Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обреченият град (15)

Глава първа

Като преодоля болезненото присвиване в стомаха, Андрей преглътна последната лъжичка рядка каша, е отвращение избута канчето настрана и протегна ръка за чашката. Чаят все още бе горещ. Той обхвана чашката с длани и взе да го сърба на малки глътки, вторачил поглед в съскащия пламък на бензиновата лампа. Чаят бе прекалено силен, престоял в кипналата вода доста повече, отколкото трябва, смърдеше на метла и имаше още някакъв необичаен вкус — дали от гнусната вода, с която бяха попълнили запасите си на осемстотин и двадесетия километър, или Кехада пак беше досипал в него за целия команден състав от своята гадост против дрисък. А може би просто не бяха измили добре чашката — днес тя бе някак особено мазна и лепкава.

Долу, на улицата, подрънкваха канчетата на войниците. Тевосян с вечно разпуснатия си език подхвърли нещо неприлично за Фъфлата и войниците тъкмо щяха да зацвилят от смях, ала сержант Фогел внезапно ревна с пруското си гласище: „Вие на пост ли отивате или в леглото на някоя кучка? На вас говоря, влечуго такова! Защо сте бос? Къде ви са обувките, простако?“ Мрачен глас отвърна, че кожата на краката му се е протрила до кръв, а на места даже до кокал. „Я си затваряйте устата, чифтосана краво! Веднага се обувайте и бегом на пост! По-живо!…“

Андрей с наслада размърда под масата пръстите на босите си крака. Те вече си бяха поотдъхнали на прохладния паркет. Да имаше сега един леген студена вода… Да си пъхна там краката… Андрей надникна в чашката. Тя все още беше пълна до половината и като прати наум всичко по дяволите, той неочаквано за самия себе си излока остатъка на три огромни сладострастни глътки. Стомахът му тутакси закъркори. Известно време Андрей боязливо се ослушваше какво става в него, после остави чашката, изтри си устата с опакото на дланта и погледна към металната касетка с документите. Трябваше да извади вчерашните рапорти. Ама не гореше от желание. Има време. Да можех сега да си легна, да се протегна хубавичко, да се заметна с куртката и да затворя очи поне за десетина часа…

Навън внезапно яростно забоботи двигателят на трактора. Останките от стъклата по прозорците задрънчаха и до лампата падна мазилка от тавана. Като потропваше леко, празната чашка запълзя към края на масата. Лицето на Андрей се сбръчка, той стана, отправи се, шляпайки с боси крака, към прозореца и надникна навън.

В лицето го блъсна горещият мирис на още неизстиналата улица, лютивата смрад на изгорели газове и тежката гадна воня на загрято моторно масло. В прашния светъл конус под подвижния фар на трактора брадясали мъже, седнали направо на паважа — кой където свари, лениво ровичкаха с лъжици във войнишките си канчета. Всички бяха боси и повечето голи до кръста. Потните им бели тела лъщяха, а лицата и китките на ръцете им изглеждаха черни, сякаш всички бяха с маски и ръкавици. Андрей неочаквано откри, че не може да познае никого от тях. Бяха като стадо непознати голи маймуни… В светлия кръг се появи сержант Фогел с грамаден алуминиев чайник в ръка и маймуните тутакси се разшаваха, развълнуваха се, взеха да се въртят и да протягат към чайника чашките си. Отблъсквайки ръцете им, сержантът нещо се развика, но от грохота на двигателя почти нищо не се чуваше.

Андрей се върна на масата, рязко отвори касетката и измъкна отвътре дневника и вчерашните рапорти. На масата пак падна мазилка от тавана. Андрей погледна нагоре. Стаята беше доста висока — до тавана имаше поне четири, а може и пет метра. Тук-таме гипсовите орнаменти се бяха оронили и се виждаха чамовите летви, те будеха сладостния спомен за домашни кифлички с мармалад, поднасяни заедно с огромно количество прекрасно запарен, светъл чай в прозрачни, тънкостенни чаши. С лимон. Или пък човек можеше да вземе празна чаша и просто да си налее в кухнята колкото си иска студена вода…

Андрей тръсна глава, стана отново и като прекоси стаята, отиде до грамадния библиотечен шкаф. Стъклата на вратичките му липсваха. Книги също нямаше. Ширеха се само празни, прашни лавици. Той вече знаеше това, но все пак още веднъж ги огледа и дори опипа с ръка тъмните ъгли.

Наистина стаята бе сравнително добре запазена. Имаше две съвсем прилични кресла и още едно с продънена седалка — сигурно разкошно навремето, с тапицерия от релефна лицева кожа. До стената срещу прозореца бяха наредени няколко стола, в средата имаше ниска масичка, върху която стоеше кристална вазичка с някаква засъхнала чернилка на дъното. Тапетите по стените бяха подпухнали, а на места съвсем се бяха отлепили, паркетът се бе разсъхнал и издул, но все пак стаята бе в много прилично състояние — някой бе живял тук съвсем доскоро, допреди не повече от десетина години.

За първи път след петстотния километър Андрей виждаше така добре запазен дом. След толкова много километри опожарени до основи квартали, превърнати в черна, овъглена пустиня; след толкова много километри ширещи се развалини, обрасли с тъмни трънаци, сред които нелепо се извисяваха треперещи от старост кухи, многоетажни бетонни кутии с отдавна порутени стени и подове; след много и много километри пустош, осеяна с прогнили дървени скелети на къщи без покриви, където човек можеше да види от пътя цялата тераса — от Жълтата стена на изток до края на пропастта на запад, — след всичко това тук отново започваха почти изцяло запазени квартали и павиран път, а може би някъде наоколо имаше и хора — за всеки случай полковникът заповяда постовете да бъдат удвоени.

Интересно какво ли прави сега полковникът. Напоследък старецът май не е добре. Всъщност всички нас напоследък не ни бива. Много навреме тъкмо днес, за първи път след дванадесет денонощия, ще имаме покрив над главите си, а няма да нощуваме под открито небе. Ако можехме сега да намерим и вода, бихме могли да направим голяма почивка. Само че, изглежда, и тук няма да има вода. Във всеки случай според Изя не бива да се надяваме утре да намерим вода. В цялото това стадо само от Изя и от полковника има някаква полза…

На вратата се почука, но едва се чу от боботещия двигател. Андрей побърза да се върне на мястото си, наметна куртката, разтвори дневника и кресна:

— Да!

Беше просто Дуган — суховат, вече на години, лика-прилика със своя полковник, гладко избръснат, с куртка — стегнат и закопчан догоре.

— Ще разрешите ли да прибера масата, сър? — извика Дуган.

Андрей кимна. Боже мой, помисли си той. Колко ли усилия трябва да полага, за да се поддържа в тая мръсотия… А не е нито офицер, нито дори сержант, всичко на всичко ординарец. Слуга.

— Как е полковникът? — попита Андрей.

— Извинете, сър? — Дуган замря с мръсните съдини в ръце, извърнал към него длъгнестото си, хрущялесто ухо.

— Как се чувствува полковникът?! — изрева Андрей и в същия миг двигателят отвън замлъкна.

— Полковникът пие чай! — ревна Дуган в настъпилата тишина и тутакси сконфузено добави с по-нисък глас: — Извинете, сър. Полковникът се чувствува задоволително. Вечеря и сега пие чай.

Андрей разсеяно кимна и прелисти няколко страници от дневника.

— Ще имате ли някакви нареждания, сър? — осведоми се Дуган.

— Не, благодаря — рече Андрей.

Когато Дуган излезе. Андрей най-сетне се захвана с вчерашните рапорти. Снощи тъй и не записа нищо. Такова разстройство имаше, че едва дочака да свърши вечерният рапорт, а после се мъчи почти до зори — вися клекнал насред пътя с гол задник, извърнат към лагера, като се вглеждаше и се ослушваше в нощния мрак, стиснал в едната ръка пистолет, а в другата — фенерче.

„28-и ден“ — написа Андрей на нова страница и подчерта заглавието с две дебели черти. После взе рапорта на Кехада.

„Изминати: 28 километра — записа той. — Височина на слънцето: 63° 51{&$2032} 13,2{&$2033} (979-и км). Средна температура: +23°С на сянка, +31°С на слънце. Вятър: 2,5 м/с. Влажност: 0,42. Гравитация: 0,998. Направени са сондажи на 979-ия, 981-ия и 986-ия км. Вода няма. Разход на гориво…“

Андрей взе рапорта на Елизауер, по който имаше следи от мръсни пръсти, и дълго разчита небрежния му разкрачен почерк.

„Разход на гориво: 32% над нормата. Остатък в края на 28-ия ден: 3200 кг. Състояние на двигателите: №1 — задоволително, №2 — износени бутални болтове и… цилиндрите…“

Какво по-точно им има на цилиндрите, Андрей така и не разбра, макар да поднесе листа до самия пламък на лампата.

„Състояние на личния състав: относно физическото състояние — почти всички са с протрити крака, не престава поголовната диария, обривът по гърбовете на Пермяк и Палоти се увеличава. Особени произшествия няма. Два пъти се мярнаха акулови вълци, но бяха прогонени с изстрели. Разход на боеприпаси: 12 патрона. Разход на вода: 40 л. Остатък в края на 29-ия ден: 1100 кг. Разход на продоволствие: 20 дажби. Остатък в края на 28-ия ден: 730 дажби…“

Фъфлата пронизително заврещя отвън и мигом гръмко зацвилиха продрани тютюнджийски гърла. Андрей надигна глава и се заслуша. Дявол знае, помисли си той. Може пък и за добро да е, че тая се лепна за нас. Все пак има нещо, което да развлича момчетата… Само дето напоследък нещо взеха да се бият заради нея.

Някой пак почука на вратата.

— Влезте — недоволно рече Андрей.

Влезе сержант Фогел — грамаден, червендалест, с огромни черни кръгове от пот под мишниците на куртката.

— Сержант Фогел моли за разрешение да се обърне към господин съветника! — кресна той с прибрани ръце до бедрата и разперени лакти.

— Слушам ви, сержант — каза Андрей.

Сержантът хвърли поглед към прозореца.

— Моля за разрешение да говоря конфиденциално — каза той и сниши глас.

Ново двайсет, помисли си Андрей с досада.

— Елате насам, седнете — каза той.

Сержантът се доближи на пръсти до масата, приседна на ръба на креслото и се наведе към Андрей.

— Хората не искат да вървят по-нататък — рече той полугласно.

Андрей се отпусна върху облегалката на стола. Така. Ето значи какво доживяхме… Чудесно… Поздравявам ви, господин съветник…

— Какво значи „не искат“? — каза той. — Кой ги пита тях?

— Капнали са, господин съветник — доверително рече Фогел. — Тютюнът свършва, дрисъкът ги съсипва. А най-важното е, че се страхуват. Ужасно, господин съветник.

Андрей го гледаше мълчаливо. Трябваше да предприеме нещо. Веднага. Незабавно. Но не знаеше какво точно.

— Единадесет дни вървим през безлюдна пустош, господин съветник — продължаваше Фогел почти шепнешком. — Господин съветникът си спомня как ни предупреждаваха, че ни очакват тринадесет дни път през безлюдна пустош, а после с всички ни е свършено. Само два дни останаха, господин съветник…

Андрей си облиза устните.

— Сержант — каза той, — срамота. Стар боец сте, а вярвате на женски приказки. Не съм очаквал това от вас!

Фогел се усмихна накриво, като размърда огромната си долна челюст.

— Съвсем не, господин съветник. Мене човек не може да ме уплаши. Да имах там — той посочи с големия си възлест пръст навън, — да имах там само немци или поне япончета, изобщо нямаше да водим такъв разговор, господин съветник. Ама моите хора са сбирщина. Италианци, разни арменци…

— Достатъчно, сержант! — повиши глас Андрей. — Срамота. Да не би да не знаете устава! Защо говорите без разрешение? Каква е тая разпасаност, сержант! Станете!

Фогел тежко се надигна и зае стойка „мирно“.

— Седнете — каза Андрей, след като изчака малко.

Фогел пак така тежко седна и двамата помълчаха известно време.

— Защо идвате при мене, а не при полковника?

— Виноват, господин съветник. Вече ходих при господин полковника. Вчера.

— Е, и какво?

Фогел се обърка и извърна очи.

— Господин полковникът не пожела да приеме донесението ми за сведение, господин съветник.

Андрей се позасмя.

— Ето виждате ли! Какъв сержант сте, дявол да го вземе, ако не можете да държите хората си изкъсо? Бояли се, представете си! Дечицата… Те от вас трябва да се страхуват, сержант! — развика се той. — От вас! А не от тринадесетия ден!

— Да бяха само немци… — пак започна Фогел мрачно.

— Ама какво става тука? — с мазен глас попита Андрей. — Аз, началникът на експедицията, ли трябва да ви уча като последния сополанко какво да правите, когато подчинените ви се бунтуват? Засрамете се, Фогел! Ако не знаете, прочетете устава. Доколкото ми е известно, там всичко това е предвидено.

Фогел пак се ухили, раздвижвайки долната си челюст. Явно в устава такива случаи все пак не бяха предвидени.

— Имах по-добро мнение за вас, Фогел — рязко каза Андрей. — Много добре! Запомнете веднъж завинаги — тук никой не се интересува дали вашите хора искат, или не искат да вървят по-нататък. На всички ни се иска сега да сме си в къщи, а не да се мотаем в тая жега. Всички сме жадни, всички сме капнали. И въпреки това всички изпълняваме дълга си, Фогел. Ясно ли е?

— Тъй вярно, господин съветник — смънка Фогел. — Разрешете да напусна?

— Вървете.

Сержантът си тръгна, удряйки безпощадно с ботуши по разсъхнатия паркет.

Андрей отметна куртката и отново се приближи до прозореца. Народът долу май беше мирясал. В светлия кръг стърчеше непоносимо дългият Елизауер и, приведен, разглеждаше някакъв голям лист, изглежда, карта, която едрият тромав Кехада държеше разгърната пред него. От тъмнината изскочи, мина покрай тях и се шмугна в къщата някакъв войник — бос, полугол, чорлав и носеше автомата си за ремъка. Там, откъдето той дойде, нечий глас се провикна в тъмнината:

— Гаго! Ей, Тевосян!

— Какво искаш? — отвърнаха му от невидимата влачка, където като червени светулки просветваха и гаснеха огънчетата на цигари.

— Обърни фара насам! Тука нищо не се вижда…

— Че за какво ти е да виждаш? В тъмното не можеш ли?

— Абе тука вече всичко са оплескали… не знам къде да стъпя…

— Ти си на пост, на тебе не ти се полага — обади се нов глас от влачката. — Карай направо там, където стоиш!

— Светнете бе, мамицата ви мръсна! Мързи ви задника да си мръднете, а?

Дългият Елизауер се изправи, само с две крачки стигна до трактора и обърна прожектора по дължината на улицата. Андрей видя часовия. Придържайки свалените си панталони, часовият неуверено пристъпваше с полусвити крака около онази огромна желязна статуя, която някой смахнат беше издигнал направо на тротоара до близкото кръстовище. Статуята представляваше як, широкоплещест тип в нещо като тога, с бръсната глава и неприятна жабешка физиономия. Сега, под светлината на прожектора, тя изглеждаше черна. Лявата ръка сочеше в небесата, а дясната се простираше над земята с разперени пръсти. Сега на тази ръка висеше автоматът на часовия.

— А така, господ здраве да ви дава! — зарадван извика часовият и клекна. — Сега можете да гасите!

— Давай, давай, работи! — насърчаваха го от влачката. — Ние ще те прикриваме оттук с автоматите, ако стане нещо.

— Я махнете тая светлина, бе момчета! — взе да се моли капризният часови.

— Не я махайте, господин инженер — посъветваха Елизауер от влачката. — Той се шегува. И по устав не бива…

Но Елизауер все пак извъртя фара. Чу се как на влачката почнаха да се боричкат и кикотят. После заподсвиркваха на два гласа някакъв марш.

Всичко си е както винаги, помисли си Андрей. Пък и днес май ми изглеждат по-весели от друг път. Нито вчера, нито онзи ден чувах такива шеги. Може би се дължи на непокътнатите къщи?… Да, много е вероятно. Все пустиня, пустиня, а сега все пак са в къща. Човек може спокойно да се наспи, няма нужда да стои нащрек заради вълците… Само Фогел да не беше такъв паникьор. Не-е, той не е от тях… Андрей изведнъж си представи как утре дава заповед за тръгване, а те се струпват накуп, затворите на автомати щракват и казват: „Няма да тръгнем!“ Може би затова сега са толкова весели — наговорили са се помежду си, решили са утре да се връщат („… Какво ли може да ни направи тая хърба, някакъв скапан чиновник?“) и сега не ги е еня, хванали са дядо господ за брадата и пет пари не дават за нищо… И Кехада, мръсник с мръсник, и той е с тях. От колко дни вече мрънка, че било безсмислено да се продължава нататък… с очи ще ме изяде на вечерните рапорти… та той ще си умре от кеф, ако цъфна пред Гайгер с подвита опашка…

Раменете на Андрей зиморничаво потръпнаха. Сам си си виновен, лигльо такъв, изтърва им ти юздите, въшлив демократ и народолюбив глупак… Още тогава трябваше да изправя онази рижа гадина Хнойпек до стената, веднага трябваше да стъпя на врата на цялата банда и сега никой от тях нямаше да смее гък да ми каже! И най-важното, имаше отлична възможност! Групово изнасилване, при това зверско, и то на туземка, и отгоре на всичко на малолетна туземка… И как нагло се хилеше този Хнойпек — дръзко, заситено, отвратително, — когато им крещях… и как всички побледняха като платно, когато извадих пистолета… Ех, полковник, полковник! Либерал сте вие, а не боеви офицер! „Но защо веднага да разстрелвам, съветник? Та нали съществуват и други методи за въздействие!…“ Не-е, полковник, както се вижда, на такива като Хнойпек не можеш да им въздействуваш с други методи… А след това всичко тръгна наопаки. Момичето се лепна за отряда, пък аз най-позорно проспах момента (дали от сащисване?), а после започнаха боища и свади заради нея… И пак трябваше при първото сбиване да изправя някого до стената, а това разпасано момиче да го набия и да го изхвърля от лагера… Ама как можех тогава да я изпъдя? Бяхме навлезли в опожарените квартали, никаква вода наоколо, излязоха вълци…

Долу внезапно взеха яростно да крещят и да псуват, нещо падна и с трясък се изтърколи, от входа заднишком излетя в светлия кръг съвсем гола маймуна, пльосна се по задник и вдигна облак прах, но още не беше успяла да се изправи на крака, когато от същия вход като тигър се метна отгоре й втора маймуна, също съвсем гола, и те се счепкаха, изтърколиха се по паважа и взеха да се налагат един друг с всички сили, като ревяха и виеха, прегракнало хриптяха и се плюеха.

Вкопчил се с една ръка за перваза, Андрей глупаво шареше с другата по кръста си, забравил, че кобурът му се въргаля на креслото, но в този миг от тъмнината изскочи сержант Фогел и се спусна като черен буреносен облак, гонен от ураган, надвеси се над мръсниците и ето че вече хвана единия за косите, а другия за брадата, вдигна ги във въздуха, с глух пукот им блъсна главите една в друга и ги запрати на различни страни като палета.

— Много добре, сержант! — разнесе се слабият, но твърд глас на полковника. — Негодниците да се завържат през нощта за леглата, а утре да се пратят извънредно за цял ден в авангарда.

— Слушам, господин полковник — тежко задъхан, отвърна сержантът. Той погледна надясно, където на паважа шаваше, мъчейки се да се надигне, една от голите маймуни, и неуверено добави: — Ще си позволя да доложа, господин полковник, че единият не е от нашите. Картографът Рулио.

Андрей завъртя глава като бесен, за да му се отпуши гърлото, и с несвой глас изрева:

— Картографът Рулио да се изпрати в авангарда за три дни в пълно походно снаряжение на обикновен войник! При повторно сбиване и двамата да се разстрелят на място! — В гърлото му нещо болезнено се скъса. — Да се разстрелват на място всички негодници, които се осмелят да се бият! — изхриптя той.

Опомни се седнал до масата. Май че вече е късно, помисли си той, гледайки тъпо треперещите си пръсти. Късно е. По-рано трябваше… Но ще ми станете послушнички! Ще ви накарам аз да правите каквото ви се заповяда! Половината ще наредя да разстрелят… сам ще ги разстрелям… Тогава другата половина ще трепери от сянката ми и няма да смее да гъкне. Край… Стига толкоз! А първият куршум ще бъде за Хнойпек — при най-малкия повод. Първият!…

Той порови с ръка зад гърба си, издърпа колана с кобура и извади пистолета си. Дулото му беше задръстено с кал. Помъчи се да издърпа затвора. Той едва-едва поддаде и някъде към средата заседна. По д-дяволите, всичко вече се е задръстило, затънало е в мръсотия… Навън вече беше тихо, само в далечината по паважа потракваха подкованите обуща на часовите, а някой се секнеше на долния етаж и шумно съскаше през зъби.

Андрей отиде до вратата и надзърна в коридора.

— Дуган! — викна той полугласно.

В ъгъла нещо се размърда. Андрей трепна и се вгледа в полумрака: беше Немия. Той седеше в обичайната си поза, кръстосал и преплел краката си по някакъв много сложен начин. Очите му влажно проблясваха в мрачината.

— Дуган! — викна по-високо Андрей.

— Идвам, сър! — отвърнаха му от вътрешността на къщата. Чуха се стъпки.

— Защо седиш тука? — рече Андрей на Немия. — Ела в стаята.

Вдигнал широкото си лице, Немия го гледаше, без да мърда.

Андрей се върна на масата и когато Дуган почука и надникна в стаята, му каза:

— Бъди така добър да ми почистиш пистолета.

— Слушам, сър — почтително рече Дуган, взе пистолета, а до вратата вежливо се отстрани, за да направи път на влизащия Изя.

— Уха, лампа! — каза Изя, устремявайки се направо към масата. — Слушай, Андрей, нямаш ли други такива лампи? Омръзна ми да се мъча с това фенерче, вече очите ме болят…

През последните дни Изя доста бе отслабнал. Дрехите му висяха като на закачалка и целите бяха изпокъсани. И той смърдеше като стар козел. Всъщност всички смърдяха така. Освен полковника.

Андрей гледаше как Изя, без да обръща внимание на нищо, придърпа един стол, настани се на масата и приближи лампата. После взе да вади от пазвата си някакви стари изпомачкани книжа и да ги реди пред себе си. При това той както обикновено подскачаше на стола, шареше с очи по книжата, сякаш се опитваше да ги прочете всичките наведнъж, и от време на време пощипваше брадавицата си. Вече му беше трудно да се добере до своята брадавица, защото гъста къдрава брада покриваше бузите му, врата и май дори ушите.

— Виж какво — рече Андрей, — вземи все пак да се обръснеш…

— Че защо? — разсеяно попита Изя.

— Целият команден състав се бръсне — сърдито каза Андрей. — Само ти ходиш като бостанско плашило.

Изя вдигна глава и известно време гледа Андрей, а жълтите му, отдавна немити зъби надничаха през космалаците.

— Така ли? — рече той. — Знаеш ли, аз не държа на престижа. Я виж куртката ми каква е станала.

Андрей я огледа.

— Би могъл между другото и нея да закърпиш. Ако не умееш, дай я на Дуган.

— Според мен Дуган и без това си има достатъчно работа… Впрочем кого се каниш да разстрелваш?

— Когото трябва — мрачно каза Андрей.

— Аха — рече Изя и се зачете в книжата си, без повече да обръща внимание на нищо.

Андрей погледна часовника си. До вечерния рапорт вече оставаха само десет минути. Той с въздишка бръкна под масата, напипа там обувките си, измъкна от тях вече втвърдилите се чорапи, крадешком ги помириса, после вирна десния си крак към светлината и огледа протритата си пета. Раната беше почнала да зараства, но все още го болеше. Като се намръщи предварително, той внимателно обу коравия чорап и леко раздвижи стъпалото. После се намръщи съвсем и се протегна за обувката. Щом се обу, запаса колана с празния кобур, изпъна куртката и я закопча догоре.

— На — рече Изя и през масата му натика в ръцете купчина изписана хартия.

— Какво е това? — без всякакъв интерес попита Андрей.

— Хартия.

— А-а… — Андрей я сгъна и я пъхна в джоба на куртката си. — Благодаря.

Изя отдавна пак четеше. Бързо като машина.

Андрей се сети как никак не му се искаше да взема Изя в тази експедиция — с нелепия му вид на бостанско плашило, с тази предизвикателна еврейска физиономия, с наглото му хилене, с очебийната непригодност да понася тежко физическо натоварване. Очевидно беше, че ще бере много ядове с Изя, а пък в походните условия, твърде близки до бойните, ще има малко полза от един архивар. А се оказа, че изобщо не е бил прав.

Всъщност беше прав. Изя пръв си протри краката. И двата едновременно. Човек трудно можеше да го понася на вечерните рапорти с неговите идиотски неуместни шеги и натрапчивата му фамилиарност. В самото начало на похода, още на третия ден, той успя да падне в някаква изба и се наложи да го измъкват оттам. На петия ден се загуби някъде и трябваше да отложат тръгването с няколко часа. По време на кратката схватка на триста и четиридесетия километър се държа като последния кретен и само по някакво чудо остана жив. Войниците му се подиграваха, а Кехада постоянно се караше с него. Елизауер се оказа по принцип убеден антисемит и Андрей трябваше специално да му внушава някои неща във връзка с Изя… Така беше. Какво ли не се бе случвало.

И независимо от всичко твърде скоро стана тъй, че Изя се превърна в най-популярната личност в експедицията, ако не смятаме може би полковника. А в известен смисъл беше по-популярен дори от него.

Първо, Изя откриваше вода. Геолозите упорито и самоотвержено търсеха водоизточници, пробиваха сонди в скалите, потяха се, правеха изнурителни походи по време на общите почивки. Изя просто си седеше във влачката под грозния, саморъчно направен чадър и се ровеше в старите книжа, които вече бе натрупал в няколко сандъка. И четири пъти предсказа къде точно трябва да търсят подземните цистерни. Наистина едната цистерна се оказа пресъхнала, а в другата водата имаше доста силен дъх, но два пъти експедицията се сдоби с прекрасна вода благодарение на Изя и само на Изя.

Второ, той откри склада за гориво, след което антисемитизмът на Елизауер стана до голяма степен абстрактен. „Аз ненавиждам чифутите — обясняваше той на своя главен моторист. — Няма нищо по-лошо на този свят от чифута. Обаче никога не съм имал нещо против евреите! Да вземем, да речем, Кацман…“

По-нататък, Изя снабдяваше всички с хартия. Запасите от служебни рула свършиха още след първия взрив на стомашните разстройства и тогава популярността на Изя — единствения притежател и пазител на книжните богатства в страната, където човек не можеше да намери не само лист от лапад, но дори и стиска трева — тогава вече неговата популярност надмина всички възможни граници.

Не минаха и две седмици, когато дори с известна ревност Андрей откри, че Изя го обичат. Всички. Дори войниците, което вече беше съвсем невероятно. По време на почивките те се тълпяха около него и слушаха дрънканиците му със зяпнала уста. По собствена инициатива и с удоволствие мъкнеха от едно място на друго железните му сандъци с документацията. Изплакваха му болките си и се перчеха пред него като ученици пред любимия си учител. Фогел те ненавиждаха, от полковника трепереха, с учените се биеха, а с Изя се смееха. Вече не му се присмиваха, а се смееха заедно с него!… „Знаете ли, Кацман — рече веднъж полковникът. — Никога не ми е било ясно защо в армията трябва да има комисари. В командуваните от мен части никога не е имало комисар, но вас, струва ми се, бих ви взел…“

Изя прегледа и подреди едната купчина книжа и измъкна от пазвата си втора.

— Има ли нещо интересно? — попита Андрей. Той зададе въпроса не защото проявяваше любопитство, а просто му се прииска някак да изрази нежността, която внезапно изпита към този тромав, нелеп, дори неприятен на вид човек.

Изя не успя да му отговори — докато поклащаше отрицателно глава, вратата се отвори и в стаята влезе полковник Сейнт Джеймс.

— Ще разрешите ли, съветник? — рече той.

— Заповядайте, полковник — каза Андрей, като стана. — Добър вечер.

Изя скочи и побутна едно кресло към полковника.

— Много сте любезен, комисарю — каза полковникът и бавно се разположи — първо приседна, после се настани удобно. Изглеждаше както обикновено — стегнат, свеж, ухаещ на одеколон и хубав тютюн, само дето бузите му напоследък малко бяха хлътнали и очите му бяха потънали необичайно дълбоко. И той вече не ходеше с традиционния си къс камшик в ръка, а с дълъг черен бастун, на който забележимо се подпираше, когато му се наложеше да стои прав.

— Това безобразно сбиване под прозорците ни… — каза полковникът. — Бъдете така добър да приемете извиненията ми, съветник, за моя войник.

— Да се надяваме, че това е било последното сбиване — мрачно каза Андрей. — Нямам намерение повече да търпя тия безобразия.

Полковникът кимна разсеяно.

— Войниците винаги се бият — небрежно отбеляза той. — В британската армия това всъщност се поощрява. Бойният дух, целенасочената агресивност и така нататък… Но вие, разбира се, сте прав. В такива тежки, походни условия не бива да търпим това. — Той се облегна в креслото, извади лулата си и взе да я тъпче. — А нали, съветник, още не сме видели очите на потенциалния противник! — шеговито рече той. — Във връзка с това предвиждам, че горкичкият ни генерален щаб ще има сериозни затруднения. Пък и господа политиците, ако бъдем откровени…

— Напротив! — възкликна Изя. — Тъкмо сега за всички нас ще настъпят най-напрегнатите дни! Тъй като истински противник не съществува, ще трябва да го измислим. А както показва световният опит, най-страшният противник е измисленият противник. Уверявам ви, че това ще бъде изключително ужасяващо чудовище. Ще се наложи двукратно да увеличим армията си.

— Виж ти! — все така шеговито рече полковникът. — Интересно кой ще го измисли? Да не би вие, мой комисарю?

— Вие! — тържествено каза Изя. — Преди всичко вие. — Той започна да брои на пръсти. — Първо, ще трябва да създадете отдел за политическа пропаганда към генералния щаб…

Някой почука на вратата и преди Андрей да успее да отговори, в стаята влязоха Кехада и Елизауер. Кехада беше навъсен, а Елизауер някак неопределено се усмихваше отвисоко, почти изпод самия таван.

— Моля седнете, господа — хладно ги покани Андрей. Той почука с кокалчетата на пръстите си по масата и каза на Изя: — Кацман, започваме.

Изя млъкна насред изречението и с готовност обърна глава към Андрей, като сложи ръка върху облегалката на стола. Полковникът отново се изправи в креслото и се опря върху дръжката на бастуна си.

— Имате думата, Кехада — рече Андрей.

Ръководителят на научната част седеше точно срещу него, широко разкрачил дебелите си като на щангист крака, за да му се проветрява чаталът, а Елизауер както винаги се бе настанил зад него, силно прегърбен, за да не стърчи прекалено много.

— По отношение на геологията няма нищо ново — мрачно каза Кехада. — Навсякъде глина и пясък. Няма никакви следи от вода. Тукашният водопровод отдавна е пресъхнал. Може би тъкмо поради тази причина хората са напуснали местността, не знам… Имаме днешните данни за слънцето, вятъра и така нататък… — Той извади от горния джоб на куртката си един лист и го остави пред Андрей. — Засега това е всичко.

На Андрей никак не му хареса това „засега“, но кимна и погледна към Елизауер.

— С транспорта как сме?

Елизауер се изправи и заговори над главата на Кехада:

— Днес са изминати тридесет и осем километра. Двигателят на трактор номер две се нуждае от основен ремонт. Много съжалявам, господин съветник, но уви…

— Така — рече Андрей. — Какво значи това „основен ремонт“?

— Необходими са ни два-три дни — каза Елизауер. — Някои части трябва да се сменят, а други да се поправят. Може би ще са ни нужни дори четири дни. Или пет.

— Или десет — каза Андрей. — Дайте рапорта си.

— Или десет — съгласи се Елизауер, като продължаваше все така неопределено да се усмихва. Без да става, той се протегна през рамото на Кехада и подаде своя рапорт.

— Шегувате ли се? — рече Андрей, като се стараеше да говори спокойно.

— За кое, господин съветник? — уплаши се Елизауер. Или само се престори на уплашен.

— Три дни ли са ви нужни или десет дни, господин специалист?!

— Много съжалявам, господин съветник… — промърмори Елизауер. — Боя се, че бих могъл да ви заблудя… Не сме в гаража, пък и моят Пермяк… има някакъв обрив и цял ден повръща… А той е главният ми моторист, господин съветник…

— А вие за какво сте? — каза Андрей.

— Аз лично ще направя всичко, което мога… Но работата е там, че в нашите условия… имам предвид в полеви условия…

Известно време Елизауер продължаваше да мърмори нещо за мотористите, за лебедката, която не взели със себе си, а той ги предупреждавал… за свредлата и бормашината, каквато тук няма и за съжаление не може да има, после пак за моториста и още нещо за буталата и буталните болтове… С всяка изминала минута той говореше все по-тихо и по-неясно, и накрая съвсем замлъкна, а през цялото това време Андрей го гледаше в очите, без да откъсва поглед от него, и беше съвсем ясно, че този страхлив върлинест нехранимайко напълно се е оплел в лъжите си, и той самият вече го разбира, и вижда, че и другите са го разбрали, и се опитва някак да се измъкне, но не знае как и въпреки всичко продължава да държи на лъжите си с твърдото намерение да ги накара да приемат измишльотините му за чиста монета.

После Андрей сведе очи и се вторачи в рапорта му — в небрежно надрасканите редове с разкрачени букви, — но нищо не виждаше и нищо не разбираше. Наговорили са се гадовете, помисли си той, обзет от безмълвно отчаяние. И тези са се наговорили. Е, какво да правя сега с тях?… Жалко, че го няма пистолета ми… Да пречукам Елизауер… Или да го накарам да се насере от страх… Не. Кехада. Кехада е на дъното на тази работа. Той иска да стовари всичко на моята глава… Много му се иска цялата тази вече едва тлееща и смърдяща приумица да се провали и отговорността за това да падне върху мене… Ще си умре от кеф тоя измет, този тлъст шопар… Дощя му се да изреве и с все сили да удари с юмрук по масата.

Мълчанието ставаше нетърпимо. Неочаквано Изя взе нервно да се върти на стола си и измърмори:

— Всъщност какво толкова е станало? В края на краищата няма закъде да бързаме. Ще поспрем тука… В сградите може да има архиви… Наистина вода тука няма, но нали можем да изпратим напред една група да потърси…

И тогава Кехада го прекъсна.

— Глупости — рязко каза той. — Стига сме дрънкали врели-некипели, господа. Крайно време е да си признаем истината. А истината е, че експедицията се провали. Вода не намерихме. Нефт също. И не бихме могли да намерим при тази организация на геоложките проучвания. Хукнали сме като луди, хората вече капнаха от умора, транспортните средства не издържат. Дисциплина в отряда никаква — хрантутим разни развратници, мъкнем с нас някакви разпространители на слухове… Отдавна вече никой не вижда никаква перспектива, всички са плюли на всичко. Хората не желаят да вървят по-нататък, те не разбират защо трябва да вървят, а пък ние няма какво да им кажем. Оказа се, че космографските ни данни за нищо не стават: подготвихме се за полярен студ, а се навряхме в нажежена пустиня. Личният състав на експедицията е подбран лошо, направо е сбирщина. Медицинското осигуряване е отвратително. Резултатът от всичко това е такъв, какъвто би трябвало да очакваме при тази организация: хората паднаха духом, никаква дисциплина, скрито неподчинение и днес-утре ще избухне бунт. Това е.

Кехада млъкна, извади табакерата си и запали цигара.

— Всъщност какво предлагате, господин Кехада? — обади се Андрей със стиснато гърло. Омразното лице с дебелите мустаци плуваше пред очите му, забулено в някаква странна паяжина, която размазваше чертите му. Много му се искаше да го цапне. С лампата. Право по мустаците…

— Според мен работата е проста — пренебрежително рече Кехада. — Трябва да си вдигаме партакешите оттук. И то час по-скоро. Докато сме здрави и читави.

Запази спокойствие, внушаваше си Андрей. Сега най-важното е да запазиш спокойствие. Колкото може по-малко думи. И не спори в никакъв случай. Спокойно слушай и мълчи. Ах, как ми се иска да го цапардосам!…

— Наистина… — обади се и Елизауер. — Докога ще продължаваме да вървим? Моите хора ме питат: че то какво излиза, господин инженер? Разбрахме се да вървим, докато слънцето не слезе на хоризонта. Ама то, напротив, се качва. После се разбрахме, че докато не стигне до зенита… Да, ама то пак не се качва, не стига до зенита, а подскача нагоре-надолу…

Само недей да спориш, повтаряше си Андрей. Нека си дрънкат каквото щат. То даже е интересно какво още ще измислят да кажат… Полковникът няма да ме предаде. А армията решава всичко. Армията!… Нима са успели да придумат Фогел гадините?…

— Е, а вие какво? — обърна се Изя към Елизауер. — А вие?

— Какво аз?

— Те ви питат, това го разбрах… А вие какво им отговаряте?

Елизауер повдигна рамене и взе да мърда с редките си вежди.

— Чудна работа… — промърмори той. — Че какво мога да им отговоря аз? Нали това искам да разбера: какво да им отговоря. Че то аз откъде мога да знам?…

— С една дума, вие нищо не им отговаряте, така ли?

— А какво мога да им отговоря? Какво?! Отговарям им, че началството по-добре знае…

— Е, това се казва отговор! — каза Изя и се опули ужасно. — С такива отговори не някакви си там нещастни трактористи, ами цяла армия можеш да разложиш… Аз значи, момчета, сега да кажете, съм готов да тръгна назад, ама онзи звяр, началникът, не дава… Как може на вас самия да не ви е ясно защо вървим напред? Та нали сте доброволец, никой не ви е карал насила да тръгвате!

— Вижте какво, Кацман — опита се да го прекъсне Кехада. — Дайте да говорим по същество!

Изя дори не го погледна.

— Вие знаехте ли, че ще бъде трудно, Елизауер? Знаехте. Знаехте ли, че не отиваме на разходка? Знаехте. Знаехте ли, че тази експедиция е нужна на Града? Знаехте, разбира се — та вие сте образован човек, инженер… Знаехте ли за заповедта: да вървим напред, докъдето ни стигнат горивото и водата? Прекрасно знаехте, Елизауер!

— Ами аз не отричам! — припряно успя най-сетне да отвърне изплашеният Елизауер. — Та аз само ви обяснявам, че моите обяснения… искам да кажа, че не ми е много ясно как трябва да им отговарям, защото те ме питат…

— Я престанете да извъртате, Елизауер! — решително каза Изя. — Работата е съвсем ясна: страх ви е да продължите нататък, вършите морален саботаж, разложили сте собствените си подчинени, а сега тичате тук да се оплаквате… А на вас между другото даже и пеша не ви се налага да ходите. През цялото време се возите…

Давай Изя, давай, приятелю мой, мислеше си Андрей с умиление. Дай му да разбере на този мръсник!… Той вече се е насрал, сега ще поиска да иде в клозета…

— И изобщо не разбирам за какво е цялата тази паника? — продължаваше Изя все така решително. — Геологията ни била подвела? Абе оставете я тази геология, и без нея можем да минем. И без космографията можем… Нима не е ясно, че главната ни цел е да разузнаваме и да събираме информация. Аз лично твърдя, че дори и до този момент нашата експедиция е направила много, а имаме възможност да постигнем още по-добри резултати. Тракторът се бил счупил? Нищо страшно няма. Да се хванат тука да го ремонтират, два дни или десет, не знам колко трябват — ще оставим тука най-уморените и болните, а с втория трактор ще продължим полека-лека напред. Щом намерим вода, ще спрем да почакаме останалите. Всичко е много просто, какво толкова има…

— Ама, разбира се, че всичко е много просто, Кацман — злъчно рече Кехада. — А куршум в гърба не искате ли, Кацман? Или в челото? Така сте се увлекли по вашите архиви, че изобщо не забелязвате какво става наоколо… Войниците няма да продължат нататък. Знам добре това, чух ги, когато се наговаряха…

Елизауер внезапно се надигна зад гърба му и като смотолеви някакво извинение, държейки се за корема, хукна през вратата навън. Плъх, злорадо си помисли Андрей. Подъл страхливец. Дрисльо.

Кехада сякаш нищо не забеляза.

— От моите геолози мога да се осланям само на един човек — продължи той. — На войниците и на водачите на тракторите изобщо не може да се разчита. Естествено бихте могли да разстреляте един или двама, за да се поуталожат страстите. Може би това ще помогне. Кой знае. Съмнявам се. Пък и не съм сигурен, че имате морално право да постъпите така. Те не желаят да вървят нататък, защото се чувствува излъгани. Така и не получиха нищо от този поход и сега вече изобщо не се надяват да получат. Прекрасната легенда, която толкова находчиво измисли господин Кацман — легендата за Кристалния дворец, — престана да им действува. Знаете ли, Кацман, сега са на мода други легенди…

— Нищо подобно! — каза Изя толкова възмутен, че взе да заеква. — Нищо не съм си измислял!…

Кехада почти добродушно махна с ръка към него.

— Добре, добре, сега това вече няма никакво значение. Сега вече е ясно, че дворец няма да има, така че няма какво да обсъждаме… Вие прекрасно знаете, господа, че три четвърти от вашите доброволци тръгнаха на този поход за плячка и само за плячка. А какво получиха вместо плячка? Кървав дрисък и една въшлива идиотка за нощните си развлечения… Но работата дори не е там. Те не само са разочаровани, а и изплашени. За това трябва да благодарим на господин Кацман. Трябва да благодарим и на господин Пак, на когото така любезно предложихме подслон и храна в тази експедиция. Тези господа се постараха хората да узнаят прекалено много за това, което ни очаква, ако продължим нататък. Хората се страхуват от тринадесетия ден. Хората се страхуват от говорещите вълци… Сякаш не ни стигаха акуловите вълци, ами сега ни обещаха и говорещи!… Хората се страхуват от Железоглавите… И заедно с вече видяното от тях — с всичките тези неми с отрязани езици, с изоставените концлагери, с подивелите кретени, които се молят на водоизточниците, и с добре въоръжените кретени, които ни в клин, ни в ръкав стрелят иззад ъгъла… А ако прибавим към това и видяното днес тук, в тези сгради — костите в барикадираните домове… Наистина се получава доста внушителна картина! И ако довчера войниците най-много се страхуваха на този свят от сержант Фогел, то днес вече пет пари не дават за сержант Фогел, защото си имат много по-ужасни страхове…

Кехада най-после млъкна и като си пое дълбоко дъх, избърса потта, избила по тлъстото му лице. И тогава, иронично повдигнал едната си вежда, полковникът рече:

— Имам чувството, господин Кехада, че вие самият сте доста наплашен. Или греша?

Кехада го изгледа накриво със зачервеното си око.

— За мен не се тревожете, полковник — промърмори той. — Ако се страхувам от нещо, то е от куршум в гърба. Ей тъй, без да има защо. От хората, на които аз между другото съчувствувам.

— Така ли? — отвърна полковникът. — Е, какво пък… Аз не се наемам да съдя за важността на тази експедиция и не се наемам да давам указания на началника на експедицията как да постъпва. Моята работа е да изпълнявам заповедите. Смятам обаче за нужно да отбележа, че всичките тези разсъждения за някакъв бунт и неподчинение за мен са празни приказки. Оставете ме аз да се оправям с моите войници, господин Кехада! Ако желаете, можете да ми предоставите и онези ваши геолози, на които не се доверявате. С удоволствие ще се заема с тях… Длъжен съм да насоча вашето внимание, съветник, към факта — с все същата убийствена вежливост продължи той, извръщайки се към Андрей, — че днес тук твърде много се говори за войниците, при това, кой знае защо, говорят тъкмо тези лица, които нямат никакво официално отношение към тях…

— За войниците говорят лицата — злобно го прекъсна Кехада, — които денонощно работят, ядат и спят до тях…

Коженото кресло леко проскърца във възцарилата се тишина: полковникът се изпъна като струна в него. Известно време той мълча. Вратата се пооткрехна, Елизауер се промъкна с умърлушена усмивка в стаята и като се кланяше леко в движение, крадешком се добра до мястото си.

Хайде, нямаше търпение Андрей, впил очи в полковника. Хайде! Дай му да разбере! Обърши му един по мустаците! По мутрата, по мутрата!

Полковникът най-сетне заговори:

— Длъжен съм също да ви обърна внимание, съветник, че сред част от командния състав днес се забелязва явно съчувствие, нещо повече, насърчаване на напълно обяснимите, естествени, но абсолютно нежелателни настроения сред нисшите чинове в армията. Като старши офицер ще заявя следното. В случай че споменатото насърчаване и съчувствие вземе някакви практически форми, аз ще постъпя с насърчителите и съчувствуващите така, както се полага при полеви условия. За всичко останало, господин съветник, имам чест да ви уверя, че армията и занапред е готова да изпълнява всяка ваша заповед.

Андрей мислено си отдъхна и с удоволствие погледна към Кехада. С изкривена усмивка Кехада палеше нова цигара от предишната угарка. Елизауер изобщо не се виждаше.

— А как всъщност се постъпва с насърчителите и съчувствуващите при полеви условия? — с огромно любопитство се поинтересува Изя, който също беше много доволен.

— Бесят ги — сухо отвърна полковникът.

Отново настъпи тишина. Това е то, помисли си Андрей. Надявам се, че всичко ви е ясно, господин Кехада? Или може би имате някакви въпроси? Не, никакви въпроси нямате!… Армията! Армията, приятелчета, решава всичко… И все пак нещо не разбирам, помисли си той. Защо сте толкова уверен, полковник? Или може би това е само маска? Нали и аз сега изглеждам много уверен. Или поне би трябвало да изглеждам така… Длъжен съм.

Андрей се загледа недоверчиво в полковника. Той седеше все така изпънат като струна, стиснал със зъби изгасналата си лула. И беше много бледен. Може би просто от гняв. Да се надяваме, че само гневът е причина за тази бледност… По дяволите, поврага, панически си помисли Андрей. Голяма почивка! Незабавно! И нека Кацман ми намери вода. Много вода. За полковника. И още тази нощ за полковника — двойна дажба вода!…

Елизауер, целият сгърчен, се подаде иззад тлъстото рамо на Кехада и жално смотолеви:

— Ако разрешите… Аз трябва… пак…

— Сядайте — каза Андрей. — Сега свършваме. — Той се отпусна назад в креслото и се хвана с ръце за страничните облегалки. — Заповед за утре. Обявява се голяма почивка. Елизауер! Всички сили да се хвърлят на неизправния трактор. Давам ви срок три дни, постарайте се да се справите. Кехада! Утре целия ден се занимавайте с болните. Вдругиден бъдете готов да тръгнете с мен на неколкодневен разузнавателен поход. Кацман, вие ще дойдете с нас… Вода! — потропа той с пръсти по масата. — Трябва да ми намерите вода, Кацман!… Господин полковник!… Утре ви заповядвам да почивате. Вдругиден ще поемете командуването на лагера. Това е всичко, господа. Свободни сте.