Нешка Робева, Маргарита Рангелова
От Ротердам до Амстердам (2)

* * *

Често се връщам назад да си изясня някои неща, защото пожелах да стана треньорка и животът ми още по-тясно се свърза с художествената гимнастика. Ще ми се налага много пъти да се вглеждам в миналото, да търся откъде са дошли грешките, откъде — сполуките, та което може от грешките да не се повтаря, а успехите да се множат.

Бях на двадесет години, когато реших да тренирам художествена гимнастика. Защо? Много ми е трудно да отговоря сега. Не мога да кажа, че е била някаква непреодолима потребност. Може би по-скоро любопитство. Бях в хореографското училище, исках да опитам, да видя как ще изглеждам в индивидуална изява. Ако Жулиета беше отказала да се занимава с мене, нямаше да се почувствувам нещастна. Може би щях да се амбицирам и да потърся друга треньорка. Но едва ли друга би ме взела. Просто попаднах на единствената, която можеше да си разреши такъв експеримент. Защо Жулиета се съгласи без никакви уговорки, защо само след месец се запали да ме прави голяма гимнастичка — и досега не зная. Въпреки че през тези осем години съм била поне по триста дни в годината до нея, и сега много неща си остават неясни в характера, в поведението, в противоречията, в импулсите й. Попаднала, съм, изглежда, в добър ден в залата на ЦСКА.

На Богдана Тодорова и на Стела Милошева беше предоставено да ме запознаят с техниката на уредите. Тогава Богдана беше безспорният лидер в първи разред. Когато няколко месеца след появата си в ъгъла на залата, където Боги добросъвестно ми показваше как се държи обръчът, как — въжето, я победих, тя по-скоро учудено, отколкото ядосано, повтаряше: „И като си помисли човек, че не знаеше откъде да хване уредите…“ Когато след само едногодишна подготовка заминах за първото си световно първенство в Копенхаген и се върнах с медал, Богдана пак повтаряше: „Можете ли да си представите, аз й показах най-елементарните неща в гимнастиката, а сега трябва да я гледам как играе и тази зала ще се срути от аплодисменти“. Интересно е, че никога не усетих някаква злоба в това учудване. Може би Боги е най-незлобливата гимнастичка, която съм срещала. Казвали са ми, че като са я питали — „Добре де, не смяташ ли, че ти трябваше да играеш в Копенхаген?“ — тя още повече се учудвала:

— Но как, та Нешка наистина е по-добра! Аз само се иненадвам как можа така бързо да отиде на световно първенство, да навакса пропуснатото, което ние с години усвояваме.

Струва ми се, че едно нещо само не можах да наваксам. Те бяха тренирали години преди мене — това можеше да се догони, но бяха се и състезавали дълго, преди да стъпя на килима. Бяха губили и побеждавали на големи и малки състезания, бяха свикнали със съдийките и публиката. Мен Жулиета ме изстреля на световното първенство без никакъв опит. И сега не мога да разбера как взех медал при съдийки, които не можеха да се начудят да ме приемат ли или да ме отхвърлят. Не зная как съм изглеждла като „българската вихрушка, която едва не помела досегашните представи в художествената гимнастика“. Спомням си само, че в един момент играх, играх, музиката спря, спрях и аз, а не знаех откъде трябва да изляза. Мария се яви в Копенхаген като състезателка, от която се очакваше вече много. Преди две години на Световното първенство в Прага я бяха удостоили с един неофициален приз — най-елегантната гимнастичка, имаше и шесто място. Аз бях предизвикателството на Жулиета. Така беше и с нейните обръчи. Бяха сложни, ефектни, трудни, рисковани. Повече ги отричаха, отколкото приемаха, но обръчите й се наложиха трайно — (на три световни първенства никой друг не можа да вземе медал в тази „българска“ дисциплина.

Не си спомням какво точно е било между двете световни първенства в Копенхаген и Варна, мисля, че не тогава се е родила тази свръхамбиция — непременно първа. Въпреки че Жулиета твърдеше, че още със стъпването си в залата вече съм искала непременно да победя Мария. Не зная как е изглеждало отстрани. Тогава с Мария се състезавахме във всяка тренировка. Живеехме в една стая, непрекъснато спорехме. Все едно за какво. Достатъчно беше едната да каже, че харесва нещо, и другата веднага ще намери, че не е „нищо интересно“. На тренировките гледахме също като на спор. Това, което е направила Мария, непременно да го направя и аз. Имам ли нов елемент, Мария също трябва да го опита. Мисля, че това помагаше и на двете. Стремях се да надмина най-добрата във всяка тренировка, това най-много ми помагаше да стопя разликата от късното си влизане в залата. Ако с идването си в художествената гимнастика исках просто да опитам, сега това вече не ми стигаше. Исках да мога. Мисля, че в този период това все още не означаваше непременно да побеждавам.

По-късно Жулиета често ми напомняше за един турнир в Полша, когато съм победила и съм се притеснила за Мария. Да не би да й е мъчно. Бях много раздвоена между радостта и желанието да не я засегна при всички тези победи в международни турнири, докато бяхме при една треньорка. Не зная как е било с нея при подобни случаи. Аз се чувствувах щастлива и объркана.

Спомням си един случай, който може би промени много неща у мене. Беше преди Световното първенство във Варна. Бяхме на лагер. Тренирахме страшно много. Не можехме да заспим от умора. Бяхме разтревожени и щастливи като пред буря. Очаквахме това световно първенство, за което Жулиета ни казваше, че сме изпреварили всички, с нетърпение. Очаквахме победи, очаквахме изненадата у треньорките и гимнастичките от другите страни. Това е много хубаво очакване. Може би след победата е най-хубавото нещо в спорта. И тъкмо тогава се случи нещо съвсем незначително на пръв поглед. Влезе в залата Иванка Чакърова, тогава член на международната техническа комисия по художествена гимнастика, и попита Жулиета какъв да бъде редът на уредите. Не зная, може би тогава домакинството все пак ни е позволявало известен избор. Сега всичко е точно регламентирано. Разговорът ми беше интересен, заслушах се и останах потресена. Жулиета казваше; „Най-напред Мария трябва да играе обръч, там е най-силна. После топка, после…“ Мария, Мария, Мария. За мене и за Румяна и дума не стана. Дотогава пред нас, пред журналистите, пред всички Жулиета казваше, че подготвя три за шампионската титла. Коя ще бъде, не знае, но има три, които са готови да станат, и непременно ще е една от трите българки, тъкмо защото са така силни, че двете ще помогнат на първата. И ето че сега тези жени редяха програмата с една грижа — Мария. Не зная как завърших тази тренировка. Не помня и как са минали другите до първенството, но нещо се беше пречупило в мене. Вече не хвърчеше Нешка по залата, а една старателна гимнастичка повтаряше това, което е повтаряла хиляди пъти в тренировките.

Много по-късно, чак когато вече бях треньорка, разбрах Жулиета. Разбира се, че е била права. Мария е имала в този етап повече шансове от нас и Жулиета е била длъжна да се погрижи да не ги пропуснат. Когато има възможност да избере реда на уредите, ще избере точно обръча. Мария беше световна шампионка на обръч в Копенхаген, трябваше да се търси още от първия уред големият аванс. Сега разбирам и друго — когато ни е казвала, че има три, готови за шампионската титла, не ни е лъгала, това не е било тактика, дипломация, Тя наистина водеше шампионска подготовка на трите си състезателки. Това показа и самото състезание. Ние бяхме тогава изключително силен отбор. Не е можела да ни каже само едно, че някоя от нас двете с Румяна ще стане шампионка само ако Мария сгреши. И това разбрах по-късно, когато можех да разсъждавам логично, да преценявам нещата от дистанцията на времето, на събитията. Тогава, в онзи толкова горещ момент не можех да разсъждавам логично.

Жулиета беше права от всяка гледна точка. Това, което можеше да ни даде, беше ни го дала, а в тази последна фаза, когато една от нас имаше някакви предимства и тя можеше да ги осигури — длъжна беше да го направи. Съветският отбор тогава беше също много силен. Да си припомним само тези две имена, които останаха в историята на нашия спорт като ярки фигури — Галима Шугурова и Любов Парадиева. Треньорката трябваше да мисли за всичко. Просто състезателката бе имала лошия късмет да попадне в това поле, в което се чува разговорът на двете жени, точно когато най-малко е трябвало да бъде там. Съжалявам много за тази случайност. Нервите на спортистите преди голямо състезание са прекалено оголени, прекалено чувствителни и пречат на логичното мислене.

Бях решила, каквото и да стане в Ротердам, след това световно първенство да се откажа от състезателна дейност. За това решение знаеха само трима души. Може би затова така чаках през тези седем минути, когато съдийките спореха за последен път за мен като състезателка. Бях им благодарна, че така разрешиха спора си, и още по-благодарна на тази публика, която посрещна така съдийското решение. В този момент ми се струваше, че обичам поотделно всеки от тези непознати холандци, които не спореха за моята гимнастика, а й се радваха.

В същност, ако трябва да кажа кое е било най-хубавото в тези осем години, в които се състезавах, ще кажа, че това е публиката. С благодарност си спомням тези препълнени зали със сърдечни хора, които умеят да ти дадат криле тъкмо когато това ти е нужно. Сега често слушам от различни спортисти, че най-трудно играят пред своята публика. „Нашите не прощават никаква грешка.“ На мене ми беше най-хубаво у дома. Благодарна съм и на холандците, и на съветските хора, и на американците, и на французите… Навсякъде са ме посрещали добре. Нямам лош спомен от публиката, но най-си ми беше добре в нашите зали. Тук ще чуеш: „Хайде, Нешке! Нешка няма грешка!“ Желанието да ти дадат кураж, още преди да си започнал, имат само своите. Освен това точно у нас можех да усетя това доверие, което ми беше толкова нужно. Независимо колко са спорили съдииките и какъв медал са ми определили, нашите хора си ме приемаха и изпращаха добре. Те не изчисляваха. Вълнуваха се или не се вълнуваха, аплодираха гимнастичките, освиркваха съдиите… Въобще трибуните раздаваха свое правосъдие, при което винаги съм се чувствувала защитена.

И така, с два бронзови медала, с тази подкрепа на непознатата холандска публика, със спомена за състезателките, от другите страни, които се струпваха да ме поздравят независимо от медалите, с чувството, че мога да сляза спокойно на аерогара „София“, сядам в самолета, отпускам се, готова да заспя, когато чувам: „Може ли?“ До мене сяда Славчо Тепавичаров (тогава той отговаряше в БСФС за нашия спорт). Какво ще кажа за едно интересно предложение? Да се заема с треньорска работа. Не, не каква да е, а с националния отбор, Трябва да отида след няколко дни да си поговорим. Не успявам да попитам откъде знае, че се отказвам от състезателна дейност, и още по-важно — откъде знае, че мога да се справя с национален отбор.

Тепавичаров изчезва, както се е появил, тихо, безшумно. Едва ли някой е забелязал това кратко присядане. Впрочем сигурно всички са забелязали. Ние сме в такова състояние, че не само всяка стъпка, но и всеки поглед се забелязва. Жулиета е сърдита. Очаквала е аз или Красимира — една от нас да стане шампионка, а ние не станахме. Краси стиска един сребърен медал от обръча, аз съм безкрайно доволна-от двата бронзови медала. Жулиета е в състояние да ме набие, ако й кажа, че бях щастлива и от единия. Така съм уморена! Не искам повече да я ядосвам с нищо. В същност какво каза Славчо — треньор на националния отбор? Ами Жулиета? Божичко, дано никой не е чул! Направо ме втриса. Дано да съм сънувала, въпреки че е много малка вероятността за това. Виждам две сърдити очи. Не са на Жулиета.

Не, не съм сънувала. Не отивам при Славчо, но след няколко дни той сам ме вика. Да поема младите, Жулиета да продължи с Красимира. Тя знае ли за това предложение? Не, но за това да не се грижа. Той ще я убеди. Ще се съгласи. Толкова е уморена, че й трябва наистина да си отдъхне. Много й дойде — и напрежение, и работа, и разочарования… Това, за разочарованието, го пропускам да мине край мене. Впрочем какво говори той? Та този човек не познава Жулиета. Той щял да говори, да я убеди. Може ли някой да предложи на такава жена да се оттегли, да й предложи заместница и да очаква, че ще я убеди? Единственото, което искам, е Жулиета никога да не научи за този разговор. Разбира се, че не мога да приема, въпреки че, трябва да си призная, предложението е глагвозамайващо. Чак лошо ми става от такова нещо — треньор на националния отбор! Да готвиш състезателки за световно първенствно! В този момент, разбира се, и наум не ми идва, че нямам никакъв опит, че да си състезател при най-големия треньор още не значи да си научил всичко от него. Вярно, една груба сметка показва, че съм изкарала „стаж“ от около 2500 дни, но това не може да бъде достатъчно. Тогава, разбира се, още не можех да зная колко трудна е тази професия, когато започнеш да я упражняваш, колко различно изглежда от времето, когато си я наблюдавал и консумирал.

И така, чудесно предложение. Поласкана съм, горда съм, на връщане на земята не стъпвам от щастие, въпреки че не можех нищо друго да направя, освен да откажа. И да помоля никога, никога Жулиета да не научи за този разговор. Спомням си, че тогава Тепавичаров ми се чудеше — но нали отказваш, защо да не разбере. Колко малко познават жените тези мъже! Какво като съм отказала? Жулиета никога няма да може да ми прости и това, че са ми придложили. Не тя, а друг! И да приема, и да откажа — това си е. Няма прошка за такава обида. Не зная как все пак научи. Съжлявах тогава, ще съжалявам винаги, но изглежда е истина, че една тайна, когато се знае от двама души, вече не е тайна.

В къщи „семейният съвет“ обсъди надълго и нашироко това предложение. Стойчо беше сабльор, току-що се бе отказал, завършил математика, получи асистентско място. Всичко му бе наред, както в този момент ми изглеждаше. Нямаше проблеми. И той бе съгласен с мене, че не мога да приема. И освен това — дано Жулиета не разбере. Добре бе поне, че по това не спорихме.

Приехме и двамата другото предложение. Ректорът на ВИФ Иван Стайков настояваше да се явя на конкурс за асистентско място. И понеже разбираше добре колебанията ми, обещаваше, че ще ми осигури елитни гимнастички. Ще бъда хем асистент, хем треньор. Конкурса издържах (според комисията — блестящо, според мен — нормално), но колебанията все си продължаваха. Разбира се, елитни гимнастички не можеха да ми осигурят. Нито условия за тренировки. Предстоеше ми преподавателска и научна работа, за която ме убеждаваха, че имам данни. Винаги съм смятала, поддържам го и сега, че не бива от студентската скамейка да се хвърляш към науката. Не зная как е в другите специалности, но поне в областта на спорта съм убедена, че преди да се заемеш с разработката на каквато и да е тема, трябва да минеш през залата, през практическата дейност, да се сблъскаш с проблемите й, да усетиш „тесните места“.

Спомням си, че като състезателка исках да преодолея този страх, тази предсъстезателна треска, която „скъсяваше“ дните ми. Посетих двама професори психолози, обясних в какво се състои работата, казах, че съм чела много за автогенната тренировка, опитала съм се да приложа прочетеното, но нищо не е излязло — и ето ме сега, дошла при професора с молба за помощ. Единият ме посъветва да се разхождам преди състезанието и да не мисля за нищо. Та как мога да не мисля за нищо, докато се разхождам, щом като и когато спя, сънувам, че играя. Ако се случи да сгреша, събуждам се, скачам и опитвам да повторя движението, за да се освободя от кошмара на грешката. Професорът не можа да ми отговори. Той просто знаеше, че това средство — да се разхождаш из гората и нищо да не мислиш — е много успокояващо. Другият професор ми препоръча да гледам зелено преди състезанието. И зелено, и червено и оранжево — все тая. Какво има да му гледам на зеленото, като и през него виждам все части от съчетанията си!

Тогава отидох при Николай Кулий — бивш треньор на националния отбор по спортна гимнастика. Знаех, че Жулиета често ходеше за съвет при него. Кулий ми разказа за системата на Виктор Чукарин. Преди състезанието изигравал по три пъти без прекъсване съчетанието си на успоредка, без да се страхува от умората. Така, убеден, че може три пъти, после с лекота го изигравал на състезанието. На успоредката обръщал по-сериозно внимание, защото тъкмо там го заплашвали най-често грешките. Това ми даде идеята за тренировките преди състезанието. Много скоро разбрах, че умората ми помага. Притъпява нервното напрежение. В нашия спорт, където се играеше по две минути (сега дори по минута и половина), не е толкова важно да се запазят големи резерви от физическа сила, а да се успокоят нервите, да са разчетени движенията.

Така в този труден за мене проблем ми помогнаха не титулуваните психолози, а човек, който в практиката си се бе сблъскал с подобни въпроси, бе търсил разрешението им, хората, които са намерили вече отговора. Тази моя убеденост, че научните работници поне в такива дейности като нашата, пряко свързани с практиката, трябва да са минали първо през залата, през сърцето на проблемите, се засили по-късно, когато като треньор трябваше да се сблъскам с някои, най-меко казано, изненадващи предложения на хора с научни титли. Но за това — по-късно. Сега трябваше да реша ще правя ли научна кариера във ВИФ или да напускам, докато е време.

Костадинка Атанасова ми предложи да направя постановка на съчетанието с обръч на Мадлен Захариева. По радостта, с която приех и се захванах, разбрах, че времето ми във ВИФ е приключило, че ме влече залата и от това „спасение“ няма. Започнах работа с Мадлен при едно условие — да остана анонимен автор на съчетанието. Не защото се страхувах, че няма да го направя добре — това минаваше само като бпгла мисъл, която не се задържаше дълго. Страхувах се, че ще чуя това, което скоро чух, защото какъв анонимен автор можеш да бъдеш в един женски колектив. Съчетанието се хареса още на първото състезание. И още не бях успяла да се усмихна на похвалите — забраниха ми да работя с Мадлен. Мотивът — това е състезателка на „Славия“, аз съм била до вчера в ЦСКА, имам задължения към това дружество. Ако искам непременно да работя като треньор, ще ми предоставят деца. Предоставиха ми състезателки, на които не разчтаха за нищо.

По това време се обяви конкурс за ансамблово съчетание за Мадридското световно първенство. Подготвих тези деца на ЦСКА, явих се, спечелих конкурса и отново попаднах при Славчо Тепавичаров. Този път с предложение, което веднага приех — да стана треньор на ансамбловото съчетание, да си избера гимнастички от страната, без да се интересувам коя от кое дружество е (разбира се, извън тези, които се предвиждаха за индивидуална подготовка). Така започна нова страница от моя живот.