Нешка Робева, Маргарита Рангелова
От Ротердам до Амстердам (10)

ИЛИАНА РАЕВА:

Бяха ни разказвали какви ли не чудесии за Нешка Робева. Страхотно взискателна, строга, безкомпромисна. Големите направо гладували, когато качат килограмите. Тренирали, както никой не е тренирал. И въпреки това ние с Анелия треперехме да не би да не ни избере, когато идваше на тренировките ни при Златка Бончева. Тя ни беше казала, че Нешка ще си избере от нас няколко деца. Само за това говорехме цял месец. Казвахме си — тя сигурно ще иска от нас да тренираме два пъти повече. Това не ни плашеше. Ами ако ни накара да гладуваме? Глупости, тя кара само големите, когато станат дебели.

Горе-долу така преминаваха разговорите през този месец, когато Робева идваше, наблюдаваше нашите тренировки и си отиваше. По време на тези часове, докато ни гледаше, щяхме да се счупим да й се харесаме, после пак започвахме да обсъждаме бъдещето. Накрая, когато разбрахме; че сме между избраниците, така се радвахме, че чак не можехме да спим. Стараехме се да правим всичко, което е казала, страехме се дори да предугаждаме желанията й.

Бях капитан на детския отбор при другарката Бончева и бях много горда с това, но вече бяха започнали и да ми тежат тези функции и тази непрекъсната отговорност за всички. Все пак мислила съм си по онова време, че винаги съм безспорно права, абсолютен авторитет.

Един ден Камелия беше донесла портокал. Обели го, раздели го, даде на всички, а на мене не даде. Не зная как съм я попитала защо ме отмина. Камелия се разплака. Другарката Робева попита какво става и тогава и Ками, и Лили така се нахвърлиха върху мене, че се сбърках. Започнаха да разказват случки от две години. Всичко, което им тежало в моето капитанство. Оказа се, че непрекъснато съм ги тормозила, непрекъснато съм се налагала, била съм груба, лоша. Стоях като тресната. Та ние постоянно се критикувахме и уж всичко честно си казвахме, а излизаше, че те са си мълчали и са чакали да дойде другарката Робева, за да кажат всичко именно пред нея.

Чувствувах се така нещастна, така ликвидирана. Не знаех как ще дойда на другия ден, как ще погледна треньорката. Цяла нощ не спах. Какво ли си е помислила за мене? Не можех да си представя как ще се изправя пред нея, как ще мине този ужасен ден и всички други ужасни дни, след като е чула каква съм. Хич не се съмнявах вече, че съм ужасно лоша, щом двете момичета толкова яростно се нахвърлиха срещу мене. Робева започна тренировката, като че нищо не се е случило, след това ме извика да си поговорим. Такова нещо не можех и да си представя при другарката Бончева. Тя щеше да ме накаже или разкритикува пред всички. Бях благодарна на Робева за това, че каквото и да каже, няма да е пред всички. След вчерашната разправия вече не можех да понеса да ми се каже и дума пред колектива. Нешка каза, че нищо особено не се е случило. Това са детски взаимоотношения, а ние вече сме големи момичета. Ще трябва много нещо да променим. Ето — аз губя голяма част от времето, което е нужно за моите тренировки, с тези капитански задължения да наблюдавам всичките. Така, като тренират другите повече, има опасност да изостана. Искаше от мене като капитанка да се погрижа повече за Лили. Лили беше малка още, другарката Робева каза, че нямала време за всички, затова трябва да й помогна. Бързо съм измисляла нови елементи, добре е да помисля и за Лилините съчетания.

Когато се прибирах, си подскачах по целия път. Така леко ми беше. Поздравих се, че не съм се поддала на моментното си сутрешно настроение да не отида в залата. Щях да се пръсна от напрежение и яд в този ден. А то какво стана! Всичко мина много добре. Другарката Робева не си е помислила нищо лошо за мене, не ме е намразила. Напротив. Стори ми се, че ме обича. Това после, в следващите години, често ми се е струвало, въпреки че тя не говори за такива неща. За пръв път ме целуна след шампионата на уреди в Лондон, когато изиграх топката.

С много такт и много търпение треньорката все повече намаляваше тези прояви на грубост, диктаторство, които като малка изглежда съм смятала задължителни за капитанския си пост. Обиждах другите момичета, исках да се наложа на всяка цена, във всеки спор. Но все по-често свикнах да се обръщам към пейката, на която седеше треньорката, и се засрамвах, като виждах как ме гледаше в такива случаи. Умирах от срам, че пак съм си разрешила да проявя някоя от тези черти, с които бях наистина в ежедневна борба.

Интересно ни беше да ходим на тренировките. Всеки ден имаше нещо ново, различно. Нешкината система беше съвсем друга. Скоро усетихме, че тя търси по нещо във всяка от нас. Беше ни интересно какво ли ще намери? Тя не поставяше просто съчетания с елементи, искаше нейните композиции да бъдат специално за всяка от нас. Това разбрахме в период, в който тренировките наистина започнаха да стават тежки, и то някак разведряваше атмосферата. Най-хубавото беше, когато обявяваше творчески тренировки. Всяка да измисля. Такова лудо настроение в залата. Надпреварвахме се да измисляме, да показваме, показваме. Можеше от двадесет едно да вземе, но пък ние бяхме горди — ще се пръснем, когато видим, че сме дали елемент, достоен за вниманието на Робева. Много весело беше, когато обявяваше тренировка-пародия. Караше ни всяка да играе съчетанието на другата. Голям смях падаше! После разбрах, че докато е наблюдавала тези наши пародии, е виждала на коя какво лежи, коя какво не може да прави.

Понякога ми се струва, че от Нешка съм получила повече, отколкото от семейството си. Баща ми също смята, че от нея повече съм научила, че на нея повече й дължа, отколкото на тях, но сигурно, ако го кажа, все пак ще се породи малко ревност. Въпреки че не зная. Моите родители много я обичат. Майка ми, която винаги е държала детето да си хапне, да не се разболее, да не гладува, ако каже Нешка, че съм над нормата, също се примирява и не настоява да опитам нищо.

И все пак тревожи ме нещо. В последно време понякога ми се струва, че аз съм по-силната. После, разбира се, ми е смешно за това мое самочувствие, което никога не ми е липсвало, даже май си имам в излишък. И все пак, щом така го усещам, защо да не го кажа. Чувствувам се по-силна, когато Нешка избухне, а аз си премълча, изпълня всичко точно, както го е искала, и я видя, че си оправя настроението. Как да не си мисля, че съм по-силна, като мога да й оправям настроението, когато си поискам! Дори когато се чувствувам така уморена, че ми се плаче чак!

След европейското първенство си мислех, че ако продължим да тренираме така, от мене нищо няма да остане. Просто ще се свърша. Разбира се, не съм и очаквала, че Нешка ще намали тренировките само защото сме спечелили шест от пет възможни златни медала и още три сребърни. Боже упази! Та това няма да е Нешка тогава! Или пък да каже „Момичета, много сте уморени. Не е зле да си починете пет дни“. Ще си умре от страх, че в тези пет дни другите ще направят кой знае какво или ние съвсем ще отвикнем през това време от тренировките, или — зная ли и аз, от колко неща се страхува? Зная само, че адски се притеснява да не би някой да ни изпревари в нещо. Е добре, аз наистина трябваше да бъда в залата след пристигането от Амстердам, защото след месец предстоеше турнир за купата на Интервизията, ами другите! Те пък щели да участвуват в продукцията. А Нешка не може да си представи някоя от нас да не е супергимнастичка дори на продукция. Пребледня от яд, като видя, че втория ден Ани е качила близо цял килограм. Истината е, че бяха забравили да кажат на момичетата, че и втория ден ще участвуват, на самата Нешка бяха забравили да кажат дори, но как е могла Ани да си разреши да се отпусне до такава степен, че на другия ден да се вижда от всички краища на зала „Универсиада“ колко е напълняла!

Имаше един период, в който ми се струваше, че Нешка прибързва, иска от нас повече, преди да сме узрели за това. Не можех да понасям и това нейно вечно забързано темпо. Все не й стига, все иска още, и още, и още. Струваше ми се преди европейското, че честите ревове на Лили идват точно от това. Лили е още малка, още дете, а Нешка иска от нея като от голям човек. После на европейското си казах — ами ако не беше искала от нас толкова много, нямаше и така да игграем. Лили се явява за пръв път на голямо състезание и става вицешампионка, и получава златни медали. Аз в Мадрид бях шеста и щастлива, че публиката ме прие така. Значи Нешка е знаела какво иска и зрели-недозрели, щом ни е накарала да го направим, излиза, че тя е правата.

Все пак сега, когато е минало голямото състезание, ми се струйа, че може малко да се отпусне. Да не се държи така, като че след три дни отново идва страхотна, решителна битка. Мисля, че е много голямо това напрежение и за нас, и за нея. Може би от време на време ще трябва да се разрежда малко атмосферата. Може би в някои от дните на седмицата все пак трябва да влизаме в залата не непременно със строго разграфения, програмиран ден. Мисля, че ако въведе пак онези творчески, свободни тренировки, ако потърсим импровизацията, настроението — това ще омекоти климата в залата. Въпреки че, откровено казано, причините за остротата на атмосферата са си у нас — Лили с капризите си, ние с килограмите — все ще се намери нещо да развали деня.

Първия път, когато видях, че Валентина излъга за килограмите, не можех да повярвам. Отидох при Анелия и казах: „Да знаеш само какво се случи! Кака Валя лъже другарката Робева“. Ани каза: „Не може да бъде, не си видяла“. Започнахме да следим въпроса отблизо и хванахме втори път Валентина в лъжа. Този път нямаше съмнение. Ореолът на кака Валя силно се разклати. Ако някой тогава ни беше казал, че ще дойде ден и ние да стигнем до тези малки лъжи! Но ето че дойде. От време на време поскриваме по нещо, въпреки че е много опасно. Нешка може да ни премери и на око много точно. Освен това тя е убедена, че няма дребни и едри лъжи. За съжаление мисля като нея. Много е неприятно.

Страшно й вярвам и като на треньор, и като на човек. Много ми е необходима и в тренировките, и на състезанието. Дори когато е така изплашена, както в Лондон. На загряването правех един елемент — изхвърляне на топката и хващане в тилна везна. Десет пъти опитвах и все изпусках. Виждах, че Нешка е адски притеснена. В това време дойде комендантът да ме извика. Застанах на килима и погледнах към столчето, дето се бе свила. Не виждах от това разстояние, но си представях колко е жълта. Исках да ме погледне, да й кимна, да я успокоя — ще го направя! Започнах с тази мисъл — ще го направя и като изляза, ще я заваря щастлива. Направих го. Тогава за пръв път ме целуна на състезание. Спечелих сребърния медал, но бях щастлива колкото за златен.

Зная, че може да звучи странно — хем е била изплашена, хем съм я чувствувала необходима за успеха си. Вярно, едва в Амстердам видях колко е хубаво да е спокойна. Там ми даваше сила само като минеше покрай мене. Като я виждах такава уверена, горда с нас и аз се чувствувах страхотно концентрирана, овладяна. Но в Лондон пък толкова исках да я зарадвам, че това беше друг стимул. Може би няма да мога точно да го обясня, но ми е добре, когато на състезание я виждам около себе си — може би и затова, че чувствувам, че това сега е единственият човек в тази зала, който иска толкова много успеха ми, колкото самата аз. Единственият човек, чието присъствие ми е адски необходимо.

Мисля, че след Амстердам ние с Лили я поизтормозихме. Имаше един такъв период, в който се бяха поопънали отношенията. Нешка нищо не казваше, но й бе неприятно до немай-къде. Аз се стараех да не показвам кажво става, но Лили не може в нищо да се прикрие. Зная, че трудно се издържа на нейните глупости и капризи, но все пак, ако обичам за нещо Лили, то е тъкмо за това, че всичко й личи. Каквото си е помислила, вече го е казала. Намесиха се външни хора, поусложниха тази ситуация. Зная, че Нешка адски се притесняваше да не станем смешни като две примадони, които поддържат вечно клюкарствуващ антураж около себе си. Мълчеше, но виждаше, разбира се, каква ситна злобица се разнася около нас. Поговорихме си с Лили, изяснихме си нещата. Мисля, че сега всичко е наред.

Първият признак на помиряването, който вижда Нешка, е, разбира се, нашето страшно съперничество. Изправяме крак на арабеска и никоя не иска да смъкне първа. Разтреперваме се, но не се предаваме. Аз лекично хитрувам, мръдвам крака, за да помисли Лили, че свалям, Лили тупва долу, аз държа още няколко секунди, като че нищо не е било. Лили, разбира се, е ядосана, фучи, но Нешка усеща в това фучене онази приятелска закачка, която ни сближаваше в продължение на години. Доволна съм, че така стана. Сега надпреварата не носи ожесточение. Лили не си разваля настроението от това, че имам по-интересен елемент в композицията си, а търси нещо още по-ефектно.

Много съм горда с Нешка. Понякога ми се струва страшно силна, волева личност. Честна е, принципна, лоялна. Гордея се с нея и като си помисля какъв страхотен треньор е. Какво само направи за четири години от нас — едни момиченца, които играеха посредствена, елементарна гимнастика, мислеха, че изграждат характерите си, като непрекъснато се критикуват, бичуват и реват. Колко такт все пак й е трябвал, за да ни изтърпи в този период! Понякога ми се струва, че е силна като бог. После избухва и нещо от това обаяние се загубва. Така ми се ще никога да не избухва! Да идва винаги с настроение в залата. Когато има добро настроение, денят минава чудесно.

Исках да стана треньор само до преди няколко месеца. После си помислих — щом Нешка не може да не избухва, има ли смисъл човек да се захваща с такава работа. Отначало, когато ни взе Нешка, ми се струваше, че не е възможно да я заговоря. Беше известна, бяхме слушали много за нея. Все едно да набереш кураж и да отидеш да заговориш някоя филмова звезда. Никак не знаех какво мога да направя, като имам такъв треньор. Когато казаха вече, че идва, предлагах да взема торта, цветя, да я посрещнем с програма, но на по-големите все им се виждаха прекалено обикновени моите предложения. Така, разбира се, пак другарката Бончева измисли празника.

Първите месеци бяха страшно интересни. Моите страхове, как ще я заговоря, се изпариха. Не беше никак трудно да се говори с нея. Напротив, тя искаше да ни опознае, беше много внимателна, много ласкава с нас. После един ден каза: „При мен ще ви бъде по-трудно, отколкото на другите деца при другите треньорки. Аз искам повече. Ако на някоя от вас й дотежи, ще трябва да си каже. Няма да се сърдя, ако някоя пожелае да отиде при друга треньорка“. Наистина ставаше все по-трудно и по-трудно, но ни беше много интересно. Разбирахме, че в тренировките може и да се твори. Тя ни показваше, че усмивката може да бъде и като маска, ако не е почувствувана, естествена, настояваше всяка от нас да търси нещо различно за себе си, разбира се, търсеше го преди всичко тя, но караше и нас да участвуваме в този процес. Това ни беше страшно интересно. При другарката. Бончева всички бяхме горе-долу еднакви. Една като измисли елемент, и всички започват да го правят. Другарката Робева ни учеше още от малки всяка да търси това, което най-много ще й допада.

Отначало ми поставяше трудни, но детски съчетания. Аз исках да играя като Илиана. Другарката Робева ми казваше, че още съм малка и трябва да правя това, което на мене ми подхожда. Има време. Освен това тя не искаше да играя като Илиана. Казваше, че не бива на никого да се подражава, че всяка от нас си носи своя красота и тя точно нея ще търси.

Тренировките ни ставаха все по-тежки. Понякога така ми дотежаваха, че се питах — Нешка нали е била състезателка, нали знае какво ни е, защо настоява за този неин вечен план. Като че най-важното е планът! Разказвали са ми, че била много упорита, че тренирала много, но не ми се вярва да е било чак толкова. Това нашето е ненормално много. И непрекъснато иска да надминем това, което е било вчера, да правим все по-сложни и по-сложли неща и да ги правим по-добре. Край няма. Понякога много се дразня. Тежи ми и зная, че ставам неприятна, но не мога да се спра. Избухвам и я карам и тя да избухне. Зная, че разстройвам тренировката и на другите, но това е някак по-силно от мене. Много ме е яд, ако някой си помисли, че плача, за да ме съжаляват. Само това не! Плача, защото не мога да не плача.

Зная, разбира се, че всичко това е, за да стана по-добра гимнастичка. Усещам разликата. Топката почувствувах много по-късно и с радост разбрах какво точно иска да каже другарката Робева, когато ни повтаря непрекъснато, че ще усетим истинското удоволствие от играта едва когато почувствуваме, че сме верни, че уредите ни лягат, че музиката ни радва, че изпълняваме всичко с лекота, като нещо, което е част от нас. Не мога да си представя и това, че ще играя дълго като фигуристите или както едно време са играли все една композиция. Притесних се даже последния път на продукцията — дали не съм омръзнала вече на хората все с тези бухалки. И уж съм убедена напълно, че трябват смени, като дойде време да се сменя, ставам нервна, раздразнителна, струва ми се, че тренировките са прекомерно тежки, особено когато някой елемент не става, и не става, и не става.

Зная, че Нешка Робева е най-трудният треньор, който може да се измисли, често си спомням нейното предупреждение — с мене ще ви бъде по-тежко, отколкото с другите, няма да ви се сърдя, ако пожелаете да отидете при друг треньор, но за себе си не мога да си представя наистина нещо друго освен Нешка. Дори когато съм най-афектирана, дори когато не мога нищо да гледам от яд. Не виждам никоя друга, която да е по-добра от нея.

Нейното желание в началото още да намери за всяка най-характерното ни кара като че сами да подсилваме това, което тя забелязва у нас като качество. Илиана е страшно амбициозна, много упорита. Това, което се каже, го прави на всяка цена. Илиана може да бъде приятел с когото си иска.

След европейското първенство се бяха пообтегнали взаимоотношенията ни. На мене много ми влияят от всички страни. Сега пък се съсипаха да ми казват колко съжалявали, че аз не съм шампионката, колко са ме ощетили, колко повече качества имам. Чак лошо да ти стане от доброжелатели. На кое вярваш, на кое — не, но нещо все остава. Разбира се, за всичко все виновната била Илиана. От много приказки като че нямах време дори да се замисля. И ето че дойде една журналистка и попита: „Чувствувате ли се ощетена, не смятате ли, че в Амстердам вие трябваше да бъдете първа?“ Чак тук се опомних истински. Откъде накъде ощетена?

— Хич даже не съм ощетена. Илиана стана първа, защото игра много по-силно.

Спомних си само как излезе на обръча, последния уред, който трябваше да реши къде ще отиде титлата. Илиана игра така пълно, толкова беше силна, мощна, завладяваща на този свой най-труден уред, че трябваше да й се възхитя и аз с всички останали. Как така ще се шири някакво мнение, че съм била ощетена, когато това никак не е вярно? И колко би било грозно, ако точно аз го кажа. Говорих й на тази журналистка за играта на Илиана, казах й дори, че и да не бях сбъркала на въже, Илиана пак игра по-силно и си заслужаваше титлата.

Отишла същата журналистка при Илиана и й казала: „Сигурно сега за купата на Интервизията ви е било по-трудно, отколкото на европейското, защото трябваше да застанете сама до най-силните си съпернички?“ Илиана й отговорила: „Не, най-силната ми съперничка е Игнатова“. Тогава журналистката се разсмяла и казала: „Какво става с вас! Вие се надпреварвате да се хвалите една друга. А чух, че не си говорите“. Идва Илиана и ми казва: „Хайде, Лили, ние с тебе съвсем сериозно да си поговорим, че както се носят слуховете чак до журналистите, че не си говорим, ще станем смешни, а какво по-страшно от това да ни се смеят. То е нещо като да ни съжаляват. На две шампионки никак не подхожда да им се смеят, нито да ги съжаляват. А освен това Нешка пък съвсем не е заслужила да я попарим още след първата победа с такива глупости.“

Страшна е тази Илиана. Наистина може да бъде приятел с когото си поиска и да оправи, когато си поиска, отношенията. Откровено казано, бях започнала да губя вяра, че ние двете ще можем отново да бъдем близки както някога… И ми тежеше наистина много. Според мене най-много ми пречат близките, приятелите вън от залата с това, че за всичко все мене ме намират права. А аз, като се поразмнсля, виждам, че не съм. Само Илиана и Ани могат да ми кажат най-точно, защото те са свидетели на всичко, при това зная, че винаги честно ще ми кажат.

Струва ми се, че Ани е с най-много качества. Ако можеше да има самочувствието на Илиана, няма кои да я бие. Засвири музика и Илиана се впуска да играе, както на нея й харесва, и все е хубаво. Може да играе навсякъде. Ани се отпуска само в дискотеката, когато е с много хора, когато знае че нея специално не я гледат.

Това е в нашата зала. Много е тежко, но и много хубаво, Като си помисля, само Илиана, дето я виждам всеки ден, колко ми е интересна, колко промени с нея само станаха, Себе си не мога да видя отстрани. Сигурно и аз се променям. И всичко това, разбира се, го дължим на Нешка, на тренировките. Жалко само, че така добре го разбирам, когато мисля, а когато тренирам, толкова често не мога да мисля… Понякога не мога да гледам уреда, залата, Нешка, Ники, всичко. Мисля си — само да свърши тренировката и край. Но после, разбира се, се връщам в залата. Дори когато ме изгони Нешка (и това се случва), гледам да съм още преди другите. Казвам: „Извинявай“. Нешка казва: „Нещо много често се извиняваш“. И продължаваме…

С мене тя започна по-късно сериозна работа. Оставяше ме отначало да наблюдавам по-големите, гледаше да не ме товари много и чак като реши, че съм пораснала достатъчно за голямата гимнастика, ме пое сериозно. Оттогава сме сменили три въжета, три бухалки, две топки, два обръча и сега играя вече четвърта лента. Спомням си първия път, когато чух „Лебедово езеро“. Разтреперих се от вълнение. През цялото време играх този обръч с удоволствие. Няма да забравя колко хубаво беше тогава в залата. Бяхме само Нешка, Ники и аз. Изобщо при всяка нова смяна чувствувам, че играя все по-зряло, по-силно. Вече не е само демонстрация на добра техника на уредите, а и повече вътрешна сила. Другарката Робева казва, че узрявам все повече за голямата гимнастика, но никак не мога да узрея за нормална тренировка. В началото страшно се срамувах от Нешка Робева. Не можех да разбера откъде ми дойде този късмет да бъда едно от момичетата, които е избрала. Само като ме погледнеше, и си мислех — дали сега няма да види, че е сбъркала. Много скоро се отпуснах. Тя изглежда е почувствувала колко много ме е срам, защото правеше всичко възможно, за да се успокоя. Даваше ми книги. Нахвърлях се бързо да ги прочета, да не би да ме попита докъде съм стигнала и да се изложа. Четях книгите, а когато й ги връщах, ме спираше да си поговорим — кое ми е харесало, кое ми е направило най-силно впечатление. Постепенно се окуражавах, радвах се, когато ме слушаше с интерес.

Винаги ми се е искало да я зарадвам. Измисляла съм какво ли не, но зная, че няма какво толкова да измислям. Нешка мога да зарадвам, като играя добре. Струва ми се, че тя беше доволна от мене истински само в Любляна на балканиадата. Бях страшно щастлива тогава. Мислех си, че това е началото на нещо хубаво, което ще продължи, но не излезе така. Тази година се случи съвсем опака. Трябваше да замина с нови съчетания на два турнира, защото нямаше кой да отиде. Не се представих добре и ми тежеше дълго след това.

Другарката Робева е най-силният човек, когото съм срещала в живота си. В книгите са много, но иначе не се виждат често. Мисля, че няма нещо, което тя да пожелае и да не го направи. Страхотна воля има. Толкова много ни промени. От нас тя иска преди всичко да бъдем честни, умни хора, да бъдем етични помежду си. Това сигурно е най-трудното, но тя го постига бавно, постепенно, търпеливо. У нас тя изгражда не само качества на гимнастички, но и качества на хора. Много ни влияе това, че се интересуваме от нейната оценка не само докато играем, а и в постъпките си. Зная, че каквото и да направи всяка от нас, може да не е в същия момент, но непременно ще се попита: „Какво би казала Нешка?“ При това не ни говори много, не се намесва в нашите работи, докато не стане задължително. Наскоро бяхме се разделили на групи, беше направо опасно за колектива, тогава си поговори по-се-риозно с нас.

Не мога да разбера само как може такъв човек като нея да избухва. Зная, разбира се, че причината е у нас, но все пак не мога да си го обясня. Старая се да не давам поводи, но ми се случва и на мене да се държа понякога като Лили. Казва ми: „Анелия, не внимаваш, разсеяна си“. Аз веднага, без да помисля, просто автоматично отговарям: „Не съм разсеяна“. В момента, в който го казвам, разбирам, че не съм права. Връщам се към изиграното и виждам, че наистина грешката е от разсейване. Не мога да разбера защо, когато вече съм видяла, че е права, не си призная, а я оставям да се ядосва. Така е и с Лили. Казва й: „Грешиш“. Лили бърза, бърза: „Не, не греша“. Може би точно от разсеяност не е усетила грешката, която не само Нешка, а всички сме видели. То така се натрупва през деня — от едната, от другата, че избухването й идва съвсем естествено, но много хубаво би било, ако го няма. Понякога си мисля, че както е волева, ако само си постави такава задача — да промени настроението в залата, ще го направи. Не може да не го направи.

Не мога да разбера и друго. Вярно, имам проблеми с килограмите и другарката Робева въведе като наказание изиграване по пет, по десет цели композиции. Наказанията си играех все на въжето, докато го намразих. Тя самата започна да забелязва, че въжето ми е без душа. Каква душа! Не можех вече да го гледам. Научих се да маркирам, за да мога да издържа по-леко. Не зная какво трябва да бъде наказанието, сигурно трябва да го има, но не е това. Аз самата се чувствувам по-зле на терена, по-лошо играя, когато сложа тези непрекъснато оспорвани два килограма отгоре си. Сама не мога да се понасям. Напоследък водя наистина упорита борба с тях, за да не ми се налага да си намразвам композициите, защото всяка е правена с особена любов.

Зная, че най-трудно Нешка намери моя стил. Може би ще търси и променя още, но мисля, че сега за пръв път е по-доволна и по-спокойна. Аз също едва в тази година усещам като свои композициите. Носят ми радост. За две години пет топки сменихме, но затова пък последната е нещо, което наистина обичам. Само тази година играя четвърти обръч, но последният ми доставя удоволствие, както и топката. За пръв път си разреших да предложа нещо, което много исках. В първия момент, когато казах испанска лента, Нешка ме погледна доста учудено, но се съгласи. Отначало вървеше трудно, защото сигурно не ме е виждала така, но после се увлякохме и двете. Сега просто не зная какво ми се играе повече — обръчът или лентата. Разбрах през това време, какво значи да се търси най-доброто. Струва ми се, че тази от нас, която може да вземе всичко от Нешка точно по време на творческите търсения, може да стане добър треньор. Е, разбира се — и настойчивостта, с която след това се разработва постановката. Ако някога стана треньорка, ще искам да съм като Нешка. Зная, че това е много трудно, но човек не бива да започва нещо, ако не се стреми към най-доброто.