермерът, който чак сега напълно се бе отърсил от просъницата. — Вечно ще измислите нещо тука ей…

Този син на блатата вече бе настроен философски и добродушно. Беше се убедил, че нанесената му обида всъщност не беше никаква обида и сега просто бе малко объркан от зрелището, което разиграваха косматите орди, скачащи по покривите и уличните лампи. Той само поклащаше осъдително глава и си почесваше брадата. Но в този момент интелигентът най-сетне намери очилата си, грабна пръта и хукна презглава към скривалището, така че фермерът остана сам-самичък по средата на улицата — единствената и доста съблазнителна мишена за косматите снайперисти. Много скоро стана ясно в колко неизгодно положение се намира. Дузина едри късове керемиди с трясък се разбиха в краката му, а по-дребните парчетии забарабаниха по чорлавата глава и раменете му.

— Абе каква е тая работа? — изрева фермерът. Следващата отломка го цапна по челото. Той млъкна и стремглаво се понесе към каруцата.

Цялата тази сцена се разиграваше точно пред очите на Андрей и отначало той си помисли, че фермерът ей сега ще се метне заднишком в каруцата, ще плюе на цялата работа и ще запраши към своите блата, по-далеч от това опасно място. Ама на брадатия и през ум не му мина да плюе на цялата тази работа. Мърморейки: „Г-гадини, п-проститутки…“, той взе трескаво и много сръчно да развързва покривалото на своя товар. Зад широкия му гръб Андрей не виждаше какво прави, но жените в къщата отсреща виждаха всичко — изведнъж те се разпищяха в хор, тръшнаха прозорците и се скриха. Андрей не успя дори да мигне. Брадатият леко приклекна и над главата му към покривите се издигна мазно проблясващо дуло в метален кожух на дупки.

— Ос-стави! — изрева Фриц и Андрей видя как той с грамадни подскоци се носи някъде отдясно право към каруцата.

— Ще ви дам аз, гадини, долна паплач… — мърмореше брадатият, извършвайки някакви сложни и много чевръсти движения с ръце, съпровождани с металически прищраквания и подрънквания. Андрей целият се напрегна в очакване да затрещи картечен огън и маймуните на покрива очевидно също почувствуваха нещо. Те престанаха да се замерват, приседнаха на опашките си и въртейки неспокойно кучешките си глави, взеха шумно да споделят някакви свои мисли.

Но Фриц вече бе до каруцата. Той сграбчи брадатия за рамото и властно повтори:

— Остави!

— Чакай малко! — с досада промърмори фермерът и се дръпна. — Ей сегичка ще ги направя на решето, тия опашати гадини…

— Заповядах ви да спрете! — гракна Фриц.

Брадатият извърна лице към него и бавно се изправи.

— К’во разправяш? — попита той, като разтегляше думите с невероятно презрение. На ръст бе колкото Фриц, но видимо беше по-широк и в раменете, и в кръста.

— Откъде имате оръжие? — грубо го запита Фриц. — Покажете си документите!

— Брей, че сополанко! — смая се разгневен брадатият. — Документите значи искал! А ей това не искаш ли, изрусена въшко?

Фриц не обърна внимание на неприличния жест. Продължи да гледа брадатия право в очите и той изрева така, че огласи цялата улица:

— Румер! Воронин! Фрижа! При мен!

Андрей се учуди, като чу фамилията си, но тозчас се отдели от стената и бавно се запъти към каруцата. От другата страна в ситен тръс се приближаваше ниският и набит Румер, бивш професионален боксьор с трапецовидни рамене, и презглава тичаше приятелят на Фриц, малкият слабичък Ото Фрижа, скрофулозен младеж с ужасно щръкнали уши.

— Ха така, ха така… — със зла усмивка повтаряше фермерът, докато наблюдаваше всички тия военни приготовления.

— Още веднъж настоятелно ви моля да покажете документите си — с ледена вежливост отново рече Фриц.

— Абе я върви на майната си — лениво отвърна брадатият. Сега той гледаше най-вече Румер, а ръката му уж случайно легна върху дръжката на доста внушителния камшик, изкусно сплетен от нещавена кожа.

— Момчета, момчета! — възпря ги Андрей. — Виж какво, войнико, остави, недей да спориш, ние сме от кметството…

— Дрън-дрън-ярина е ваш’то кметство — отвърна войникът, като измери с очи Румер от главата до петите.

— Е, какво става тука? — осведоми се Румер с тих и доста дрезгав глас.

— Много добре знаете — каза Фриц на брадатия, — че в чертите на града е забранено да се носи оръжие. Още повече — картечница. Ако имате разрешение, моля да го покажете.

— Вие какви сте бе, че ще ми искате разрешителното. Да не сте полиция? Или пък някакво гестапо?

— Ние сме доброволен отряд за самоотбрана.

Брадатият се ухили.

— Ами отбранявайте се де, щом сте от отбраната, кой ви пречи?

Назряваше нормална, сериозна, задълбочена препирня. Отрядът полека-лека се събра около каруцата. Дори аборигените от мъжки пол наизлязоха от входовете — кой с маша за камина, кой с ръжен, кой с крак от стол. Всички с любопитство разглеждаха брадатия, зловещата картечница, стърчаща върху брезента, и нещо закръглено и стъклено, проблясващо изпод покривалото. Привикваха със своеобразните миризми — фермерът лъхаше на пот, на чеснов салам, на алкохол…

А пък Андрей с някакво умиление, което учудваше и самия него, разглеждаше избелялата, изпотена под мишниците гимнастьорка с едно самотно (и то незакопчано) бронзово копче на яката, килнатата по познат начин над дясната вежда пилотка със следа от петолъчка, огромните кирзови ботуши за газене в оборски тор — май само голямата брада изглеждаше тук неуместна, не се вписваше в образа… И тогава се сети, че у Фриц всичко това би трябвало да буди съвсем други асоциации и усещания. Погледна го. Фриц се бе изпънал предизвикателно, присвил устни в тънка цепка, презрително сбръчкал нос, и се стараеше да смрази брадатия с ледения поглед на стоманеносивите си, истински арийски очи.

— На нас разрешителни не ни се полагат — лениво приказваше през това време брадатият, като си играеше с камшика. — На нас изобщо нищо не ни се полага, трябва само да ви хрантутим вас, търтеите…

— Добре де — гъгнеше откъм задните редове басовият глас. — А картечницата откъде е, а?

— Че какво — картечницата? Нали, ужким де, се побратимяваме, градът и селото. Аз на тебе — четвъртинка[1] първак, а ти на мене — картечница, и всичко е честно и почтено…

— Я стига — гъгнеше басът. — Все пак картечница е, да не ви е някаква играчка или там вършачка…

— А пък на мен ми се струва — намеси се благоразумният, — че точно на фермерите е разрешено да носят оръжие!

— На никого не е разрешено! — писна Фрижа и силно се изчерви.

— Ама че глупост! — възкликна благоразумният.

— То се знае, че е глупост — рече брадатият. — Да беше поседял ти там, при нас, в блатата, и то нощем, и отгоре на това като почнат да се разгонват…

— Кои се разгонват? — с жив интерес попита интелигентът, провирайки се със своите очила към първата редица.

— Който трябва, той се разгонва — пренебрежително отвърна фермерът.

— Не-не, ако обичате… — засуети се интелигентът. — Та аз съм биолог и досега все не мога…

— Млъкнете малко — каза му Фриц. — А на вас — продължи той, обръщайки се към брадатия — ви предлагам да ме последвате. Предлагам ви това, за да избегнем безсмисленото кръвопролитие.

Погледите им се кръстосаха. И гледай ти, някак усети прекрасното брадище, само той си знаеше по какви дребни отлики разбра с кого му се налага да си има работа. Брадата му се разполови в ехидна усмивка и той рече с противен, оскърбително тънък глас:

— Млеко-яйца има? Хитлер капут!

Никак не се страхуваше от кръвопролитие — нито от безсмислено, нито от каквото и да било.

Фриц сякаш получи тежък удар в челюстта. Отметна глава, бледото му лице почервеня, скулите му изпъкнаха. За миг на Андрей му се стори, че той ей сега ще се хвърли върху брадатия, и Андрей дори пристъпи, за да застане между тях, но Фриц се сдържа. Кръвта отново се отдръпна от лицето му и той сухо заяви:

— Това няма отношение към случая. Бъдете така добър да ме последвате.

— Я го оставете на мира, Гайгер! — каза басът. — Човекът явно е фермер. На какво прилича това — да се заяждаме с фермерите!

И всички наоколо закимаха и се разбъбриха, ами да, всеки вижда, че е фермер, нека си тръгва и си взима картечницата, така де, да не е някакъв гангстер.

— Задачата ни е да отблъснем павианите, а ние сме седнали да си играем на полиция — добави благоразумният.

Напрежението отведнъж спадна. Всички си спомниха за павианите. Оказа се, че те отново се разхождат където си искат и се държат така, сякаш са в своите джунгли. Стана ясно също, че на местното население очевидно му е омръзнало да чака решителните действия на отряда за самоотбрана. То бе разбрало, че няма да има никаква полза от този отряд и трябва някак само да се оправя. И жените с делово присвити устни вече бързаха с пазарските чанти по своите сутрешни задължения, като много от тях си носеха метли и дръжки от бърсалки, за да се бранят от най-нахалните маймуни. От витрината на магазина сваляха капаците, а продавачът обикаляше изпотрошения павилион, вайкаше се, почесваше се по гърба и явно нещо пресмяташе наум. На автобусната спирка се натрупа навалица и ето че в далечината се появи първият автобус. Нарушавайки заповедта на градската управа, шофьорът надуваше клаксона, за да разгони павианите, които не познаваха правилата за уличното движение.

— Да, драги ми господа — рече някой. — Ще се наложи да свикнем и с това. Да вземем да се разотиваме по къщите, а, командире?

Фриц мрачно, изпод вежди, оглеждаше улицата.

— Какво пък… — каза той с обикновен човешки глас. — Щом сте рекли да си вървим, да си вървим.

Фриц се извърна, пъхна ръцете си в джобовете и пръв тръгна към камиона. Отрядът се проточи след него. Лумнаха огънчета от кибритени клечки и запалки, някой разтревожено взе да пита как ще оправдаят закъснението си за работа, добре би било да им дадат някаква бележка… Благоразумният и сега се сети какво да каже: днес всички са закъснели за работа, така че никакви бележки не са нужни.

Препиращите се около каруцата се разпиляха. Останаха само Андрей и очилатият биолог, който твърдо си бе наумил да разбере кой все пак се разгонва край блатата.

Докато разглобяваше и отново опаковаше картечницата, брадатият снизходително обясни, че там, при блатата, братче, се разгонват риждите, а риждите, братче, са нещо като крокодили. Виждал ли си крокодили? Ами на — същите са, само че са обрасли с козина. Една такава рижа козина и твърда. И щом се разгонят, тогаз, братче, стой надалеч. Първо на първо, са яки като твоите бикове, а пък второ, по време на тази работа нищо не забелязват — нито къщата е къща за тях, нито плевнята е плевня, всичко правят на трески…

Очите на интелигента пламтяха, той жадно слушаше, като от време на време наместваше очилата си с разперени пръсти. Фриц им викна от камиона: „Ей, вие, ще тръгвате ли? Андрей!“ Интелигентът се извърна нататък, погледна часовника си, жално изпъшка и взе да се извинява и благодари. После сграбчи брадатия за ръката, разтърси я с все сила и хукна. А Андрей остана.

Той сам не знаеше какво го задържа. Май получи нещо като пристъп на носталгия. Не че беше зажаднял за руска реч — та нали всички наоколо говореха на руски; пък и не можеше да се каже, че брадатият му изглеждаше въплъщение на родината, съвсем не. Но в него имаше нещо друго, за което Андрей здравата се бе затъжил, нещо друго, което не можеше да изпита при общуването си нито със строгия язвителен Доналд, нито с веселия буен, но все пак някак си чужд Кенши, нито с Уан, винаги добър, винаги благожелателно настроен, ала много плах човек. Нито пък, още повече, с Фриц, който беше чудесно момче, но така или иначе до вчера беше негов смъртен враг… Андрей не бе и подозирал, че толкова е закопнял за това загадъчно „нещо друго“.

Брадатият го изгледа под око и попита:

— Да не сме земляци, а?

— Ленинградчанин съм — рече Андрей, като се почувствува неловко, и за да потисне смущението си, извади цигари и предложи на брадатия.

— Виж ти… — каза онзи, като измъкна една цигара от пакета. — Излиза, че сме от един край. А аз, братче, съм от Вологодска област. За Череповец чувал ли си? Охци-мохци Череповци…

— Ами че как! — страшно се зарадва Андрей. — Че там сега да знаете какъв металургичен комбинат издигнаха, огромно заводище ви казвам!

— Брей? — рече брадатият доста равнодушно. — И на него значи му стъпиха на врата… Е, карай. А ти какво правиш тук? Как те викат?

Андрей си каза името.

— А пък аз, както виждаш, си гледам селската работа. Фермер, по тукашному. Юрий Константинович Давидов. Ще пийнем ли по едно?

Андрей се обърка.

— Малко раничко е… — възрази той.

— Може пък и да е раничко — съгласи се Юрий Константинович. — Но аз и до пазара трябва да ходя. Нали разбираш, снощи, щом дойдох, и право в работилниците, отдавна ми бяха обещали картечница. После туй-онуй, изпробвахме машинката, оставих им, значи, един свински бут и четвъртинка домашен първак, пък гледам — изключили слънцето… — докато разказваше всичко това, Давидов намести товара, покри го, оправи поводите, седна на една страна в каруцата и подкара конете. Андрей закрачи до него.

— Да — продължи Юрий Константинович. — Значи, изключиха слънцето. А пък един ми вика: „Да вървим, казва, знам тука едно място.“ Отидохме там, пийнахме, хапнахме. Сам знаеш как е с водката в града, а пък аз нося домашна. Та от тях, значи, беше музиката, пък от мене пиенето, нали ти е ясно. Е, и женички имаше, разбира се… — Щом са спомни това, Давидов поразмърда брадата си, а после продължи по-тихо: — При нас там, в блатата, братче, с жените сме много зле. Има, разбираш ли, една вдовица, та ходим при нея… Мъжът й по-миналата година се удави… Нали знаеш как става — повъртиш се, па току прескочиш при нея, няма къде да се денеш, а после — ту вършачката й поправи, ту за реколтата й помогни, ту за култиватора… Ама че гадина! — Той шибна с камшика павиана, залепил се за каруцата. — Изобщо животецът там, при нас, братче, е горе-долу като на фронта. Без оръжие не можеш да минеш. А какъв беше тоя, русолявият? Да не е немец?

— Немец е — каза Андрей. — Бивш подофицер, пленили го при Кьонигсберг, а от лагера дошъл тук…

— Та затуй, гледам аз, мутрата му една такава, противна — рече Давидов. — Тия, глистите му недни, ме гониха чак до Москва, в болницата ме натикаха, половината ми задник съвсем го отрязаха. Ама и аз после ги насолих здравата. Танкист съм, ясно ли ти е? Последния път пред Прага горях… — Той пак си размърда брадата. — Я ти разправи сега какво ти е минало през главата! Гледай ти, къде се срещнахме?

— Ама не, той не е лош човек, о̀правен мъж е — каза Андрей. — И е смел. Наистина обича малко да си придава важност, но е добър работник, енергичен. Мисля, че е много полезен за Експеримента. Като организатор.

Давидов помълча малко, цъкайки на конете.

— Пристига при нас, значи, в блатата един миналата седмица — заговори той най-сетне. — Бяхме се събрали при Ковалски — и той е фермер, поляк, на десетина километра от мене живее, има голяма, хубава къща. Да-а… Та бяха се събрали, значи. Е, и започва този да ни дрънка врели-некипели: дали сме разбирали правилно задачите на Експеримента? А той самият е от кметството, от селскостопанския отдел. Виждаме ние естествено как върти и суче, ама ха сме казали, че имаме правилно разбиране, ще рече: тогаз да вземем да ви повишим данъка… А ти женен ли си? — попита той неочаквано.

— Не — каза Андрей.

— Аз не за друго, ами все някъде трябва да пренощувам днеска. Че утре сутринта имам тука още една работа.

— Ама, разбира се! — възкликна Андрей. — Няма какво да говорим повече! Идвайте, пренощувайте, при мене има място колкото щете, само ще се радвам…

— Е, и аз ще се радвам — каза Давидов, усмихвайки се. — Така де, нали все пак сме земляци.

— Запишете си адреса — рече Андрей. — Имате ли нещо за писане?

— Казвай. Ще го запомня.

— Адресът е много лесен: Главната улица, номер сто и пет, апартамент шестнадесети. Влиза се откъм двора. Ако случайно ме няма, отбийте се при портиера, има там един китаец, Уан, ще оставя ключа при него.

Давидов много допадна на Андрей, макар че възгледите им явно не съвпадаха напълно.

— Ти коя година си? — попита Давидов.

— Двайсет и осма.

— А кога тръгна от Русия?

— През петдесет и първа. Само преди четири месеца.

— Аха. А пък аз тръгнах от Русия насам през четирийсет и седма… Я ми кажи ти на мене, Андрюша, как е там на село — стана ли по-добре?

— Ама, разбира се! Всичко възстановиха, всяка година намаляват цените… Аз самият след войната наистина не съм бил по селата, ама ако се съди по киното и по книгите, сега на село живеят богато.

— Хм… Киното… То киното, разбираш ли, е една такава работа… — усъмни се Давидов.

— Не, защо… Нали в града по магазините всичко има. Купоните отдавна ги отмениха. И откъде идва всичко това? Нали от селото…

— То си е така — каза Давидов. — От селото… Пък аз, разбираш ли, се върнах от фронта, а жена ми я няма, умряла. Синът ни изчезнал безследно. В селото — пусто. Е добре, казвам си, все ще я наредим някак. Кой спечели войната? Ние! Значи сега ще им покажем какво можем. Предложиха ми да стана председател. Съгласих се. В селото само жени бяха останали, така че нямаше нужда и да се женя. Четирийсет и шеста криво-ляво я изкарахме, е, мисля си, сега ще ни поолекне… — Той млъкна и мълча дълго, сякаш забрави за Андрей. — Щастие за цялото човечество! — неочаквано рече той. — Ти вярваш ли в това?

— Разбира се.

— Ей на и аз повярвах. Не, мисля си, в селото е загубена работа. То трябва някаква грешка да е станала, мисля си. Преди войната ни бяха хванали за яката, а след войната — за гушата. Не, мисля си, така ще ни удушат. Пък животът ни, нали разбираш, кучешки, като да служиш под генералски камшик. Вече бях почнал да пия и ето ти на — Експеримент. — Той въздъхна тежко. — Значи смяташ, че ще излезе нещо от техния Експеримент?

— Ама защо да е техният? Нашият!

— Е, добре де, нашият. Ще излезе ли нещо или не?

— Ще трябва да излезе — твърдо рече Андрей. — Всичко зависи само от нас.

— То, което зависи от нас, ще го направим. Там го правехме и тука ще го правим… Общо взето, то се знае, грехота е да се оплаква човек. Макар животът да е тежък, изобщо не може да се сравнява. Най-важното е, че си сам, сам си, разбираш ли? А ако дойде някой — изтървеш го, стават такива работи, в нужника и в едното ухо влязло, от другото излязло!… А ти партиец ли си? — попита той неочаквано.

— Комсомолец съм. Вие, Юрий Константинович, май твърде мрачно сте настроен. Експериментът си е Експеримент. Трудно е, много грешки правим, ама сигурно друг начин няма. Всеки трябва да е на своя пост, всеки трябва да дава всичко, което може.

— А ти на какъв пост си?

— Боклукчия съм — гордо заяви Андрей.

— Голям ти е постът — съгласи се Давидов. — А специалност имаш ли?

— Специалността ми е много специална — каза Андрей. — Звезден астроном.

Той изрече тези думи стеснително и погледна Давидов под око, очаквайки да му се присмеят, но Давидов, напротив, страшно се заинтересува.

— Наистина ли си астроном? Слушай, братче, тогаз ти си длъжен да знаеш къде ни завя вятърът. Това някаква планета ли е или, да кажем, звезда? Там, в блатата де, всяка вечер по тоя въпрос се дърлят — чак до бой се стига, честна дума ти казвам! Налочат се с първак и давай, кой как може… Знаеш ли, има такива, дето смятат, че ние, значи, сме затворени също като в аквариум — ама тука де, на Земята. В един такъв огромен аквариум, само че в него вместо риби има хора. Бога ми, така разправят! А ти как смяташ — според науката как е?

Андрей се почеса по темето и се засмя. По тоя повод караницата в неговия апартамент също стигаше едва ли не до бой — и то без всякаква домашна водка. А що се отнася до аквариума, буквално със същите думи, хилейки се и пръскайки слюнки, често говореше надълго и нашироко Изя Кацман.

— Как да ти обясня, нали разбираш — започна той. — Много е сложно всичко това. Трудно е за разбиране. А от научна гледна точка само едно ще ти кажа: това едва ли е друга планета, още повече пък — звезда. Според мен всичко наоколо е изкуствено и няма нищо общо с астрономията.

Давидов кимаше.

— Аквариум — повтори той убедено. — И слънцето тук е като лампа, и тая жълта стена до небесата… Слушай, ако мина по тая пресечка, ще изляза ли на пазара?

— Право там ще излезеш — каза Андрей. — Нали не си забравил адреса ми?

— Не съм. Чакай ме довечера…

Давидов шибна конете, подсвирна им и като изтрополи, каруцата се скри в пресечката. Андрей пое към дома. Ей това се казва селянин на място, трогнат си мислеше той. Войник! Е, разбира се, не се е включил съзнателно в Експеримента, а е избягал от трудностите, но аз не мога да му бъда съдник. Бил ранен, в стопанството царяла разруха, би могъл да се разколебае, нали?… Явно и сега животът му не е за завиждане. Пък и не е единственият такъв, разколебан, тук ги има много такива…

По Главната улица вече навсякъде се мотаеха павиани. Дали Андрей беше свикнал с тях, или те се бяха променили, но сега не изглеждаха толкова нагли, още по-малко пък страшни, както преди няколко часа. Мирно скупчени, те се приличаха на слънце, дърдореха безспир, кривяха муцуни, протягаха косматите си лапи с черни длани към минувачите и току умолително примигваха със сълзящите си очи. Сякаш в града внезапно се бяха появили безброй просяци.

Край вратата на дома си Андрей съзря Уан. Тъжно сгърбен, Уан седеше на бордюра, провесил между коленете отрудените си ръце.

— Загубихте кофите, а? — попита той, без да вдига глава. — Погледни само какво става…

Андрей надникна във входа и се ужаси. Боклукът беше натрупан чак до лампата. Само една тясна пътечка водеше към вратата на портиерната.

— Божичко! — рече Андрей и се засуети. — Ей сегичка… чакай малко… сега ще изтичам… — Той трескаво се мъчеше да си спомни по кои улици запрашиха снощи с Доналд и на кое място бежанците изхвърлиха кофите от каросерията.

— Няма нужда — с безнадежден глас каза Уан. — Вече идва комисия. Записаха си номерата на кофите и обещаха до довечера да ги донесат. Тази вечер, разбира се, няма да е, но дали ще сколасат поне до утре сутринта, а?

— Разбираш ли, Уан — заоправдава се Андрей, — беше такава невъобразима лудница, срам ме е, като си спомня…

— Знам. Доналд ми разправи какво е станало.

— Ама Доналд вече прибра ли се? — оживи се Андрей.

— Да. Каза ми никого да не пускам при него. Болели го зъбите. Дадох му бутилка водка и той се качи горе.

— Така значи… — рече Андрей, докато вглеждаше отново купищата боклук.

И изведнъж непоносимо, почти неистово, та чак му идваше да закрещи, до такава степен му се прииска да се измие, да захвърли вонящия комбинезон, да забрави, че утре ще трябва да разрови с лопатата това бунище… Всичко наоколо стана лепкаво и смрадливо и без да обели повече нито дума, Андрей хукна през двора по своето стълбище през три стъпала, треперейки от нетърпение, добра се до апартамента, измъкна ключа изпод гумената изтривалка, отвори вратата и благоуханната одеколонова прохлада го обгърна нежно.

Бележки

[1] Четвърт ведро — стара руска мярка за течности, равна приблизително на три литра. — Бел.прев.