Нешка Робева, Маргарита Рангелова
От Ротердам до Амстердам (16)

* * *

А на мене ми се струва, че тъкмо това е най-доброто — че не е виждала. Че всеки отделен случай си е бил сам за себе си, без да се обобщава и да се търси веригата. Такъв си й е характерът на Нешка. Избухне, после й мине. Не носи в паметта си минали грешки. Всяко нещо — за момента. Може би точно това й помага повече от всичко, за да издържи на високото напрежение, в което непрекъснато се движи. Казва — „Илиана до Амстердам не ми възразяваше, после започна да си го позволява“, и се ядосва, че не е забелязала. И какво, ако е забелязала? Илиана не й е възразявала и после е започнала, а Лили непрекъснато й възразява и на Нешка все й минава. Казва: „Ние на Жулиета на времето не смеехме дума да кажем. Веднъж само се обадих и ме изгони. Месец преди световното първенство и ако не бях отишла да се извиня, нямаше да ме потърси“.

Ами да. Така е. Жулиета беше друга. Властна натура, не търпяща противоречие. Та тя беше готова живота си да затрие, но думата й на две да не стане, можеше да си провали световното първенство, но не да дойде да ти се извини. Вие сте прекалено различни, въпреки че често се търсят паралелите. Приликата свършва с това, че и двете имате таланта за голяма гимнастика, упоритостта да я налагате, амбицията да изпреварвате.

Жулиета беше категорична, крайна, властна. Силна! И плащаше тежки данъци на тази сила. Просто природата й беше такава, не можеше да отстъпи. И когато знаеше, че не е права…

Понякога ти се иска да си като нея. Наказваш Лили Игнатова за един месец да не стъпва на твоите тренировки, да тренира в дружеството, не в националния отбор. За превишени килограми и за това, че е излъгала и не е работила по план. Двете най-тежки според теб престъпления. Два дни си даваш кураж, че ще издържиш, този път непременно ще издържиш, на третия не се обаждаш, на четвъртия отиваш да си я прибереш. Майка й на другия ден казва, че Лили цяла вечер си пяла някаква нова песен: „Аз съм сладката грешка на Нешка“.

— Добре де, какво да направя, като в дружеството никоя треньорка не иска да се занимава с нея? Знаеш ли, че Лили за четири дни беше наддала четири килограма! Просто се изплаших, като я видях…

— Нищо. Направила си единственото, което можеш. Но ако искаш да знаеш какво би направила Жулиета — първо, няма начин някоя треньорка, на която е наредила да се занимава с Лили през този месец, да каже: „Не искам“. Второ, никога не би отишла на четвъртия ден да види какво прави Лили и колко килограма е наддала. Трето, точно след месец, не по-рано, наказаната състезателка трябва да се яви и да продължи. Или никога да не се яви. Не казвам, че това, което ти си направила в случая, е неправилно. Напротив, не можеш да проваляш подготовката на Лили, но не казвай месец, когато едва издържаш три дни.

Според мен силата на Нешка е в това, че няма особени претенции за сила. Не иска непременно винаги да бъде права. Силата е в тази човешка слабост, която понякога избива на повърхността съвсем спонтанно, неканена, нежелана. На балканиадата в Серес заварила Ани — както е с ангина, запотена след играта, се подложила под студена чешма. Нешка я ударила и се разплакала. Анелия онемяла направо пред двата факта и побързала да се прибере. Нешка после повтаряше:

— Не мога да си простя. Как можах да я ударя и на всичко отгоре да се разплача! Не ми издържат нервите вече. Две седмици до световното първенство и като го видях под чешмата, не можех да се контролирам.

— Нищо — казвам, — Ани знае, че и майка й, ако я завари така под чешмата, ще я удари, но няма да се разплаче, а ще си я напердаши съвсем нормално.

Нешка се върна от Щутгард, а докато беше там, поканиха Анелия Раленкова и Лили Игнатова за предаването „Всяка неделя“. Стойчо пуска записа на интервюто. Между многото други реплики е отговорът на въпроса: „Какво ще кажете за вашата треньорка?“ Игнатова: „Ами тя е в чужбина…“ Нешка пропуска този пасаж, както и това, че много често сами си търсели музиката, а веднъж, когато другарката предложила една музика, а състезателката друга, треньорката се съгласила и станало идеално… Нищо такова не може да я засегне, но подскача, когато Лили казва: „Ами и ние през цялото време вярвахме в победата“. Има нещо в тона, наистина много небрежно, нехаещо за фактите.

— Ще забраня всички интервюта! Не искам да говорят глупости. Кога са вярвали в победата? И точно тази малка ревла ли е била толкова сигурна? Защо не каже истината? Кой кога ги е учил да лъжат?

Връщат й записа отново на това: „Какво ще кажете за вашата треньорка?“ „Ами тя е в чужбина“.

— Добре де, какво от това — казва треньорката. — Лили сигурно е радостна, че съм в чужбина, че още няколко дни няма да ме вижда в залата. Това не ме безпокои. Не искам да лъжат. Не съм ги учила да лъжат.

— Защо мислиш, че знаят само каквото си ги учила?

Когато спорим и говорим за това чудо — дебютантката шампионка, се намесва Стойчо Липчев, съпругът на Нешка Робева — математикът, който постоянно ни отрезвява:

— Не сте ли забелязали, че все по-често дебютанти стават шампиони. Всички викаха „ах“ и „ох“, когато Юрий Корольов стана световен шампион по спортна гимнастика на едно първенство, на което се състезаваха Александър Дитятин, Александър Ткачов. На всичко отгоре вицешампион не беше някой от тези двамата, а друг от младите — Богдан Макуц. Световна шампионка не е олимпийската шампионка Елена Давилова, както закономерно се очакваше, а някаква си четиринадесетгодишна Оленка Бичерова, която може в следващите протоколи да не се види, а да изскочи някоя Наташка, Танка или бог знае коя. Това е положението. Трудно се тръгва вече за втора титла. Цял подвиг е и едната. Мина ерата на имената. Търсете дебютантките. Е, разбира се, не какви да е. Според мене — по-голямо-внимание на Диляна Георгиева… Мит ще си остане трикратната шампионка Мария Гигова. Мина им времето на двукратните, безнадеждно си отиде времето на трикратните шампионки. Много невъзможен го направихте този спорт…

Не зная, може би Стойчо по принцип е прав, но на мене ми се струва, че тези три момичета — Анелия, Илиана и Лили, ще-го опровергаят. Ще има още дълго да гледаме интересна, красива борба между тях, преди да се намеси нова дебютантка.

Обажда ми се Нейко Дамянов от Пловдив:

— Как можа да напишеш три „художнички“ в десетката си, ще станеш за смях на цяла България… Нямаш мярка!

— Ами, Нейко — казвам — и те нямат мярка. Не ги ли видя как направиха така, че взеха тринадесет от петнадесетте медала и никак не станаха за смях на България.

Защо може да има трима-четирима щангисти, борци в тези десетки, а е смешно да се поставят три „художнички“? Нямам нищо против борците и щангистите, изпълнена съм с уважение към техните постижения, вълнуват ме победите им, но защо трябва да са привилегировани.

И за да обясня на Нейко и на цяла България, която щяла да се смее (никак не вярвам, че България така се е вторачила в нашите десетки, но за всеки случай да обясня), ще трябва да кажа, че ние всички бихме се радвали много дори ако само Раленкова беше станала абсолютна световна шампионка, но нямаше да можем да бъдем така горди от това тотално българско превъзходство, което демонстрира нашата тройка, ако не бяха двете вицешампионки от такава суперкласа. Не ни се беше случвало да видим по друг повод вдигнати едновременно три български знамена, и то три пъти. Това не може да не се оцени. Готова съм да се обзаложа с всеки от колегите си, че ако се направи много широка, открита анкета, точно тройката на „художничките“ ще се намери най-често в десетките.

— Ти си пристрастна — хвърля смело обвинението си София Костова, колежка от БТА, която се смята абсолютно безпристрастна с това, че признава само Анелия Раленкова, и заявява почти на всяко състезание, че иначе не признава художествената гимнастика, защото няма метър, хронометър, но е дошла да види Раленкова, защото в тази, а и в никоя друга зала няма нищо по-хубаво от нея.

За честта на София трябва да се каже, че това за Раленкова тя го говореше още когато никой или почти никой не забелязваше да има нещо в това момиче. Пак за нейна чест трябва да се каже, че откакто е станала световна шампионка Ани, колежката Костова не обявява така гръмогласно предпочитанията си, защото адски се страхува да не си помисли някой, че се влачи по модата. Това, разбира се, не й пречи да си идва на състезанията, та даже и на тренировките, само за да види играта на Ани.

Е, същата тази София, за която е малко да се каже, че много я уважавам, е засегната от мене, защото след Амстердам съм написала „Кралица Илиана“, а не съм го казала сега за Раленкова, която, ако ще трябва изобщо да говорим за кралици, е кралица на кралиците.

— Ти си пристрастна — казва София.

— Ами да! Никога не съм отричала. Не съм ли ти казвала, че, според мен всеки журналист е непременно пристрастен. Нещо признава, нещо отрича. Иначе е пълен въздух.

Ако нямаш позиция, по-добре мълчи. В същност безпристрастни са тези колеги, които не могат да напишат повече от „състоя се, проведе се, изказаха се…“ Безпристрастни са и колегите, които толкова се страхуват да вземат страна, че накрая не знаят на чия страна са, толкова са заети да скрият какво мислят, какво чувствуват, че накрая дори не личи за какво става дума. Държала съм винаги да няма недоразумения. Да се знае точно кого критикувам, кого хваля. Точно за какво. Това ми е носело повече неприятности, отколкото може човек да си представи.

Случвало ми се е да се разнасям с призовка от кабинет на кабинет в Съдебната палата, докато разбера, че Иванка Чакърова, тогавашната председателка на федерацията по художествена гимнастика, иска да ме съди, защото не може да преживее мисълта, че когато децата й пораснат, ще видят, че съм написала „водачката“. Иванка се беше обидила страшно от кавичките, Прескачаше великодушно всичко, което ги предшествуваше — това, че не е подала контестация, че иска да заблуди обществеността, че на световни първенства е забранено да се подават контестации, и пр. Чакърова пропускаше всички факти, които бяха довели до тези кавички, и повтаряше, безпаметна от яд: „Как кавички, децата ми…“ И понеже „делото“ беше попаднало в ръцете на жена прокурор, Иванка наблягаше мощно на този акцент: „Представяте ли си, когато децата ми пораснат, да видят тези кавички!“ Мотивът вече хвърчеше трогателно във висините на сантименталността и аз се чувствувах обречена, когато видях, че на прокурорката й е много смешно. Изглежда професията й често я срещаше с всякакви хора, та лесно и бързо се ориентираше.

И все пак, призовките, кабинетите на прокурори в онова време много ми пречеха. Нещата се проточиха месеци… Бях ли пристрастна? Не зная как точно трябва да се нарече това — пристрастност или страстно търсене на правдата, но без да се стремя специално към това, опълчих една амбициозна жена срещу себе си.

Застанах до Жулиета Шишманова в момент, в който беше изнервена, нещастна, самотна. Враждуваща! Повярвах, че точно тя е голямото, което се ражда в този млад спорт, и страстно защищавах тази своя вяра, независимо от това, че срещах на всяка крачка ожесточени опоненти. Това беше времето, в което този спорт беше препълнен с амбиции и амбициозни първооткривателки.

Бях с нея през всичките тези години, когато Жулиета Шишманова вървеше по стръмния път на утвърждаването. Не можех да я придружа в този период, когато стана силната, властната, нетърпящата възражения председателка на Българската федерация по художествена гимнастика. Не исках, не можех да съпроводя председателката в един момент, в който се изправи срещу тази, която идваше…

Тогава застанах до другата, до младата треньорка Нешка Робева, за която вярвах, че носи голямото бъдеще на този спорт. Защо пренебрегвах удобството да бъда до онази, която вече бе победила, за да тръгна по този толкова труден път на утвърждаване? Трябва съвсем откровено да си призная, че не мога много логично да обясня защо. Може би това е мощното, завладяващото, нетърпящото възражения пристрастие. Носело ми е и много неприятности, но и удовлетворение. Не държа непременно да ми е удобно, въпреки че нямам нищо против удобствата. И все пак, когато се наложи да се избира, избирам това, към което тегли сърцето. И често се срещам с недоволни…

Пристига в редакцията Красимира Филипова, крайно ядосана от това, че съм харесала едно кюстендилско момиче повече от нейната гимнастичка. Обяснявам й търпеливо какво точно на мене ми се струва, че е по-добро у кюстендилчето. Освен това нейната гимнастичка беше доскоро при друга треньорка, така че защо точно тя е засегната? Как? Не съм ли видяла промените, ами онези два нови елемента… Не, не съм ги забелязала.

— Вие така пишехте и за Илиана Раева, когато нямаше още нищо в нея. Е сега, разбира се, се утвърди, но тогава си я хвалехте само защото на вас си ви харесва…

— Не, Краси. Беше нещо. Просто съм я видяла преди тебе.

Така, както София Костова видя преди цял куп специалистки, че „Раленкова е голяма работа“.

Такива срещи като тази с Краси Филипова — колкото щеш. Някои питат, някои пишат изложения, някои тежко мълчат, сърдят се с години. Интересно е, че жените повече се сърдят не когато си ги критикувал, а когато си похвалил друга.

Искам да отговоря на София за това пристрастие, в което точно тя ме обвинява. Чувала съм това и от други. То е нещо различно. Тези три момичета са ми еднакво скъпи. Проследила съм израстването им в тези години, вълнували са ме промените, бързала съм да видя новите им композиции, треперела съм им по състезания, била съм горда с победите им. Защо само за една от тях съм писала „кралица“? Защото само за Илиана може да се каже такова нещо. Казала съм го в момент, когато тя спечели четири златни медала и един сребърен — нещо, което никоя преди нея и досега никоя след нея не е направила. Но не това е в основата на голямото ми вълнение в Амстердам.

Илиана беше така над всичко, така ярка, царствена, завладяваща. Кралица по онова рядко излъчване, което носи в залата, по силата, с която рискува. Тази Илиана, която не признава никое друго освен първото място, а когато го е губела, то е било защото не иска нищо да спести, не иска да смята. Играе!

Анелия не е кралица. Тя е нестинарка. Чудна, огнена нестинарка, която играе върху жарава. И тя не пресмята. Тя е и над мисълта за това първо място, което за Илиана е толкова важно, толкова жизнено необходимо. Ани е изключителна, невероятна гимнастичка с толкова заряд, с толкова много още резерви, че не се знае, може би много скоро ще ни се стори, че никога не сме я виждали, че това е съвсем нова гимнастичка…

Лили е жизнерадостно, много талантливо дете. Голямо обещание за бъдещето. Вярно, постигна много, стана европейска и световна вицешампионка, но и шампионка да беше станала, пак щях да кажа — чакам с нетърпение истински големия й ден. Още не е дошъл.

И така, докато ние спорим и говорим, докато вестниците продължават да пишат за триумфиращата българка (така я нарече един западногермански вестник), Нешка е подновила своята малка война за режима. След всяка победа има едно малко отпускане. Всички недоразумения, лоши настроения, наказания са все за тези килограми. Илиана като че понася най-болезнено изискването за нейните 43 кг. Малко са. Иска поне 44. На мене ми се струва, че спорът е съвсем излишен. Какво толкова са седнали да си развалят настроението за този един килограм? Много важно! Но се оказва, че наистина е важно. На 44 кг вече тежи, не изглежда добре, играта й спада.

Игнатова за пръв път получава наказание за килограми. Сто грама над определеното тегло и трябва да напусне залата. Майка й идва да провери действително ли само за сто грама. „А защо, прекалено ли ви се вижда?“, — пита Нешка Робева. „Не, щом е такъв редът, ваша работа, исках само да проверя как стоят нещата.“ Елена Игнатова бърза да си отиде, да не си помисли треньорката, че е дошла да се застъпва.

Три седмици след това абсолютната световна шампионка остава да подсмърча с куфара навън, докато автобусът потегля за Белмекен. Половин килограм отгоре. Нешка не може място да си намери: „Как си го разрешава! Ако не беше шампионка, нямаше да си го позволи. Сега се е надявала, че въпреки предупреждението ще отстъпя, ще я взема…“

След три дни Анелия пристига с килограм и двеста грама по-малко. Почти подарък. На мене отстрани ми се вижда прекалена тази безкрайна война, но може би без нея нямаше да имаме толкова хубави гимнастички на европейски и световни първенства. Свидетели сме на това, как и големи имена стават жертви на отпускането, така че наблюдавам жестоката „килограмова“ война, без да си разрешавам никакъв коментар. Струва ми се освен това, че на Илиана й тежи не толкова, че трябва непременно да поддържа 43 кг. Направо се е разкиснала, че не е в центъра на тази малка вселена.

Малко преди заминаването за Мюнхен една колежка искаше да вземе интервю от Нешка Робева:

— Как успявате да се преборите със звездоманията? Нешка беше много уморена, много изнервена.

— Не успявам. Тя се бори с мене.

Журналиската се обърка. Та нали всички казват, че да се говори с младата, нашумяла треньорка е съвсем лесно. Контактна, отзивчива, бързо реагираща. Какво й ставаше сега? Защо отговаряше така?

Беше попаднала в лош ден, когато на Нешка й се струваше, че е изтървала положението, когато се обвиняваше, че не е успяла да създаде личности, че покрай голямата си грижа да израснат до нея изключителни гимнастички е пропуснала да се погрижи за характерите, защото за нея няма по-голяма обида от това да застане някоя от тези малки примадони и да каже, че е толкова килограма и толкова грама, а тя да вижда „от два километра“, че я лъжат. При това знаят, че е невъзможно, защото треньорката хваща на око и петдесет грама разлика.

Защо го правят! За Нешка това е голямо престъпление. Всички опити да я убедя, че то е само дребна ученическа лъжа, само усложнява положението. За нея няма дребна лъжа. Не може да понесе, че точно те, точно нея се опитват да лъжат. Може да натрупа цял куп думи, от силни по-силни, които я карат да се чувствува още по-нещастна. Така се започва от това, че те, разбира се, не я уважават, после, че не се съобразяват с режим и дисциплина, докато се стигне до това, че направо се подиграват с гимнастиката…

Нешка не яде в петък. Търси последователи, твърди, че е много полезно, но последователи за дълъг период не се намират. На един от лагерите, когато килограмите на момичетата всеки ден я ядосват, решава да мине в останалите, „непетъчни“ дни на чаша кисело мляко и една ябълка. В петък — отново глад. Работи по четиринадесет часа на ден. Иска изглежда да им покаже, че с една ябълка и с чаша кисело мляко може да се работи четиринадесет часа, и то на високи обороти. Това е времето, в което всяка вечер поставя по една нова композиция. Някъде към полунощ се прибира капнала, но щастлива. Момичетата не забелязват киселото мляко и ябълката, въобще не коментират новата възпитателна мярка за треньорката си, задоволяват се с нормалното меню и качват онези 200—300 грама, които я ядосват толкова много…

Спомням си, че на връщане от един турнир, когато по някакво чудо беше доволна от играта и на трите, пак се беше намерило какво да й развали настроението. „Можеш ли да си представиш какво направи Илиана по време на това пътуване?“ Не мога да си представя, че Илиана може да направи нещо кой знае колко ужасно, но не искам да се намесвам с никакви предварителни коментарии. Чакам да чуя „страшната новина“.

— Сядам в самолета — казва Нешка — нарочно пред всички. Уморена съм. Не искам да виждам никого, не искам да мисля за нищо. И какво мислиш — Илиана, като ми вижда гърба, си купува два шоколада и две коли и ги изяжда и изпива!

Когато Нешка вижда, че не съм толкова възмутена, колкото й се струва, че трябва да бъда, добавя отчаяно: „Ама големи шоколади“. Разбирам, че трябва да кажа: „Е, това вече е много лошо“, но нищо не излиза от моето съчувствие.

— За тебе всичко това нищо не е. Ти не разбираш наистина колко ме тормози този проблем.

— Да ти имам проблемите! Нали никога не ти казват, че не искат да тренират? Нали можеш да ги извикаш посред нощ да им поставяш нова композиция и идват с такава радост, с такава надежда и си отиват толкова щастливи, а на другия ден са отново в осем в залата, жадни за игра…

Впрочем чуждата грижа, погледната отстрани, изглежда все по-малка, по-незначителна. За Нешка това си е истински сериозен проблем, за момичетата също.

Пристигаме в Белмекен. Тук обичат Нешка още от състезателка, сега още повече. Бързат всички да дойдат да кажат колко много са се вълнували, колко много са се гордели с нея, с момичетата. Една плакала, когато Илиана изпуснала бухалката, друга, когато Анелия играла толкова хубаво с лентата, всички, като гледали три български знамена на пилона. Тези хора от планината са съвсем други. Меки, добри, отзивчиви. Тук стаите не се заключват. Обръчът на Аглика, забравен от миналата година, се пази и се носи още в деня на пристигането, въпреки че в базата има и други момиченца като нея, които сигурно биха се радвали да си поиграят с обръч. Нешка работи понякога и след полунощ, а осветление, отопление в залата — всичко е наред. Никой никога не се оплаква, че нейният график така постоянно се променя. Понякога вечерята е в девет и половина. В кухнята я чакат, без да покажат, че им тежат тези нейни късни часове. Всичко е топло, току-що приготвено.

„Ако не ме е страх от височината, бих останала тук по-голямата част от годината — казва често Нешка. — Така ми е добре на Белмекен.“ Не може да определи откъде идва това усещане за „добре“. От всичко. От добротата, от грижите, от топлотата. И ето тези хора, които стоят с Нешка колкото е необходимо в залата, в кухнята, за да могат след това да се вълнуват от победите на нейните момичета, са съвсем сериозно обезпокоени от ябълката и киселото мляко. Ще вземе да се разболее. Носят ту някоя пържола, ту палачинки, настояват да си хапне, да остави тези диети — то може ли толкова работа с глад. После жалят момичетата. Писала — за децата банани, а на големите не, защото били с няколко грама отгоре. Че то може ли така! И те са си деца, като ги погледнеш, сигурно им се яде. И жените тайно слагат повече банани по масите. Това са единствените хора, белмекенците, на които Нешка не се сърди, че й нарушават режима…

Кое е водещото у успелия треньор? Знанието, умението, опитът, последователността, характерът, търпението, талантът, безкомпромисността? Всичко! Наблюдавам тренировките на Нешка Робева. Решавам, че трябва не да ги виждам от време на време, а да проследя един цикъл всекидневно, да разбера всичко в този процес, защото когато става дума за причините, наброявам няколко и все пак не мога да разбера как не може да се намери още една треньорка у нас, в света, в този момент, която сериозно да й се противопостави.

През това време Раленкова работи тихо в един ъгъл. Работи, както само тя умее. Упорито, методично и вдъхновено. Как успява да ги съчетае, тя си знае, но в тези дни се е появило и нещо ново — Ани непрекъснато попада на истински находки.

Колкото и да е погълната от другите, Нешка вижда почти всичко, което става по ъглите на залата. Лили притичва непрекъснато да покаже някой елемент, доволна от едно „добре“. Илиана тренира в най-отдалечения край на залата. Нещастна, отхвърлена, забравена. Така поне й се струва на Илиана, свикнала да бъде център на вниманието, неможеща да понесе, когато не е.

— Е, Нешка сега, разбира се, има много състезателки. Все й е едно коя ще става шампионка, стига да е българка…

Казва го с надеждата, че ще й възразя, ще жажа: „Как можеш да си помислиш? Нешка винаги ще иска ти да си първа“. Разбира се, не мога да й кажа такова нещо. И двете знаем много добре принципа на Нешка — максимална, шампионска подготовка на всички. За правата си да се борят на състезанието. Тук тя се бори достатъчно много за всяка от тях. Държи ги като малки деца, когато трябва да скачат, за да преодолеят страха и да заучат точно, правилно техниката, държи ги по два часа, докато видят една грешка, докато го направят както трябва. Така е за всеки детайл. Държи ги на кантара, за да знаят, че няма почивен ден и за тази грижа. Тук тя прави всичко за всяка, за да бъде супергимнастичка, за да стигне всяка своя максимум. Там, на състезанието, да си доказват предимствата. Понеже вече знае, че може да избухва, да се кара, да наказва, но в момента — не издържа на по-продължително наказание за никоя от тях. Понеже премисли всички възможни варианти, за да спаси своите момичета от звездната болест, и не можа да измисли нищо друго, освен да ги накара да усетят конкуренцията вътре в страната си, преди да са я усетили отвън, защото няма дълго да се примирят с невероятните успехи на българките другите претендентки за титли и медали.

Това е простата формула — шампионска подготовка за пет, а не за три, та да могат тези три да не се отпускат… Освен тези пет — още две плътно до тях — Мариела Спасова и Илиана Илиева. Освен тези седем — още десет деца, които взима вече на втори лагер. Наистина невероятна трудоспособност.

Получиха много момичетата за големите си успехи. И правителствени награди, и на грижи и внимание от всички страни се радват, а когато питам Нешка, кой е бил върховният момент на радостта след победата, си спомня как след първенството в Мюнхен, като тръгнала по „Жданов“ да търси престилки за детската градина на Аглика, чула двама работници с памуклийки да си говорят за Илиана, за Лили. Отначало помислила, че за дъщерите си говорят, после, като чула името и на Анелия, страшно се зарадвала. Двамата работници, вече възрастни мъже, си припомняли някои моменти от световното първенство, спорели кое точно е било най-силното изпълнение.

— Щеше ми се да си вървя след тях и да ги слушам, но ми стана неудобно. И толкова ми беше хубаво, че когато ме питат кое най-много ме е зарадвало, все най-напред си спомням за този следобед на улица „Жданов“…