Нешка Робева, Маргарита Рангелова
От Ротердам до Амстердам (6)

* * *

Не пусках никого в залата освен Златка Бончева. Не исках никой, да види нито работата за техника, нито работата за нови елементи, най-малко постановката на новите съчетания. Мисля, че едно от нещата, които най-много са пречели на нашия спорт, са точно тези „Ах, тя е фантастична!“ или „Нещо нищо не става от новото въже на това момиче“. Дойдат, погледат и тръгват да разнасят неузрялото си впечатление. Съдийките това и чакат. Имат вече готови оценки за фантастичната и за онази, дето нищо не става. Знаех, че специалистките много се дразнят от затворените врати, въпреки че, когато са отворени, рядко се сещат да минат. Но разберат ли, че не се допуска никой до тренировките, тогава ги обзема лудо желание да видят какво става. Пропуснах няколко контролни състезания за международни турнири и с това градусът на любопитството нарасна до враждебност. Нищо, това не ме безпокоеше.

Започнах да се задушавам от липса на време. Поставях нови съчетания и залата изведнъж стана много тясна за осем момичета. Кога да минат всички с музиката си пред мене? Нищо не излиза. За тази малко, за другата малко, а от малко много не става. Нали исках да бъдат тези деца нещо съвсем ново, невиждано, още от първата им поява, когато ги е поела Нешка!

Спасителната идея дойде от Анелия: „Другарко, не може ли да играем четвъртинки и половинки настрана, без музика?“ Наистина, защо да не може! И как на нас, големи състезателки, никога не ни е дошло наум! Настрани изпробвахме само елементи. Всичко друго — с музика. Може би не ни се е налагало. При Жулиета работехме в началото три, после две. Имахме възможност по сто пъти да минем пред нея. Казах — може, разбира се, но в първите дни много внимателно наблюдавах какво става встрани от терена. Не бях виждала да се играят половинки без музика. Оказа се, че децата се справят отлично. Това много облекчи работата ми. Изчезна паниката „не ми стига времето“ и се смени от постоянно, упорито безпокойство „не ми стига времето“.

Не зная, може би това е някакъв комплекс. Не ми стигаше времето, а не исках да се лиша от никое от тези деца. Не правех нищо, за да облекча дневния режим. А за какво толкова бързах? Сроковете, които ми бе поставило дружеството — три години, ми позволяваха да работя и да пея. Кой искаше от мене за месеци да направя чудеса? Изглежда има нещо вярно в това, което говорят за мене, че съм ненормално амбициозна.

От 1 октомври 1976 г., когато поех децата на „Левски-Спартак“, до март никой не ги видя. Явихме се най-напред на градско първенство. Такова вълнение съм изпитвала може би само при първия международен турнир, в който участвува Валя. Стараех се, разбира се, да не ми личи, но не зная колко успявах. Изглежда, че ми личеше. И досега си спомням отчетливо всяка грешка, както своите не помня.

Размазаха ни, казано на спортен жаргон. Около Златка веднага се събраха да я съжаляват. Как е могла да ми даде децата си! Какво съм направила от тях! Аз, разбира се, една добра дума не чух. Мисля, че в този момент бях съгласна да понеса всички възможни критики, само не това мълчание, с което се отминава безнадеждно провалил се човек.

Интересно е, че само седмица по-късно на републиканското първенство нашият отбор победи категорично и изведнъж всички видяха промяната у тези деца, въпреки че сега се чу друго безпокойство: „Нешка иска да направи всички като себе си“.

Този упрек беше последният, който можеше да бъде отправен. Знаех, че всичко е още много сурово, че мога да понеса — много критични забележки, че това са съчетания, които много пъти ще се променят, но поне в уеднаквяване не можех да бъда обвинена. Първата ми основна грижа беше да опозная децата, да намеря специфичното за всяко, да ги покажа колкото може по-различни.

Това е един от уроците на Жулиета, който поставям винаги на първо място — всеки си носи нещо свое, трябва да се изнесе така, че да звучи в залата твоята тема. Жулиета никога не се съгласи да ми постави лирично съчетание, на Мария отказваше динамичните. Мисля, че това беше прекалено акцентиране върху спецификата. Имам амбицията да търся покрай доминиращата тема и другите, които звучат заедно с нея. Но това правило — да се опознае състезателят и да се подчертае характерното в него, си остава валидно за мене повече от всичко.

Разбира се, в онзи етап още не можех да кажа, че съм разбрала коя е доминантата у всяко от тези деца. Това бяха първите ми впечатления и новите им съчетания отразяваха по-скоро моето виждане за тях, но ги виждах твърде различни и точно затова обвинението, че искам да направя всички като себе си, приех като съвсем несериозно, нещо като тези „Ах, тя е фантастична“ или „Нищо няма да излезе“.

Обвинението, че съм конфликтна, си съществуваше още преди да беше избухнал конфликтът. Може би защото казах, че зная слабостите на новите си съчетания, но не са тези, които ми посочват. Отрупваха ме със съвети, а аз показвах, че не ги ценя особено. Никак не ми се искаше да настройвам колежките срещу себе си, но и никак не можех да се видя в ролята на „подадакваща“, смирена млада треньорка, която приема с благодарност всяко предложение за промени и после казва: „Благодарение на тебе“… Може би това е много добра тактика, но с нея нека да се занимава Паркинсон, на мене точно не ми харесва. Изглежда дипломатичността не е моята тема. Никога не съм я чула да звучи в мене.

И така първата ми задача беше да опозная тези деца. Впрочем все още ми се струва, че не съм успяла. Може би защото да опознаваш големи хора и деца, които растат, стават момичета, е съвсем различно. Това, което доскоро си смятал за най-характерното, утре се променя.

Заварих ги в процес на яростно търсене на себе си. Златка им беше внушила, че най-важен за тях е принципът на самоуправление. Трябва да се наблюдават, да се критикуват за всяка грешка, за да растат като честни хора. Това в най-общи линии. Иначе тази концепция имаше около двадесет закона, които трябваше твърдо да се съблюдават. Често се заключваха в съблекалнята и се критикуваха, та пушек се вдигаше. Освен викове оттам се чуваха и плачове, и оправдания, и нови обвинения. Заключваха се, защото ако се критикували пред мене, това щяло да бъде доносничество. Най-често плачеше Лили. Изглежда това, мъничкото, беше най-грешно. Мереха се сами, държаха за килограмите си, правеха ужасен скандал за 200 грама отгоре.

Илиана беше капитанката. Тя смяташе, че няма право да греши, че трябва да бъде непрекъснато много принципна, абсолютно открита, да няма „тайна мисъл“, да бъде за пример. Ако в някой ден „примерът“ в нещо не беше абсолютно идеален, стигаше се до страхотно самобнчуване.

Отначало ми беше интересно, после започнах да се тревожа. Тези заключвания в съблекалнята все повече ми приличаха на кървава разправа между разярени петлета и все онова, Лилето, излизаше със зачервен гребен. Струваше ми се, че нещо от цялата тази педагогика не са разбрали както трябва. Откъде накъде Илиана е длъжна да бъде идеална, пример — образец, а другите са свободни от това задължение? Илиана повече наблюдаваше какво правят Тереза, Анелия, Лили, Камелия, Таня и почти нямаше време да тренира самата тя. Трябваше нещо да се промени, но много внимателно. За тях всичко, което бе казала другарката Бончева, бе закон. Та Илиана „забранявала“ на кака си да слага лак на ноктите си, защото другарката Бончева никак не харесвала това, и в къщи не можели да я убедят, че кака й няма нищо общо с нейната другарка Бончева.

Беше просто опасно да кажа — край на това ваше безкрайно критикуване, самобичуване, непрекъснат контрол от всички страни, край на тези заключвания в съблекалнята, на тези викове и ревове. Страхувах се да не засегна святото за тях име на другарката Бончева, а и не исках с нищо нея да разсърдя. Сигурно, когато е въвеждала тази система, не е очаквала, че ще се разрасне до такива размери. Да кажа на Илиана: „Задълженията ти на капитан не се състоят в това да следиш всяка крачка на другите“ — означаваше да й кажа — „Ти не си капитан“. Това за Илиана щеше да бъде прекалена обида. Тя беше свикнала да ги командува и възпитава.

Реших да променя незабелязано тактиката — карах Илиана да играе повече пред мене, така й оставаше по-малко време за другите, освен това помолих я да постави нови съчетания на Лили. Лили тогава беше още малка. Нейните натоварвания бяха значително по-ннски от тези на другите. Смятах, че детските й съчетания отговарят на самата същност на Лили и предложението да работи тринадесетгодишната Илиана с единадесетгодишната Лили беше повече с педагогическа цел. Исках да променя формата на взаимоотношения — вместо да я дебне и критикува, да й помага.

Резултатите бяха далеч над очакванията ми. Атмосферата се поуспокои. Илиана показваше дарба да импровизира, да намира нови елементи, а и необикновен такт, когато вече отговаряше за Лили. Постепенно се разредиха заключванията в съблекалнята. Така бяха погълнати от работа, че вече нямаха време да си търсят грешките.

Изненадваха ме непрекъснато с лекотата, с която възприемаха трудните елементи, с находчивостта и готовността да направят всичко, което поискам от тях. Започнах да се плаша от това, че никога не казват, че са уморени, че не могат повече. Аз се увличах по моето „още и още“ и нямаше кой да ме спре да не направя някаква беля, да не преуморя децата. И тъй като в залата нямаше лекар, който да ми каже — толкова е полезно, оттук нататък вече не те съветвам да продължаваш — реших, че трябва да сложа сама ограничителите с много строго разработени планове.

Помогна ми това, че Златка вече беше работила с тях по план и те бяха свикнали. Всяка трябваше да следи изпълнението на личния си план, да си записва какво е направила, да обявява кога е приключила. Тогава вече можех да преценя дали това, което е запланувано, е много, малко или достатъчно. Така регулирах плановете си, преглеждах дневниците, анализирах промените. Иначе, както си бяха много и нямаха насита за новото, можеше наистина да се изправя някой ден пред някое припаднало момиче. До това не се стигна…

На републиканските първенства вече нямаше спор. „Левски-Спартак“ бе лидер почти без конкуренция. Това, разбира се, не можеше да стимулира любовта на колежките. Какво да се прави, не можех да искам всичко наведнъж — и успехи, и обич. Все повече се утвърждаваше мнението, че съм конфликтна личност. При всеки спор за някоя съдийска оценка чувах: „Какво иска Нешка? Има и отборната, и индивидуалната титла, да не би пък да иска да вземе и всичките медали?“ Нищо такова не искам. Държа всяка да получи реалното за играта си. Ако това реално ми дава правото на всички медали, ще ги взема без никакво угризение на съвестта. Не мога да приема, че Тереза ще играе по-сложна лента, и безупречно, а ще получи по-малко само защото в „Левски-Спартак“ са отишли вече прекалено много медали.

Що за принцип е това — да се даде на всички по малко, та да се радват! Не сме се събрали на коледна елха, а на състезание. Състезателките трябва да свикнат с мисълта, че ще бъдат оценявани само по показаното на терена. Който иска медали, да ги получи тук, където всички са поставени в еднакви условия. Разбира се, това, че аз мисля така, не може да промени нещата. Съдийките са представителки на различни дружества, получават често хонорари от тях, не могат да оставят дружествата си без нищо. Ето този принцип — на всекиго парченце от баницата, не мога да понасям. Ако съм изработила за всички парченца — ще ги получа, ако не съм заслужила ни едно — ще се върна и ще се замисля защо съм с празни ръце. Ако нямам навика да се замислям, от дружеството ще ме попитат — какво прави цяла година, защо се връщаш без нищо. Мисля, че такъв е смисълът на състезанието, на реалните оценки, които трябва да станат задължителни, но, изглежда, никога няма да станат.

Оставах почти „соло“ с тези си разсъждения, изглеждах опака, несговорчива. Конфликтна. Добре, това е доста модерна дума, нещо като анатемосана. Предпочитам всички тези определения пред това да се съглася, че един състезател трябва системно да се унищожава заради това, че на едно дружество са му много титлите и медалите и все някой трябва да е жертвата.

Така жертвата стана Тереза Карнич. След всяко състезание съм си мислила, че най-добре е да изпратя Тереза в „Славия“ или ЦСКА. Ще започне да ги бие моите, та няма да се видят! Сега това може да звучи малко пресилено, но нека да си спомним онези три години, в които Тереза редовно, систематично, методично беше подложена на това непонятно, страшно: „Съдийките не я харесват“.

Какво точно не й харесваха? Извън това, че беше моя състезателка и че на мене много ми става и една трябва да отпадне от борбата — нищо. Опитите ми да се боря за Тереза се разбиваха в някаква стена, която не искаше да помръдне. Съжалявам наистина, че не проявих достатъчно енергия да я прехвърля в друго дружество. Представям си как щяха да хвръкнат изведнъж и оценките, и самочувствието на момичето. Трябва да му се признае, че много дълго прояви характер. Много дълго се бореше, играеше силно, сякаш не забелязваше съдийския бойкот, докато накрая се умори и се предаде. Наистина да беше в едно, две, три състезания — да издържи, но Тереза разбра, че няма, смисъл. Нищо не зависеше от играта й.

Не зная дали съдийките понякога се сещат, че им тежи на съвестта една гимнастичка, която можеше да направи много. На мен не ми е болно за Тереза не защото е моя състезателка. Ще бъда щастлива, ако някога това се разбере. За тези момичета се боря не защото съм ги тренирала аз, а защото наистина много изпревариха другите. Това им е струвало и труд, и усилия, и нерви, и издръжливост. Те трябва да получат онова, което ми се полага, без оглед на прословутите дружествени интереси.

Впрочем отклоних се. Това е болната ми тема. Може би ще ми отговорят, че съм пристрастна, че говоря така, защото съм свързана с тези момичета, че когато растат до тебе състезателки, си повече склонен да ги виждаш от добрата им страна.

Не е вярно. Големият ми недостатък, който сигурно дразни момичетата ми, но има своя дял в успехите им, е това, че виждам повече кусурите им. Дори когато побеждават, първото нещо, което ще чуят, е къде не са ми харесали. Наистина неприятен навик, старая се да го преодолея, но още не съм успяла. Така че, за да отида да протестирам за някоя оценка трябва непременно да съм убедена, че си заслужава. А моите момичета са може би между тези, които най-рядко са получавали от мене похвала. Но да се върнем към залата на „Герена“, към онези дни, когато бях истински щастлива. Тези момичета непрекъснато ме учудваха с безкрайната си трудоспособност, отзивчивост, дисциплина. Бяха донесли надуваеми дюшеци в залата, за да си полягат за малко по време на обедната почивка. Нке с пианистката Таня се облягахме на дивана. Не излизахме по цели дни от залата. Вдъхновението беше обхванало всички. Децата израстваха с дни. От време на време си представях как някой ден ще нахлуе някой от възмутените родители като онзи полковник Цветков и ще ме обвини за тази казарма за малки деца. И ще бъде съвсем прав, и нищо няма да мога да му отговоря. Това, че децата бяха във ваканция, съвсем не означаваше, че трябва да се затварят по цели дни в залата. Стойчо ми го пожелаваше искрено и постоянно с надежда питаше не се ли е появил ни един баща. Беше крайно изненадан, че моят лагер не е нападнат. Не зная какво оа говорили вечер тези, малките, в къщи, та родителите ме изтърпяха в онзи период — къде с чувство за хумор, къде с учудване, но Стойчо трудно търпеше това прекаляване. Развеселяваше се само вечер, когато дойде да ме вземе и види важната муцунка на Лиленцето. Така викаше по онова време на това дете, което сега е европейската вицешампнонка Игнатова и на което тогава никой не обръщаше особено сериозно внимание.

Валя се готвеше за световното първенство. Другите си тренираха напълно като големи състезателки независимо от това, че основното ми внимание беше насочено към Валентина. При малките, по това време лидер беше Тереза, но започнах да забелязвам, че капитанката напира и скоро ще изпревари всички. Амбициозно хлапе. И когато бях най-улисана с Валя, усещах, че ме гледат тези големи, питащи очи. Чакаше да му кажа нещо, да го забележа, да му обърна по-особено внимание. Просто ангажираше вниманието ми повече от другите.

Изискваше го, без да е казала никога нещо повече, отколкото трябва. Усетих, че има безграничното доверие, че това, което исках от нея, е най-доброто. Изпълняваше го и отново бе пред погледа ми. Така успоредно с подготовката на Валентина, Илиана напредваше все повече, без в началото да си помисля, че готвя две, а не една кандидатка за Базел. Не можех да очаквам, че в навечерието на световното първенство ще се разрази такъв спор — Светла Колчевска или Илиана Раева. Но Илиана беше привлякла не само моето, но и вниманието на останалите. И ето че след едно контролно състезание се свика съвещание, на което трябваше да се обсъди коя от двете да замине.

Моят навик всичко да си записвам и сега ме кара да се изненадвам. Чета изказванията на всяка от специалистките и не мога да разбера как така болшинството е видяло, че Раева има бъдеще, че е по-добре да замине тя, да обгори в голямо състезание, за да стигне след това по-бързо до успехите, които я чакат. Светла Колчевска не бива да замине, защото са я виждали вече в по-добра форма, не бива една състезателка с име да се показва в такъв вид. Светла не беше се възстановила от една контузия и наистина не изглеждаше добре. Въпреки мнението на болшинството Светла беше включена с надеждата, че в Базел ще се мобилизира и ще си изиграе, всичко, а Илиана замина като резерва. Само преди няколко месеца не можех да се надявам и на това, но сега изпитвах смесени чувства. Хем ми се искаше да участвува, наистина да обгори в голям огън, хем не настоявах особено — мислех, че има още много да се работи с нея, за да се покаже на голяма сцена. Едновременно с това бях убедена, че във всички случаи е по-добре Илиана, а не Светла.

В Базел бронзов медал в многобоя взе Кристина Гюрова, Валентина Ганева направи две груби грешки и отиде на четвърто място, Светла Колчевска — на осмо. Точно тези грешки Валя не беше правила никога дотогава — нито на състезание, нито на тренировка дори. Подхлъзна се и седна, когато играеше с топка. Изтърва обръча. Явно много я бяха харесали, за да й се размине само с четвъртото място. Не можех да гледам от яд. Не знаех какво да кажа на Валентина. Така да провали шансовете си тъкмо когато беше победила в няколко международни турнира, беше привлякла вниманието, появата й на световното първенство се очакваше!

За европейското в Мадрид не я включиха. Макар че беше в по-добра форма, макар че Кристина не бе тренирала сериозно, използува се мотивът — Валя греши на големи състезания, Кристина се мобилизира.

И така за Мадрид заминаха Кристина и Илиана. Кристина на едно се мобилизира, на друго — не, отново се върна с бронзов; медал и затвърди реномето, че е състезателка, която си дава максимума на голямо състезание. Отделен въпрос е, че при системни тренировки има много по-големи възможности. В момента нямах думата. Илиана беше на шесто място. Едно-единствено тупване на топката я лиши от медал на този уред, където на този етап беше най-добра. Публиката протестира за оценката й и Илиана за пръв път усети тази поддръжка на залата, която след една година щеше да се разрази в буря.

Неизвестно име, от много страни претендентки за медали, друга е лидерката на България, която съдинките познават — това са обяснения, които можех да дам на себе си. Нищо не можех да отговоря на този въпрос: „Какво направи прехвалената Нешка Робева? Очаквахме, че Илиана ще смае света като Команечи, а то какво — шесто място! Ще има ли смелостта да твърди, че нейната точно система е правилна!“… Бурни аплодисменти. Ораторът се чувствува герой на треньорското съвещание. Друго не мога и да очаквам. Дали Нешка Робева все още смее да твърди, че нейната система е правилна? Да, разбира се. В момента не мога да кажа, че ако не беше Кристина със своето неравно участие, а подготвен състезател, всичко щеше да изглежда далеч по-добре от този бронзов медал. Това е все още моя теория, пе доказателство. Само че не мога да се откажа от системата си.

В същност каква е системата ми? Нищо особено. Добра подготовка, психическа устойчивост на базата на самочувствието — правила съм го хиляди пъти, ще го направя и на състезанието. Ако се получи срив, ще търся причините му, но няма да изменя на този единствено валиден за мене принцип — добра подготовка. Нищо друго не признавам. Никакви психолози, хипнози, сугестолози и пр. и пр. Никакви теории на шанса и на способността да се мобилизираш. Зная, че има такива гимнастички, които на състезанието дават повече, отколкото на тренировките, но аз държа да дават много на тренировките. Ако след това успеят да се надминат в голямата битка, толкова по-добре, но да разчитам само на този шанс не мога. Не съм устроена така.

От всички страни подмятаха на моите момичета, че са роботчета, че Нешка ги е направила машинки, че от това полза няма — виж резултатите. Кристина тренира по вдъхновение, по настроение, което рядко идва, но носи медали, Илиана — по строга програма, но се връща шеста. Не зная какво би станало, ако тези деца не ми вярваха много. Силни аргументи за момичетата, на които тренировките не могат да не тежат, защото са наистина тежки.

Към цялата тази канонада се прибавиха и „наблюденията“ на една научна работничка. Дойде да изследва гнмнастичките с предварителната нагласа, че са претренирани. Даваше им упражнения, несвойствени за нашия спорт, внушаваше им, че са уморени, жалеше ги, изобщо създаваше невъзможна обстановка. Добре бе все пак, че прекали. Ако това беше минало в по-нормални граници, можеше да ги стресне, но прекомерното й желание да докаже „тезата“ си, я направи смешна. Бяха навлезли във възрастта, когато са особено критични. Не бе лесно да ги излъжеш. Веднага усещаха фалша.

Наложи се да я помоля да не се занимава с нас. По този повод бях обвинена, че не признавам науката, че не искам да се уча, че съм прекалено самонадеяна и отказвам една толкова необходима помощ. Дойде д-р Вега Тошкова, направи биохимични проби, които показаха, че момичетата са в отлична форма. Не защото д-р Тошкова беше по-изявената от двете, не защото каза нещо, което исках да чуя, й повярвах. Успокои ме доброжелателството й, желанието наистина да ни помогне и да ни каже точно какво е състоянието. Тя дойде и с това, че е разбрала, че има опасения за претренираност, и с уговорката, че ако я установи, няма да ме пощади.